Диана Петрова
Синестезия (49)

Милена

Измина една седмица, в която не се видях с нито един от клиентите си. Сънищата ми бяха толкова изтощителни, че не исках да виждам никого. Искаше ми се да си подредя нещата така, че да ми се изясни какво ставаше, защото, за разлика от преди, когато не вярвах, че нещо се случваше, в един момент стигнах до там, че не вярвах, че не се случваше нищо. Ужасяващите сънища с отрязаните крака продължаваха да ми се явяват почти всяка вечер. Все още не се бях обадил на психоаналитичката си — нямах сили за нея.

— Здрасти, Милена — след два дни мълчание чух дрезгавия си глас. По дяволите. Не исках да си мисли, че нещо нередно се случваше с мен. Трябваше да изтренирам гласа си малко преди да й се обадя. Веднага се зашлевих мислено. Не би трябвало мнението й за работата, която напусках, да имаше такова значение за мен на фона на кошмарите.

— Здравей — отвърна хладно тя.

Мълчание. Това беше нетипично за нея. По принцип не мълчеше. Веднага подхващаше безобидна тема за времето, епилацията или градския транспорт. Правеше това, когато бе силно притеснена, да не би да се сетя, че имам член между краката си. Сякаш беше изключено да флиртуваме и тя се стараеше да докаже, че никога не й бе минавала подобна мисъл през главата, което оценях като глупост.

Казах й, че искам да говорим. Разбрахме се да се срещнем след два часа в Дивака. Имала „дупка“ в графика и можела да се освободи тогава. Това добави към хладината и изостри вниманието ми допълнително.

Поръчах голяма наливна бира, докато я чаках. Изпуших три цигари и се оставих на глъчката в заведението. Накъдето погледнех, виждах големи порции, евтина храна, баби клюкарки. Бях у дома. Все едно някой внезапно ми инжектира сила.

Милена се задаваше в жълта рокля и някакъв парцал вместо връхна блуза. Беше с очила и стоманена физиономия. Предполагам, че усещането за хлад не идеше толкова от изражението й, колкото от факта, че не можех да видя очите й. Станах, за да я поздравя, а тя извади вкисната усмивка. Реших да мина направо, защото ми писна от тия лигавни.

— Какво има, Милена?

Мълчание.

— Да, искам да знам, какво се случва, по дяволите! — повиших тон благодарение на внезапно инжектираната сила.

Милена свали очилата си и накриви уста като учителка, която поглеждаше към дете, нарушило напътствията й.

— Къде беше?

— На море.

— Цяла година?!

— Не е цяла година, а по-малко от месец.

— Опомни се, по дяволите! Нямаше те цяла година и не ме предупреди какво се случва.

Зави ми се свят. Ако тя го казваше, значи беше истина. В този момент не изглеждаше да се шегува. Припотих се за по-малко от няколко секунди. Милена продължаваше да говори, но не я слушах. После си наложих да престана да мисля за това поне за малко, защото исках да си изясня какво бе се случило, докато ме нямаше.

— Дойдох да ти кажа нещо.

— Не, първо ще слушаш — тя повдигна показалеца си и замахна с него.

В други случаи бих й теглил една майна, но сега не ме интересуваше начина, по който тя го преживяваше.

— Да — казах сломено.

Тя си пое дъх, преди да изсипе кочината върху мен:

— Хората говорят, че си ми бил шута, аз се чудя какво да казвам на тоя и на оня. Беше много важно да си тук — дори не осъзнаваш колко важен ставаш за фромската програма! Статутът ти в програмата е под въпрос, бяхме започнали да мислим да издирваме телефони на родителите ти. Издирихме ги, звъняхме им, но се оказа, че и те не знаят нищо за теб. Звучаха странно спокойни. Можеше да се обадиш, мамка му! Какво си въобразяваш, че правиш?!

— Свърши ли? — ядосах се. — Откога пък съм станал толкова важен за програмата? Не дължа обяснения никому.

— Та ние работихме заедно, за бога. Не може просто така да си тръгваш!

— Айде стига глупости — срязах я. — Нямаш идея през какво минавам.

— О, да. Ние никога нямаме идея през какво минаваме. Каквото и да е било… можеше да драснеш поне ред — заумилква се тя. — Имаме нужда от теб.

— Милена, нека не говорим глупости. Никой няма нужда от мен. Истината е, че самият аз не знам какво се случва. Ако щеш ми вярвай, но последните няколко седмици ме хвърлиха в тотален джаз. Срещнах се с някои от клиентите си и чух неща, които не ми харесаха.

Изражението й се смени. Вместо яд, сега като че ли изпитваше съжаление.

— На мен можеш да кажеш.

— Виж, нека прекратим уговорката си. От известно време се подготвям да приключа с психоанализата като цяло. Все още не съм го направил с всички клиенти, но и този момент ще дойде.

— Какво?! — сега изглеждаше шокирана. — Но ти трябва да останеш! Трябва да продължиш!

— Защо, по дяволите, настояваш толкова, какво те грее пък теб?

— Радо, ти сега не разбираш, но трябва да ми повярваш. Твоето участие в програмата е изключително важно.

— Добре. Вече го каза няколко пъти. Но няма да стане — той пое дъх дълбоко и продължи. — Виж, нямам желание да ти обяснявам сега.

Отпих от бирата. Стори ми се, че сега накиселяваше. Беше се стоплила.

— Трябва да ставам.

— Моля те, кажи ми! Мога ли да направя нещо за теб?

— Ами… — докоснах брадата си наужким. — Не. Чао.

Тя ме изгледа с онзи поглед, изразяващ подозрение, почуда, обида и дори малко страх, който жените ползват, когато са се приготвяли цяла сутрин за война, а се бе оказало, че войската се състоеше не от войници, а от бирени шишета.

Тръгнах си, без да изпускам усещането за силата, с която се бях сдобил внезапно. Почти подскачах по разкъртените тротоари на малките улички зад книжния площад. Преминах през Народния театър и навирих глава, както ми се струваше, че правех всеки път, когато се озовях на открито пространство и не знаех накъде да поема.