Диана Петрова
Синестезия (13)

Домакинята

Бях почистил и напарфюмирал кабинета. Върху малката масичка между двата фотьойла бях поставил кутия с кърпички. Бях извикал предварително моя позната, която да ми помогне в разкрасяването. Не исках да изглежда дамско, затова никакви пеперуди и цветя. Постигнахме го — приветливо и семпло. С познатата ми бяхме купили сиви пердета, които понякога дърпах, за да закрия прозореца, малко декоративно килимче и сухи цветя във ваза, които поставихме в един от ъглите. Измих ръцете си преди сесията и седнах във фотьойла с повече увереност от преди. Чух стъпките й.

— Здравейте.

— Заповядайте, радвам се да Ви видя.

Започнах да правя паузи след подканата да седнат. Струваше ми се, че така си придавах повече тежест, но не това беше основната ми цел. Исках клиентът да има време да се вгледа в мен, както и аз да имам време да се вгледам в него. Тишината утаяваше нещата и дори той да не бе мислил откъде да започне, някак му ставаше ясно под какъв знаменател да сложи разпокъсаните си мисли. Стараех се присъствието ми да бъде бледо, да съм по-скоро душеотразител, отколкото активен участник в разговора. Струваше ми се, че хората идваха най-вече за да бъдат изслушани, а не толкова, защото търсеха лек за нелечимите си болки.

Докато Домакинята сваляше белия си шал, се сетих за Моканина и неговата бяла лястовица. Тогава ни учеха, че бялата лястовица била олицетворение на надеждата. За мен никога не бе била това. Мислех си, че бялата лястовица бе лудостта на самотата. Психоанализата носеше илюзията, че човек не е сам.

— С какво идвате днес? — подех.

— Днес искам да говорим за дъщеря ми.

— Добре.

— Откъде да започна?

— Откъдето желаете.

— Ами може би първо да разкажа малко за нея… Тя е на 7 години. Първи клас е. Много живо дете, но има едни проблеми, които все още не е ясно какви са — дали пикочни, дали вагинални. Ходим по лекари… аз затова и не работя. Много ми е мъчно за това, което се случва. Това се отразява на моя живот. Ето — вече 6 години не мога да започна работа. Опитвах се с тези детегледачки… (споменах и предния път), но те не могат да запомнят нещо елементарно — да поддържат елементарна хигиена. Трябва да я подмиват всеки път, след като тя иде до тоалетната по голяма нужда. Трябва да й правят промивки със смрадлика — не е сложнотия, но е терсене, защото трябва да я занимават, докато е седнала в легена.

Направи ми впечатление, че повтори няколко пъти думите „елементарно“ и „трябва“. Записах ги в тетрадката си.

— Водили ли сте я на лекар?

— А вие как мислите?! Водя я непрекъснато. И тези лекари… отивам там, чакам с часове, влизам, забравям половината неща, които искам да кажа. Правят изследвания, излизаме, отиваме пак и така нататък. Аз така и се научих да карам кола. Какво ли не правих?! Никога няма да забравя последния път, когато бяхме на детски гинеколог, след като тя получи зацапване по гащичките. Той повдигна рамене. Представете си?! Когато единственият специалист в България повдига рамене, какво може да направи една майка?

— Предполагам, че е ужасно.

— „Ужасно“ е меко казано. Не можеш дори да се самоубиеш. Не можеш да избягаш от тази отговорност. Хваната съм, докато сама не разреша проблема. След като дори лекарят не може, врачката не може… А, да! Ходила съм и на това, пробвах хомеопатия, капки на Бах, народни лечители от Хисаря — всякакви щуротии. И нищо — вие разбирате ли какво е да гледаш детето си разчекнато и как му бъркат… — тук тя сведе поглед. — И вдигат рамене — гласът й затрепери.

— Все още ли е така?

— Да, не е ясно какво да направя… не знам и аз. И на всичкото отгоре трябва да се преструвам пред нея, че всичко е наред. Да изглеждам спокойна и усмихната. Да гукам, да забавлявам. Не мога повече просто. Не мога.

Тя извади две-три кърпи и издуха носа си на няколко пъти — като мишле. Искаше ми се да я прегърна, да я успокоя, да потърся лекари за нея, да й дам съвет. Но етикетът изискваше да не правя нито едно от тези неща. Помня, че тогава като всеки неуверен новак много държах всичко в практиката ми да се подчинява на правилата. Буквално се страхувах да не ги пристъпя, защото все още не можех да напипвам сам верния път. Още повече не смеех да я прегърна, защото имаше опасност да изтълкува нещата по съвсем различен начин.

— Как се справяте с това? — попитах.

— Не се справям. Вие защо мислите съм тук да рева… Понякога пия. Не съм алкохолик, но пия. Това не помага да забравиш, но помага да се почувствам по-зле. След това се фокусирам върху това, че стомахът ми къркори, или че ме боли глава и така мисля по-малко за нея. Може би съм първият човек на планетата, който пие заради негативните последствия от пиенето — тя се засмя нервно.

Устата й се беше уголемила и полилавяла. Косата й ми се стори разрошена. Така беше много по-хубава отпреди. Поколебах се.

— Знаете ли, красива сте. И го казвам не само като Ваш психоаналитик, но и като мъж.

Тя поклати глава с кърпичка в ръцете. Гледаше в кърпата с пълни със сълзи очи и я чепкаше на дребни частици. Събираше ги върху коляното си — а после грижливо ги обграждаше с пръсти.

— Наистина го мисля — продължих. — Красива сте! — повиших тон, като се опитах той да звучи по-гърлен.

— Дори… — тя се смееше и плачеше едновременно, — мъжът ми… не говори така.

Изведнъж през мен изтече прозрението и ме размаза с бързината на експресен влак.

— Вижте — казах и поех дъх с мисълта да изглеждам като човек, който приключва нещо. — Това е ясно забележимо. По-скоро проблемът е, че не обръщате внимание на този факт. Посещавате ли студиа за красота, ходите ли на фризьор, маникюр и… — поколебах се. Не биваше да показвам незнанието си в областта на разкрасителните процедури — … и така нататък?

— Не. Не помислям дори за това. Само дъщеря ми е в главата ми — при кого да отидем, какво да попитаме, колко време да изчакам, преди да отида отново…

— А има ли възможност да я оставите за няколко часа на някого — не за цял ден? Например, да си запазите час за фризьор и да идете без нея.

— Каква полза?!

— Опитайте.

— Да опитам?! — повдигна вежди тя. След това сложи двата си пръста на лицето така все едно обмисляше. — Да опитам… това съвет ли е?

— Нещо такова. Да кажем, че е предложение… да се почувствате като пълноценна жена.

Домакинята се разсмя внезапно.

— Не ви отива да говорите за тези неща. Изглеждате нелепо — тя сложи дланта си пред устата и се разхихика.

— Това имах предвид — кимах аз одобрително. — Поиграйте си, посмейте се.

Усмивката й веднага се сви.

— Не знам. Ще помисля.

— Помислете.

— А трябва ли на всяка цена да изпълнявам препоръките Ви?

— Не, разбира се, аз не съм лекар. Аз съм Вашият психоаналитик.

— Това… означава, че сте приятел.

— Не. Трябва да правите разлика… На психоаналитика можете да кажете всичко, каквото пожелаете. Но не очаквайте непременно да Ви потупа по рамото. Може да се окаже, че имате нужда от… — мислих си да използвам „ритник в задника“, но не беше време за остроумия — по-интензивна намеса.

— Искате да кажете, че е съвсем в реда на нещата да бъдете груб с мен?!

— Не и в смисъла, който ми се струва, че влагате. Но ако се окаже, че имате нужда от разтърсване, макар това да означава да не дойдете повече при мен — бъдете сигурна, че ще го получите. — Домакинята се облегна назад, все едно се опитваше да избяга. Тогава добавих: — Време е да приключваме…

— Да, разбира се — тя стана рязко и грабна чантата си. Знаех, че това беше гласът на съпротивата.

Този път не писах във файла. В същия ден имах още един клиент, но той трябваше да дойде през следобеда, затова реших, че искам да хапна добре, а после да подремна. Прибрах се у дома. Диана я нямаше, но беше ясно, че доскоро е била там. Нещата ми бяха прилежно подредени върху стола, а мръсните чинии бяха измити. Всичко ухаеше. Бях си купил готово ядене от една будка на ъгъла, където две жени готвеха в дъното на помещението. Те дърпаха найлоново перде, за да не се виждат. Отпред измъчена жена със сплъстена коса и бяла зацапана престилка продаваше храната, приготвена в пластмасови кутии.

Навън напичаше мързеливо. Но беше студено и работно. Ноември месец се задаваше с пълна сила. Хапнах и внезапно ми се приспа. Беше неустоимо.

Сънувах дебела жена с едри гърди. Беше дребна и гола — от познатите ми лели от детството — с корем, заоблени кълки и неизрязани нокти на краката. Тя беше разтворила краката си и можех да виждам космите по пубиса й. Огромен пубис. Приближих се с мисълта да завра езика си измежду дебрите на пухкавите меса и да засмуча клитора й. Бях възбуден до пръсване. Членът ми изпълваше панталоните ми и ципът започваше да убива. Вече усещах сладкия мирис на вагината й, примесен с няколко непресушени капки урина. Тогава тя протегна ръката си и посочи към пръстите на краката си. Погледнах ги — огромни месести пръсти с черни влакънца помежду им все едно скоро беше събула чорапите си. Веднага осъзнах какво искаше. Първоначално идеята не ми хареса, но почувствах порив да се подчиня. Наведох се и заблизах с език солената пот по големия пръст. С периферното си зрение мернах размахването на покрита с козина опашка. Когато се обърнах видях, че тялото ми се бе превърнало в кучешко. Събудих се. Целият бях полепнал от пот.

Внезапно се почувствах изтощен и остарял с векове. Много се радвах, че Диана я нямаше да ме види такъв. Затътрих се към банята. Измих ваната с четката и се стоварих вътре. Пуснах водата да се стича. В единия ъгъл имаше хвойна на зърна. Изсипах я във водата. Щеше да ме успокои.