Диана Петрова
Синестезия (53)

Смъртника

Пътувахме с мотора ми към Македония, където се намираше манастира. Беше се спретнал, прилизал косата си назад, макар да подозирах, че прическата му щеше да се слегне, докато стигнехме до мястото. Усещах старческата му миризма, обилно полята с одеколон. Първоначално се опитвах да не я вдишвам, но в даден момент се отказах. Пътуването му понасяше зле, спирахме често и той все пикаеше.

Едва ли бе спал добре през нощта, за разлика от мен. Не сънувах кошмари, бях спал безпаметно и се събудих неочаквано свеж. Постарах се да не мисля за сивата мъгла от вчера, нито за ужасната воня, която произведох в съня си. Може някой съсед да бе готвил на терасата, а аз да бях преработил миризмата като повърнато. Не ми се връщаше към тези мисли.

Имах цел и това ме успокояваше. Всъщност за свое учудване, дори бях в леко приповдигнато настроение, може би заради очакването от предстоящия път, но не беше само това. Радвах се за Смъртника и ми се искаше жена му да бъде там и да се върне с него. Бяхме помислили и за това. Ако тя се съгласеше, те щяха да хванат автобус обратно към София.

Преминахме през граничния контрол и час по-късно вече бяхме пред табелата на град Струмица. Минавахме бавно през улиците му. Четях надписи като „автопералня“ вместо „автомивка“ и се забавлявах открито. Мисля, че дори опитах да разведря Смъртника, но той беше толкова напрегнат, че на моменти предаваше състоянието си и на мен. Чувствах се като тийнейджър, който вършеше нещо забранено, а реално нямах повод за това.

Изкачихме се по тясна улица нагоре към манастирите и спряхме на върха на баир. Щом изгасих мотора, тишината ни помете със своята всеобхватност. Надзърнах през оградата. Можех да видя градина с цветя и малка тъмнооранжева постройка в дъното. Пред нея, в средата на зелената поляна, се издигаше старинна кула, която изглеждаше стара и изоставена. Вървяхме по тясната пътека и се оглеждахме за жив човек. Зададе се дребна жена, облечена в черно. Тя се спря до нас и без да ни пита каквото и да било, ни огледа с любопитство.

— Търсим Божана — казах вместо Смъртника, чието лице беше плувнало в червенина.

— Која?

Стори ми се, че монахинята зададе този въпрос, защото искаше да помисли върху причините да търсим жената, а не защото не знаеше името й. Тя се взираше изпитателно в лицата ни от дребния си ръст. Представях си монахините като жени, чийто поглед би излъчвал мир, но нищо подобно. Очите на тази жена шареха навсякъде.

— Зошто ја барате?

— Значи е тук?! — включи се Смъртника с разтреперан глас.

— Прво вие да ми кажете зошто ја барате, а после јас ќе ви кажам дали е тука. Калуѓерките не треба да се вознемируваат.

Аз отворих уста да бълвам лъжи, но Смъртника ме изпревари. Мисля, че беше планирал този въпрос и се чувстваше удобно в отговора, който си беше измислил предварително.

— Става дума за наследство, което е получила.

— От кого е?

— Това е нещо, което трябва да й съобщим лично — тази нескопосана лъжа беше моя заслуга. Притеснявах се, че ако нямахме парична причина да я търсим, тя можеше да не пожелае да ни види въобще.

Монахинята ни изгледа още веднъж и, без да каже нищо, се скри също тъй безшумно по пътеката. Спогледахме се със Смъртника. Скоро по пътеката се зададоха две жени. Втората беше по-висока от първата и лицето й беше изпито. Тя крачеше мълчаливо и някак примирено. Представях си я по различен начин. Какво съм си мислил? Че тя щеше да изглежда като трийсетгодишна жена ли?!

Божана остана на пътеката срещу нас. Погледът й премина през мен и се спря на Смъртника. Устата й потрепваше. Тя поклати глава, без да каже и дума. Искаше ми се да взема нещата в свои ръце, да раздрусам тази жена и да й обясня колко я обичаше моят човек.

Внезапно Смъртника, чиято глава сега стоеше като допълнително прикачена към тялото му, застана на колене. Беше с наведена глава, но очите му бяха отворени, сякаш очакваше благословията й. Тя постави треперещата си ръка върху главата му. Белите й плитки се изсипаха върху него.

Миг по-късно Божана се обърна и тръгна по пътеката. Беше се прегърбила, сякаш се беше примирила със съдбата си, избора си. Сигурно не бях прикрил разочарованието си много успешно, защото Смъртника ме гледаше с ужас в очите. Не че си представях как се хвърля в обятията му след толкова време, но наистина не очаквах всичко да свърши толкова бързо. Знаех, че Смъртника беше твърде притеснен, за да й обяснява каквото и да било, но той дори не направи опит. Тя не знаеше за старческия дом, не знаеше и през какво беше преминал.

Смъртника все още стоеше на колене и изглеждаше съсипан. Хукнах след нея, за да я намеря, да й разкажа всичко. Впуснах се да тропам по една от вратите на женския манастир. Извиках я по име, но тишината, която ми хареса толкова много в началото, сега плющеше в ушите ми в кратките промеждутъци, в които не слушах дишането си или гласа си. Тогава, докато се озъртах трескаво във всички посоки, вратата се отвори и видях Божана на прага.

— Как не те е срам, бе момче, това е женски манастир! — скара се тя.

— Ами… аз исках…

— Ех, деца, деца — усмихна се тя. — Ще събера багажа си и идвам след малко.

Не можех да повярвам на ушите си. Беше толкова сладко драматично, както не се случваше в реалния живот. Беше като изваден стерилизиран откъс от книга. Хукнах обратно да предупредя Смъртника, но с ужас забелязах, че него го нямаше на пътеката, където го бях оставил. Заоглеждах се и се защурах из тихата градина. Изскочих навън и с облекчение съзрях, че върви надолу по пътя — като малко тъжно човече. Може би защото го гледах отгоре, или защото знаех историята му или всъщност, защото въображението ми го рисуваше по този начин, но ми се стори, че той се бе смалил през последните няколко минути. Исках да му извикам, но осъзнах, че не помня името му. Тогава изкрещях „хей“, „хей“! Но той не се обръщаше и продължаваше да слиза надолу по неравния път.

Впуснах се надолу и набрах такава скорост, че ми се стори, че съм без крака и се возя в невидима кола по склона. Усещането за безкракие беше толкова осезаемо, че настръхнах, докато бягах.

— Тя ще дойде! — виках накъсано, докато се опитвах да си поема дъх.

Смъртника се обърна към мен с невиждащ поглед. По дяволите, монахинята беше заблудила и двама ни. Очите му бързо се напълниха със сълзи. Смъртника прихна да се смее, хвана ме за раменете и продължи да се смее с цяло гърло.

Разсмя и мен и мисля, че това беше първият момент в живота ми, в който можех да се спася от това да не виждам всичко край себе си. Не виждах поляните, не усещах преживяванията му, а сам бях щастлив заради него. За първи и може би за последен път аз се радвах с цялото си същество за някой друг.