Диана Петрова
Синестезия (55)

Смъртника

Отново сънувах белите плочки в болницата. После лампите. Мислех си дали това щеше да бъде последното, което виждах. Не ми се искаше. Събудих се спокойно. Не бях изпотен. Не бях ужасен. Дълго гледах движението на облаците през прозореца си, в легнало положение. Оставих мислите си да се реят, без да се спират на нещо конкретно. Все още не желаех злободневието да нахлува в малката ми белооблачна съненост.

Днес трябваше да приключа със Смъртника. Беше се обадил да се видим за последно. Чудех се как почти всички клиенти се бяха наговорили да приключват с мен. Започнаха по едно и също време и сега искаха да прекратят сесиите си. Нещо наистина не ми се връзваше. Дали моето решение беше първото, което да водеше до тяхното или обратното. Обърквах се.

Насочих мисълта си към Смъртника — насочването към света на другия винаги ме успокояваше. Сякаш с излизането от собствената ми мъгла, за да ида там, при другия човек, зачерквах неяснотата и тя вече не съществуваше.

Смъртника искал да ми „поблагодари“. Преди време може би щях да постъпя иначе, но сега реших да му позволя това — заради него самия.

— Радвам се да те видя — усмихнах се при вида му. Беше зачервил бузи и ми изглеждаше напълнял. Очите му светеха, може би заради сутрешния час. Понякога ми се струваше, че докато хората сънуваха, очите им се запалваха с блясък, който постепенно угасваше с напредването на деня.

— Аз също, момче — рече той.

— Къде е бастунът? — попитах развеселен.

— Бастунът ще е вече само в гащите и дано дълго го нося. Почвам любов, момче! — думите му летяха от устата му.

— Така те искам! — казах.

Усмивката му се размаза и покри бръчиците по лицето му.

— Вече ти казах по телефона. Тук съм, за да ти благодаря, момче — и той се надигна. Поклони се много бавно, а аз видях бялата му коса, която увиваше голото му теме като шал.

Няколко пъти посягах с ръка да го спра и я отдръпвах. Вместо това се просълзих. Страшно харесах минутката си на слава. Дадох си сметка, че бях имал нужда от нея през цялото време. Но това бе славата, която не просто отбрани хора, а най-добрият пожелаваше да ми даде. Щях да се разплача. Учудих се от поведението си — не бях очаквал тази среща да ме развълнува така, при все че бях изчел всичко за психологическото въздействие при, от и за благодарността.

— Ставаш патетичен, старче! — викнах, за да се спася от неудобството, но вместо това пропаднах още по-дълбоко в него. Не можех да фамилиарнича със Смъртника. Той беше преди всичко клиент.

И тогава се натъжих. За себе си. За собствените си правила, които толкова упорито създавах, а сега исках да погубя. Знаех, че след като се оттеглех от психоанализата, никой нямаше да ги следва — защото това бяха правила на един недоразвит психоаналитик.

— Научи се да караш напред, момче! Може да знаеш, да можеш много, но не си научил най-важното. Карай напред, какъвто и да е редът. Някой ден като остарееш, може и ти да срещнеш някого, който да те научи да живееш. Е, аз ще тръгвам… няма нужда от много приказки тоя път. Без малко да забравя… имам изненада за теб. Ще те потърся, за да ти я покажа. Хайде, и със здраве.

Изпратих го и дълго гледах в празния коридор. Кошмарите се износваха и идеха мирни времена. Щях да започна от началото на самото начало, както ме научи старецът.

Какво клише! Каква отвратително проста истина! Каква липса на аналитична дълбочина! Каква красота!