Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Диана Петрова
Заглавие: Синестезия
Издание: първо
Издател: „Изток-Запад“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 13.11.2014
Главен редактор: Георги Каприев
Редактор: Милена Братованова
Художник: Деница Трифонова
ISBN: 978-619-152-538-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9413
История
- — Добавяне
Сън
Сънувах мост като този в Сан Франциско — огромен, със стоманени въжета, опънати нагоре: много стабилен, но тесен. По цялото му протежение се бе разположила дебела змия, която бе покрита с нещо като гумена покривка. Хванах главата й през покривалото и се вгледах в очите й. Те бяха тъмнопъстри. Гледаха ме спокойно и аз знаех, че тази страшно дълга и страшно дебела змия ми бе приятел. Хванах я през метнатата върху главата й мушамена покривка, за да не ме ухапе. Макар да знаех, че тя нямаше да го направи, защото ми бе приятел, се презастраховах. Гледах я в очите и тя ме гледаше — очите й бяха мъдри, знаеха много за мен. Познаваха ме и ми желаеха добро. Разбрах от погледа й, че трябва да й помогна да се превози с метрото. Мислех си, че ако пусна главата й, тя щеше да се навие на кълбо и това кълбо да стане толкова голямо, че да няма начин да я натоваря в метрото. Още повече че щеше да изплаши всички. Но й казах да ме последва, пък да видим какво щеше да стане. Пуснах рязко главата и се отдалечих на безопасно, както си мислех, разстояние. Змията ме последва. В този момент чух грохота на мотрисата. Обърнах се към змията, но тя бе изчезнала. Погледнах към релсите. Видях я в тъмнината на тунела. Бе отворила огромната си уста срещу мотрисата и чакаше да я погълне. Изкрещях от ужас и се събудих.
Този сън не беше част от поредицата болнични сънища, които ме преследваха напоследък, но след него се събудих в особен потрес. Същия ден посетихме катедралата „Христос Спасител“ и това ми се отрази като почивка от самия мен и собствения ми свят. Водело се, че била най-високата православна църква в света. Била разрушена след Октомврийската революция, за да построят там Двореца на Съветите, но както каза Диана, това място било отредено за тази църква и за нищо друго. Работата по строежа била спряна поради недостиг на финансови средства и, тук тя натърти, заради постоянните наводнения откъм река Москва. Храмът бе изграден към края на века и представляваше завършено копие на своя исторически предшественик. Докато отивахме, Диана повтаряше тази история многократно, като я променяше през цялото време. Всъщност исках да поговоря с някой за съня си. Тя дори не забеляза моята разсеяност. Говореше на себе си, а аз мълчах. От тази гледна точка бяхме идеална двойка в идеално време.
За първи път през живота си влизах в църква, която не бе старинна постройка. Всичко беше ново и обмислено от туристическа гледна точка — като подреден небесен свят от приказките. Навсякъде бяха опънали въжета, които проправяха пътека. На всеки ъгъл стояха пазачи, които наблюдаваха кой какво прави, а на входа проверяваха чантите. Но въпреки редовните мерки за сигурност и предупредителните табели да не се пипа, тази църква не приличаше на онези от Кремъл. Имаше нещо в нея, което беше по-специално, въпреки че се лишаваше от добавената си стойност на старинност, но още не можех да определя какво точно. Беше като ново мое състояние — такова, каквото не бях познавал до този момент.
Вътре се намираше и ковчег, пред който се извиваше опашка. Диана се впусна да се нареди и тя, въпреки че не знаехме за какво. Подочула от други посетители, че част от плащеницата на Христос била съхранена там.
Пред нас стоеше забрадена жена, облечена в черно. Тя коленичи пред ковчега и се надупи да целува земята. Подразних се от поведението й и най-вече от факта, че изобщо не се повлияваше от това какво си мислехме за нея. Почувствах се така, защото аз самият, макар и против волята си, отдавах значимото на обществото. Дойде моят ред и аз механично се прекръстих пред нещото, подобно на ковчег. Въпреки факта, че не влагах нищо, почувствах разлика, но не веднага.
Едва на следващия ден се сетих, че след излизането си от тази църква, сънят, така подобен на живота ми, който се случваше въпреки плановете ми за него, се беше превърнал само в спомен. Дали защото беше преминал един ден или заради нещо друго, но вече не изпитвах усещанията по време на и след сънуването му. Никога не си направих труда да го разтълкувам.