Диана Петрова
Синестезия (38)

Перфекционистът

Разделихме се с Диана малко след случката със Стефан. Не говорихме за причините. Една вечер, след като се върнах от работа, тя си беше изнесла багажа. Беше почистила след себе си — всичко беше прибрано и сякаш в квартирата вече не живеех и аз. Изпраните ми дрехи бяха прилежно сгънати и поставени на спалнята. Мисля, че беше направила това, за да ме накара да съжаля или да се умъчня. Но нищо от това не се случи.

Два дни по-късно пресмятах, че имах около три часа, преди да ми се приспи, и се обадих на Светльо. Телефонът дълго даваше свободно. Оказа се, че били откраднали колелото му, разболял се от хепатит и установил това, докато дарявал кръв за пари. Напълни главата ми с информация за няколкото минути, през които говорихме. Предложих да излезем.

Видяхме се както обикновено — в „Дивака“. Мислехме да пием бира, но той каза, че известно време нямало да може да пие заради лечението, което му прилагали.

Тогава си поръчах мента с прясно мляко. Сервитьорът ме изгледа така, все едно за пръв път чуваше думата „мляко“. „Глупак“, казах си. Това бе най-добрата пиячка в жегите.

— Хепатит Б значи. Е как го пипна това?

— Може да се пипне и при зъболекар.

— Хм.

— Да. От чаша, от ръка, от всичко — разклати той бутилката със сода.

— Казвай, казвай.

Светльо извърна глава встрани и се загледа в пода.

— По полов път предава ли се?

Усмихна се и ъгълчетата на устата му се очертаха като нарисувани от дете.

— Тогава какво? А-а… ясно — най-сетне загрях. — С кого?

— С Цепката… смъркам от известно време… и той ми вика, че било по-яко да се боцкаш.

— И ти му повярва? — пламнах.

Две момичета, които стояха на съседната маса обърнаха жълтеникавите си лица като повети от вятъра есенни листа.

— Не ми дръж сметка! — рече той тихо. — Нямаш право. Знам за Стефан.

Тогава ми причерня.

— Това какво общо има? — крещях и ръкомахах. — Вината не е моя! Но това е друга тема.

— Разбираш ли, откакто жена ми се премести у техните нищо не е същото. Това момиче изсмука целия ни предишен живот със себе си. И след нея не остана нищо — жална се Светльо.

— Човек — тъй единично погрешно го наричат.

Човек са два човека, които се обичат.

Очите му се свиха и наляха.

— Наздраве — каза. — Докъде я докарах просто: ти да ръсиш стихове вместо мен!

Пихме докъм два през нощта.

Ироничното в срещите ни с Перфекциониста беше, че моят малък кабинет блестеше от чистота именно заради него, но той винаги ме ловеше в кофти махмурлийски сутрини. И ако кабинетът ми светеше, то аз съвсем не изглеждах свеж, нито, предполагам, съм лъхал по този начин.

— Сънувам къщата на родителите си. Задния двор, предния двор, гаража. Не… не… нека започна отначало.

Бях отворил голямата си тетрадка и записвах какво говори без особен интерес.

— Да.

— Добре тогава. Значи — вдиша той шумно и поглади длани в панталона си. Бягам. Виждам как краката ми тупат по земята. „Тупат“ е точната дума, защото чувам тупането. Та бягам аз… бягам. Вдигам поглед и виждам, че бягам след руса жена. Косата й е вързана на опашка и гледам как се поклаща опашката. Осъзнавам, че трябва да следвам това момиче. Стигаме до къщата на родителите ми, разхождаме се с нея из тази къща. Оглеждаме вехториите на баща ми в гаража. Но жената продължава да ме води, не аз нея. Накрая влизаме вътре.

— Да — продължих да записвам аз.

— Преминаваме през всяка стая. Има разместване в мебелировката. Оглеждам ги. Само са малко бледи. Но общо взето изглеждат добре или поне в онази своя форма, в която ги познавах като малък — а не такива, каквито ги изпратих. Излизаме и отиваме до един магазин с момичето с опашката. Аз все така я следвам. Купуваме някакви подправки и се връщаме. Малко преди да стигнем до оградата на къщата ни, се събуждам.

Пишех в тетрадката, а Перфекционистът въздъхна. Настана тишина, в която се чуваше единствено шумоленето на листата в двора. Беше късно лято. Слънцето не гореше, а отдаваше от топлината си все едно я взимаше от предишно свое съществуване. Сезонът беше привършил, но слънцето — не.

— И как се почувствахте, след като се събудихте?

— Ами… погледнах към часовника. Беше 3:33 — след това той направи пауза.

— Как се почувствахте? — заядох се аз.

Трябваше да се научат да говорят за чувствата си.

— Как?! — дълга пауза. — Гадно.

Много се зарадвах, че Перфекционистът не използва думата „неприятно“ или нещо подобно. Имаше надежда за този човек.

— Това първият сън с починалите родители ли е?

— Не разбирате ли, не е въпросът в родителите, а в къщата!

— Тя ли е най-натоварена със значения за Вас?

— Не Ви разбирам.

— Това ли е най-милото Ви от Свищов?

Последва тишина.

— Вероятно. Това е къщата, в която бях най-щастлив. Това е къщата, в която бях дете.

— Разбирам. Всеки има място, където да избяга от себе си, от хората и от света. И, знаете ли какво, дори това място да не съществува реално, Вие го създавате в ума си. Както се казва, ако имате вътрешен модел на този свой свят, винаги може да си го възпроизведете, където и да се намирате, когато и да живеете. И сега се връщате отново в тази къща, в това пространство на детското щастие, на сигурността.

— Тази къща за мен наистина беше място където си почивах. Нещо такова е.

— Но — примигнах аз, като се опитвах да продължа мисълта си. — Но не сам, а следвате руса жена. Не тя Вас, а Вие нея. Какво е русата жена за Вас? Какво беше усещането за тази жена там?

— Гледах опашката й.

Повдигнах вежди, като целта беше да го подканя да продължи. Нямаше да дам примери, между които да избира.

— Да. Русата жена е страст. Като си мисля за руса жена, и мога да извърша неща, които инак не бих.

— Да видим дали съм разбрал: това е нещото, което Ви движи напред, въпреки невдъхновяващата среда. Това е нещо, което води към онова състояние, прилично на прекрасното чувство от това да сте в тази къща: Вашето безоблачно щастие.

— Да, но как този сън се съотнася към реалността?

— Този сън може би не се съотнася към външни събития от живота Ви. Той е свързан с нещо друго. Може да се отнася до Ваши вътрешни състояния. На мен ми прилича като догонване на едно по-добро приемане на женското. Това е много важно за бъдещите Ви връзки с жени.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбирате. Несъзнаваното отразява нещо, което вече се случва с Вас, без да го разбирате докрай. Чрез тълкуването на сънищата ние само засилваме въздействието им.

— Така да бъде. Щом казвате. Вие сте специалистът.

Стена. Истинска стена в разговора. Помълчахме известно време, а после аз подхванах:

— Какво се случва с живота Ви иначе? Има ли нещо, което бихте искали да споделите?

— Нищо значително. Наистина нищо значително… Върнах се в Свищов един път. Беше горещо, но полъхваше откъм Дунава. Спах в къщата. През нощта, край нея, откъм пътя… това споменах ли, че се намираме до пътя, точно срещу една бензиностанция… минаваха трактори и я раздрусваха цялата. Не можах да спа. Честно казано ме досрамя, че исках да се прибера в апартамента си в София. Липсваше ми банята и звуците на големия град.

— В това няма нищо нередно. Наистина няма. Оттогава е минало време. Но въпросът е дали миналото време е „минало“ за Вас? — произнесох аз много бавно.

Перфекционистът не отговори веднага.

— Ето това е въпросът, заради който, предполагам, съм тук. Всъщност аз се обърнах към Вас, за да получа отговори. Получих обаче още един въпрос — усмихна се с неискрена учтивост той.

— Така се оказа.

— Ще помисля.

— „Ще помисля“ е достатъчно засега. Има обаче нещо, което може да направите, независимо от отговора Ви на този въпрос, а именно да черпите от това вътрешно познание, събрано от миналото. Използвайте миналото си! Влагайте го в сегашното като познание! Опознавайте себе си чрез него, за бога!

Той кимна кратко може би, за да пресече вдъхновеното ми изказване. Разделихме се тихо, в съгласие. От днес Перфекционистът щеше да ми има малко повече доверие.