Диана Петрова
Синестезия (37)

Стефан

Първият ми клиент след завръщането ми беше Стефан. Копнеех да се прибера в старата си кожа — там, където можех да мисля повече за клиентите си и да се отдалеча от размислите за собствения си живот. В този момент исках да дойде точно той, без да разбирах защо.

— Здравейте, уважаеми, много се радвам да Ви видя след Вашето завръщане, макар че тази радост всъщност не е радостта от срещата с възприятието на самия себе си отново, а по-скоро е заредена със смесица от страх и очакване от поглеждането в огледалото, което би трябвало да представлявате Вие…

— Здравей, Стефане.

— Как изкарахте в Москва? Това е все пак градът на мечтите или поне на онези мечти, които дори не сме си представяли да са излизали някога от книжните приказки на нашето минало…

— Стефане, спри. Говориш като университетски преподавател — опитах се да се пошегувам аз.

— Вашето наблюдение ме обнадеждава. Мислел съм и аз да започна да преподавам някога…

— Сериозно ли, по какво?

— По… еми не знам точно, по-скоро си мислех за преподаването като процес.

— Възможно е да се чувстваш по-добре в кожата на преподавател, отколкото на софтуерен специалист. В твоя случай даже би могло да бъде много добро решение.

— Мда… но…

— Какво има, Стефане?

— Еми… нищо не се получи с момичето — този път беше крайно лаконичен. — И няма значение, че е омъжена.

— Това се случва постоянно. Искаш ли да ми разкажеш?

— На мен се случва особено „постоянно“. Еми тя просто ми „би шута“, както биха се изразили на жаргон някои хора. Дойде нов колега, който макар и по-малко мускулест от мен — тук Стефан погледна към ръцете си. — Не знам къде е проблемът, докторе.

За първи път Ляпис се обръщаше към мен така, което ме накара да мисля, че положението този път беше сериозно.

— Тя тръгна с него, така ли? — трябваше да закова пирона, за да можех после да го извадя.

— Да — отговори той.

Нямаше как да го извадя. Психоанализата не решаваше проблеми, само променяше погледа на хората върху вече съществуващите. Това в повечето случаи се оказваше работещо и за решението. Не можех да върна предишната си увереност и внезапно за самия себе си, точно в онзи момент, аз за първи път през професионалния си живот реших да не се държа като психоаналитик.

— Това е много гадно — казах и мигновено почувствах свободата, която сам си бях отпуснал.

— Така е — поклати глава той няколко пъти. — Както и да е. Аз исках да обсъдя нещо друго с Вас, тъй като събитията, ако това въобще могат да се нарекат събития, защото те са по-скоро решения, обусловени от вътрешната ми предиспозиция като…

— Стефане!

— Еми… реших, вътрешно обусловено, да… еми да напусна тази работа. Имам събрани пари от известно време и не знам накъде ще поема. Всъщност, мислех си да помързелувам малко, да попътувам.

Преподаване, пътуване — какво му ставаше? Беше се объркал съвсем. Усетих зрееща опасност, за която все още не намирах логични предпоставки.

— Подал ли си предизвестие? — попитах плахо.

— Да.

Знаех си, че положението беше сериозно.

— Значи мислиш да правиш това сериозно?! Това е голяма крачка, голям завой.

— Голям, ама голям.

— Бихме ли могли да кажем, че се случва, защото имаш нужда да вземеш нещата в свои ръце?

— Да. И бихме могли да кажем още нещо — започна да ме имитира Стефан. Свих се. Мислех, че сега щеше да каже нещо за това колко безполезна е била терапията. — Прекъсваме срещите си не защото както вие вероятно бихте си помислили или заподозрели, че по някакъв начин съм недоволен или пък кой знае, че си мисля, че ми е достатъчно…

Нямах нищо против да слушам обясненията на Стефан, като знаех, че щяха да бъдат последни. И все пак щеше да ми липсва в ден като днешните, когато имах нужда точно от него.

— Не, не, Стефане, аз мисля, че терапията изигра своята роля. Ти взимаш сам решения, ти вече не си уплашеното дете, което се страхува от тишината, от смъртта и… еми от живота. И дори не си медитирал нито веднъж върху това, а мислех да пробваме и този метод…

— Напротив. Страхувам се и още как, бих казал, ако бих могъл или ако онази част от мен, която отговаря за някои мои превъплъщения би…

Това беше краят на срещите ми със Стефан като психоаналитик и клиент. Така и не разбрах истинската причина Стефан да приключи толкова набързо с мен — сякаш правеше това за мое лично удобство. Не знаех и дали моите упражнения за работа с тишината му бяха от полза. Приключих с него с неясен страх, че бяхме оставили нещо опасно недовършено. Почти усещах стихията у него, която напираше да се разлее извън границите на здравия разум. Но не можех да си обясня нито от къде идеше, нито къде отиваше. Не можех да го принудя да продължим терапията. Още повече, не исках. Нека това, което трябваше да се случи, да се случеше.

На следващия ден на вратата в квартирата ми се почука. Едва се надигнах, защото се видяхме със Светльо на по няколко бири. Бях се прибрал късно и към три се бях стоварил на леглото до Диана.

Когато отворих вратата, видях двама полицаи. Те ми разказаха, че Стефан бил главният обвиняем в подпалването на църквата „Св. Седмочисленици“ в центъра, която едва не изгоряла. За щастие, нямало пострадали, тъй като сградата лумнала в огън през нощта. Не съм ли бил гледал новините? Самият той отишъл и се предал. Не казал нищо за причините за палежа. Искали да разберат повече за психическото му състояние, тъй като от местоработата му станало ясно, че ме посещавал. Бях по боксери и ги гледах премрежено, без да вярвам на чутото.

Помолих за минута да се облека. Щях да ида в районното, за да разговарям с него. По пътя трескаво мислех каква би могла да бъде причината той да извърши подобно нещо. Да не би да се бе наложило да спи отново в стаята на труп или някой, когото обичаше, да го беше обидил? Колкото повече наближавахме, толкова по ми се струваше, че причината за деянието му трябва да беше свързана с нещо в църквата. Бях влизал там, но в онзи момент не се сетих вътре да имаше нещо отличително. Възможно беше също така тази църква да бе свързана по някакъв начин с детството му. Всички мои хрумвания ми се струваха недостатъчно точни, защото което и от тези неща да се беше случило, то не изглеждаше достатъчно, за да предизвика Стефан до такава степен. Изглежда той самият изпитваше същата неяснота като мен. Знаех го, без да мога да си обясня как.

Влязох в сумрачна стая, където ме сложиха да седна. Високият сержант ми позволи да запаля цигара. Дебела лелка се вмъкна в стаята, отвори прозореца и стовари не много чист пепелник върху масата. Тук всичко плачеше за ремонт — олющените стени, жалката мебелировка, лепнещата маса, която едва се държеше на дървените си крака. Минута по-късно лелята отново влезе и сложи чаша кафе пред мен.

— Дълго ли ще чакам?

— Не, господине — каза тя с онзи всезнаещ тон, с който говореха дългогодишните чистачки, които бяха развили измамното усещане, че сградата им принадлежеше.

Сръбнах от кафето и запалих. В този момент влезе полицай, който водеше Стефан. Клиентът ми беше с омърляна риза, а очите му светеха налудничаво. Стовариха го на стола срещу мен, а в това време влезе висок мъж със сребриста коса, който не бе униформен.

— Свободен сте — каза мъжът на полицая, а после се обърна към мен. — Аз ще присъствам на разговора. Искам да го попитате защо е подпалил църквата.

— Това няма да се получи — казах аз с цялата категоричност, на която бях способен и помолих да се видя със сребристокосия навън.

— Вижте — обясних му на полуоткрехната врата, — Стефан няма да каже нищо смислено във Ваше присъствие. Нямате ли стая, от която да слушате или наблюдавате какво се случва, без той да Ви вижда.

— Много филми гледате, господине. Намираме се в България. Разполагаме само с това — посочи той към паянтовата маса в стаята.

— Добре тогава — въздъхнах. — Може да влезете, но искам да седнете в ъгъла на стаята и да мълчите. Все едно Ви няма, ясно ли е?

— Както кажете, господин психолог — измери ме той с поглед. Прочетох високомерието по ироничната му усмивка. Върнахме се обратно в стаята.

— Стефане, този човек иска да чуе разговора. Той ще застане ето там — казах аз и се огледах за стол, но такъв нямаше.

Мъжът излезе да вземе и през това време аз побързах да го попитам:

— Защо, по дяволите, направи това?

— От гледна точка на предишните ни разговори и имайки предвид обстоятелството, че…

— Няма време за това. Трябва да знам истината, за да се опитам да те измъкна — казах така сякаш това бе десетхилядният престъпник, който измъквах от затвора.

— Тя… — поде Стефан, но спря, защото инспекторът нахълта със стол пред гърдите си. Той се разположи в ъгъла и включи диктофона си.

— И така, Стефане, наскоро се видяхме и ти изглеждаше добре — излъгах.

— Да, добре изглеждах. А сега въпреки нежеланието на останалите да възприемат моята себереализация в този й вид, аз не просто изглеждам добре, както, струва ми се, мога да твърдя, а също така и се чувствам добре, доколкото…

— Кое те кара да се чувстваш добре? — прекъснах.

— Еми… запалих църквата. Няма да забравя превъзходната гледка в тъмнината. Луната светеше снощи, господин докторе, а на Земята беше изгряла друга Луна, така да се каже — моята Луна.

— Стефане! — повиших леко тон аз, за да пресека този безумен поток от думи. Едничката му дума „тя“ ме насочи — Имаше ли някой в църквата, за когото да сме говорили по време на сесиите?

— Имаше — отговори лаконично.

— Кой? — попитах аз, като се стараех да не акцентирам по никакъв начин на въпроса си. Исках той да прозвучи така, все едно си говорехме за времето.

„Философска интоксикация“, сетих се за диагнозата на Стефан. Това беше когато човекът произнасяше множество високопарни и псевдонаучни фрази, които не носеха определено съдържание. Речта му беше накъсана или, казано иначе, не можеше да изгражда изречения. Щом мислех за диагнози, значи се чувствах отчаян. Правех го в повечето случаи, когато не разбирах какво се случваше. Тогава граничността, която една диагноза можеше да постави, бе много удобна.

— Там… там… — Стефан погледна към белокосия в ъгъла.

— Да не е ходила твоята колежка? — пренебрегнах предпазливостта си да не произнасям имена.

— Да, тя очевидно или както Вселенският закон би определил, ако можеше да действа без инкохерентната неясност на независимите битийни случкопеци, защото случките са валидни със своята зрялост, неподправен вкус и мирис единствено, когато са специално изпечени в устройство, предназначено за тях самите… — той пое дълбоко въздух — тя е била там. Виждал съм я да посещава това място. Но не това е причината…

— Чудя се какъв беше ефектът от последните упражнения, които ти поръчах да направиш? Така и не сподели с мен.

— Опитах, но тишината бучеше както единствено може да се случи в тоталната неразпознаваемост на факторите.

Тръснах глава. Понякога настръхвах, докато се стараех да изслушам изречението до край. Дори тялото ми се съпротивляваше на усилието да разбира неразбираемите дрънканици на този откачалко. В този момент си позволих да мисля за него като му лепя етикети: „Бърборко“, „Откачалко“, „Загубеняк“, защото търсех опора, търсех сигурност в собствения си метод, в абсурдната ситуация, от която исках да измъкна и Стефан, и себе си, а нямах идея как — като му помогна да сподели истинската причина или като направя всичко възможно да я прикрия.

— Кога точно започна да бучи?

— Когато тя каза „не“.

Вече бяхме поели курса на истината. Сега вече любопитствах за причините да постъпи така.

— А снощи — поколебах се, но нямаше как, трябваше да попитам. — Беше ли тихо?

— Беше като… — той извъртя очи нагоре и набърчи чело, — като липсващо тъпанче, не че съм наясно с усещането да живееш в едноухие или безухие, но се опитвам да си представя. Беше тихо преди огънят да обхване всички области от живота ми и да ги прегори, да ги пречисти през изцелителната сила на пълното унищожение. Щом църквата се запали и предвид лунната ми фантазия, въз основа на която…

— Тишината бучеше ли?

— Дали бучеше — и питате само — Стефан клатеше глава отчаяно така, сякаш се налагаше да разказва за най-безизходното положение, в което някога бе попадал през живота си. — Никой не я чува, както я чувам аз. Като пращенето на огъня — лекия монотонен шум, който звучи като фонова музика в най-глупавите фантасмагории на един дървен философ, както Вие сами бихте се изразили и за което аз най-вероятно бих се съгласил…

— Стефане — казах, като се постарах да говоря бавно. — Как стигна до тази тишина?

— Като тя ми каза „не“.

Едва в този момент забелязах, че Стефан говореше за най-важните неща от собствената си история накратко. Струваше ми се, че прибягваше до философски брътвежи, когато трябваше да описва незначителни за самия себе си подробности. С немалко усилия разбрах, че бе следил момичето няколко пъти и бе установил, че тя посещавала тази църква, където влизала и палила свещи. Чувал пращенето на свещите, виждал сериозното й лице, което нямало нищо общо с онова на усмихнатото момиче, което отказало да бъде с него.

Бях убеден, и щях да изложа това в тезата си пред полицията, че бучащата тишина бе свързана с онзи момент от детството на Стефан, когато се бе налагало да спи при трупа — пък дано това го оневинеше. Тази случка от детството очевидно прилепваше към такива, в които също се преживяваше загуба, макар и неизмерима с тогавашната. Клиентът ми скачваше двете събития, и макар те да бяха крайно различни като интензитет и отделени във времето, предизвикваха едно и също усещане у него. Тишината при Стефан означаваше не просто загуба, а тотална загуба, смърт, приключване без право за връщане назад. С действието си, Стефан се бе опитал много непохватно да зачеркне отказа на колежката си като окончателен, защото ако тишината бучеше от горенето, то нейното „не“ не означаваше истински край и още имаше надежда.

Не вярвах да приемеха тезата ми, но това нямаше значение за мен. Важното вече беше аз да смятам тази теза за достойна.

Тръгнах си. Бях изтощен, но и превъзбуден. Харесваше ми да бъда във вихъра на събитията. Осъзнавах, че това единствено бе способно да ме върне отново към психоанализата. Не подозирах колко много грешах до следващия ден, когато отново униформените потропаха на вратата ми. Този път им отвори Диана, която се беше натъкмила да излиза навън. Оставих чашата с кафето си и загасих цигарата в пепелника. Напоследък пушех много.

Съобщиха ми новината. Стефан беше направил опит да се самоубие като нагълта вилица. От този момент нататък той беше предаден в ръцете на психиатър и на мен ми беше забранено да го виждам. Не разбрах нищо повече за него, макар че, признавам, че опитах. Някои истории просто оставаха без завършек, в който да участвам — не както се случваше по филмите.