Диана Петрова
Синестезия (63)

Летящият мениджър

— Ще ми помогнете ли?

— Не ви познавам. И как изобщо успяхте да си уредите среща с мен?

— Четох стихове на секретарката Ви.

— И очаквате да Ви повярвам.

Двамата мъже се гледаха в очите, без да мигат.

— Поводът да се срещнем, е посещенията Ви при Радо, личния Ви психоаналитик. Той беше много добър мой приятел.

— Че вие какво общо имате с това? — Летящият мениджър остави смартфона си, погледна госта си изпитателно и скръсти ръце.

— Всъщност, не знам дали знаете… Той катастрофира с мотора си, докато е возил любовницата си. Тя е оцеляла, но той…

— Аз какво общо имам с това? Наистина не разбирам — сега Летящият мениджър свъси вежди.

— Нищо притеснително. Знаете ли… след смъртта му, разгледах нещата му — като негов най-близък приятел. Открих файлове с Вашите сесии. И не само — тези за всичките му клиенти. Описал е всичко в книга, която е нарекъл: „Експериментът“, но това е дълга тема. Аз съм тук по-скоро за друго. Свързвам се с Вас, защото ми хрумна идея.

— Хм. Трябва да обясните по-подробно.

— Ще нарека начинанието си „Проектът на Светльо“.

Летящият вдигна вежди.

— Не. Не е нелепо. Повярвайте — продължи Светльо. — Исках да събера всички хора, на които е сторил добро. Да направим нещо за този прекрасен човек.

— Защо? — попита Летящият мениджър.

— Защото смятам, че не е важно, че е починал, а какво се е случило преди и след това събитие.

— Мда — Летящият мениджър почука няколко пъти по масата. — Знаете ли, това е моята империя — посочи той през стъклото.

Светльо погледна към залата със сиви бюра, пред които работеха служители. Някой преминаваше тихо и с наведена глава. Поетът разположи ръцете си върху облегалките на стола и облегна глава назад. Лъхна го топлина от климатика.

— Виждам — отговори Светльо, без да поглежда към хората.

— Защо съм Ви нужен аз?

— За да направите това, което можете най-добре.

— Искате от мен да осъществя проекта Ви?

— Да.

— Безвъзмездно?

— Вие можете и искате да си позволите това.

— Как смеете?

— Прочетох файла Ви, както и всичко от ръкописа за Вас. Няма кой друг да се справи с тази задача.

Мълчание.

— Няма да се хвана на това.

— Ясно — каза Светльо с разочарование в гласа. — Тогава си тръгвам.

Той стана и отвори вратата. Секретарката вдигна поглед към него. Светльо се запъти с бърза крачка към изхода. Стигна до асансьорите и натисна копчето за надолу. То веднага се рамкира в червена светлина. Глупавият асансьор уведомяваше по три пъти на кой етаж се слиза. Гръмна говорителят му: „Четвърти етаж. Офис сграда. Forth floor“.

Чу се отваряне на офисната врата. Туп-туп-туп. Мениджърът не пружинираше, а направо летеше към него от дъното на коридора. Светльо обърна глава към него. Високоговорителят продължаваше да декламира: „Четвърти етаж. Офис сграда. Forth floor“. „Четвърти етаж. Офис сграда. Forth floor.“

Асансьорът беше пълен, и Светльо прекрачи.

— Почакайте — викна съвсем излишно Летящият мениджър, който кацна след последното си пружиниране до него. Светльо усети въздуха, който полъхна от крилата му.

— Тук съм — Светльо постави крак, за да може асансьорните врати да не се затворят. Искаше моментът да е драматичен, поетичен — като по филмите.

Летящият мениджър му подаде ръка. Светльо не помръдваше. Всички от асансьора впериха поглед в двамата мъже. Вратите тръгнаха да се затварят и Светльо излезе, без да пуска подадената му ръка.