Диана Петрова
Синестезия (18)

Перфекционистът

Обмислях как да набавя по-бързо парите, които ми бяха необходими за пътуването до Москва. Трябваше да си купим самолетни билети отрано, за да ни излезе по-евтино. Сещах се за най-бързия начин това да се случи, но не ми се искаше да стигам дотам. Можех да продам мотора си и да освободя гаража на Светльо. Това щеше да осигури парите. Казвах си го, без да го вярвам, за да добия повече увереност, че това би могло да се случи.

Този път се бях подготвил за Перфекциониста. Диана беше изгладила единствената ми риза и я бях облякъл. Бях договорил жената, която чистеше в пенсионерското сдружение срещу моя офис да мине и през кабинета. Всъщност, когато се появи, забелязах, че бе циганка. Това малко ме усъмни, че ще свърши добре работата си, но веднага се засрамих от недоверието си.

След нея замириса на люляк и минзухари. Бях отворил да проветря, докато подът изсъхваше. Обичах да гледам как водата съхне на отворен прозорец. Това ми навяваше мисли за човешката преходност и ме успокояваше, когато бях изнервен. Разбрахме се да чисти два пъти седмично, а в кални дни да се чуваме по телефона. След това си отиде с избила пот по тлъстите й черни бузи и с пожелания за приятен ден.

Настаних се и зачаках. Перфекционистът не закъсня и не подрани. Появи се две минути преди уреченото време.

Започнах го с въпроси за семейството му.

— Какво искате да знаете? Баща ми е учител в едно училище в град Свищов. Майка ми переше и чистеше хорските къщи. Мили и добри хора.

— Те там ли живеят сега?

— Не, за жалост. Умряха. Наложи ми се да се погрижа за тях преди смъртта им.

„Мамка му“, казах си.

— Моите съболезнования… Кога се случи това?

— Преди около две години. Дойде ми много нагорно — Перфекционистът хвана врата си с цяла длан. Първоначално помислих, че се чуди какво да ми отговори, но почесването приличаше по-скоро на самопомилване.

— Нямаше ли кой да Ви помага?

— Не — сега хвана яката си и започна да я намества.

— Искате ли да разкажете повече за смъртта им.

— Не. Искам да разкажа повече за времето, което пропилях покрай тях.

Разтворих длани и се усмихнах окуражаващо, все едно му предостъпвах невидимия микрофон на плача.

— Знаете ли, малко се колебаех дали да дойда втори път при Вас. Ще бъда абсолютно искрен. На това ме научи живота. Няма време за лъжи… Бях решил да не идвам. Но онзи ден се случи нещо, което… Една колежка беше разменила две колони в доклада си за деня. Аз съм нещо като тийм лийд, предполагам знаете какво е това — той не изчака да потвърдя и продължи. — Само че ръководството ме натовари с допълнителни отговорности, които не са за мен. Трябва да събирам тези дневни доклади, да правя един общ и да го изпращам на мениджмънта. Както и да е. Приех. Някой ден ще напусна тази работа, но засега не. Там мога да отсъствам — нещо, което беше много важно, докато гледах и двамата си родители на легло.

— Какво се случи? — вмъкнах се аз, защото не исках да се впуснем в друга тема.

— Ами… развиках й се все едно е станало кой знае какво. Изплаших се от себе си. Колегите също ме гледаха особено. Не можах да разбера какво толкова ме раздразни в нея.

— А вие харесвате ли я като човек, като колега?

— Не, защото постоянно плямпа. Все нещата й се случват наготово и каквато е разхвърляна… просто не понасям такива хора.

— Да — казах и започнах да записвам в тетрадката, която бях приготвил. Перфекционистът забави изричането на думите си, за да ми даде възможност да запиша всичко.

— Това не е завист. Държа да отбележа.

— А вие как разбирате, че това не е завист?

— Ами не искам да съм като нея. Просто не искам такива хора да са край мен.

— Чували ли сте за това положение, че е нужно да сме по-наблюдателни към хората, които ни дразнят, и особено към нещата у тях, които ни фрустрират? Това са неща, които в много случаи човек съдържа под някаква форма в себе си, желае да притежава, а не му е възможно заради морални съображения, липса на енергия или поради психологически защити. Затова е добре да изследваме корените на това поведение, ако чувствате… ако смятате (поправих се), че това е важно за Вас.

— Мисля, че със самото си идване вече съм го пресметнал — отвърна той с тон, който по-скоро ме порицаваше за задаването на глупави въпроси.

Сега пък аз се издразних. Този човек упорито демонстрираше неподатливост към моите психоаналитични подходи.

— Добре, разкажете повече за тази колежка.

— Ами какво да кажа… Аз цял живот постигам всичко с труд, а на хора като нея им се случват нещата ей така, без усилие. Яд ме е — повтори той.

— На кого?

— На Бог, по дяволите! На себе си, на общността, на всичко!

— И как изливате яда си?

— Отмъстителен съм, но от онези животни, които изчакват търпеливо и нападат, когато мислиш, че са забравили или не са разбрали как ги ментиш.

Направи ми впечатление, че речникът му загрубя. Зениците му, които виждах добре, се свиха до малки точици.

— И спрямо нея предприемали ли сте някакви действия?

— Да. Излагал съм я колко не знае пред колегите, като я добавям към отговорите си до нея и разни мениджъри. Правя го нарочно, за да я злепоставя — той беше вперил поглед в заскрежения прозорец сякаш там се излъчваше неговият филм.

— Разбирам.

Перфекционистът се взря в мен изпитателно, все едно всеки момент щях да го дамгосам.

— Смятам, че светът е полудял — добави той.

— А мислили ли сте светът да е такъв, какъвто го виждаме през очите си?

— Вижте, философии не ми трябват — сряза ме така, че наруши учтивия тон.

— Искам да кажа, че друга възможност, която ще изисква много по-малко усилия от Ваша страна, е да се опитате да приемете това поведение като съществуващо някъде, някога. Или… — тук отново се поколебах как да съобщя лошата новина — да потърсите къде у себе си евентуално намирате подобно поведение като нейното.

— Никъде — изрече той бързо.

— Имате ли моменти, в които сте неорганизиран и разчитате на късмет?

— Разбирам накъде биете, но не. Винаги предвиждам всичко с десет хода напред, както се прави в шаха.

— Това Ви кара да се чувствате по-спокоен, предполагам.

— Нещо такова. Просто знам, че аз съм си направил плана, аз ще си свърша работата и т.н. нямам нерви за разни хора, които не се подчиняват или имат различни възгледи — и той продължи да говори така, докато не реши да ме погледне. — Как мислите? — добави предпазливо.

— Нормално е човек да търси сигурност в себе си, когато заобикалящата среда му носи несигурност. Можете ли да кажете, че сте уверен в себе си?

— Да. Сто процента. Без себе си съм за никъде — засмя се той.

— Налагало ли ви се е да търсите почивка от своята категоричност?

— Не разбрах въпроса Ви.

— Имате ли моменти, в които се колебаете?

— Разбира се.

— Какво правите тогава?

— Ами колебая се, какво друго?

Усмихнах се.

— Нека поговорим за колебанието тогава.

— Колебая се… — започна неохотно той, сякаш разбираше необходимостта да следва ритъма, който му задавах, без да разбира въпросите ми. — Колебая се, когато в цялата история са намесени и други хора. Когато трябва да избирам нова работа, например — не можех просто да сменя работата си, защото трябваше да се грижа за родителите си. Тогава се колебах.

— А сега искате ли да я смените?

— Ами да. Но не знам с какво. Честно казано нямам сили за нищо. Няма и жена до мен. Гаджето ми ме изостави в най-тежките ми моменти с родителите ми.

— От колко време сте били заедно?

— От осем години, последните две, от които се започна драмата с умирането. Мряха и то както си се мре. Няма шест-пет.

Подскачахме като козлета. Перфекционистът пръв. Аз след него. Все още не знаех къде точно отивах, но подозирах и не можех да се въздържа от подозрението си, че този човек се стреми да направи света по-съвършен не толкова заради себе си.

Сесията приключи бързо, а аз успях да разхвърлям мислите в главата си. Чинно попълних файла си за него. По ирония това беше най-разхвърляният документ, сравнен с тези на другите клиенти. Нямах концепция и чувствах несигурност спрямо този здраво стъпил на земята и едновременно люшкащ се като махало човек. Въпреки неприятното чувство бях доволен. Бях успял донякъде да се въздържа от прибързани заключения. А това си беше напредък.