Диана Петрова
Синестезия (59)

Музеят

За първи път Летящия шофираше сам извън града. Беше хладно и прозорците се запотяваха отвътре. Щракаше по копчетата на таблото няколко пъти, без да разбира какво прави. Наскоро беше взел книжка и искаше да изпробва уменията си да шофира сам. Потеше се въпреки хладното време навън. Можеше да усети студенината, която се лееше на тънки струйки по гърба му. Потта не засъхваше, а режеше безболезнено като евтин бръснач.

Спря на бензиностанцията веднага след околовръстното. Разрови багажа си и намери тениска, която метна на едното си рамо. Преодоля затварящите се врати, които едва не го изблъскаха отново навън, и нахълта в тясната тоалетна.

Шофирането не му се отразяваше добре. „Дали всъщност паркирах правилно? Не трябваше ли да дръпна малко по-назад? Ами ако този клаксон е за мен? Ебаси тъпанара съм!“ Свали ризата си и забърса потта от гърба си с нея. След това надяна тениската, метна ризата на рамо и се приготви да излезе. Вече чувстваше приятната студена сухота на тениската от багажника. Имаше още петдесет километра по завоите. Трябваше да издържи.

Пристигна в село Белчин малко преди мръкване. Движеше се бавно, като само от време на време бършеше врата си с леденостудени пръсти. Паркира малко преди джипиесът му да обяви края на маршрута. Слезе и въздъхна. Погледна вяло към смартфона си. Понечи да го вземе, но се отказа. Хвърли го на съседната седалка в колата и заключи. Къщата музей преди църквата беше затворена, единствено кабинката на пазача светеше.

Летящия я подмина и се заизкачва по калдъръмената улица вдясно. Църквата трябваше да бъде малко по-нагоре. Обувките му пружинираха, както обикновено, но този път без ентусиазъм. Хората вършеха работата си с такова желание, каквото сам не беше виждал във фирмата си. Щеше му се да можеше да вдъхнови програмистите и те да правят така. Той дирижираше, но всъщност по-скоро организираше, а не убеждаваше, не притискаше. Първоначално беше мислил, че тази работа щеше да даде нов старт на живота му, защото този път щеше да върши нещо, което бе добро в собствените му очи. Но колкото и да не искаше да признае, не се получи така.

Психоаналитикът — това същество с женско мислене в кожа на мъж, се справяше по-успешно от него дори след смъртта си. А може би именно благодарение на нея, направи той жалък опит да умилостиви сам себе си. Безуспешно.

Психоаналитикът беше амбицирал тези хора да вършат неща безвъзмездно не заради кауза, не заради изгода, не дори заради шибания си труп. Психоаналитикът ги движеше не посредством пари, не с мениджърски похвати, а по друг начин. Той беше схванал всеки един от клиентите си като идея. Беше успял да промени тази идея не като я направи друга, а като я направи работеща в света, в който тя се бе зародила.

Ако само можеше да стори като него! Цял живот си оставаше слуга някому — първо на глупавия си шеф, а сега и на Психоаналитика.

— Здравей, шефе — посрещна го Смъртника на вратата, като избърса ръцете си в панталоните. Зад него се виждаха купчини от прясно оплевена трева. Миришеше остро. — Пущината расте и през ноември. Каква е тая работа? Едно време плевихме само през лятото, сега — пекна малце слънце оная седмица и пак наизскочиха бурените му с бурени! Накъде отива тоя свят, синко?

— Пристигнах. Успях — рече Летящия, докато оглеждаше двора. — Мястото е добро.

— Е как няма да е добро… като в него живеят най-добрите — Старецът се разсмя като Дядо Коледа от телевизионна реклама. — Момче, да ти кажа под секрет. Жената прави мястото добро. Ама никогаж нема да й кажа тази работа. Ще се възгордее. И ти да си траеш, нал тъй!

Светльо разговаряше развълнувано с дребна сивокоса жена, докато двамата се задаваха на пътеката по нагорнището.

— Ела тук, стар разбойнико поет!

Здрависаха се.

— Ако ти си политик, аз съм поет. Ако ти си мениджър, аз съм бояджия. Дийл? — от устата му се разнесе мирис на ракия.

— Наквасил си се — потвърдих очевидното.

— Аз съм се… съвсем… — взе да пелтечи той. После повдигна ръка нагоре към аленеещото от залеза небе. — Ти цвъкаш, аз се квася. Ти пари събираш, аз стихове творя.

— Непоправим си — каза Летящия, като се усмихна насила. Поетът не беше успял да разсее предишните му мисли, само им придаваше зловещ оттенък. — Да видим какво сте направили.

Божана продължаваше услужливо да бъбри. Манастирът я беше научил да играе фон на размислите на другите. Докато се преструваше, че я слушаше, Летящия отново се потопи в мислите си. Дори да напуснеше фирмата и да се завърнеше в политиката, щеше ли да постигне онова, което Психоаналитика беше направил?! Щеше ли да мотивира като него? Летящия сега градеше империя: империя на възпоминанието.

Старческият дом представляваше бивше училище, което беше откупено от общината срещу сумата от двайсет хиляди лева. Вероятно Смъртника беше вложил в него доста пари, защото дограмата на прозорците беше нова, а Божана разказа, че към някои от стаите са доизградили тоалетни, така че помещенията да се обособят за индивидуално ползване.

— Ето това е всекидневната — нареждаше Божана, а Летящия я следваше по шарките от клончета върху полата й. Да построиш империя върху идея можеше да се окаже и по-значимо от това да построиш идея върху група от хора.

— Изглежда съвсем прилична. Тук ли се събирате с останалите обитатели?

— Да. Исках да Ви покажа нещо специално. Елате.

Те преминаха през малък коридор, който водеше към неремонтирана част в северния край на училището. Погледнаха през прозорците с изглед към градината. Навън се беше стъмнило, както се смрачаваше само на село. Отвън Светльо се поклащаше и сочеше с пръст към Смъртника, а той пък го тупаше по рамото и му говореше.

— Можеха да дойдат с нас, не мислите ли?

— Не. Момчетата не стават за тия работи — Божана го погледна, но нямаше и намек, че се шегуваше.

Под оскъдното осветление в коридора сбръчканото й лице се издължаваше още повече. Спряха пред врата, върху която личаха отпечатъците от стара боя. Божана извади ключ номер две и се зае да отключва.

— Страхувате се, че някой ще открадне ли? — попитах.

— Затова казвам, че момчетата не разбират.

— Тогава какво? — настоях.

Тя се засмя.

— Млади момко, — започна с поучителния тон на пенсионирана учителка, но Летящия не се подразни. Божана притежаваше ореол, но не такъв, който отблъскваше със святост: старицата беше като кръстоска между облак и корен от градината на Смъртника, — заключвам, за да не вижда всеки, преди да сме го представили пред света.

— Какво? И кой, по дяволите, да не вижда?

— Ела — рече тя, вместо да обяснява. Бутна вратата и се обърна към перваза на прозореца. Там под уличното осветление навън се виждаха сенките от свещника. Божана извади кибрит от джоба на престилката си.

Клечката лумна в ръцете й и Летящия за миг се изплаши да не горят ръцете й. Отпъди абсурдната фантазия. Огнени капки покапаха по всички кладенчета на свещника. Стаята се обля в приглушена светлина. Божана тръгна напред, а Летящия я последва. Усещаше, че ходи върху нещо меко. Опитваше се да стъпва на пръсти, за да не намачка странния килим. Погледна надолу — дървени стърготини. Божана спря. Тя повдигна свещника и обходи стените с него.

Летящия стоеше в средата на стаята и можеше да види белия си дъх. Навън се чуваше приглушения разговор между Смъртника и Светльо. Огнените капки, които огряваха стените, се отразиха в блесналите очи на Летящия.

Огледа ги. Бяха издялани върху стената като рисунки в пясъка, като вятър по повърхността на морето, като пареща струя пот по гърба, като намачкан фас между пръстите на барман, като шевиците на родопско одеяло, като живота, като смъртта.

Дърворезбите омагьосваха. От стената го гледаше Програмиста с дървените си маратонки и карти за игра. Перфекциониста беше изрядно издялан и висеше застрашително над сянката си, която се губеше във фино издълбаните очертания на костюма му. Детето скачаше с присвити тънки колене, а Домакинята позираше с токчета и флиртуваща усмивка. Стефан бе отворил застрашително уста, с която поглъщаше целия тъмен неогрян от свещника свят в ъгъла. Смъртника, в чиито очи светеха черни дървени ковчези — единственото място, където беше използван цвят и както му се стори на Летящия — този цвят беше естествено извлечен от най-вътрешните и най-тъмни кръгове на дървото. Писателката върху своята дървена книга, с която се сливаше през косите си. И ето там в средата беше самият той — летеше над всички и хвърляше в дървеното море частици от себе си.

Белият дъх продължаваше да се слива с горящите кладенчета на огнените капки от свещника. Божана докосна Летящия по дланта. Топлината й се разля по студените му потни длани. Той се обърна към нея невиждащ. Тя му направи знак да направи стъпка назад. После още и още една. Пъзелът не се подреди веднага. Всяка от дърворезбите губеше от своите най-тънки линии, а останалите се смекчаваха, така че образуваха човешки бръчки. Летящия почувства ледения полъх от старата дограма при прозореца. Сенките от свещника заиграха по пода.

И тогава, без да отмества поглед от стената, Летящия го почувства. Сякаш не стъпваше, тъй като стърготините създаваха илюзията, че се движи малко над земята. Всяка от дърворезбите беше парче от лицето на Психоаналитика.

* * *

Летящия се събуди в топла пухена постеля. Тежките сини пердета бяха дръпнати от край до край. В процепа между тях нахлуваше болезнено бяла слънчева светлина.

— По дяволите — изсумтя Летящият. Той погледна към нощното си шкафче — там бяха поставени смартфонът му и ключовете от колата. — По дяволите!

Скочи от леглото и се огледа. Стаята изглеждаше прилично, макар и не луксозно — вътре имаше легло, телевизор и чехли върху мокета. Приближи се до прозореца и дръпна пердетата. Зениците му се свиха от нахлуващата светлина. Градината. Смъртника, който сега носеше нов гащеризон и събираше купчините от тревата навън.

— Преспал съм в шибания старчески дом! — прошепна си на глас.

— Да, точно — чу тих меден глас, който му се стори познат.

Обърна се. Божана стоеше до вратата, забрадена с шарена забрадка.

— Извинявай — рече Летящият. — Аз… просто… много се впечатлих от дърворезбите и…

— Ш-шт.

— Те са удивителни! — усмихна се Летящият и в този момент осъзна, че стои чисто гол пред възрастната дама. — По дяволите! — сви той ръце около пениса си.

— Така е — потвърди тя, без да си прави труда да не наблюдава голото му тяло. На лицето й играеше иронична усмивка. — Измий се и ела долу. Закуската е мекици със сладко от череши и катък. Приятелите ти са вече будни и те очакват.

Божана излезе тихо, досущ както вероятно беше влязла. Смъртника не си губеше времето с тази жена.

Летящия потърси отмаляло тениската си. Усети мириса на застояло, докато я навличаше. Приглади косата си. Провери съобщенията: шефът крещеше писмено.

Летящият понечи да сложи смартфона в джоба си. Но после го остави колебливо на шкафчето. Измъкна се от стаята и слезе на първия етаж.

Още от коридора мирисът на евтино кафе и мекици разпрати уют по всеки кът от тялото му. На светло всекидневната изглеждаше много по-голяма. По ъглите й бяха разположени маси със столове, като имаше доволно разстояние между тях. На няколко от масите в ъгъла бяха насядали старци със зачервени бузи и здрав вид. Те бяха подпрели два-три бастуна върху радиатора до стената и щом Летящия влезе, млъкнаха и го огледаха, без да се стесняват.

— Заповядай тук — усети той леко докосване по ръката си. Божана стоеше до него. Под утринната светлина тя му изглеждаше доста по-младолика. Бръчките й се бяха изгладили, очите й бяха по-дълбоки, а по бузите й се стелеше едва уловима руменина. — Не се притеснявай, не ни се случва всеки ден да посрещаме млад гост.

Докато го съпровождаше към маса в другия край на всекидневната, тя някак успя да му каже по две-три думи за всеки от седмината обитатели на дома. Те до един били приятели на Смъртника, а някои не се познавали помежду си, преди да дойдат тук. На масата имаше чайник, от който се точеше тънка струя пара към прясно боядисания таван на бившата класна стая.

В средата имаше огромна купа с мекици, поръсени с пудра захар, а отделно и буркан с мед. Летящият загреба с лъжица от меда и го разтвори в чая си. Той я постави върху чинийката, преглътна слюнката, която съвсем не на място потече от устатата му под уханието на топлите мекици. Грабна една мекица и се усмихна оправдателно.

В този момент Светльо се изсипа на вратата, като сведе малко главата си, за да мине през касата. Очите му бяха кървясали, а панталоните — изсулени. Той погледна към Божана и госта, повдигна колана на панталона си, ухили се и се втурна натам.

— Аз снощи се отрязах като дърво. Дърворезба — това е то днешната поезия.

Летящия се засмя.

— Ето го и нашият многоуважаван домакин, който върти любов на стари години — Светльо посочи към вратата, където стоеше Смъртника.

— Стига си плещил врели-некипели — викна Смъртника, като през това време поздрави приятелите си в ъгъла с вдигната ръка. — Добро утро — обърна се и към госта.

После Смъртника се наведе към жена си и я целуна по устата. Тя отвърна безсрамно на целувката и се усмихна, като гледаше Летящия в очите.

— Тъкмо се канех да разкажа на госта ни малко повече за обитателите на дома…

— Не отегчавай момчето. Ще превърна всичко тук — звънеше гласът на Смъртника — в образцов дом. И лозе съм намислим да опъна ей туканка…

Летящия продължаваше да гълта мекици. След като изяде пет-шест, стана.

— Мисля да пратя хора да наснимат дърворезбите. Ще ги пресъздадем в една игра, компютърна, ако нямате нищо против. Това пак за нашето момче го правим.

— Прави, синко. Пращай да снимат, само звъни на Божана да знае. Аз не съм по телефоните.

— После ще се чуем за тригодишнината от смъртта, — Летящият огледа стаята и отпи глътка от ароматния чай на Божана.

Час по-късно той вече задминаваше табелата на село Белчин. Прозорците му отново се запотиха и този път той съвсем спокойно натисна първото копче, което попадна под пръстите му върху таблото. Изглежда беше правилното копче, защото водата започна да се изпарява.

Летящият се опита да си пусне радио, но безуспешно. Присегна се да вземе смартфона от съседната седалка и се сети, че го бе забравил на нощното шкафче. Това ни най-малко не го притесни, вместо това започна да си тананика. Много тънко и тихо — така, както никога.