Диана Петрова
Синестезия (54)

Летящия мениджър

Бях се върнал освежен от малкото си пътешествие със Смъртника. Пристигнах рано в кабинета — около час преди уговорката ми с Летящия. Исках да прегледам файла си за него, преди да го разкарам възможно по-бързо, защото историята му при мен едва сега започваше, а аз исках да приключа, бога ми, исках го силно.

Когато влезе, веднага забелязах, че нещо не беше наред. Ходеше така все едно се беше изпуснал в гащите. Първоначално ме напуши смях, но го потиснах.

— Добре ли си? — беше първият ми въпрос.

— Добре — това е нещо относително.

Помислих, че щеше да цитира известни личности, тъй като веднага направих връзка с една от забележките си във файла, че имаше склонност към философстване.

— Какво се е случило?

— Еми… паднах. Имаше силно течение и без малко да се забия в едни скали.

Пауза.

— С крилото ли?

— Да.

— За първи път ли ти се случва?

Направи ми впечатление, че този път не си играеше с телефона си. Всъщност нямах идея къде е мобилното му устройство.

— Ето, нося нещо да се почерпиш — той извади бутилка уиски от найлонов плик.

— Няма нужда.

— Има. Този път наистина бях на косъм. Спомням си, че хората ме питаха как съм и тем подобни, а толкова болеше, че не можех да им отговоря. Разминах се със скалата на сантиметри. Ако знаеш как съм се набирал, че да успея…

Нямаше нужда да знам всички подробности по падането на Летящия, но не можех да скрия любопитството си. Завиждах на колежките си жени, които не се вълнуваха от тези така любопитни за мен подробности, и успяваха да се съсредоточат върху далеч по-безинтересния вътрешен живот на клиентите си с много по-малко усилия. Затова оставих Летящия да ми разкаже за точния ъгъл, под който се бе разминал със скалата, за падането му върху дърветата, клоните, които дращели лицето му, премятанията му и накрая падането на земята.

— А крилото? — попитах.

— Крилото се счупи и всъщност повече ме е яд за него.

— Яд? Та ти можеше да умреш!

— Да, но, разбираш ли, летенето учи да оставяш нещата на въздушните течения. Всъщност тръпката е не в това дали имам или нямам контрол, а в това, че изпитвам и двете. Страшно е особено. Мога да направя нещо малко и да променя нещо голямо за себе си — демек да се спася. Но в по-голям мащаб съм безсилен. Нямаш идея колко е важно това. Помага ми да се справям с влечението си към властта.

— Няма нужда да се бориш с влечението си, а е добре да работиш върху осъзнаването и приемането му като повечето неща, които ще ми разкажеш.

— Да, ама… не — Летящия мениджър извади дъвчащ бонбон от сакото си и го схруска, което не ми хареса. Не се бяхме събрали на раздумка пред блока.

— Оставете храната. В сесия сме — казах спокойно.

— О, извинете. Все забравям, че тук не мога да правя каквото си поискам.

— След срещата си със смъртта… всъщност това не е среща със смъртта, а с възможността за смърт. Срещата със смъртта е само една и не бива да бъркаме двете неща. След срещата си с една възможност всичко да приключи ей така… смяташ ли, че това би могло да се отрази на по-нататъшните ти действия?

— Ще летя отново. Не защото вярвам, че съм неуязвим, а защото… не знам и аз защо.

— Ами може да е евтино и достъпно возило за оня свят — опитах се да се пошегувам. — Пък и адреналинът всеки път носи повече наслада.

Летящия мениджър кимаше с полуотворена уста и налудничав поглед. Бях забравил този негов характерен поглед. Той беше такъв все едно приемаше друго същество в себе си и то се претопяваше у него.

— Има и друг вариант — не можех да спра. — Хората понякога мислят на парчета. Възприемат части от реалността, които свързват с точно определен свят в собствения си ум, но ако тази частица свят няма нищо общо с другите, те просто не могат да се свържат с него. Ето затова можеш да казваш на някого хиляди пъти, че нещо е опасно и той пак да не те чуе. Даже е възможно да те убеждава, че не си го предупредил — просто защото го свързва с други парчета, области или светове в ума си. Разбираш ли?

— Повече се виждам в първия вариант, да ти кажа.

— Не е нужно дори да се виждаш в някой от вариантите. Може да се люлееш между тях.

— Да се люлея, казваш.

— Как е здравето ти? — попитах след кратка пауза.

— Добре съм. Пия хапчета. Регулирам кръвното.

— Радвам се. Психотерапията е витамин C, понякога е и профилактика на тялото и духа. Тя не може да лекува, нито да облекчи болката. Но може да направи така, че сам да намериш начин да си помогнеш.

Летящия мениджър ми разказа за живота си през времето, когато не се бяхме виждали. Обмислял да се върне към политиката, защото го вълнувало дали все още бил подходящ както преди. Това вълнение не било просто заради това дали щял да се справи с този и онзи съперник в мътните дни на съвременната политика, а дали щял да може да конкурира самия себе си отпреди години. От тази гледна точка идвал при мен за последен път. Искал лично да ми каже „Довиждане“, разбрал, че съм се завърнал и ми се обадил. Може би щял да се обърне към мен в бъдещето, ако му провървяло и можел да си ме позволи. На това аз отговорих, че винаги можеше да си ме позволи, защото бих му струвал не повече от 120 лева на месец — пари, които дори неуспешен политик можеше да си позволи. Летящият си тръгваше сам — не знаех дали да приема това като късмет.

Беше толкова нагласено, все едно собственият ми ум го беше измислил така, че да ми бъде удобно. Успокоявах се с това, че съществуваха житейски истории, които наистина бяха като написани от начинаещ режисьор. Твърде често книжните истории не си струваха да бъдат изживени, а житейските — да бъдат написани.

Тогава Летящият извади телефона от джоба си — беше време да тръгва. Имал няколко професионални срещи. Прегърнахме се сърдечно като стари приятели. Знаехме, че няма да се видим повече в контекста на психоаналитик и клиент. Този ден Летящия мениджър отлетя от живота ми.