Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Диана Петрова
Заглавие: Синестезия
Издание: първо
Издател: „Изток-Запад“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 13.11.2014
Главен редактор: Георги Каприев
Редактор: Милена Братованова
Художник: Деница Трифонова
ISBN: 978-619-152-538-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9413
История
- — Добавяне
Програмистът
Бях на гости на родителите си с Диана. Досега не я бях водил там и бяхме планирали през уикенда да го сторим. Тя беше много притеснена и не спираше да сменя рокли още от два дни преди събитието.
— Всичко това е ненужно — казах с искрено желание да я облекча.
— Нима?!
— Ами да, те са много мили. Ще видиш.
— Абе те така и разни други момчета разправят, докато видя змей вместо свекърва.
— Остроумие. Щом ти помага, давай.
— Не ме психоанализирай! — вбеси се тя изведнъж.
— Извинявай — сниших глас.
— По-силно е от теб, нали?! — продължи тя спокойно.
— Сега ти ме психоанализираш.
— И приятно ли е?
— Не — казах с най-мекия тон, на който бях способен. Нямах желание да се дърлиме. Диана беше навлякла рокля с бяла яка и оглеждаше джобния си задник в огледалото. — Но мога да ти кажа как ще ни стане приятно. Аз отдавна не съм спал с ученичка, а ти отдавна не си чукала студент.
— Циник — замахна тя с блузата си, като се разхили.
Погнах я из стаята и я повалих на земята. Тя дърпаше роклята си надолу, а аз се опитвах да разтворя краката й. Моментално се възбудих. Запретнах бикините й. Исках да я нацелувам там, но нямаше за кога. Извадих си го и й го вкарах. Получи се бавно, защото беше суха. Това ме разтапяше и аз полудявах. Хапех я, блъсках я, преобръщах я. Свърших върху роклята, косата и лицето й. Ръмжах от удоволствие.
— Виж ме — рече тя, а от малката й сладка брадичка се проточваше лепкава лига от спермата ми.
— Идеална си!
— И роклята отиде, и косата и всичко — беше застанала на една страна, така че все още можех да виждам срамните й устни — зачервени и блеснали.
— За какво ти е рокля, докато си тук — казах и се присегнах да бръкна в деколтето й.
Изпълних шепата си с гърдата й. Харесвах я така — намачкана и маркирана от мен.
— Стига! — рече тя и стана.
Роклята се свлече по облите й бедра, а едното от рамената й се голна. Беше прекрасна!
Срещата с родителите ми премина топло и спокойно. Баща ми остроумничеше как съвременните мъже не знаели какво било работа. То моето не било такова, смигаше на Диана той. Майка ми шеташе, но без да сваля поглед от приятелката ми. Старата бе мила и приветлива, но сега се държеше малко особено. Предполагам, че ме ревнуваше. Трябваше й час, за да се отпусне. Стори ми се, че Диана я спечели с мълчаливата помощ в кухнята. Осъзнах, че моето момиче можеше и да има право. Човек никога не знаеше кога кротката му майчица щеше да се сражава до кръв в името на безсмислието да запази сина си до себе си.
Аз не се притеснявах за двете. Даже изпитвах удоволствие, че се съотнасяха към мен. През това време се надвиквахме с баща ми за моята работа, за кредита, който той искаше да взема, и за уикенда, в който трябваше да дойда да фризоваме лозето. Бях у дома.
* * *
— Носите ли сън днес?
— Не… не сънувах нищо — Програмистът потри ръцете си в панталона.
— Не се притеснявайте. Не можем да заставим несъзнаваното да говори в график.
— Аз не се притеснявам… всъщност днес исках да разкажа малко повече за работата си.
— Хм… това е интересно, защото аз мислех, че искате да говорим по-скоро за взаимоотношенията с обкръжаващите.
— Да, но днес изобщо не съм на тази вълна.
— Разбира се. Най-важно е да говорим за това, което Ви вълнува.
— Ако може и на „ти“… че така…
— Може.
— В свободното си време програмирам по един сайт, който се занимава с хазарт. Това е един проект, който започнахме с още двама приятели… но понякога ми се струва, че ми тежи на съвестта.
— Какво?
— Това, че толкова много хора де факто не схващат смисъла на хазарта. И колко безумен е той… и как топи спестяванията им за нула време.
— Това по какъв начин те касае?
— Ами… няма ред за организирането на хазартните игри през Интернет. Може би ако имаше, държавата би могла да печели повече от това. Знаете ли, например че при тото игрите е задължително половината постъпления да се раздадат под формата на печалби за участниците? При нас процентът е под десет.
— Това не отговаря на въпроса как те касае.
— Мда — той не ме чуваше и продължи. — Ако нещо сме оцапали в алгоритмите, можем да манипулираме игрите в своя полза. Единственото, на което трудно влияем, е прането на пари.
— Бихте ли обяснили? — трябваше да призная, че тук любопитството ми надделя над това, което изискваше сесията. Позволих си да го чуя, преди да го върна отново към въпроса си.
— За да переш пари, е нужно само да депозираш кинтите в офшорна сметка, да ги използваш, за да играеш хазарт, да загубиш малък процент от първоначалната сума, след което да изтеглиш остатъка от сумата. На това му се вика cash out. С двойната защита на закодирането и анонимността, това може да се направи незабелязано. Никой не регулира, мамка му.
— Ти искаш да регулира ли?
— Ами колкото и странно да звучи, да — повиши глас той.
— Защо? — повдигнах вежди.
— Защото така няма да се чувствам толкова зле, колкото сега.
— След като изпитваш вина, мислил ли си да прекратиш тази дейност?
— Да, разбира се. Точно за това ме мислят за глупак! Стигал съм до там да хвана да затрия сайта, без съдружниците ми да разберат! Защото ако аз се махна, те ще продължат. Но се отказвам. Вложил съм труд, а ми се иска парите ми да отиват някъде…
— За нещо добро ли?
— Да — лицето му пламна.
— Няма причина да се срамуваш от това. Всъщност би трябвало да си горд. Искам и да ти повторя, че не бива да се чувстваш зле. Запознат съм с темата за хазарта от психологическа гледна точка. Може би ще ти е любопитно да чуеш.
— Какво ще ми помогне това?
— Предполагам ще пристъпиш една крачка по-близо до това да се освободиш от вината.
— Хм — сви той рамене.
— Хората играят, за да се разтоварят, да се откъснат от действителността.
— И… — заинтригува се Програмистът.
— И — направих усилие да следвам собствената си мисъл. — Някои от тях може да се потопят в този илюзорен свят, да избягат. Представи си, че може да приемат хазартната игра като редовна възможност да демонстрират интелектуално превъзходство над другите участници или ако отидат по-далеч, над създателите на играта. Това може да ги отведе до избиване на комплекси за малоценност, отмъщение, агресия и дори жестокост.
— Това ли е всичко?
— Съвсем не — поех дъх аз. — Много от тези хора имат нужда да освободят излишните си жизнени сили или просто им харесва да следват динамиката. Други може да се вълнуват заради забулената тайнственост и да приемат играта като вид… — Търсех думата. — … социален наркотик.
— И какво от това?
— Смяташ ли, че е логично да изпитваш вина заради това, че някои хора имат подобни нужди или изливат комплексите си в този резервоар? Искам да кажа, че хазарт ще има независимо дали ти участваш в това или не.
— Логика да изпитвам вина може и да няма, — започна предпазливо той, — но аз изпитвам.
Осъзнах, че бях направил грешка. Нямаше начин да обориш клиент по пътя на умозаключенията или логиката. Тук ставаше дума за чувства, чиито корени не идеха от вътрешните убеждения, а от баналния източник — детството — или от скорошно събитие, което ги беше отключило.
— Кога точно се появиха тези мисли? Помните ли кога започнахте да се чувствате виновен?
Програмистът скръсти крака и свъси вежди.
— Не.
Последва пауза.
— Можете ли да го свържете със събитие?
— Ами… не знам точно. Сещам се за едно. Съседи от блока ме бяха обвинили за наводнение у тях. Карахме се… аз се опитах да разговарям с тях разумно, но уви. Оказа се, че не аз, а друг съсед от моя етаж имал проблем с тръба. Но докато разберем…
— И какво се случи в следващите дни?
— Тогава някъде се срещахме с моите съдружници и обмисляхме как да повишим посещаемостта на сайта. Вижте, това няма нищо общо — вдиша той въздух през зъби.
— Нека не прибързваме — мислех, че това бе находище. Какво ако той е бил обвинен несправедливо и е решил сам да се самодообвини и тъй като не е намерил за какво друго, се е свързал с хазартните сайтове? В този ход на мисли се насочих към родителите му. Веднага си представих баща му като наказващ и как му вменява вина, която не е била негова, а той се самодовършва сам.
Започнах да го разпитвам за родителите му, за взаимоотношенията с тях и докато се усетя, сесията беше приключила. Обезателно трябваше да довърша това, което бях започнал следващия път, но не трябваше да пресирам човека. Осъзнаването щеше да размести много пластове в живота му. Не бях ставал свидетел на това как един добре устроен живот можеше да се разруши само ако човек погледнеше на някои неща от миналото си по зрял начин. Но на теория знаех, че бе валидно.
Мислех си още, че това можеше да бъде свързано и с неумението му да общува с други хора. Ако се чувстваше виновен или наказан от света, той се свързваше с този свят само през вината. И когато искаше да навлезе в него по друг начин — нямаше ролеви модели или ноу-хау как да го стори.
Исках да се спра, да върна лентата назад, защото прибързвах с изграждането на теорията за случая, а все още не бях разбрал почти нищо за родителите му, освен че баща му беше адвокат, а майка му — администратор в държавна институция.
Излязох и запалих цигара. Беше почти вечер. Дворът на училището се осветяваше от прожектор. Имаше няколко стаи, които светеха, но повечето бяха тъмни.
Докато ги наблюдавах, признах пред себе си: не знаех нищо за Програмиста.