Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Диана Петрова
Заглавие: Синестезия
Издание: първо
Издател: „Изток-Запад“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 13.11.2014
Главен редактор: Георги Каприев
Редактор: Милена Братованова
Художник: Деница Трифонова
ISBN: 978-619-152-538-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9413
История
- — Добавяне
Смъртника
Преди Смъртника да се появи отново, бях на двудневен фромски семинар. Тези събития бяха времеемки, изморителни и по тях харчех пари. Малко ми се свидеха — с припечеленото от новите си клиенти едва свързвах двата края. А сега, след като Диана се премести в моята квартира, нещата откъм финансите се влошиха още. Но не можех да не отида.
Там, разбира се, видях Милена и с нея пихме по кафе в една от паузите. Говорихме за общата ни работа, за бланките, за клиентите. Оказа се, че при нея идвали основно деца, а възрастните се обръщали към мен. Благодарих на Бога, в когото вярвах, и на всички останали, в които не вярвах, че тя е доволна от този факт. Беше страхотно, че тя се харесваше от родителите, защото аз нямах никакво желание да се занимавам с деца. Очевидно графикът й беше препълнен. Разбрах го, щом тръгнахме да се уговаряме да се видим през седмицата на спокойствие, за да споделим впечатления. Това ме успокои.
Финансовите си въпроси уреждахме с банков превод, който тя извършваше по моя сметка, така че тази тема нямаше какво да се обсъжда. Бях в неизгодна позиция, защото тя по линия на съпруга си знаеше колко клиенти идват при мен, а аз нямах данни как вървят нещата при нея. Тази зависимост ми тежеше, но не можех да измисля нищо по-добро. Трябваше да чиракувам на себе си през тази схема поне няколко години, за да мога да съм по-спокоен при евентуално мое желание да скъсам с нея професионално.
Присъединих се към останалите колеги на обяд. Седнахме в близка кръчма до „Центъра за психично здраве“. Заведението приличаше на коридор, над който са опънали навес, а по-късно са решили да остъклят. В него се чувствах неудобно, така сякаш хапвах в закусвалня на крак.
Ограничих се само да пия, тъй като изгълтах един дюнер преди това — за по-евтино. Извиних се пред колегите, че отивам да изтегля пари. По пътя си мислех, че трябваше да продам мотора, за да наваксам, но той сякаш беше част от мен, която не желаех да пусна. Държах го по милост в гаража на Светльо, което ми създаваше допълнителни затруднения. При всяко излизане с него, трябваше да пътувам до Горна Баня.
Чудех се откъде колежките ми взимаха пари за семинарите, като се имаше предвид, че по-голямата част от тях все още нямаха и един клиент. Заключвах жлъчно, че за да бъдеш психолог в България, трябва да си подсигуриш съпруг или съпруга бизнесмен, които да нямат нищо общо с тази професия.
На този етап, за да откупя независимостта си от Милена, трябваше да намеря работа в болница, администрация или нещо подобно. Реших да пропъдя тези мисли възможно по-скоро, затова се отдадох на бирата в кръчмата коридор.
* * *
— Не искаха да го приемат в онкоболницата. Имам приятел, дето работи в погребална агенция. Помолих го да дойде да ни пренесе до болницата, че отказваха да пратят линейка. Как сме го носили, само ние си знаем. Много тежи човек, когато е отпуснат, много.
Бастунът на Смъртника потупваше по балатума.
— Моля се аз на лекаря да го прегледа. Той, като ни видя, двама старци с трети на носилка, и не искаше да помогне.
— Как точно не искаше?
— Чакахме го час да дойде. Прегледа надве-натри документите и махна с ръка. Изведоха го от кабинета и останах само аз. На мен ми каза, че брат ми не бил за активно лечение, а си заминавал, и не можели да го приемат. Тази болница била за активно лечение. Разбирате ли, за лечение само на хора, които имат шанс да оздравеят. Да им еба майката на тия смотани доктори и на държавицата ни келява!
Бастунът беше забит здраво в балатума.
— И какво стана после? Върнахте ли се?
— Какво да стане, момче. Пак същата история — само дето го разнасяхме наляво-надясно — каза съкрушено Смъртника. Тогава брат ми разбра. През цялото време крих от него какво се случваше, но накрая разбра. И да беше видял очите му, когато отново го натоварихме в катафалката. Така ли трябва да си иде човек? Ние тук българите сме проклети, момче. Прокълната е тая земя, дето живеем на нея!
— Сигурно е било много мъчително за теб да си част от всичко това.
— Абе ти чуваш ли, бе момче?! — тропна той с бастуна. — Какво да е иначе. Имаш ли брат?
— Не, но ми се иска да ми разкажеш повече за чувствата си.
Смъртника помълча. Отне ми време да схвана, че той нямаше как да говори за чувствата си. Не можеше и не знаеше как се прави това.
— „Моля ви, моля ви, извикайте лекар!“, така ме молеше — Смъртника беше подпрял бастуна си на фотьойла.
Той избърса очите си с опакото на ръката. Прииска ми се да го потупам като приятел, но се въздържах. Раменете му се бяха свили и висяха напрегнато като окачени.
— И какво се случи после? — попитах тихо след кратка пауза.
— Наех актьор — от познат на познат стигнах до него. Платих на момчето трийсет лева да имитира доктор. Да говори неясни неща, да успокои, че всичко бе наред. Актьорчето така се стресна, като го видя… че се отказа. Върна ми парите и дим да го няма.
Сега вече Смъртника плачеше на глас и бършеше очите си с палци.
— Каза ли на брат си, че умира?
— Да — хълцаше той. — А той дори не ме разпозна.
Подадох кърпичките, но Смъртника не пожела да вземе. Попита къде е тоалетната и излезе, като се подпираше на бастуна си. Чух го да секне носа си. Минути по-късно се върна обратно.
— Сега по-добре ли си? — избягвах да споменавам думата „чувствам“.
— Да. Да… ами аз да си ходя вече. Не мога повече днес.
— Почакай. Нека поговорим за теб.
— Какво? — въздъхна той съкрушено.
— Каквото би споделил с един хлапак като мен.
— Хлапак… — рече замислено Смъртника.
И после ми разказа за лозето си на двора, където са отраснали с брат му: кои части от лозата се отделят и кои не трябва да се пипат, как се копае, кога се пръска, с какъв препарат и по колко. Кимах и се усмихвах така, все едно ме интересуваше.
Когато Смъртника си замина, можех да усетя цялата ужасия, полепнала по кожата ми. Прииска ми се да се изкъпя. Вместо това изчаках да завие зад ъгъла и излязох да пуша. Дръпнах дълбоко. Задържах дима да се овъгля хубаво. Гадост! Наел актьор, който избягал пред лицето на смъртта. Какво можех да кажа, за да го успокоя? Да повтарям като папагал, че е нормално да се чувства така, нямаше да свърши работа. Да го посъветвам да започне отначало — пак нямаше смисъл. Писах във файла му отново за бастуна и как се забиваше в балатума. Снимах отпечатъка от него и го качих във файла. Тръгнах си.
Първата ми работа, като пристигнах у дома, беше да се изкъпя. Не помогна. Бях вкиснат и вечерта. Слава богу, че Диана беше навън с приятелки. Пуснах си телевизора и блях в американския сериал с разследвания. Не следях какво се случваше.
Очите на брат му.
Потръпващото тяло.
Отказващия лекар.
Катафалката.
Бастунът.
Заспал съм.