Диана Петрова
Синестезия (56)

Мрачната стая

Тя беше. Нямаше съмнение. През миризмата на повърня не можех да усетя много. Но при едно от вдишванията си долових аромата на прах и виолетки сред болничните миризми като нишка, която си проправяше път сред мътното море от спомени.

Тогава осъзнах какво се случваше. Дали ме бе разпитвала, за да записва разказа ми, дали аз бях имал сили нещо да й разказвам, не знаех. Но вече бях сигурен — късметът, за който тя говореше, приятелят, който я бе вдъхновил за новия й роман, който искаше да превърне в бестселър — това съм бил аз! Тя наистина беше загубила ума си!

Нямах време да се ужасявам и да изпитвам каквато и да било емоция.

Опитах се да отворя гурелясалите си очи. Костваше ми огромно усилие. Не успях. Сълза се търколи по бузата ми — можех да я усетя по кожата си. Това беше последното, което помня преди смъртта.