Диана Петрова
Синестезия (6)

Програмистът

Напоследък излизах по-често с мотора си. Имах нужда да се разсея — така казвах пред останалите, но всъщност търсех сигурност в нещо старо и познато, а именно в страстта си към мотоциклетите. Клиентите ми ставаха все повече и с броя им нарастваше и несигурността ми.

Та моето „момиче“ беше Хонда Хорнет 600 от 2004 г. За този, който разбира, няма нужда да се казва повече, но аз държа да отбележа — тя бе бяла. Кубатурата на двигателя й беше 98 конски сили и я взех на пробег 20 000 км. Върху този тип машинка нито лежиш, нито си насаден като пенсионер. Нещо средно е между велосипед и мотоциклет. Тежи 190 килограма и е с водно охлаждане. Идеална е за градско шофиране, свива бързо. Навремето я купих за 5000 лева — истинско злато. За нея отидоха почти всичките ми спестявания от работата в кухнята на една чайна по време на първи и втори курс от следването ми в университета.

Когато бях дете, вуйчо ми ме возеше със стария си мотор. Дори не помня марката. Обичах да се перча пред хлапетата в гимназията колко добре мога да карам. Но се радвах, че имаше възрастен зад мен, който да поправи моите действия, ако станеха опасни. Усещах ръцете му върху моите и трептенето на мотора под дланите ми. Малкият ми електронен часовник — истински хит за времето си, проблясваше, огряван от слънцето. Това веднага ме навеждаше на мисълта за първото изречение от „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, което знаех наизуст: „Без да пускам лявата ръчка на мотоциклета, мога да видя, че часовникът ми показва осем и половина сутринта.“

Решено е. Утре си купувам електронен часовник.

— Здравейте — каза Програмисътът и съблече якето си, което беше толкова тясно, че изглеждаше като да е в уголемен детски размер. Червените му боксери се подаваха над колана на дънките му. — Идвам при Вас с конкретно питане.

Получих внезапен порив да заобяснявам що е то психотерапевт и как той не бе нито гадател, нито участник в телевизионно състезание, за да дава отговори, които да излизат верни или неверни. Искаше ми се да обясня колко различни са нещата — как той сам трябваше да стигне до своята вселена, която не познавахме нито аз, нито той.

— И какъв е въпросът Ви?

— Ами, вижте… — той започна да търка ръцете си в дънките. Бас ловях, че ако сега се здрависах с него, щяха да бъдат потни.

— Как да си намеря приятели? Не колеги, не познати, а приятели извън сферата, в която работя.

Простотата на въпроса беше убийствена. Стояхме в продължение на няколко секунди — аз, който търсех сложните криволици на вътрешните терзания с цялата им нюансираност под очебийната простота и той, който се притесняваше от детинското звучене на въпроса си. Беше прав да се тревожи — въпросът му звучеше не просто инфантилно, беше направо абсурден.

— Четете ли книги с приложна психология?

— Да. Чел съм Стив Павлина — ако това имате предвид. Там много ясно се казва кой какъв е и къде се намира. Стив Павлина пише, че живеем единствено в настоящия момент и никога няма да имаме повече от това. Дава насоки как да поканиш някого на обяд или нещо такова, но това няма нищо общо с приятелите, вие как мислите? — Програмистът въздъхна.

Очевидно да изрече повече от две изречения — това за него беше изтощително. Искаше ми се да заключа, че той бе от онези хора, които не притежаваха речник за емоциите си. Те не знаеха как да ги изразяват, камо ли да ги обсъждат, и то с непознат. Въздържах се от заключения, защото това щеше да предопредели хода на нещата и да създаде очаквания у мен. Ако изградях такива, то щях да се старая да ги оправдая, а това нямаше нищо общо с психотерапията.

— Павлина е прочутият блогър, който, ако не се лъжа, е председател на Тостмастерите, а и е бил в затвора. Но, доколкото си спомням, той също е програмист.

— Да, Вие знаете за него! — раменете му се отпуснаха и той разтвори крака.

— Да — казах, като направих усилие да премълча истинското си мнение, че този не става.

— Какво мислите за него?

— А Вие? — струваше ми се, че участвам в игра на пинг-понг.

— Нали Ви казах. Той е просто много добър. Много.

Пауза. Ето за това трябваше да се подготвя при мъжете. Всъщност имах такива приятели и знаех как да разговарям с тях, но тук не беше същото. Бях в психотерапевтична ситуация и трябваше да обгрижвам човека срещу себе си.

— А какви трудности изпитвате да намерите приятели? Пробвали ли сте?

— Пробвал съм многократно.

— Какво правите?

— Заговарям хората, каня ги на обяд.

— И?

— Ами не се получава.

— Разкажете за конкретните стъпки, които предприемате — държах се безмилостно.

Този мъж печелеше може би над пет пъти повече от мен. А се лигавеше. Мисля, че в този момент реших, че това бе клиент, който си заслужава да задържа. Щях да имам кого да мачкам: да се сравнявам тихомълком с него как имам най-яките приятели на света, най-яката мадама, най-якия мотор за градско каране, а той съответно — не. Но едновременно с това ме полазиха студени тръпки. Можеше и да не бях достоен за професията „психотерапевт“, ако продължавах да изпитвам подобни чувства.

Кратко след това ме заля и вълна на самосъжаление към това момче. Сигурно е бил отличник в класа или още по-зле — незабележим очиларко, който не е смеел да се изяви като отличник. Може да са го ритали, да са го плюли, да са му се смеели — и той, вместо да чупеше прозорци или да изнасилваше девойки, се опитваше да бъде нормален по възможно по-безобиден начин. С какво заслужаваше моята враждебност? И, по дяволите, с какво пък заслужаваше моето съжаление?! Разкръстосах краката си и се подпрях на лакти. Програмистът мълчеше.

— Вижте, няма как да се получи, ако не се разприказвате. Трябва да знам какво усещате. Иначе не мога да помогна.

— Да, разбира се, ще опитам — изопна се лицето му.

Изслушах разказа за всичките му жалки опити да се хареса на този или на онзи. По думите му хората или го мислеха за „педераст“, или за „льольо“. Изключваха го от малките си групи.

— Как се чувствате сега? — мразех този въпрос, защото беше подвеждащ. Насърчаваше клиентите да ръсят похвали още преди да бяха обмислили изминалата сесия. Но ме сърбеше да го задам — имах нужда от похвалата му.

— По същия начин — рече той и се усмихна. — Все още нищо не се е променило.

Думите му ме жегнаха. Не само защото не отговаряха на очакванията ми, а и защото бях вложил старание.

— Това е добре — казах, а всъщност имах предвид, че не бе добре. Ако той се чувстваше по същия начин значи истинската причина за нещастието му, за неспособността му да общува извън работната обстановка беше много далеч от споделеното. — Следващия път запишете сънища, които сте имали. След началото на терапията е възможно да започнете да сънувате по-интензивно — казах и се усмихнах на свой ред.

Имаше реална възможност да не дойде повече. По-късно щях да се уверя, че тази възможност съществуваше при всеки клиент, защото онова, което говореха, онова, което чувстваха и онова, което правеха, понякога беше коренно различно. Най-непостоянни бяха онези, които имаха най-голяма нужда от терапия. Така се оказа, че освен че трябваше да се грижа за доброто на клиента, се налагаше да мисля и как да го стимулирам да дойде повторно.

Понякога онова, което се случваше в една сесия беше достатъчно за десет други, но ако то оставеше клиента с чувството, че бе получил прозрение и няма нужда да идва отново, това постижение можеше да бъде лесно разрушено.