Диана Петрова
Синестезия (27)

Москва

Мразех да приготвям куфара си. Изнервях се. Отделих за това няколко дни, като непрестанно взимах дрехи от багажа и след това ги връщах. В един момент ми се стори, че живея на гости в собствената си къща.

Диана се справи доста по-добре с тази задача — сякаш й доставяше удоволствие да върши тези неща. Наслагваше разни дреболии в торбички, увиваше ги грижливо. Беше подготвила и подаръци за всички. Беше купила малки картини с излети български монети, върху които бяха изобразени български царе — Симеон, Борис, Калоян и т.н.

Един приятел щеше да ни закара на аерогарата в деня на заминаването. Беше една от онези блестящи утрини, които човек събираше и държеше в ума си за всеки случай, ако там, където отидеше, се окажеше студено. Не пътувах със самолет за първи път. Обикновено ми прилошаваше при излитането. Слабият ми стомах веднага ме подгонваше между седалките. Любимата ми част от летенето бе когато вече бяхме над облаците и дишахме пречистения въздух. Бях сънувал най-яките си сънища по време на полет.

Пристигнахме на аерогарата и разтоварихме червените си куфари — от най-евтините. Те бяха пълни с много подаръци и малко дрехи. Бяхме подранили дори за паспортната проверка, затова се шляехме поединично из аерогарата. Единият пазеше багажа, а другият обикаляше. Приближих се до суперскъпото кафе в десния край и се загледах в полюшващите се от вятъра храсти в малкия, добре окосен парк. Бях чел, че са вложили доста пари в него, а реално никой не го ползваше. И наистина за времето, в което аз стоях до прозореца — около 10 минути, не мина човек. После дълго наблюдавах как хората увиваха куфарите си в син найлон, преди да се наредим на опашката за проверка на паспортите. Двойка — пълна дама и кльощав господин — стояха пред нас. Взирах се в отпуснатата кожа около лактите му. Беше безупречно облечен в изгладена спортна риза и мръснобели къси панталони. Не исках да изглеждам като него някой ден. Обля ме моментално фаталистично чувство, че такава съдба нямаше да ме постигне.

Диана беше превъзбудена от пътуването, не защото тя самата не беше пътувала, а защото, струваше ми се, щеше да се види с любими хора. Аз — точно обратното. Явно бях заспал на пейката. Сънувах блясъка на асфалта, тревата, безоблачното небе. Трябва да бях премигнал, защото за миг или за много по-малко от това небето вече не стоеше горе. Не можех да определя къде точно обаче. Поех си дъх, но изпитах неописуема болка в дробовете. Всичко се случваше много бавно, а дишането ми сякаш се беше ускорило. Всеки път, когато вдишвах, се свивах в опит да понеса това действие.

Отворих очи и дишах известно време с полуотворена уста, за да се убедя, че нищо подобно не се случваше, и всичко беше просто сън. Стоях няколко минути в унес. Повтарях си, че бях на аерогарата с Диана. Моето момиче беше подпряло глава на мен и смучеше от малкото вода, която й беше останала в пластмасовото шише. Преброявах реалностите отново и отново, но все още не излизах от онова пространство между тях, където се чувствах безкрак, в ничия земя и по никое време.

— Да ставаме — каза тя. — Започват да се редят.

— Диана… — обърнах се към нея предпазливо. — Аз бях заспал, нали?

— Що за въпрос. Много ясно.

— Много ясно — повторих и се насилих да се усмихна.

Изведнъж се почувствах страшно изтощен. Краката ми се разтрепериха. Трябва да бях пребледнял, защото Диана ме попита дали бях добре.

— Гладен съм.

— Да, как не се сетих?! Вие, мъжете, с вашата коремна любов.

В следващия момент, който помня, дишах от пречистения въздух и се наслаждавах на облаците и блудкавото кафе.