Диана Петрова
Синестезия (2)

Програмата за безплатна психоанализа

— Миленче, здрасти. Радо съм!

— Здравей, Радо — тънкият й глас надвикваше виковете на детето й.

— Как си?

— Добре. Гледам малкия и така.

Реших да подходя директно. Беше излишно да любезнича. Попитах я дали би ме взела за съдружник, като я уверих, че единственото, което желая, е да придобия повече опит. Тя ме изслуша, а после шумовете край нея секнаха. Очевидно се беше преместила в по-тиха стая.

— Виж сега, Радо, споделих това малко прибързано. Не исках всички да разбират. Истината е, че може да имам нужда от помощ, но може да се окаже, че няма достатъчно работа и за мен. Нека да видим как ще тръгнат нещата.

— Да… разбира се. Кога започваш?

— Ами… скоро. Ще помисля и ще ти кажа. Освен това трябва да го обсъдя със съпруга си.

— О, да, разбира се. Ще се радвам, ако решиш.

— Да. До скоро.

Две седмици по-късно Милена ми се обади, за да сключим договор. Първо уговорихме въпроса с парите. Половината щеше да прибира компанията на мъжа й. Така от четирийсетте лева, които компютърната фирма плащаше за сесия на клиент, за мен оставаха петнайсет, и като се имаше предвид окаяното ми финансово положение, това си беше нещо. Стиснахме ръцете си в „Дивака“, кръчма, която се намираше на пет минути от нейния собствен офис, отново зад площад „Славейков“.

Още не предполагах какви усилия трябваше да положим с Милена, за да привлечем работещите в компютърната компания за свои клиенти. Планирахме да изготвим презентация и да я изнесем пред хихикащи се двайсетгодишни момчета, които знаеха много за програмния код, но предполагах — почти нищо за света, който той създаваше.

Няма да се впускам да разказвам за нашите мъчения по повод тези презентации, но в крайна сметка, те дадоха резултат. Спечелихме първите си клиенти — двама за нея и един за мен. Притеснявах се да не се получи така, че да избират повече мен, отколкото нея. Тогава със сигурност щях да се простя със съдружието си. За щастие, такава опасност не се появи.

Програмата включваше възможност близките на компютърните специалисти да участват. Под близки се разбираха хората, които живееха в същата къща със съответния служител. Няма да крия, че разчитахме повече на съпругите или майките да ни станат основна клиентела.

Имаше и друг контингент, на който възлагахме. Те идваха, разказваха за проблема, заради който бяха дошли, и очакваха съвет или решение в същите тези минути. Повторни сесии нямаше, да не говорим за серии от десет или двайсет. В едни по-добри времена нямаше да допускам такива клиенти до кабинета си, но в този момент ми трябваха опит и пари, така че просто приех фактите.

По това време, за разлика от сега, всяка дума, която започваше с „психо“ плашеше хората и те инстинктивно се отдръпваха. Посещението при психоаналитик се случваше единствено при крайна принуда, съдбовен избор, след смъртен случай или когато бе безплатно. Ние разчитахме най-вече на последното.

Това ме наведе на мисълта да разясня смисъла от психотерапията като дейност за лично развитие, а не като магическа техника за лечение, като направя брошура. Един приятел ми помогна с дизайна и разпечатването и в крайна сметка поставих листовките върху шкаф, близо до вратата на офиса. Бях сигурен, че брошурите щяха да свършват бързо, защото когато човек излизаше от психоаналитичния кабинет, понякога му се приискваше да вземе нещо със себе си, особено ако сесията му се бе оказала недостатъчна.

Първоначално се сблъсках с проблема да спазваме времетраенето на сесиите. Престоят на клиентите се удължаваше заради проклетата брошура. Те се задържаха около вратата, задаваха въпроси. Не ми беше лесно да изпроводя някой, който току-що бе излял душата си и който с такъв привиден интерес разлистваше брошурата просто за да има какво да прави с ръцете си, докато продължава да търси контакт с мен. С времето си поставих за цел да предупреждавам предварително.

Първоначално обяснявах, че сесията трае петдесет минути и когато предупреждавах, че те са изтекли, клиентът трябваше да напусне. Представях това обстоятелство като един от най-твърдите закони в областта на психотерапевтичните практики.

След като приех десетина бързопреходни клиента, добих малко повече самочувствие. Но все още не се появяваше някой, който да ме впечатли. Не знам защо очаквах това, но веднага щом срещнах първия такъв, положих специални усилия да го задържа.