Диана Петрова
Синестезия

Кабинетът

Трупах книги на етажерката в ъгъла. В началото ги държах там, за да си придам тежест пред клиентите. Може и да ми се е струвало, но нямаше клиент, който да не ги огледа, преди да заговори.

Кабинетът ми се намираше зад една гимназия в сграда с общински сдружения зад площад „Славейков“. Стаята беше малка и когато я взех под наем, в нея открих само разхвърляни бюра и стари монитори. Плащах наем на Сдружението за фотоси на оцелели от произшествия. Това бяха десетина души, които се събираха веднъж месечно в офиса под предлог, че обсъждат кои от събраните или направени снимки да качат на сайта си. Те имаха право на офис, където да провеждат дейността си, тъй като бяха спечелили европейски проект преди години.

Наемът, който щях да им плащам на черно беше символичен — шейсет лева на месец. Хлапетата, каквито ми се струваха тези двайсет — двайсет и пет годишни ентусиасти, искаха някой да се грижи за имуществото и да получават парите, които щяха да стигнат за не повече от скромна почерпка по време на сбирките им.

Стигнах до тях през една жена от членовете на Управителния съвет, която познавах. Свалях я преди години и се разделихме без особена драматичност. Не поддържахме връзка след това, но веднъж я срещнах на площад „Славейков“, когато отиваше на среща на сдружението. Разбъбрихме се и споделих, че следвам във фромската школа по психотерапия и сега търся кабинет. Тогава вярвах, че първо трябваше да намеря място, а след това да привлека клиенти. Тя ми предложи да плащам без договор и ми уговори среща с Управителния съвет, който се състоеше от трима души. Обсъдихме подробностите около офиса и най-вече факта, че не се налагаше да плащам за сметки за ток, вода, електричество, защото за общинските офиси те се поемаха от общината. Уговорката ни включваше правото ми да ползвам офиса всеки ден в седмицата без сряда вечер.

Извиках Светльо — мой приятел, който пишеше поезия в промеждутъците на редовната си работа като чирак на негов приятел — майстор на бани. Двамата се хванахме да свалим старата мазилка в неугледната стая и да шпакловаме дупките. После минахме стените с водоразтворим латекс. Смесихме го с бледожълта боя. Исках да изглежда свежо и да гони депресиите на бъдещите ми клиенти още с влизането. Сложихме и лента тапет на метър и петдесет от пода, което се падаше малко по-високо от нивото на седнал човек. Светльо се опасяваше тази моя приумица да не превърне стаята в бебешка, но всъщност лентата внесе уют.

В почивките приятелят ми ме разсмиваше с псевдопоезията си. Когато го прихванеше, можеше да говори в рими с часове:

Пия оранжева бира

и между бирата, свиря.

Ах, тапети и боя,

Как далечна е смъртта!

Как далечна е смъртта

С бира рано сутринта!

Извън контекста тези треторазредни стихове звучаха идиотски, но си бяха съвсем на място по времето и на мястото, в което ги рецитираше. Не ми се искаше малкият ни ремонт да приключва. Работехме с ръцете си, купувахме евтини попълнения за миниатюрната стая. Чувствах се много добре, макар да усещах притеснението за това, което трябваше да се случва след това. Дали щях да намеря клиенти или щях да повися в този офис няколко месеца и да го напусна пораженчески? Спестяванията ми нямаше да стигнат за повече от стотина дни. Трябваше да действам бързо, много бързо.

Една вечер се обадих на Милена. Бях чул, че съпругът й я е уредил като психоаналитик на голяма компютърна фирма по една програма на чуждестранна компания. Компютърната фирма се обърнала към тази компания, за да открие подходящи психоаналитици в България. От компанията се свързали с българска фирма за набиране на персонал, чийто шеф бе съпругът й, и той препоръчал, познайте кой, за психоаналитик на компютърни специалисти. Доколкото разбрах все още не беше започнала работа.

Никога не сме били близки с нея и от тази гледна точка нямах големи шансове. Милена не приятелстваше с почти никой от фромската школа, където се бяхме запознали. Хапвахме по семинарите, но нищо повече.

Понеже помнех вицове за психоаналитици, бях станал любимец на групата и тя ме забеляза покрай това. Бяхме нарекли малката ни отцепническа компания „Палавите деца на Фром“. Първоначално се изявявахме като контрастирахме сериозните физиономии на участниците от семинарите. Когато публичният интерес към нашата подобщност секна, и ние разредихме срещите си. Престанах да бъда любимец на група, защото такава вече нямаше.

Програмата за безплатна психоанализа

— Миленче, здрасти. Радо съм!

— Здравей, Радо — тънкият й глас надвикваше виковете на детето й.

— Как си?

— Добре. Гледам малкия и така.

Реших да подходя директно. Беше излишно да любезнича. Попитах я дали би ме взела за съдружник, като я уверих, че единственото, което желая, е да придобия повече опит. Тя ме изслуша, а после шумовете край нея секнаха. Очевидно се беше преместила в по-тиха стая.

— Виж сега, Радо, споделих това малко прибързано. Не исках всички да разбират. Истината е, че може да имам нужда от помощ, но може да се окаже, че няма достатъчно работа и за мен. Нека да видим как ще тръгнат нещата.

— Да… разбира се. Кога започваш?

— Ами… скоро. Ще помисля и ще ти кажа. Освен това трябва да го обсъдя със съпруга си.

— О, да, разбира се. Ще се радвам, ако решиш.

— Да. До скоро.

Две седмици по-късно Милена ми се обади, за да сключим договор. Първо уговорихме въпроса с парите. Половината щеше да прибира компанията на мъжа й. Така от четирийсетте лева, които компютърната фирма плащаше за сесия на клиент, за мен оставаха петнайсет, и като се имаше предвид окаяното ми финансово положение, това си беше нещо. Стиснахме ръцете си в „Дивака“, кръчма, която се намираше на пет минути от нейния собствен офис, отново зад площад „Славейков“.

Още не предполагах какви усилия трябваше да положим с Милена, за да привлечем работещите в компютърната компания за свои клиенти. Планирахме да изготвим презентация и да я изнесем пред хихикащи се двайсетгодишни момчета, които знаеха много за програмния код, но предполагах — почти нищо за света, който той създаваше.

Няма да се впускам да разказвам за нашите мъчения по повод тези презентации, но в крайна сметка, те дадоха резултат. Спечелихме първите си клиенти — двама за нея и един за мен. Притеснявах се да не се получи така, че да избират повече мен, отколкото нея. Тогава със сигурност щях да се простя със съдружието си. За щастие, такава опасност не се появи.

Програмата включваше възможност близките на компютърните специалисти да участват. Под близки се разбираха хората, които живееха в същата къща със съответния служител. Няма да крия, че разчитахме повече на съпругите или майките да ни станат основна клиентела.

Имаше и друг контингент, на който възлагахме. Те идваха, разказваха за проблема, заради който бяха дошли, и очакваха съвет или решение в същите тези минути. Повторни сесии нямаше, да не говорим за серии от десет или двайсет. В едни по-добри времена нямаше да допускам такива клиенти до кабинета си, но в този момент ми трябваха опит и пари, така че просто приех фактите.

По това време, за разлика от сега, всяка дума, която започваше с „психо“ плашеше хората и те инстинктивно се отдръпваха. Посещението при психоаналитик се случваше единствено при крайна принуда, съдбовен избор, след смъртен случай или когато бе безплатно. Ние разчитахме най-вече на последното.

Това ме наведе на мисълта да разясня смисъла от психотерапията като дейност за лично развитие, а не като магическа техника за лечение, като направя брошура. Един приятел ми помогна с дизайна и разпечатването и в крайна сметка поставих листовките върху шкаф, близо до вратата на офиса. Бях сигурен, че брошурите щяха да свършват бързо, защото когато човек излизаше от психоаналитичния кабинет, понякога му се приискваше да вземе нещо със себе си, особено ако сесията му се бе оказала недостатъчна.

Първоначално се сблъсках с проблема да спазваме времетраенето на сесиите. Престоят на клиентите се удължаваше заради проклетата брошура. Те се задържаха около вратата, задаваха въпроси. Не ми беше лесно да изпроводя някой, който току-що бе излял душата си и който с такъв привиден интерес разлистваше брошурата просто за да има какво да прави с ръцете си, докато продължава да търси контакт с мен. С времето си поставих за цел да предупреждавам предварително.

Първоначално обяснявах, че сесията трае петдесет минути и когато предупреждавах, че те са изтекли, клиентът трябваше да напусне. Представях това обстоятелство като един от най-твърдите закони в областта на психотерапевтичните практики.

След като приех десетина бързопреходни клиента, добих малко повече самочувствие. Но все още не се появяваше някой, който да ме впечатли. Не знам защо очаквах това, но веднага щом срещнах първия такъв, положих специални усилия да го задържа.

Писателката

Спечели ме с мириса на косата си. Щом влезе за първи път, тя поздрави и направи онова движение с отмятането на косата назад, което моментално ме изпружи в нежелана ерекция. Случваше ми се за първи път с клиент и много се притесних.

Докато попълвахме документите, ръцете ми трепереха и си налагах да се успокоя. Нищо страшно не се беше случило, дори да забележеше.

— Съпруга на тестер? — вдигнах вежди въпросително.

— Да.

— Живеете ли в един дом? Това е важно, тъй като програмата включва психоанализа само за близки на служителите, които обитават същия дом.

— Живеем заедно, доколкото това е постижимо — усмихна се тя, докато се взираше в химикала, който не се подчиняваше на треперещите ми ръце.

— Извинете ме за момент — казах и излязох.

Втурнах се в тоалетната. Застанах пред овалното огледало — от онези с бяла рамка от края на осемдесетте години и си наложих да се успокоя. Представих си клиентката си малка, нагърчена от целулит и некъпана. Това бе евтина техника от приложната психология, която понякога ползвах. Щом принизявах качествата на своя обект и смалявах ръста му — той не притесняваше толкова.

В крайна сметка и клиентката ми сигурно беше напрегната, макар да не показваше това. Все пак нямаше вид на човек, който да бе влагал пари в психичното си здраве.

Всъщност беше прекрасно, че клиентите ми щяха да са хора, които нямаха отношение към психоанализата. Дори да имаха проблем, който да не можеха да разрешат сами, те отново не биха прибегнали до услугите на психоаналитик. Не че не можеха да си го позволят, просто не наследяваха такава култура в семействата.

Имах късмет. При практиката ми се получаваше същото като все едно касата даваше направления за психоаналитик, но по-добро, защото тук нямаше да се влачат бабички, които ходеха на лекар, за да се разнообразяват…

Бях се забавил малко повече от допустимото и отново ме заля вълна от притеснение. Настаних се във фотьойла срещу нейния. Бях се погрижил те да не са съвсем удобни, за да не можеше на клиентите ми да им се приспива. Оставих тишината да натежи. Чуваха се уличните шумове и гургуликането на есенните гълъби, накацали по первазите на престарите кооперации навън.

— Е, какво ви води насам? — попитах, като пуснах гласа си в ниските тонове, така че да звучи максимално авторитетно.

— Ами… много неща. Трябва ли да назовавам конкретен проблем?

— Сесиите са Ваши. Можете да ги насочите, накъдето желаете.

Жената се размърда. Опря показалеца и средния пръст на дясната си ръка в челото си. Прикриваше се. Изчаках я. Исках да й задам дузина въпроси, но трябваше да удържам новашкия си плам.

— Ами казвам се Керана. Родителите ми ме кръстили на някаква героиня от филм. Глупава история, нали?! Занимавам се с писане, откакто се помня, като изключим определени периоди, в които си го забраних, защото тогава извърших непростими неща.

Тя направи пауза. Очите й се напълниха със сълзи. Бързах да й кажа, че няма непростими неща, че тук няма да търсим непременно първопричините за проблемите й в миналото, но отново си наложих да се удържа.

Трябваше не да говоря, а да й го покажа. Затова пуснах една от онези всеразбиращи усмивки, но не толкова всеразбиращи, че да изглежда като заучена. Насочих разговора към писането. Исках да се почувства удобно, в свои води, за да може да споделя в по-голяма дълбочина.

Точно тогава, в самото начало, ми хрумна идеята да поставям етикети на любими клиенти. Щеше да бъде като игра и щеше да ме улесни. Тези етикети нямаше да се състезават по оригиналност, а щяха да вършат работа.

— Какво най-вече ви привлича в писането?

— Казвате, какво… Един приятел смяташе, че казармата усилва това, което си. Писането прави същото. То освен всичко друго дисциплинира, учи те да изхвърляш ненужното, да убиваш любимите си, както би казал Стивън Кинг. Не съм му фен, но се уча от неговото писане. Така се справям по-лесно със загубите си. Ако съумееш лесно да се разделяш с думите си, ще можеш да го правиш и с хората. Дано съм права като казвам това — сега тя закова поглед в прозореца и зениците й почти се изгубиха. — Може би е добре да разкажа как точно се случва всичко.

— Да — кимах аз. Вече бях спокоен. Клиентката ми се беше разбъбрила.

— Идеята пристига при мен във вид на внезапно осенение или постепенно узрява в резултат от непрестанно натрупване. Тогава се капсулирам, искам да я оставя затворена в себе си. В тези периоди не спирам да сънувам. Сънувам цели епизоди от чужди животи. Но не споделям нищо с никого.

Мислех си, че се взима твърде насериозно. Не знаех името й — най-вероятно не пишеше толкова завладяващо. Не разбирам много от автори — предполагам така е с почти всеки психоаналитик, който не отдава нужното на художествената литература. Наблягам на книгите с лекции или онези от типа на приложната психология. Чета митология. Смятам, че художественото поднася същите неща, но много по-бавно. В редките случаи, когато Светльо е сериозен, не пропуска да ми припомни по този повод, че не отчитам, скоростта на зреенето. Осъзнах това твърде късно — някъде към края на следването си. Едва тогава започнах да чета класиците.

— Разказаното има друг вкус, не е като написаното — продължаваше тя, докато аз се опитвах да уловя смисъла на думите й. — Когато нещо е разказвано поне веднъж, то вече не може да бъде написано така. Не казвам, че едното или другото е по-добро. Понякога ако не изкажеш или напишеш нещо, то изобщо не може да се побере в границите на една мисъл. Не добива форма, разбирате ли ме?! Сигурно Ви отегчавам с моите разсъждения.

— Ни най-малко. Вие ме въвеждате в своя свят и на този етап ще се огранича да слушам.

Писателката вече нямаше търпение да продължи мислите си, но аз изрекох думите си много бавно.

— Мисля си, че не успявам да съм толкова дисциплинирана, колкото великата Туве Янсон. Знаете ли как пише тя? Мисълта й тече ли, тече. Съвсем плавно я прекъсва с друга, колкото да разведри разказа, да го спаси от монотонност. И не се увлича, мамка му — тук се вгледах в клиентката си по-настойчиво. Бузите й се бяха зачервили. — Знае кога да спре, макар да може да развие мисълта си в цял друг роман. Как не се изкушава просто? На това искам да се науча.

Писателката спря внезапно. Очите й, които се взираха в светлината от прозореца, се върнаха към мен.

— Да пишеш, е да живееш поне три живота. Първо си живееш. Изпитваш това и онова. Паралелно наблюдаваш как живееш. И освен това наблюдаваш другите. Преливаш от едно в друго и никъде не можеш да пуснеш корени.

— Това се случва общо взето с всички хора — не се стърпях аз.

— Да, но при мен има и съжаление, че не мога да се установя. Искам да съм навсякъде и във всичко. Това е да си писател.

Повдигнах вежди, както правя всеки път, когато смятам, че исканията на някой превишават неколкократно заслугите му. Мисля, че тя забеляза това и моментално се сви. Нямах право да постъпвам така с нея, просто не успях да се овладея.

Сесията беше преполовила. В остатъка от времето говорихме за шегите. Не стана ясно как точно прескочихме на тази тема, но слушах оплакванията й колко тънки са шегите й, толкова тънки, че почти незабележими. Хората я мислили за „куку“ или че била претърпявала неуспех в опита си да изглежда готина. В главата ми непрестанно се въртяха диагнози, но упорито си налагах да не й ги поставям. Знаех, че понякога диагностицирането повече затрудняваше, отколкото облекчаваше процеса.

— Колко време ни остава? — попита тя и отпи от чашата с вода, която бях поставил на малка масичка до нея. През това време пресмятах наум, че нямах никакво желание да мия чашата на всеки свой клиент и трябваше да купя пластмасови.

— Няколко минути…

— Да, искам да обърна внимание на мълчанието тогава — рече тя и не спря да говори до края на тези минути. — В писането е важно както говоренето, така и мълчанието. Искам да се науча да не говоря там, където мога да замълча, но се страхувам да не остана неразбрана. Мисля, че успявам да замълча най-вече за собственото си име: пиша под псевдоним.

— И какъв е псевдонимът? — тук вече ме заинтригува.

— Това няма да споделя с Вас. Само ще кажа, че моите писания излизат под мъжко име.

„Страх“, помислих си. „Страх от неуспех, от негативно оценяване.“

Минути по-късно изпратих дамата. Отново усетих аромата на косата й, когато тя отметна глава, за да ми благодари. Трябваше да прибавя към профила й и това, че благодареше твърде настойчиво за нещо, за което си беше платила.

Върнах се. Главата ме болеше. Изведнъж се почувствах много изморен. Нямах други часове до края на деня. Наплисках лицето си в общата тоалетна. Там се засякох с един пенсионер, който мърмореше за чистотата на тоалетните по комунистическо време. Така и не можах да разбера дали тогава са били по-чисти или не.

Върнах се в кабинета. Седнах на компютъра и си направих папка „Клиенти“, в нея подпапка с името й и псевдонима, който й прикачих. Реших да поддържам папки само на клиентите, които ме вълнуваха. Описах всичко, за което се сетих като наблюдения. Бях решил да водя този файл за лично удобство. Нямах идея какво правеха другите психоаналитици, за да запомнят малките детайли в цялата история. Знаех само, че правеше лошо впечатление, ако личният ти психоаналитик не беше запомнил някоя подробност или нюанс в начина, по който си му я предал. Не желаех да губя доверието им по толкова глупав начин. Обезателно исках да я задържа.

В пет и нещо сухотата в устата ми ме раздразни. Пиеше ми се бира. Дръннах на Светльо и се запиляхме в „Дивака“. Там изпихме по три бири за по-малко от час. Не бях обядвал и веднага ме хвана. Побързах да си тръгна. Исках да бъда свеж за следващия ден, когато очаквах друг клиент.

Късно вечерта, когато се прибрах се сетих за Балинт, който казваше, че никъде няма упътване за дозата, в която лекарят да предписва себе си. Това исках да използвам при воденето на профилните файлове за всеки клиент. Щях да направя четири графи: Графа 1: какво съм чул от пациента; Графа 2: какво съм видял, че прави; Графа 3: щеше да включва моите чувства по време на прегледа; Графа 4: какво от себе си и в каква доза му изписвам.

Смъртника

Вторият клиент, който ме заинтригува, но не веднага, беше бащата на програмист. Първоначално даже ме разочарова, защото предполагах, че старците бяха бъбривци, особено ако знаеха, че ти се плаща да ги изслушаш. Очаквах, че ще ме залее със спомени, в които да обявява годината и точната дата, в която нещо се беше случило. Трябваше да се въоръжа с търпение.

Междувременно преди няколко дни се бях запознал с жена на един купон при Светльо и използвах мисълта за нея да ми повдигне настроението. Приятелят ми имаше навика да организира събирания в тясната си и висока къща в Горна баня. Постройката не беше нито негово дело, нито на баща му, а на един от дядовците му, както сам обясняваше. Пиехме до припадък, а понякога дръпвахме и по малко трева.

Този път беше поканил няколко момичета и щом се изсипаха през тясната врата, погледът ми веднага се залепи за гърдите й. Те се очертаваха под дълга тъмна рокля, която не беше изцяло прилепнала към нея. Обожавах този тип обличане, при който жената подчертаваше своята красота, но не държеше непременно да покаже всичките си съблазни. Очите й бяха маслиненозелени — от онези, котешките. Не използваше грим или поне не такъв, който да можех да забележа. След като дръпнахме по няколко пъти от цигарата, която си подавахме, започнахме да лафим. Смеехме се и аз я прегърнах. Докато ми обясняваше, че работи във фирма за доставка на канцеларски материали, не свалях поглед от устните й. Те се отваряха леко, така че думите й излизаха като намачкан памук, съвсем безшумно, сякаш по-скоро й се изплъзваха.

Чукахме се два-три часа или поне докато изгревът не напомни, че нощта бе свършила. Слънцето беше боядисало в оранжево стария гардероб в спалнята на Светльо. От краищата на вратичката се подаваше притисната синя дреха. Прахът образуваше валма по ъглите и те сега придаваха на стаята привкус на застояло. Леглото се дънеше от скърцащ звук през нощта, но не помнех това да ни притесни. Станах и старите дъски се обадиха.

Момичето се правеше на заспала. Облизах се. Още усещах мириса на влагалището й върху леко наболата си брада. Можех да закуся със същото, с което вечерях, но се въздържах. Знаех, че беше дошъл моментът да се отдръпна за малко. Обух се и погледнах към нощното шкафче. Там имаше лист и химикал. Написах телефонния си номер и нарисувах усмивка. Обух се и се изнизах. Малко след като затворих вратата, тя се размърда. Спрях за секунда, усмихнах се отново и продължих към изхода. По пътя към автобуса ме налаяха горнобанските мастии.

Сега стоях в кабинета си и се стараех да се върна към старчока, който очаквах, докато мислех за нея. Нямаше как да знам дали бе толкова възрастен за колкото го мислех. Предполагах, че беше заради треперенето и патоса в гласа му през телефона.

* * *

Малко преди да пристигне старецът, който по-късно нарекох Смъртника, ми се прищя да изпразня червата си. Бях страшно притеснен, да не би да влезе в кабинета, а мен да ме няма. В тоалетната се усетих, че можеше да напиша бележка, че се връщам след пет минути, но бях вече със свалени гащи. Бях успял дори да покрия гърнето с тоалетна хартия и да седна върху него. Препотих се от усилие да изстрелям лайната си по най-бързия начин. Замириса ужасно. Избърсах се надве-натри, измих ръцете старателно с течния сапун на мивката и побързах да се върна в кабинета.

За щастие, Смъртника все още не беше дошъл. Пет минути по-късно той се появи. Не си го представях по този начин. Приличаше на джентълмен от стари времена, току-що излюпен от машината на времето. Косата му беше грижливо пригладена назад, но личеше, че не се беше къпал днес. Направих опит да скрия отвращението си от старческия одеколон.

След като изрецитира трите си имена, той премина към същината:

— Брат ми умря — устата му потрепери. Хвана се за бастуна си, от който ми се струваше, че нямаше особена нужда. Бастунът беше истински жезъл със златиста дръжка, изтъркана на мястото, където го захващаше най-често.

— Колко време мина оттогава?

— Шест месеца. Но аз не мога да спя. Отслабнах и не се чувствам добре.

Настана мълчание, прекъсвано единствено от виковете на децата в двора на училището. Дадох му десетина секунди да помълчи.

— Обичах го много. Той се грижеше за мен, когато бях малък. Разликата ни е 5 години и 3 месеца. Беше ми батко и ходех по петите му като малко дете. По-късно работехме заедно на полето, докато той не стана тракторист. Събираше пари за моето следване, защото знаеше колко много го исках. — Тук той извади памучна кърпа от панталона си и изсекна шумно носа си. Избърса го старателно и продължи. — В последните две-три години го налегна деменцията и беше започнал да забравя. Не помнеше името ми и понеже трябваше да се грижа за него… ще ме прощавате — стресна се той изведнъж.

— Какво има?

— Синът ми каза да Ви предам, че живеем в една къща, защото такива били условията… Но истината е, че не живеем заедно. Брат ми така и не се омъжи, и когато се разболя, трябваше аз да поема грижите. Кажи, момче, има ли проблем за това?

Не отговорих веднага. Не беше, защото исках да си придам тежест, макар да бях сигурен, че така му се стори на него. Вече бях решил да направя опит да го задържа.

— Не се притеснявайте, ще измислим нещо — рекох.

— Благодаря ти. Имаш сърце — рече Смъртника. Потропа с бастуна по балатума, изкашля се и продължи. — Жена ми изчезна отдавна, а децата пораснаха. Всеки хванал със собственото си семейство. Нямаше кой да се погрижи за него. Затова аз го направих. Миех му задника в леглото — триех го с кърпи, сменях памперси, готвех — и това три години. Макар да мируваше, съм имал големи ядове с неговото забравяне. Ядосвах му се, че не ме помни и няма да си кривя душата — бил съм го с метлата.

Тук старецът ме погледна през вежди. Побързах да опровергая притеснението му, че тъкмя упреци.

— Безсилието му те е ядосвало — преминах неусетно на „ти“.

— Да, добре го каза. Точно така си беше. И затова дойдох. Исках, ей така, да го изприкажа на някой. Той синът предложи и като каза, че е без пари…

— Ти не помисли ли, че това тук е бошлаф работа? — опитах се да проговоря на неговия език.

— Помислих — извъртя очи той. — Но сега ми е по-леко, само като започвам да говоря за това. Инак няма на кой да го кажеш. Приятелите ми умряха, ей го на — вече съм на 70 години и съм сам като куче.

Усмихнах се и направих знак с глава да продължи. Той отпи от пластмасовата чаша с вода, която бях приготвил предварително. Постави я обратно на шкафчето и премлясна няколко пъти все едно отразяваше положителен резултат от дегустацията. След това каза:

— В очите му вече не беше останало нищо. Страшно нещо е старостта, момче. Страшно!

— През старостта преминават почти всички. Съвсем нормално е.

— Нормално, нормално, ама ми призлява като си помисля как го налагах с метлата. Бях превъртял. А и какви други неща съм правил… срам ме е да кажа!

— Мисля, че е добре да ги споделиш някога — когато си готов за това. Колкото до срама, няма срамежливи старци.

Рискувах с последното си изречение, но то постигна ефект. Смъртника се усмихна широко, премлясна отново и каза:

— Харесах те, тъй да знаеш. Ще взема верно да ти разкажа как си беше. Ама това нали… — и той размаха бастуна.

— Да — отвърнах. — Остава си между нас.

Домакинята

Бяха изминали две седмици, след като чуках Диана, момичето от купона в Горна Баня. Срещахме се редовно с нея. Откривахме все повече общи неща, както се случваше, когато се влюбвах: ставах едно със света, който обиквах. Не си приличахме, но щяхме. Щяхме да си заприличаме и… тия дни изобщо не ми беше до клиенти с досадните им проблеми. Те ме потискаха с неумението си да се радват на живота такъв, какъвто им се предлагаше в момента.

Усещах съвсем ясно, че съм се порозовил с този флирт. На моменти ме обхващаше самообвинително настроение. Исках да се съсредоточа в работата, но не можех.

Точно тогава се появи Домакинята. Беше средна на ръст жена с продълговато сиво лице, намачкано не толкова от възрастта, колкото от прекомерна загриженост. Подхвана ме без прелюдия с онзи драматичен тон, който издаваше отчаяние.

— Готвя, чистя и прибирам. Понякога си мисля: „Боже, за това ли ме създаде?“ Мъжът ми работи в тази фирма и добре си живее. Той няма грижа за децата, нито за къщата. С всичко се занимавам аз. Най-много в цялата история ме потиска факта, че работата ми не се забелязва. На следващия ден отново е същата кочина. Нищо не градя, освен сланини по ребрата на децата си. Извинете ме за грубия език — тогава тя погледна към мен и присви очи. Направи пауза от няколко секунди.

— Разбираемо е.

— Как смеете да твърдите, че е разбираемо! — гласът й се изтъни още повече. — Какво разбират мъжете изобщо? Колко дни от живота си сте прекарали вкъщи? Колко месеци не сте спали, за да кърмите детето си? Колко чинии сте измили, колко бъркочи сте забъркали?

— Исках да кажа, че е нормално да се чувствате така. Може би не се изразих добре.

Сетих се, че една от техниките на общопрактикуващите лекари при подобни ситуации беше представянето на реалистични цели пред клиента. Можех веднага да се впусна във въпроси относно истинските й желания и детските й мечти. Може би щяхме да открием нещо, за което да се закачим. Но не го направих. Гледах я и кимах, без да променям израза на лицето си. Знаех, че не биваше да пренебрегвам собствените си чувства по време на сесията.

Първоначално тя отвори уста да продължи, после поклати глава отрицателно и ако в този момент бях казал нещо, сигурно щеше да избълва водопад от думи, за да се защити. Тя се взря в прозореца. Оголелият орех навън шумолеше безмилостно все едно разказваше отново и отново за неумолимия ход на нещата. Домакинята ме погледна, след това се върна към ореха, накрая ги насочи надолу към грижливо изгладената си пола. Задържа главата си. Мернах отблясък по миглите й.

Десет минути след започването на сесията, нещата бяха стигнали до своята кулминация. Ядосах се, защото беше твърде прибързано. Мисля, че точно в този момент се заинтригувах. Щом успяваше да ме ядоса за броени минути, значи намирах себе си у нея. Дали и аз не бях доволен от живота си като нея?

Може би трябваше да я прегърна, за да я разплача докрай, но предпочетох да не го направя.

— Сълзите лекуват. Не метафорично. Доказано е, че с тях се отделя…

— Не говорете. Моля Ви! — гласът й трепереше.

Тя се пресегна към кърпичките на малката масичка. Опита се да разопакова найлоновата им опаковка, но не успя. Помъчи се още малко, но аз не предложих помощта си. Исках сама да се справи с проклетите кърпички. Накрая разкъса пакета и не се извини. Оцених това като напредък. Отбелязах си все пак да сменя пакета с по-удобен. Домакинята издуха шумно носа си и отпи глътка вода от пластмасовата чаша, която отново бях приготвил.

— Не е нужно да се извинявате за личните си потребности — продължих. — Не че го правите, просто държа да отбележа.

— Аз не се извинявам — рече тя извинително.

— Не е нужно и оправдаване. И отново не че го правите, пак отбелязвам.

— Аз не се оправдавам — рече тя оправдателно.

Сесията продължи спокойно. Домакинята ми разказа как винаги бе мечтала да бъде успешна бизнес дама, как се представяла с безупречен комплект сако и пола. Описа ми много подробно сакото и полата — марката, цвета, начина, по който стоели на тялото й. Докато говореше, отмяташе косата си назад и откриваше красивото си чело.

Жалваше се как кариерата на мъжа й „изсмуквала“ цялото семейно време. Трябвало някой да изпълнява поддържаща функция и тъй като тя не можела да печели достатъчно, по подразбиране ставало ясно, че щяла да обслужва останалите — да води децата на училище, да се грижи за къщата, да шофира. Нямало как да започне работа. Просто било немислимо.

— Мислили ли сте да наемете детегледачка?

— Да, пробвала съм няколко пъти, но безуспешно.

— Разкажете.

— Ами… те нямат елементарно чувство за хигиена. Едната се впускаше все да готви и омазваше цялата къща. Иначе детето все беше напикано и осрано, с извинение. Другата пък — тук тя се смути. Изкашля се и отново погледна към оголелите клони на ореха навън, — другата се привърза твърде много към децата. И честно да си кажа, не че ревнувах… Просто не ми беше приятно да изземва функциите ми.

Отбелязах това в тетрадката, която си бях приготвил за сесията.

— Разкажете по-подробно за изземването на функциите? Какво точно правеше?

— Ами… нямам представа. Не съм слагала камера да я проверявам.

— А как стигнахте до този извод? — опитах се да не прозвуча обвинително. Бях сигурен, че това бе нейна фантазия и нямаше нищо общо с реалността.

— Когато се връщах от работа вечер, те говореха само за нея. Искаха да я навестяваме и през почивните дни. В същото време — и тук тя започна да говори много бързо, — от децата разбирах, че по цели дни гледала турски сериали. Те познаваха героите от тези сериали. А й бях казала да им чете детски книжки, да се занимава с тях. Как успяваше да ги спечели? Не знам.

— Не се срамувайте от чувствата си към тази жена. Те са очаквани — поех шумно дъх и направих това нарочно. — Интересно е обаче как определяте ролята си в семейството — като по-активна или по-пасивна? Предполагам, че зависи, но нека се опитаме да поговорим за това.

— Разбирате ли, никога не съм искала да бъда строга със семейството си и аз да ги подбутвам да стават още по-добри в това, което правят. Например, мразя да казвам: „Хайде сега да прочетем нещо.“ или „Хайде сега да наредим този пъзел.“ или „Хайде сега да си измием зъбките.“ Мразя това отношение към децата. Иска ми се всеки да е независим и пораснал и да отговарям само за себе си. Но се налага да бъда точно такава.

Тя въздъхна, сякаш чак сега беше успяла да опише това, което й тежеше. Сигурен съм, че не го беше премислила така, преди да дойде, макар да беше репетирала какво точно да каже. Сесията не се разви по начина, по който тя си я представяше. Това ме изпълваше с доволство. Усетих, че очакваше одобрителна дума от мен. Като пале.

— Изложихте мислите си подробно — рекох аз и кимнах с усмивка. — Така се работи най-добре.

Знаех, че беше нужно повече време за приключването. Но не остана. Осъзнах, че от пет до седем минути преди края трябваше да поемам курс на приключване, а не две-три, както правех досега.

Програмистът

Напоследък излизах по-често с мотора си. Имах нужда да се разсея — така казвах пред останалите, но всъщност търсех сигурност в нещо старо и познато, а именно в страстта си към мотоциклетите. Клиентите ми ставаха все повече и с броя им нарастваше и несигурността ми.

Та моето „момиче“ беше Хонда Хорнет 600 от 2004 г. За този, който разбира, няма нужда да се казва повече, но аз държа да отбележа — тя бе бяла. Кубатурата на двигателя й беше 98 конски сили и я взех на пробег 20 000 км. Върху този тип машинка нито лежиш, нито си насаден като пенсионер. Нещо средно е между велосипед и мотоциклет. Тежи 190 килограма и е с водно охлаждане. Идеална е за градско шофиране, свива бързо. Навремето я купих за 5000 лева — истинско злато. За нея отидоха почти всичките ми спестявания от работата в кухнята на една чайна по време на първи и втори курс от следването ми в университета.

Когато бях дете, вуйчо ми ме возеше със стария си мотор. Дори не помня марката. Обичах да се перча пред хлапетата в гимназията колко добре мога да карам. Но се радвах, че имаше възрастен зад мен, който да поправи моите действия, ако станеха опасни. Усещах ръцете му върху моите и трептенето на мотора под дланите ми. Малкият ми електронен часовник — истински хит за времето си, проблясваше, огряван от слънцето. Това веднага ме навеждаше на мисълта за първото изречение от „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, което знаех наизуст: „Без да пускам лявата ръчка на мотоциклета, мога да видя, че часовникът ми показва осем и половина сутринта.“

Решено е. Утре си купувам електронен часовник.

— Здравейте — каза Програмисътът и съблече якето си, което беше толкова тясно, че изглеждаше като да е в уголемен детски размер. Червените му боксери се подаваха над колана на дънките му. — Идвам при Вас с конкретно питане.

Получих внезапен порив да заобяснявам що е то психотерапевт и как той не бе нито гадател, нито участник в телевизионно състезание, за да дава отговори, които да излизат верни или неверни. Искаше ми се да обясня колко различни са нещата — как той сам трябваше да стигне до своята вселена, която не познавахме нито аз, нито той.

— И какъв е въпросът Ви?

— Ами, вижте… — той започна да търка ръцете си в дънките. Бас ловях, че ако сега се здрависах с него, щяха да бъдат потни.

— Как да си намеря приятели? Не колеги, не познати, а приятели извън сферата, в която работя.

Простотата на въпроса беше убийствена. Стояхме в продължение на няколко секунди — аз, който търсех сложните криволици на вътрешните терзания с цялата им нюансираност под очебийната простота и той, който се притесняваше от детинското звучене на въпроса си. Беше прав да се тревожи — въпросът му звучеше не просто инфантилно, беше направо абсурден.

— Четете ли книги с приложна психология?

— Да. Чел съм Стив Павлина — ако това имате предвид. Там много ясно се казва кой какъв е и къде се намира. Стив Павлина пише, че живеем единствено в настоящия момент и никога няма да имаме повече от това. Дава насоки как да поканиш някого на обяд или нещо такова, но това няма нищо общо с приятелите, вие как мислите? — Програмистът въздъхна.

Очевидно да изрече повече от две изречения — това за него беше изтощително. Искаше ми се да заключа, че той бе от онези хора, които не притежаваха речник за емоциите си. Те не знаеха как да ги изразяват, камо ли да ги обсъждат, и то с непознат. Въздържах се от заключения, защото това щеше да предопредели хода на нещата и да създаде очаквания у мен. Ако изградях такива, то щях да се старая да ги оправдая, а това нямаше нищо общо с психотерапията.

— Павлина е прочутият блогър, който, ако не се лъжа, е председател на Тостмастерите, а и е бил в затвора. Но, доколкото си спомням, той също е програмист.

— Да, Вие знаете за него! — раменете му се отпуснаха и той разтвори крака.

— Да — казах, като направих усилие да премълча истинското си мнение, че този не става.

— Какво мислите за него?

— А Вие? — струваше ми се, че участвам в игра на пинг-понг.

— Нали Ви казах. Той е просто много добър. Много.

Пауза. Ето за това трябваше да се подготвя при мъжете. Всъщност имах такива приятели и знаех как да разговарям с тях, но тук не беше същото. Бях в психотерапевтична ситуация и трябваше да обгрижвам човека срещу себе си.

— А какви трудности изпитвате да намерите приятели? Пробвали ли сте?

— Пробвал съм многократно.

— Какво правите?

— Заговарям хората, каня ги на обяд.

— И?

— Ами не се получава.

— Разкажете за конкретните стъпки, които предприемате — държах се безмилостно.

Този мъж печелеше може би над пет пъти повече от мен. А се лигавеше. Мисля, че в този момент реших, че това бе клиент, който си заслужава да задържа. Щях да имам кого да мачкам: да се сравнявам тихомълком с него как имам най-яките приятели на света, най-яката мадама, най-якия мотор за градско каране, а той съответно — не. Но едновременно с това ме полазиха студени тръпки. Можеше и да не бях достоен за професията „психотерапевт“, ако продължавах да изпитвам подобни чувства.

Кратко след това ме заля и вълна на самосъжаление към това момче. Сигурно е бил отличник в класа или още по-зле — незабележим очиларко, който не е смеел да се изяви като отличник. Може да са го ритали, да са го плюли, да са му се смеели — и той, вместо да чупеше прозорци или да изнасилваше девойки, се опитваше да бъде нормален по възможно по-безобиден начин. С какво заслужаваше моята враждебност? И, по дяволите, с какво пък заслужаваше моето съжаление?! Разкръстосах краката си и се подпрях на лакти. Програмистът мълчеше.

— Вижте, няма как да се получи, ако не се разприказвате. Трябва да знам какво усещате. Иначе не мога да помогна.

— Да, разбира се, ще опитам — изопна се лицето му.

Изслушах разказа за всичките му жалки опити да се хареса на този или на онзи. По думите му хората или го мислеха за „педераст“, или за „льольо“. Изключваха го от малките си групи.

— Как се чувствате сега? — мразех този въпрос, защото беше подвеждащ. Насърчаваше клиентите да ръсят похвали още преди да бяха обмислили изминалата сесия. Но ме сърбеше да го задам — имах нужда от похвалата му.

— По същия начин — рече той и се усмихна. — Все още нищо не се е променило.

Думите му ме жегнаха. Не само защото не отговаряха на очакванията ми, а и защото бях вложил старание.

— Това е добре — казах, а всъщност имах предвид, че не бе добре. Ако той се чувстваше по същия начин значи истинската причина за нещастието му, за неспособността му да общува извън работната обстановка беше много далеч от споделеното. — Следващия път запишете сънища, които сте имали. След началото на терапията е възможно да започнете да сънувате по-интензивно — казах и се усмихнах на свой ред.

Имаше реална възможност да не дойде повече. По-късно щях да се уверя, че тази възможност съществуваше при всеки клиент, защото онова, което говореха, онова, което чувстваха и онова, което правеха, понякога беше коренно различно. Най-непостоянни бяха онези, които имаха най-голяма нужда от терапия. Така се оказа, че освен че трябваше да се грижа за доброто на клиента, се налагаше да мисля и как да го стимулирам да дойде повторно.

Понякога онова, което се случваше в една сесия беше достатъчно за десет други, но ако то оставеше клиента с чувството, че бе получил прозрение и няма нужда да идва отново, това постижение можеше да бъде лесно разрушено.

Бърборкото

Още щом отвори уста и знаех, че щях да направя всичко възможно да задържа при себе си Бърборкото.

— Уважаеми, тъй като не присъствах на представянето на Програмата за безплатната психоанализа, и понеже там беше изложена, но аз не видях имейл за нея и само исках да Ви информирам, че желая да се запиша, но имайки предвид, че предварително бих искал да благодаря, макар да не съм осведомен за очакваните резултати повече от други участници, които междувременно не познавам и, разбира се, не знам как да подходя поне в началото…

С времето се научих просто да се предавам и да слушам. Имах чувството, че този човек не желаеше да споделя, а да слуша гласа си, да излива безкрайния поток от думи, може би, за да удави нещо, което сам не разбираше. Изреченията му бяха истински лабиринти за човешкото усилие да се проследи концентрирано пътя на мисълта на събеседника. Не можех да схвана нито началото, нито края. Не преставах да питам за разяснение, като се стараех да не съм груб и да не причинявам страдание на своя клиент от факта, че дори собственият му психоаналитик няма търпение да го изслуша.

Бърборкото все не се оправяше с нещо — я с работата си, я с някой колега, я с майка си, я с баща си. Нямаше човек, с който той да беше казал, че се разбираше.

— Само за Ваша информация, в момента се опитвам да участвам, разбира се, ако бъда допуснат и никой друг не изяви желание, релевантно на моето усилие да се присъединя към възможността за…

— Да не би да заминавате по някой проект? — не се стърпях.

Той говореше ли, говореше, и все така не казваше нищо съществено. Въпросите, които изискваха отговор „да“ или „не“, също не помагаха. Колкото по-конкретни бяха моите запитвания, толкова той се разливаше в безбрежно дърдорене, без да има точка, около която да гравитира.

— Нека видим как биха се развили нещата, в случай че системата позволеше, и разбира се, ако колегите, които евентуално, ако се изключат форсмажорните обстоятелства, а и да не се изключат — тези хора също биха се отказали в поне двайсет процента от случаите…

Въздържах се от въздъхване. Бях проучил какво работеше след кратък разговор с един от колегите му от отдела „Човешки ресурси“. Това се случи веднъж, когато носех попълните въпросници, които се изискваха по програмата. Хванах момчето малко преди обедната му почивка и обърнахме по две бири в близкото барче. Разприказвахме се — той се оплака колко глупави били програмистите, защото не можели да попълнят елементарна бланка за отпуска си. В отдела по „Човешки ресурси“ пък имало твърде много неосъществени психоаналитички, които избирали тази професия, за да си размахват половинчатите познания, както и късите поли пред кандидатстващите. За него оставала най-тежката и неприятна част от работата, не защото го бил заслужил, а защото бил единственият адекватен в тази фирма, който можел да я свърши.

Замислих се какво направих, че този човек да дойде да пие бира с мен — досега не бях подлагал на дисекция поведението си. Умеех да печеля доверие у хората — дали се дължеше на непретенциозния ми вид — дънки с фланелка, (какво друго?).

Забелязвах, че ми се лепяха не само отрепки. Може да бях забавен или изслушвах другия, без непременно да държах да развивам думите в свои преживявания, да давам съвети или да си позволявам да навлизам в чуждото пространство, както те правеха в моето. В крайна сметка на това се крепеше и бирената индустрия.

Стефан бе дете без братя и сестри. Хранех предразсъдъка, че самите деца в голямата си част живееха във вселена, около която се въртяха всички останали вселени. Бях се сдобил с тези мисли още преди години в университета, когато с една колежка обсъждахме темата. Още тогава помня точните сравнения, които използваше тя, за да ми изложи мнението си: „Тези деца ни най-малко не предполагат, че дъждът не им вали индивидуално, а вали за всички, независимо от настроението и разположението ти. Те очакват от останалите не само и не просто да изпълняват желанията им, а и да ги предугаждат. И ако това не дай боже, не се случва, са способни на нечувана агресия.“

Бях измислил игра за Стефан. Подавах му илюстрации и той трябваше да ги оглежда за няколко минути. След това затваряше очи и изписваше върху лист думата, която му хрумваше. Не бях чел за подобна игра — хрумна ми, че ако се научи да назовава усещанията си с по една дума, може би щяхме да намерим мост за разговор помежду си. Така и не дефинирахме целта на посещенията му.

Веднъж му показах илюстрация с ковчег, в който имаше мъртвец. Стефан внезапно спря да говори. Той не назова картината и стана да си ходи. Върнах го от вратата, като настойчиво му обяснявах, че най-сетне сме попаднали на златна нишка в нашите сесии. Стефан беше свел поглед и не продумваше. После изведнъж вдигна глава:

— Веднъж, то може да е било само веднъж, нямам представа, но бидейки малък, на съвсем невръстна възраст — предполагам около четири-пет…

— Стефане, затвори очи и си представи картината, за която искаш да говориш — казах аз, както бяхме прави до вратата.

Той няколко пъти отваряше уста, за да каже нещо и отново я затваряше. Върнах го обратно на фотьойла. Стефан дълго се взира в книгите на рафта ми. Когато ми се стори, че бе вече готов, го помолих да назове картината с една дума.

— Ужас — каза той безучастно.

— Сега я разкажи с три думи — продължих аз.

— Ужас от ковчега — каза полугласно той, като упорито стискаше очите си.

— Сега се опитай да направиш това с десет думи.

— Ами ако не ги преброя? — за първи път той зададе толкова прост въпрос.

— Аз ще ти помогна — усмихнах се, но не отмествах поглед от него. Съсредоточих се в упражнението. Трябваше да проработи. — Ще назовавам цифрата след всяка твоя дума, за да знаеш докъде си стигнал.

— Нямаше…

— Едно.

— Място…

— Две.

— Трябваше да спа…

— Пет.

— В стаята…

— Седем.

— С мъртвеца…

— Девет.

Стефан се отказа от десетата си дума, което беше истинско постижение за него — все още толкова крехко, че помня как изпитах загриженост някой да не разруши това, което бяхме постигнали.

По-късно по време на сесията той се върна към стария си начин на изразяване, но все пак успях да разбера за мълчанието на мъртвеца и как докато баба му хъркала, той наблюдавал трупа в сумрака. Полуотвореното му око проблясвало и много се плашел. Тогава се връщал при баба си в леглото, която била толкова изморена от многото гости и безсънните нощи преди смъртта на дядото, че спяла дълбоко.

Оттогава намразил тишината. Винаги у тях включвали радио или телевизор, а когато това било невъзможно, говорел той самият. Оказа се, че никога досега не беше осмислял нещата в такава хронологична яснота и как едното идеше от другото.

Моята игра с думи беше свършила работа. Малко след като се разделихме, си позволих да се отдам на удоволствието от успеха си. Подозирах, че в прекомерни дози то щеше да ми навреди, но можех да се порадвам. Точно сега Стефан не биваше да спира да идва. Страхувах се да не реши, че след като сме намерили разковничето на неговата многословност — това бе достатъчно. Истинската работа тепърва предстоеше.

Перфекционистът

През уикенда направих няколко кръгчета с мотора си в квартала. Живеех близо до Северния парк. В събота и неделя паркът заприличваше на градинка за увеселения: захарен памук, слънчоглед по сергиите, царевица, боклуци около кошчетата.

Шофирането с мотор из алеите наподобяваше летенето в сънищата ми. Нямаше процес, нямаше мъки по пърхането с крила, нямаше нужда да се учиш дълго, сложно и потно с безброй падания. Човек се телепортираше от едно място на друго. Почти липсваше пътя като такъв. Просто в един момент човек беше в единия край на парка и в следващия — на другия. В тези моменти усещах, че се движех по-бързо от собствената си мисъл, лек като угарка от цигара.

Моторът бе еднакво управляем и неуправляем. С него можех да ида, където пожелаех, но и да се подхлъзна. Случвало ми се бе да падна и да се търкулна няколко пъти. Но при следващото си мятане върху седалката не изпитвах страх. С моята принцеса на две гуми — аз бях не просто каквото бях, а и всичко, което исках да бъда.

В деня, когато Перфекционистът дойде, едва се надигнах сутринта. Прекарах нощта с приятелката си. Вече можех да я нарека така, защото се чукахме редовно и пиехме бира по кръчмите. Не бях излизал с други хора от две седмици, тъй като използвах всяка вечер или за да изляза с нея, или за да се наспя. Някъде след тези вихрени забивки тя престана да бъде мадама за мен и аз започнах да я наричам по име — да я представям на този и онзи, да я допускам в малкия си миризлив свят, където режех ноктите си, бръснех брадата си и готвех яйца на очи. Омотавах се и се забравях в косите й, топлите й гърди, ноздрите й, които ту се свиваха, ту се отпускаха, ръцете й и крехките вени по тях, разкошния й задник, чиито бузи красяха чаршафите ми.

Тя притежаваше естествена красота, достойна за майсторска четка на художник и нищо по-малко от това. И аз, профанът, бях безсилен пред тази хубост.

* * *

Перфекционистът ме погледна с подозрение. Разчете сенките под очите ми, долови лошия ми дъх. Душеше ме като куче и едновременно с това се стараеше да не позная, че правеше точно това. Беше с костюм — ризата му бе изгладена без нито един ръб.

— Е, какво Ви води насам?

— Не е ли редно Вие да разберете? — рече ми той, като откри перфектно избелените си зъби.

Почувствах се неловко в компанията му в съвсем неизгладените си дънки и с неизкъпаната си коса.

— Преди да помогна, трябва да ми разкажете за себе си. Нека да започнем със семейството.

— Какво за него?

— Разкажете за родителите си, например. Братя, сестри? Взаимоотношения…

Перфекционистът въздъхна тежко.

— Селски хора. Направиха всичко, каквото можаха, за да изляза от село. Баща ми е тракторист, а майка ми… тя работеше на полето.

— Те ли желаеха да идете в града или Вие?

— И те, и аз. Приеха ме в Студентски град. Получавах редовно колети от тях с компоти, лютеница и каквото са затворили през лятото. Парите, които ми изпращаха, ми стигаха за първите няколко дни от месеца. Долу-горе за наема.

— Как се издържахте тогава? — полюбопитствах.

— Как?! — подразни се той. — Вие как мислите? Като всеки студент: оттук-оттам.

— Все пак трябва да сте работили някъде.

— Да. В денонощен магазин. Взимах нощните смени — каза той неохотно, а след малко добави. — Извадих късмет, че се уредих с тази работа. Питал съм в продължение на месец по магазините.

— Хм. Не ви е било забавно.

— Напротив. Бих казал, че това беше най-хубавото ми време.

Перфекционистът приглади вратовръзката си сякаш беше тъжна и трябваше да я успокои с едно движение.

— Добре, как стигнахте до компютърния бранш?

— Така ли му викат вече? — подсмихна се той. — С първите спестени пари от магазина, си купих компютър — присви очи и ме огледа от краката до лицето, а после добави — приличен, втора употреба.

Почесах се по главата. Устата ми миришеше на алкохол. Можех да го усетя при всяко движение. Прокашлях се и се надигнах във фотьойла си.

— И така станахте програмист?

— Не. И така стигнах до Вас — нацупи се той отново. Хареса ми чувството му за хумор. Реших, че трябва да направя опит да го задържа като клиент. — Вижте, дойдох, защото искам да сменя посоката в живота си — да си намеря нова работа, някой до себе си — момиче, да попътувам — и аз като приятелите си.

— Разбирам. Разкажете за приятелите си — тези, които пътуват.

Рових дълго в темата за приятелите, но не открих нищо повече от желанието му да ги настигне финансово. Дори това да станеше, мислех си, щяха да минат години преди да преодолее комплексите си на селско момче, ако работеше върху това. Но той наистина го искаше. Виждах го по отпуснатите му рамене и увисналите ъгълчета на устните.

— Нищо не смазва така, както бедността — каза той накрая, без да сваля поглед от мен.

— Радвам се, че споделихте това. В допълнение, бих искал да знаете, че тук е легитимно пространство за Вашите емоции, минали и настоящи преживявания, страхове — рекох, все едно изнасях лекция пред колеги. — Можете да бъдете слаб и да се възприемете като такъв. Аз няма да искам повече, отколкото Вие сам ще поискате от себе си.

Перфекционистът ме гледаше, без да мига, все едно беше застинал в картина, под която все още се четяха последните произнесени от него думи. След това стана, подаде ми ръка и каза, че явно бе сбъркал мястото за своите думи. Очите му гледаха като през стъкло и аз за миг наистина повярвах, че повече няма да го видя. Той си тръгна, като затвори вратата много внимателно.

Обади ми се на следващата седмица, за да си уговори нов час. Не го питах за подбудите на това решение — предполагах, че му бе било достатъчно трудно и без това.

Писателката

— Често си представям как планетата ни се унищожава напълно. Хората са открили нова планета и от световното книжовно наследство се е запазила само моята книга — бузите и челото й пламнаха. — Чудя се дали биха могли да съберат света ни от моята книга. Но истината е… — продължи тя след кратка пауза, — че изобщо не се справям толкова добре.

— Защо смятате така?

— Смятам така, защото… — въздъхна тя и грабна една кърпичка. Всички жени духаха носовете си шумно в кабинета ми. Чудя се колко ли се стараеха да бъдат по-тихи навън.

Никой не купувал книгата й и макар издателят и тя да смятали, че имало потенциал в нея, продажби почти нямало. Издателката била малко романтична и било възможно да не бе преценила вярно търсенията на пазара и популярността на псевдонима й.

— Нормално е да се чувствате по този начин. Все пак сте нов, неутвърден автор.

— Но първата ми книга се продаваше по-добре! Каква може да е причината?

— Смяната на издателството, маркетинговия подход, търговското разпространение…

— И това е така, и все пак… се чувствам ужасно.

— Почакайте да изясните причината.

— Но, разбирате ли, когато ми се обади маркетинговата специалистка и ми се оплака с онзи глас на човек, който губи пари от мен… затворих телефона и се сринах.

Писателката се пресегна за още една кърпичка, а аз за първи път откакто се срещахме, се почувствах горд, че я познавах. Твърде бързо тя събра сили да разкрие слабост, без да интелектуализира или да се крие зад философстването. Някои клиенти нямаха съзнанието, че разкриването бе работа, че можеше да боли, а гледаха на психоанализата като на душевна разтривка или подмладяваща процедура.

— Продължете…

— Чувствам се като идиот — изстреля тя. — Неуспяла, провалена, очакваща, завистлива към другите автори.

Последва пауза. Тя се беше вгледала в сивия балатум, чиито шарки прикриваха петната от обувки.

— Искам да съм най-добрата. Искам да напиша бестселър и то не от онези, които нищо не струват в очите на литературната интелигенция, а истински стопроцентов бестселър, който… който освен това да ми носи и пари — разхили се сухо тя. — Да, това е, което искам.

— Да назовавате точно какво искате помага много. Всъщност защо не вземете да направите списък с нещата, които искате да постигнете за следващия път? Писмено.

— Защо не. Думите знаят по-добре.

Ако доскоро си налагах да се справям с чувството на неприязън към нея, сега трябваше да се справям с чувството на симпатия. Забелязах, че днес беше измила косата си, която изглеждаше по-пухкава и й придаваше по-миловидно изражение.

— Обичате ли да пишете писма? — изтърсих, изненадан от самия себе си.

— Да. Всъщност много. Даже понякога сама си пиша писма — досущ като Мечо Пух. Няма кой да ми напише по-яки писма, в които се говори за мен и единствено за мен.

— Склонна ли сте да ми покажете някои от тези писма?

— Знаете ли… в тях няма нищо писателско. Пиша си мили неща, сама на себе си. Нещо като да си погалиш сам косата, да се целунеш — Писателката се изчерви, но това не биваше да ме заблуждава. Тя наблюдаваше внимателно как реагирах на думите й.

— Страхувате ли се?

— От какво?

— От това, което правите.

— Да, разбира се. Мисля си, че съм луда и болна. Но нали не съм?!

— Разбира се, че не сте.

— Когато видя човек да си говори сам на улицата, много се страхувам.

— От какво?

— Знам ли?! — тя почеса нервно тила си.

— Да не би да се страхувате да не ви нападне?

— И от това, но не само. Не знам как да го определя.

— Може… — започнах да говоря бавно. Исках да изглежда така все едно в момента ми хрумва нещо, в което не съм сигурен, но все пак искам да й предложа. — Може ли това да е страхът да не би неговата душевна болест да съществува като потенция и у вас?

Не знам как ми хрумна да използвам думата „потенция“. Така вероятно щях да изглеждам по-авторитетен в очите й, а кой знае — можеше и като пълен глупак — от онези, които си мислеха, че като използват сложни думи, биха могли лесно да заблудят хората, че са стойностни.

— Това може да е — продължих аз, — и страхът на човек от всички явления извън контрола му.

Мигом усетих, че съм преминал невидима граница. Думите ми бяха натежали. Аз натрупах и други върху тях, които макар и верни, идваха в повече като количество. Тя повдигна ръцете си и ги сложи на тила. Знаех, че това бе класическа реакция на защита — нещо, което и дивите животни правеха — оперваха се, когато се опитваха да изглеждат по-страшни.

— Имаме ли още време? — изгледа ме тя отгоре до долу. Пълен провал от моя страна. Щом сменяше темата, това можеше да значи само, че предишната бе крайно болезнена или изчерпана.

— Да, десетина минути.

— Исках да кажа още нещо за писмата. Всичко започна с това, че веднъж хард дискът ми се затри. Изгубих не много голям ръкопис, но достатъчно скъп, за да се ядосвам и да съжалявам.

Кимах усилено, за да покажа колко съм заинтересован. Осъзнавах, че правя това като компенсация на грубата си грешка преди малко.

— След това развих навика да си изпращам ръкописите на една от пощите. То беше поща, която си направих изключително с тази цел. Никой не знаеше за нея. Може да бях написала една страница в повече, но решах ли да стана от компютъра, изпращах файла си на пощата. Бях започнала да прибавям и някои бележки към нещата, които си пишех… — Тя отново се почеса зад тила. — Веднъж просто се обърнах към себе си със „Здравей, Керана“. — В началото беше просто игра. Но ето ме сега: пиша си сама и е толкова важно за мен да се реализирам, че бих убила човек, ако реши да ми попречи.

Вече чувствах притеснение за тази дама. Досега тя наистина не беше говорила за нищо, което да не касае писането й. Погледнах към електронния си часовник. Трябваше да привършваме.

Детето

Този път се наливахме в парка. Слънцето печеше есенно — без да се натрапва. Както обикновено, говорехме за изкуството на неуспяването.

— И кво сега — порасна ти работата! — рече моят приятел, Американеца. Той беше художник, който се беше завърнал наскоро от Щатите, където не бе успял да продава картините си.

— Глупости! — опитах се да скрия успеха си. — Просто си играя на Бог.

— Играеш си ти — хвана ме той зад врата с едната си ръка, а другата опря с юмрук в гърдите ми. — А с нас си играеш на пияница, така ли?

— Пияница с бездънна раница, пълна с чудатостите на съдбовната баница — включи се Светльо.

— Мхм-м — промърмори Слави, който трябваше да бъде поп, но вместо да пее псалми, монтираше климатици. — Баницаааа — пропя с дълбокия си глас и майката с бебешка количка, която минаваше край нас, се отдръпна в по-далечния край на асфалтовата алея.

— Изплаши момичето! — рекох и се оригнах.

Чувствах се страхотно да не трябва да бъда мил, разбиращ и напътстващ. Исках да събудя бебето, да изплаша майката, да се изпикая зад пейката.

— Идват ли такива като нас при теб? — попита Американеца.

— Не — казах. — Като вас чак не.

Разхилихме се. Този ден в парка имаше много хора — предимно майки с колички и бягащи. Имаше и такива, които стояха по белите пейки и люпеха слънчоглед на земята. В тревата край алеята книжар продаваше стари книги. Китарист подрънкваше по-надолу. Сладоледени топки се изсипваха на земята, балони хвърчаха, топки се завираха по храстите.

— Народът и природата — произнесох аз и се оригнах отново, но този път безшумно.

— Щи дам аз една природа. Ти ми кажи за породата на народа… — почти викаше Светльо, който пиеше вече четвърта бира.

Философствахме цял следобед. Разпитаха ме за Диана, подсвирваха и й се изреждаха на думи, докато аз се сърдех на шегите им. Към пет реших да си ходя. Трябваше да се приготвя за среща с нея, а утре имах и час с дете. Не ми се тръгваше, но знаех, че ако окъснея още, нито щях да изтрезнея, както ми се искаше за пред Диана, нито щях да си почина.

Доведоха детето заради притесненията си, че повтаряло думите на другите твърде често. Не че не изказваше свои собствени реплики, но те бяха отново репликите на някой друг.

Бях инициирал предварителна среща с родителите, както се прави обикновено. Тогава ги разпитах за навиците на детето, предишни заболявания, възраст, пол, привички и т.н. — обичайните неща. Съзнавах, че от родителите ще разбера само половината истина за най-важното, и то ако бяха достатъчно осъзнати. В срещата си с тях наблегнах на фактологията. Оказа се, че детето било изключително отглеждано от майката, макар да бе посещавало ясла в продължение на година, когато тя опитвала да го привикне към институцията. Било желано дете по смисъла на появата му.

Отново почувствах вълнение като преди изпит. Това щеше да бъде първото ми дете, като се има предвид, че опит с деца нямах. Бях прелистил учебника по детска психология преди срещата. Повтарянето на чужди фрази се наричаше „ехолалия“, а повтарянето на чужди действия, което мислех да търся в детето — „ехопраксия“. И двете представляваха качествени разстройства на волята.

Все още исках да започна контакта си без предварителна подготовка, за да се справя по-добре, но тук ставаше въпрос за дете и не можех да си го позволя. Можех да си изработя план — но това щеше да ме ограничи да възприема малчугана без предварителни нагласи. Не издържах на изкушението.

План за работа с дете

1. Ще задам някои въпроси на детето за училище, за това дали се разбира с мама и тати, за любимите му занимания. Изразяване през устата.

2. Ще го помоля да нарисува семейството си. Изразяване през ръцете.

3. Ще му предложа да разиграем сценка, но каква, ще ми хрумне по време на сесията. Изразяване през цялото тяло.

— Здравей. Аз съм Радо. А ти как се казваш?

— Калоян — отговори притеснено малкият. Той беше облечен с дънки и фланелка и изглеждаше като Програмиста или иначе казано, като обикновено хлапе.

— На колко години си?

— На девет.

— Къде ходиш на училище?

— Ами в 18-то.

— Аха, японското. Нали така му викат? Учите ли японски?

— Не.

Трябваше да се измъкна от посоката, която подхванах. Получаваше се като разпит. Очевидно планът ми изобщо нямаше да сработи. Помълчах известно време, а после казах:

— На какво обичаш да играеш най-много?

— … го. На компютъра.

— Ама каква игра.

— Angry birds — отговори той.

Исках да си отбележа къде за първи път повтори част от моя дума, но знаех, че това ще го притесни и се постарах да запомня.

— Разкажи ми първо за тази игра, че не съм я играл.

— Ами… има едни кръгли птички и блокове с прасенца. Прасенцата са върху блоковете — малчуганът започна да ръкомаха. — И трябва да се изстрелят птичките, за да уцелят прасенцата или да съборят блоковете им и тъй прасенцата да паднат.

— Та кой печели?

— Ако не се елиминират всички прасенца, печелят прасетата. А иначе печелят птичките.

— Аха — казах. — Ще я променим малко тази игра. Мисля първо птиците да се ядосват не на прасетата, а на който си поискат. Съгласен?

— сен… — гледаше ме в очите Калоян.

— Давай да пробваме.

— Ами прасетата?

— Тях засега няма да ги включваме.

— Писна ми! Писна ми! — разписках се аз и размахах ръце.

— … на ми! — повтори Калоян.

— Все ми правят забележки! — продължих аз.

— … бежки — продължи момчето, което ме наблюдаваше много внимателно.

— Казват ми какво да правя!

— … вя.

— Давай и ти! — подканих го докато и двамата махахме с ръце.

— Казва ми какво да правя! — Детето махаше още по-целенасочено.

— Кой? — питах аз, като продължавах да перя ръце. — Кой?

— Мама! Тя ми казва какво да правя! — движенията на дланите му се сливаха. Беше като вентилатор.

— Какво ти казва да правиш?

— Измий си зъбите, оправи си раницата, подреди си стаята! Не пипай! Спри! Не пипай! Спри! Не пипай…

Калоян се задъхваше от усилието да ръкомаха. Внезапно спрях. Той намали темпото на махането в очевидно колебание дали да спре. Продължаваше. Оставих го така още няколко секунди и накрая наредих:

— Спри — Калоян отпусна уморено ръце. Очите му изглеждаха ужасени.

Подадох му чаша вода, която бях подготвил предварително.

— Ох — опитваше се да успокои дишането си той.

— Можеше да спреш и преди да кажа: „Спри!“ Винаги можеш да спираш, когато си поискаш.

— Не може! — викна той, като без малко не разля пластмасовата чаша с вода в ръката си.

— Защо да не може? Какво ще се случи?!

— … чи. Не може! Не може! — настояваше Калоян.

Целият трепереше от усилията. Реших, че за днес това беше достатъчно.

— Калоян, обичаш ли да рисуваш?

— Да.

— Хайде да нарисуваме заедно една картина. Ето лист, ето и моливи.

Той се наместваше на креслото си, все едно не му беше удобно.

— Ами… — наместването продължаваше, без да има нужда от това.

— Кажи какво — може би искаш флумастери? — попитах.

— … ри. Да — светна той изведнъж.

Нямаше да го направи, знаех това. Трябваше да отгатвам какво искаше. И което, струва ми се, беше по-тъжно, трябваше и той да отгатва какво сам искаше. На това дете очевидно не спираха да му говорят какво трябва или не трябва да направи.

Може би преувеличавах, но се чувствах така все едно бях свидетел на побой над беззащитно същество, което исках да спася, но нямах право.

Докато Калоян рисуваше едната страна на дърво, чиято друга страна трябваше да нарисувам аз, си мислех. Ако исках да постигна нещо с това дете, майка му трябваше да идва на анализа. Не знаех как щях да й го съобщя. Краката ми сякаш потъваха в мекия под и това беше заради прибързаното заключение. Налагаше се да обмисля какво се случваше. Не можеше да си изясня всичко от първата сесия. Нещо тук изобщо не беше наред. Когато прибрах рисунката, изведнъж почувствах смазваща умора.

В края на сесията майка му дойде да го вземе. Видях как Калоян я хвана за ръката, а тя не сваляше немигащите си очи от мен. Изпратих я, като единственото, за което говорихме, беше записването на следващия час.

Останах с лош вкус в устата за нещо сгрешено и крайно. Тук трябваше да се работи много. Струваше ми се, че това дете не беше лъжица за моята уста. Трябваше да обмисля дали да не ги пренасоча към по-опитен психоаналитик. Можех да ползвам и възможността за супервизия от фромската програма, но не ми се искаше. Щеше да бъде тежко, а резултатът — неясен.

Имаше осезаем риск да не се справя. Ако детето се влошеше и родителите му останеха недоволни — това щеше да означава край на цялата схема с компютърната фирма. Кръвта ми закипя в челото.

Извадих кутия цигари от чекмеджето на старото бюро. Излязох. Децата от училището се бяха прибрали по класните стаи. Тук-там щъкаха ученици от по-горните класове, но не успяваха да нарушат тишината, на фона на която се чуваше боботенето от централната улица. Слънцето припичаше върху камъка на улицата, точно до табелата ми — грижливо изрисувана от Светльо. Представих си колко бе топъл на сядане този взет кой знае откъде камък. Запалих. Пушекът излизаше мързеливо от устата ми. Бавно и отсечено се придвижваше към дрехите ми. Не се отдръпнах. Щях да заложа всичко.

Смъртника

Преди Смъртника да се появи отново, бях на двудневен фромски семинар. Тези събития бяха времеемки, изморителни и по тях харчех пари. Малко ми се свидеха — с припечеленото от новите си клиенти едва свързвах двата края. А сега, след като Диана се премести в моята квартира, нещата откъм финансите се влошиха още. Но не можех да не отида.

Там, разбира се, видях Милена и с нея пихме по кафе в една от паузите. Говорихме за общата ни работа, за бланките, за клиентите. Оказа се, че при нея идвали основно деца, а възрастните се обръщали към мен. Благодарих на Бога, в когото вярвах, и на всички останали, в които не вярвах, че тя е доволна от този факт. Беше страхотно, че тя се харесваше от родителите, защото аз нямах никакво желание да се занимавам с деца. Очевидно графикът й беше препълнен. Разбрах го, щом тръгнахме да се уговаряме да се видим през седмицата на спокойствие, за да споделим впечатления. Това ме успокои.

Финансовите си въпроси уреждахме с банков превод, който тя извършваше по моя сметка, така че тази тема нямаше какво да се обсъжда. Бях в неизгодна позиция, защото тя по линия на съпруга си знаеше колко клиенти идват при мен, а аз нямах данни как вървят нещата при нея. Тази зависимост ми тежеше, но не можех да измисля нищо по-добро. Трябваше да чиракувам на себе си през тази схема поне няколко години, за да мога да съм по-спокоен при евентуално мое желание да скъсам с нея професионално.

Присъединих се към останалите колеги на обяд. Седнахме в близка кръчма до „Центъра за психично здраве“. Заведението приличаше на коридор, над който са опънали навес, а по-късно са решили да остъклят. В него се чувствах неудобно, така сякаш хапвах в закусвалня на крак.

Ограничих се само да пия, тъй като изгълтах един дюнер преди това — за по-евтино. Извиних се пред колегите, че отивам да изтегля пари. По пътя си мислех, че трябваше да продам мотора, за да наваксам, но той сякаш беше част от мен, която не желаех да пусна. Държах го по милост в гаража на Светльо, което ми създаваше допълнителни затруднения. При всяко излизане с него, трябваше да пътувам до Горна Баня.

Чудех се откъде колежките ми взимаха пари за семинарите, като се имаше предвид, че по-голямата част от тях все още нямаха и един клиент. Заключвах жлъчно, че за да бъдеш психолог в България, трябва да си подсигуриш съпруг или съпруга бизнесмен, които да нямат нищо общо с тази професия.

На този етап, за да откупя независимостта си от Милена, трябваше да намеря работа в болница, администрация или нещо подобно. Реших да пропъдя тези мисли възможно по-скоро, затова се отдадох на бирата в кръчмата коридор.

* * *

— Не искаха да го приемат в онкоболницата. Имам приятел, дето работи в погребална агенция. Помолих го да дойде да ни пренесе до болницата, че отказваха да пратят линейка. Как сме го носили, само ние си знаем. Много тежи човек, когато е отпуснат, много.

Бастунът на Смъртника потупваше по балатума.

— Моля се аз на лекаря да го прегледа. Той, като ни видя, двама старци с трети на носилка, и не искаше да помогне.

— Как точно не искаше?

— Чакахме го час да дойде. Прегледа надве-натри документите и махна с ръка. Изведоха го от кабинета и останах само аз. На мен ми каза, че брат ми не бил за активно лечение, а си заминавал, и не можели да го приемат. Тази болница била за активно лечение. Разбирате ли, за лечение само на хора, които имат шанс да оздравеят. Да им еба майката на тия смотани доктори и на държавицата ни келява!

Бастунът беше забит здраво в балатума.

— И какво стана после? Върнахте ли се?

— Какво да стане, момче. Пак същата история — само дето го разнасяхме наляво-надясно — каза съкрушено Смъртника. Тогава брат ми разбра. През цялото време крих от него какво се случваше, но накрая разбра. И да беше видял очите му, когато отново го натоварихме в катафалката. Така ли трябва да си иде човек? Ние тук българите сме проклети, момче. Прокълната е тая земя, дето живеем на нея!

— Сигурно е било много мъчително за теб да си част от всичко това.

— Абе ти чуваш ли, бе момче?! — тропна той с бастуна. — Какво да е иначе. Имаш ли брат?

— Не, но ми се иска да ми разкажеш повече за чувствата си.

Смъртника помълча. Отне ми време да схвана, че той нямаше как да говори за чувствата си. Не можеше и не знаеше как се прави това.

— „Моля ви, моля ви, извикайте лекар!“, така ме молеше — Смъртника беше подпрял бастуна си на фотьойла.

Той избърса очите си с опакото на ръката. Прииска ми се да го потупам като приятел, но се въздържах. Раменете му се бяха свили и висяха напрегнато като окачени.

— И какво се случи после? — попитах тихо след кратка пауза.

— Наех актьор — от познат на познат стигнах до него. Платих на момчето трийсет лева да имитира доктор. Да говори неясни неща, да успокои, че всичко бе наред. Актьорчето така се стресна, като го видя… че се отказа. Върна ми парите и дим да го няма.

Сега вече Смъртника плачеше на глас и бършеше очите си с палци.

— Каза ли на брат си, че умира?

— Да — хълцаше той. — А той дори не ме разпозна.

Подадох кърпичките, но Смъртника не пожела да вземе. Попита къде е тоалетната и излезе, като се подпираше на бастуна си. Чух го да секне носа си. Минути по-късно се върна обратно.

— Сега по-добре ли си? — избягвах да споменавам думата „чувствам“.

— Да. Да… ами аз да си ходя вече. Не мога повече днес.

— Почакай. Нека поговорим за теб.

— Какво? — въздъхна той съкрушено.

— Каквото би споделил с един хлапак като мен.

— Хлапак… — рече замислено Смъртника.

И после ми разказа за лозето си на двора, където са отраснали с брат му: кои части от лозата се отделят и кои не трябва да се пипат, как се копае, кога се пръска, с какъв препарат и по колко. Кимах и се усмихвах така, все едно ме интересуваше.

Когато Смъртника си замина, можех да усетя цялата ужасия, полепнала по кожата ми. Прииска ми се да се изкъпя. Вместо това изчаках да завие зад ъгъла и излязох да пуша. Дръпнах дълбоко. Задържах дима да се овъгля хубаво. Гадост! Наел актьор, който избягал пред лицето на смъртта. Какво можех да кажа, за да го успокоя? Да повтарям като папагал, че е нормално да се чувства така, нямаше да свърши работа. Да го посъветвам да започне отначало — пак нямаше смисъл. Писах във файла му отново за бастуна и как се забиваше в балатума. Снимах отпечатъка от него и го качих във файла. Тръгнах си.

Първата ми работа, като пристигнах у дома, беше да се изкъпя. Не помогна. Бях вкиснат и вечерта. Слава богу, че Диана беше навън с приятелки. Пуснах си телевизора и блях в американския сериал с разследвания. Не следях какво се случваше.

Очите на брат му.

Потръпващото тяло.

Отказващия лекар.

Катафалката.

Бастунът.

Заспал съм.

Домакинята

Бях почистил и напарфюмирал кабинета. Върху малката масичка между двата фотьойла бях поставил кутия с кърпички. Бях извикал предварително моя позната, която да ми помогне в разкрасяването. Не исках да изглежда дамско, затова никакви пеперуди и цветя. Постигнахме го — приветливо и семпло. С познатата ми бяхме купили сиви пердета, които понякога дърпах, за да закрия прозореца, малко декоративно килимче и сухи цветя във ваза, които поставихме в един от ъглите. Измих ръцете си преди сесията и седнах във фотьойла с повече увереност от преди. Чух стъпките й.

— Здравейте.

— Заповядайте, радвам се да Ви видя.

Започнах да правя паузи след подканата да седнат. Струваше ми се, че така си придавах повече тежест, но не това беше основната ми цел. Исках клиентът да има време да се вгледа в мен, както и аз да имам време да се вгледам в него. Тишината утаяваше нещата и дори той да не бе мислил откъде да започне, някак му ставаше ясно под какъв знаменател да сложи разпокъсаните си мисли. Стараех се присъствието ми да бъде бледо, да съм по-скоро душеотразител, отколкото активен участник в разговора. Струваше ми се, че хората идваха най-вече за да бъдат изслушани, а не толкова, защото търсеха лек за нелечимите си болки.

Докато Домакинята сваляше белия си шал, се сетих за Моканина и неговата бяла лястовица. Тогава ни учеха, че бялата лястовица била олицетворение на надеждата. За мен никога не бе била това. Мислех си, че бялата лястовица бе лудостта на самотата. Психоанализата носеше илюзията, че човек не е сам.

— С какво идвате днес? — подех.

— Днес искам да говорим за дъщеря ми.

— Добре.

— Откъде да започна?

— Откъдето желаете.

— Ами може би първо да разкажа малко за нея… Тя е на 7 години. Първи клас е. Много живо дете, но има едни проблеми, които все още не е ясно какви са — дали пикочни, дали вагинални. Ходим по лекари… аз затова и не работя. Много ми е мъчно за това, което се случва. Това се отразява на моя живот. Ето — вече 6 години не мога да започна работа. Опитвах се с тези детегледачки… (споменах и предния път), но те не могат да запомнят нещо елементарно — да поддържат елементарна хигиена. Трябва да я подмиват всеки път, след като тя иде до тоалетната по голяма нужда. Трябва да й правят промивки със смрадлика — не е сложнотия, но е терсене, защото трябва да я занимават, докато е седнала в легена.

Направи ми впечатление, че повтори няколко пъти думите „елементарно“ и „трябва“. Записах ги в тетрадката си.

— Водили ли сте я на лекар?

— А вие как мислите?! Водя я непрекъснато. И тези лекари… отивам там, чакам с часове, влизам, забравям половината неща, които искам да кажа. Правят изследвания, излизаме, отиваме пак и така нататък. Аз така и се научих да карам кола. Какво ли не правих?! Никога няма да забравя последния път, когато бяхме на детски гинеколог, след като тя получи зацапване по гащичките. Той повдигна рамене. Представете си?! Когато единственият специалист в България повдига рамене, какво може да направи една майка?

— Предполагам, че е ужасно.

— „Ужасно“ е меко казано. Не можеш дори да се самоубиеш. Не можеш да избягаш от тази отговорност. Хваната съм, докато сама не разреша проблема. След като дори лекарят не може, врачката не може… А, да! Ходила съм и на това, пробвах хомеопатия, капки на Бах, народни лечители от Хисаря — всякакви щуротии. И нищо — вие разбирате ли какво е да гледаш детето си разчекнато и как му бъркат… — тук тя сведе поглед. — И вдигат рамене — гласът й затрепери.

— Все още ли е така?

— Да, не е ясно какво да направя… не знам и аз. И на всичкото отгоре трябва да се преструвам пред нея, че всичко е наред. Да изглеждам спокойна и усмихната. Да гукам, да забавлявам. Не мога повече просто. Не мога.

Тя извади две-три кърпи и издуха носа си на няколко пъти — като мишле. Искаше ми се да я прегърна, да я успокоя, да потърся лекари за нея, да й дам съвет. Но етикетът изискваше да не правя нито едно от тези неща. Помня, че тогава като всеки неуверен новак много държах всичко в практиката ми да се подчинява на правилата. Буквално се страхувах да не ги пристъпя, защото все още не можех да напипвам сам верния път. Още повече не смеех да я прегърна, защото имаше опасност да изтълкува нещата по съвсем различен начин.

— Как се справяте с това? — попитах.

— Не се справям. Вие защо мислите съм тук да рева… Понякога пия. Не съм алкохолик, но пия. Това не помага да забравиш, но помага да се почувствам по-зле. След това се фокусирам върху това, че стомахът ми къркори, или че ме боли глава и така мисля по-малко за нея. Може би съм първият човек на планетата, който пие заради негативните последствия от пиенето — тя се засмя нервно.

Устата й се беше уголемила и полилавяла. Косата й ми се стори разрошена. Така беше много по-хубава отпреди. Поколебах се.

— Знаете ли, красива сте. И го казвам не само като Ваш психоаналитик, но и като мъж.

Тя поклати глава с кърпичка в ръцете. Гледаше в кърпата с пълни със сълзи очи и я чепкаше на дребни частици. Събираше ги върху коляното си — а после грижливо ги обграждаше с пръсти.

— Наистина го мисля — продължих. — Красива сте! — повиших тон, като се опитах той да звучи по-гърлен.

— Дори… — тя се смееше и плачеше едновременно, — мъжът ми… не говори така.

Изведнъж през мен изтече прозрението и ме размаза с бързината на експресен влак.

— Вижте — казах и поех дъх с мисълта да изглеждам като човек, който приключва нещо. — Това е ясно забележимо. По-скоро проблемът е, че не обръщате внимание на този факт. Посещавате ли студиа за красота, ходите ли на фризьор, маникюр и… — поколебах се. Не биваше да показвам незнанието си в областта на разкрасителните процедури — … и така нататък?

— Не. Не помислям дори за това. Само дъщеря ми е в главата ми — при кого да отидем, какво да попитаме, колко време да изчакам, преди да отида отново…

— А има ли възможност да я оставите за няколко часа на някого — не за цял ден? Например, да си запазите час за фризьор и да идете без нея.

— Каква полза?!

— Опитайте.

— Да опитам?! — повдигна вежди тя. След това сложи двата си пръста на лицето така все едно обмисляше. — Да опитам… това съвет ли е?

— Нещо такова. Да кажем, че е предложение… да се почувствате като пълноценна жена.

Домакинята се разсмя внезапно.

— Не ви отива да говорите за тези неща. Изглеждате нелепо — тя сложи дланта си пред устата и се разхихика.

— Това имах предвид — кимах аз одобрително. — Поиграйте си, посмейте се.

Усмивката й веднага се сви.

— Не знам. Ще помисля.

— Помислете.

— А трябва ли на всяка цена да изпълнявам препоръките Ви?

— Не, разбира се, аз не съм лекар. Аз съм Вашият психоаналитик.

— Това… означава, че сте приятел.

— Не. Трябва да правите разлика… На психоаналитика можете да кажете всичко, каквото пожелаете. Но не очаквайте непременно да Ви потупа по рамото. Може да се окаже, че имате нужда от… — мислих си да използвам „ритник в задника“, но не беше време за остроумия — по-интензивна намеса.

— Искате да кажете, че е съвсем в реда на нещата да бъдете груб с мен?!

— Не и в смисъла, който ми се струва, че влагате. Но ако се окаже, че имате нужда от разтърсване, макар това да означава да не дойдете повече при мен — бъдете сигурна, че ще го получите. — Домакинята се облегна назад, все едно се опитваше да избяга. Тогава добавих: — Време е да приключваме…

— Да, разбира се — тя стана рязко и грабна чантата си. Знаех, че това беше гласът на съпротивата.

Този път не писах във файла. В същия ден имах още един клиент, но той трябваше да дойде през следобеда, затова реших, че искам да хапна добре, а после да подремна. Прибрах се у дома. Диана я нямаше, но беше ясно, че доскоро е била там. Нещата ми бяха прилежно подредени върху стола, а мръсните чинии бяха измити. Всичко ухаеше. Бях си купил готово ядене от една будка на ъгъла, където две жени готвеха в дъното на помещението. Те дърпаха найлоново перде, за да не се виждат. Отпред измъчена жена със сплъстена коса и бяла зацапана престилка продаваше храната, приготвена в пластмасови кутии.

Навън напичаше мързеливо. Но беше студено и работно. Ноември месец се задаваше с пълна сила. Хапнах и внезапно ми се приспа. Беше неустоимо.

Сънувах дебела жена с едри гърди. Беше дребна и гола — от познатите ми лели от детството — с корем, заоблени кълки и неизрязани нокти на краката. Тя беше разтворила краката си и можех да виждам космите по пубиса й. Огромен пубис. Приближих се с мисълта да завра езика си измежду дебрите на пухкавите меса и да засмуча клитора й. Бях възбуден до пръсване. Членът ми изпълваше панталоните ми и ципът започваше да убива. Вече усещах сладкия мирис на вагината й, примесен с няколко непресушени капки урина. Тогава тя протегна ръката си и посочи към пръстите на краката си. Погледнах ги — огромни месести пръсти с черни влакънца помежду им все едно скоро беше събула чорапите си. Веднага осъзнах какво искаше. Първоначално идеята не ми хареса, но почувствах порив да се подчиня. Наведох се и заблизах с език солената пот по големия пръст. С периферното си зрение мернах размахването на покрита с козина опашка. Когато се обърнах видях, че тялото ми се бе превърнало в кучешко. Събудих се. Целият бях полепнал от пот.

Внезапно се почувствах изтощен и остарял с векове. Много се радвах, че Диана я нямаше да ме види такъв. Затътрих се към банята. Измих ваната с четката и се стоварих вътре. Пуснах водата да се стича. В единия ъгъл имаше хвойна на зърна. Изсипах я във водата. Щеше да ме успокои.

Смъртника

Смъртника се обади извънредно. Искал да се видим два пъти тази седмица — не знаел дали това било възможно в рамките на програмата. Зарадвах се и ми се дощя да си придам тежест, но успях да се въздържа. Щом влезе, подпря бастуна в ъгъла. После седна и постави ръце върху страничните облегалки на фотьойла.

— Исках да ти разкажа за новата си идея… момче. И без туй не знам какво да правя. Пък и се чувствам ужасно след смъртта на брат си — Смъртника проточи врат сякаш ризата му беше тясна. — Иска ми се да направя нещо… така… табиетлийската.

— Това звучи интересно. Изисква ли средства? — казах.

— Е как без пари?! Мисля да продам къде що земи имам. Няма да ги дам на децата.

— Не е необходимо да завещавате, ако не го желаете.

— Досега го исках, момче, но… Решил съм… — тук той пое дъх и издиша. Гледаше в пода с поставените на облегалките ръце. За миг помислих, че търси бастуна. Вдигна глава и рече — Решил съм да построя старчески дом, където да се събера с приятелите от живота си. — Смъртника направи пауза, а след това продължи: — Измислил съм го. Ще стане ето така. Ще си купя стара къща в някое село и там ще събера старите си приятели.

— Защо?

— Защо ли?!

— Да. Защо искаш това?

— За да сме заедно. Да има с кой да хвърлиш едни карти, да изпиеш по бира, да размениш две думи. Тия… мойте хиени, децата, всичко ще излапат. Човек трябва сам да печели парите си, сам да чисти къщата си. Иначе може да забрави кой е. Толкова години повтарям на моя син, че да работиш с ръцете си, а не с ума си, е също толкова важно. Но не. Той не разбира. Заблял се в тая кутия, компютъра, а край него животът препуска, цъфти. Искам сами да съградят живота, който желаят.

— Идеята за старческия дом е чудесна! Мисля си, че през зрелите години от живота е още по-важно времето да не се пилее с непознати хора.

— Ти хубаво мислиш. Надраснал си възрастта си. Говориш ги тия неща, ама наизуст. Когато те залупат старческите мисли, тогава ще видиш какво е. Не ми се умира сам.

Смъртника започваше да ме дразни. Старец, старец, ама идваше при мен. Ненавиждам това снизходително отношение на по-възрастните към мен. Те никога не подхождат с презумпцията на това, че всеки човек е отделна вселена, макар и млада. Глупави старчета!

— Ти сподели ли идеята с приятелите си?

— Дали знаят ли? Още не. Какво има да джомоля?! Първо ще го направя, а после ще ги поканя. Кой ще ми откаже? Нема да има такива.

— Това може да е вярно, но все пак имай предвид, че тези хора също могат да имат своя собствена идея за старините си и не е изключено тя да няма нищо общо с твоята.

— Абе имат те! Те мислят само за смъртта и цената на ракията.

Исках да отклоня настроението му в друга посока. Приповдигнатостта не даваше обещания да води до верен път. Нямах време да се впускам в любимите си философствания върху теми от динамиката на човешките психични пътеки, затова продължих:

— А жени ще има ли? Възрастни жени.

— Че защо възрастни, бе, момче! Ще има млади. Младо месце ни требва на нас — санитарки, готвачки… — разхили се той.

— Имах предвид възрастни жени, обитатели на старческия дом? — постарах се да покажа сериозността на въпроса.

— За туй не съм мислил — по-скоро се хилеше, отколкото говореше той. Но после зениците му се разшириха. — Тя тази дето ми трябва, вече я няма.

— За съпругата си ли говорите?

— За коя друга? — трепна.

— Искате ли да ми разкажете повече за това… — сетих се, че изобщо не бях попитал къде беше. Смъртника беше казал, че бе „изчезнала“.

— Не — нямаше следа от предишната му веселост. Рязката смяна на настроението ме уплаши. Оценях предварително колко бе нездравословна, но сега я усетих през настръхналите косми по ръцете си.

— Добре. Ако решите, аз съм насреща.

— Ами аз да тръгвам.

— Но сесията не е приключила — имате още десет минути.

— Срещата ни приключи — изгледа ме Смъртника.

— Както решите — казах, а любопитството ми ме загложди.

Очевидно бях подценявал Смъртника досега. Смятах старците за хора, които през целия си живот са били старци, неспособни да познаят истинската сила на любовта.

Смъртника се дотътри до ъгъла на кабинета. Беше се прегърбил и куцукаше, така, все едно за няколко минути беше остарял. Взе бастуна си и се облегна на него. Той отново беше предишният Смъртник — уморен от света. Обърна се с полунаведена глава и промълви:

— Довиждане.

Програмистът

Бях на гости на родителите си с Диана. Досега не я бях водил там и бяхме планирали през уикенда да го сторим. Тя беше много притеснена и не спираше да сменя рокли още от два дни преди събитието.

— Всичко това е ненужно — казах с искрено желание да я облекча.

— Нима?!

— Ами да, те са много мили. Ще видиш.

— Абе те така и разни други момчета разправят, докато видя змей вместо свекърва.

— Остроумие. Щом ти помага, давай.

— Не ме психоанализирай! — вбеси се тя изведнъж.

— Извинявай — сниших глас.

— По-силно е от теб, нали?! — продължи тя спокойно.

— Сега ти ме психоанализираш.

— И приятно ли е?

— Не — казах с най-мекия тон, на който бях способен. Нямах желание да се дърлиме. Диана беше навлякла рокля с бяла яка и оглеждаше джобния си задник в огледалото. — Но мога да ти кажа как ще ни стане приятно. Аз отдавна не съм спал с ученичка, а ти отдавна не си чукала студент.

— Циник — замахна тя с блузата си, като се разхили.

Погнах я из стаята и я повалих на земята. Тя дърпаше роклята си надолу, а аз се опитвах да разтворя краката й. Моментално се възбудих. Запретнах бикините й. Исках да я нацелувам там, но нямаше за кога. Извадих си го и й го вкарах. Получи се бавно, защото беше суха. Това ме разтапяше и аз полудявах. Хапех я, блъсках я, преобръщах я. Свърших върху роклята, косата и лицето й. Ръмжах от удоволствие.

— Виж ме — рече тя, а от малката й сладка брадичка се проточваше лепкава лига от спермата ми.

— Идеална си!

— И роклята отиде, и косата и всичко — беше застанала на една страна, така че все още можех да виждам срамните й устни — зачервени и блеснали.

— За какво ти е рокля, докато си тук — казах и се присегнах да бръкна в деколтето й.

Изпълних шепата си с гърдата й. Харесвах я така — намачкана и маркирана от мен.

— Стига! — рече тя и стана.

Роклята се свлече по облите й бедра, а едното от рамената й се голна. Беше прекрасна!

Срещата с родителите ми премина топло и спокойно. Баща ми остроумничеше как съвременните мъже не знаели какво било работа. То моето не било такова, смигаше на Диана той. Майка ми шеташе, но без да сваля поглед от приятелката ми. Старата бе мила и приветлива, но сега се държеше малко особено. Предполагам, че ме ревнуваше. Трябваше й час, за да се отпусне. Стори ми се, че Диана я спечели с мълчаливата помощ в кухнята. Осъзнах, че моето момиче можеше и да има право. Човек никога не знаеше кога кротката му майчица щеше да се сражава до кръв в името на безсмислието да запази сина си до себе си.

Аз не се притеснявах за двете. Даже изпитвах удоволствие, че се съотнасяха към мен. През това време се надвиквахме с баща ми за моята работа, за кредита, който той искаше да взема, и за уикенда, в който трябваше да дойда да фризоваме лозето. Бях у дома.

* * *

— Носите ли сън днес?

— Не… не сънувах нищо — Програмистът потри ръцете си в панталона.

— Не се притеснявайте. Не можем да заставим несъзнаваното да говори в график.

— Аз не се притеснявам… всъщност днес исках да разкажа малко повече за работата си.

— Хм… това е интересно, защото аз мислех, че искате да говорим по-скоро за взаимоотношенията с обкръжаващите.

— Да, но днес изобщо не съм на тази вълна.

— Разбира се. Най-важно е да говорим за това, което Ви вълнува.

— Ако може и на „ти“… че така…

— Може.

— В свободното си време програмирам по един сайт, който се занимава с хазарт. Това е един проект, който започнахме с още двама приятели… но понякога ми се струва, че ми тежи на съвестта.

— Какво?

— Това, че толкова много хора де факто не схващат смисъла на хазарта. И колко безумен е той… и как топи спестяванията им за нула време.

— Това по какъв начин те касае?

— Ами… няма ред за организирането на хазартните игри през Интернет. Може би ако имаше, държавата би могла да печели повече от това. Знаете ли, например че при тото игрите е задължително половината постъпления да се раздадат под формата на печалби за участниците? При нас процентът е под десет.

— Това не отговаря на въпроса как те касае.

— Мда — той не ме чуваше и продължи. — Ако нещо сме оцапали в алгоритмите, можем да манипулираме игрите в своя полза. Единственото, на което трудно влияем, е прането на пари.

— Бихте ли обяснили? — трябваше да призная, че тук любопитството ми надделя над това, което изискваше сесията. Позволих си да го чуя, преди да го върна отново към въпроса си.

— За да переш пари, е нужно само да депозираш кинтите в офшорна сметка, да ги използваш, за да играеш хазарт, да загубиш малък процент от първоначалната сума, след което да изтеглиш остатъка от сумата. На това му се вика cash out. С двойната защита на закодирането и анонимността, това може да се направи незабелязано. Никой не регулира, мамка му.

— Ти искаш да регулира ли?

— Ами колкото и странно да звучи, да — повиши глас той.

— Защо? — повдигнах вежди.

— Защото така няма да се чувствам толкова зле, колкото сега.

— След като изпитваш вина, мислил ли си да прекратиш тази дейност?

— Да, разбира се. Точно за това ме мислят за глупак! Стигал съм до там да хвана да затрия сайта, без съдружниците ми да разберат! Защото ако аз се махна, те ще продължат. Но се отказвам. Вложил съм труд, а ми се иска парите ми да отиват някъде…

— За нещо добро ли?

— Да — лицето му пламна.

— Няма причина да се срамуваш от това. Всъщност би трябвало да си горд. Искам и да ти повторя, че не бива да се чувстваш зле. Запознат съм с темата за хазарта от психологическа гледна точка. Може би ще ти е любопитно да чуеш.

— Какво ще ми помогне това?

— Предполагам ще пристъпиш една крачка по-близо до това да се освободиш от вината.

— Хм — сви той рамене.

— Хората играят, за да се разтоварят, да се откъснат от действителността.

— И… — заинтригува се Програмистът.

— И — направих усилие да следвам собствената си мисъл. — Някои от тях може да се потопят в този илюзорен свят, да избягат. Представи си, че може да приемат хазартната игра като редовна възможност да демонстрират интелектуално превъзходство над другите участници или ако отидат по-далеч, над създателите на играта. Това може да ги отведе до избиване на комплекси за малоценност, отмъщение, агресия и дори жестокост.

— Това ли е всичко?

— Съвсем не — поех дъх аз. — Много от тези хора имат нужда да освободят излишните си жизнени сили или просто им харесва да следват динамиката. Други може да се вълнуват заради забулената тайнственост и да приемат играта като вид… — Търсех думата. — … социален наркотик.

— И какво от това?

— Смяташ ли, че е логично да изпитваш вина заради това, че някои хора имат подобни нужди или изливат комплексите си в този резервоар? Искам да кажа, че хазарт ще има независимо дали ти участваш в това или не.

— Логика да изпитвам вина може и да няма, — започна предпазливо той, — но аз изпитвам.

Осъзнах, че бях направил грешка. Нямаше начин да обориш клиент по пътя на умозаключенията или логиката. Тук ставаше дума за чувства, чиито корени не идеха от вътрешните убеждения, а от баналния източник — детството — или от скорошно събитие, което ги беше отключило.

— Кога точно се появиха тези мисли? Помните ли кога започнахте да се чувствате виновен?

Програмистът скръсти крака и свъси вежди.

— Не.

Последва пауза.

— Можете ли да го свържете със събитие?

— Ами… не знам точно. Сещам се за едно. Съседи от блока ме бяха обвинили за наводнение у тях. Карахме се… аз се опитах да разговарям с тях разумно, но уви. Оказа се, че не аз, а друг съсед от моя етаж имал проблем с тръба. Но докато разберем…

— И какво се случи в следващите дни?

— Тогава някъде се срещахме с моите съдружници и обмисляхме как да повишим посещаемостта на сайта. Вижте, това няма нищо общо — вдиша той въздух през зъби.

— Нека не прибързваме — мислех, че това бе находище. Какво ако той е бил обвинен несправедливо и е решил сам да се самодообвини и тъй като не е намерил за какво друго, се е свързал с хазартните сайтове? В този ход на мисли се насочих към родителите му. Веднага си представих баща му като наказващ и как му вменява вина, която не е била негова, а той се самодовършва сам.

Започнах да го разпитвам за родителите му, за взаимоотношенията с тях и докато се усетя, сесията беше приключила. Обезателно трябваше да довърша това, което бях започнал следващия път, но не трябваше да пресирам човека. Осъзнаването щеше да размести много пластове в живота му. Не бях ставал свидетел на това как един добре устроен живот можеше да се разруши само ако човек погледнеше на някои неща от миналото си по зрял начин. Но на теория знаех, че бе валидно.

Мислех си още, че това можеше да бъде свързано и с неумението му да общува с други хора. Ако се чувстваше виновен или наказан от света, той се свързваше с този свят само през вината. И когато искаше да навлезе в него по друг начин — нямаше ролеви модели или ноу-хау как да го стори.

Исках да се спра, да върна лентата назад, защото прибързвах с изграждането на теорията за случая, а все още не бях разбрал почти нищо за родителите му, освен че баща му беше адвокат, а майка му — администратор в държавна институция.

Излязох и запалих цигара. Беше почти вечер. Дворът на училището се осветяваше от прожектор. Имаше няколко стаи, които светеха, но повечето бяха тъмни.

Докато ги наблюдавах, признах пред себе си: не знаех нищо за Програмиста.

Детето

Не доведоха детето втори път. Аз се бях подготвил, като изрових записките си от семинара за „Архетипа на детето“. Бях звънял на майката и я бях уговарял за среща с мен. Гласът й звучеше доста хладно по телефона. Тя не каза и думичка за реакциите на детето след първата сесия. Може и да бе имала нужда от неговата болест, злобеех аз. Но всъщност така и не разбрах къде точно сгреших — с детето можехме да отбележим напредък, бях сигурен.

Трябваше да свикна с това поведение на клиентите и близките им. Мислех да работя върху усещането си за неуспех в своята лична анализа, на която ходех по линия на фромската програма. Исках да изградя увереност, да бъда стабилен в собствените си очи. Едва тогава можех да изглеждам така и в очите на клиентите. Тогава не подозирах, че с тази увереност можех да се сдобия след дългогодишен опит. Личната анализа нямаше да бъде достатъчна.

Преглътнах по пиянски историята. Единственият плюс, който виждах, беше, че се случи навреме — преди да съм се провалил очебийно. Но това само докато стигна до третата бира. След това заваляха плюсове.

Бърборкото

Малко преди Стефан да се появи отново, както се бяхме уговорили, Диана ми предложи да я придружа до Москва. Това беше изненада за мен, тъй като не съм подозирал, че тя има нещо общо с този град. Оказа се, че баба й, която беше вече починала, била осиновена от немкиня, която пътувала към Москва. Там родила второ дете — момиче, която бе сестра на баба й. Тази жена, на име Наташа, била много мила и като малка — Диана и родителите й пътували до там няколко пъти с влак. Сега отново я поканила на гости.

Приех това като признание, че отношенията ни стават сериозни, и исках да откликна подобаващо. Това в случая означаваше да предложа да платя билетите ни дотам или в краен случай поне моя. Изчислих, че за да събера пари за двата билета и да се подготвя за пътуването трябваше да спестявам поне шест месеца. Борих се една нощ как да призная това пред Диана. Не исках в очите й да изглеждам като мизерник.

Казах й и тя много се зарадва, предполагам дори повече, отколкото ако й бях признал, че имам пари и съм навит. Отпразнувахме решението си у дома — с бяло вино и маслини.

— Стефане, този път искам да поговорим за тишината — казах и моментално осъзнах абсурдността на изказването си.

Тук искам да вмъкна, че бях изчел всичко, каквото можех да се сетя за тишината и какво мислят философите за нея. Не намерих много находки. Реших, че прочетеното няма да ми бъде толкова от помощ, колкото ако просто седна и помисля какво е тишината за мен, без да чувам гласовете и мислите на другите. Можех да набележа какво ми взимаше, какво ми даваше. Бяхме поработили в около три-четири сесии със Стефан, където продължавахме да играем моята игра за няколкото думи. Струваше ми се, че благодарение на нея, той успяваше да се изразява все по-ясно, макар и многословно. Бях му давал инструкции да слага точки на изреченията, да изразява съмненията си извън съобщението за даден факт, за който са го попитали. Той изпитваше трудности, но едно не можеше да се отрече — това момче се опитваше.

— Бих могъл само да гадая за причината за такъв интерес от Ваша страна, освен ако не е свързан със случката с мъртвеца…

— Стефане със същия успех можеше просто да попиташ защо искам да говорим за тишината.

— Да… — засмя се той.

— Та без да обяснявам защо искам това да се случи, нека просто го направим. Съгласен ли си?

— От гледна точка на… — започна той, аз се свъсих и сам спря. — Съгласен, исках да кажа. — И след това продължи. — Само да добавя, че в резултат от нашите сесии, а може би не само на тях, в резултат от усилията ми и от закона за привличането, по чиито правила привличаш онези обстоятелства, които… както и да, исках да кажа, че хората разбират все повече какво искам да кажа.

— Предполагам ти затова и започна да идваш при мен.

— Да.

— Чудесно. Нека продължим. Искам днес да направим следното упражнение. Първо ще изкажеш една своя мисъл за тишината, постарай се да е максимално ясно. След това искам само да я напишеш, без да коментираш устно какво правиш. Накрая, искам да мислиш за нея — нищо повече. После ще ми изясниш разликата, ако има такава.

Стефан започна да говори, без да се замисля.

— Абсолютната тишина ме натъжава. Все едно виждам смъртта — рече бавно.

Стефан не каза нищо повече, което беше крайно нетипично за самия него. Изчаках го няколко минути, а след това му подадох лист и химикал. Той писа известно време, а след това го прочете.

— Повече се помнят моментите на човешката тишина, отколкото думите на някого. Ако се научим да мълчим, това може да ни отведе към непозната досега мъдрост. Може би в миналото хората са мълчали значително повече и затова са можели различни неща от тези, които правим ние сега. Слушаме в слушалките, проверяваме си пощата, пускаме телевизора. Толкова много гласове! Това е изморително. Чудя се дали Господ не се изморява да слуша молитвите ни. Чудя се има ли Господ изобщо. Чудя се защо хората отиват в манастир — не е ли за да намерят тишината, която я няма тук в града? И все пак тишината никога не е абсолютна в човешкия живот. Или ще пее птица, или ще минава кола или вятърът ще разшумолява листата или химикалът ми ще скърца, както сега.

Стефан сгъна листа на четири. След това ме погледна.

— Уау — не се сдържах. — Това е направо прекрасно. Сам ли виждаш разликата или аз да се опитам да я анализирам на глас?

— Ами ако разликата като понятие може да се постави на плоскостта през двоичността на човешкото възприятие…

— Ти съвсем не каза едно и също нещо. През устата си каза едно, през ръката си друго.

— Мисля, че се страхувам единствено от абсолютната тишина. Знаете ли, аз я срещнах в очите на онзи мъртвец, ако мога да се изразя метафорично, така че да има шанс да бъда ако не разбран, то поне усетен от Ваша страна. Все едно душата му изтече оттам, ако изобщо една душа може да изтича откъдето и да било и при каквито и да било или не било обстоятелства на символната заетост на интелектуално-интуитивния ми теменос. Беше толкова тихо през нощта. Толкова тихо.

Виковете на децата от двора на училището се чуваха заплашително силно през затворения запотен прозорец.

— Понякога ми се иска да сменя парадигмата на досегашното си амплоа и да приключа с непрестанното жумолене, обясняване, обмисляне на всички възможни варианти и просто да приключа с това бърборене. Сам не мога да се слушам.

— Това е нова линия у теб, за която не сме говорили досега, но която обясняваш съвсем разбираемо.

— Да. Манастирите, ако, разбира се, следваме това, което са ни оставили нашите предшественици като възприятие, въпреки необходимостта…

— Какво за манастирите? — подсетих го аз.

— Ами, те са като домове на тишината.

— Ти обичаш ли да ходиш в манастири?

— Не, страх ме е от тишината там, но бих искал. Мисля си, дори когато съм на екскурзия извън страната, не ми се ходи толкова по дворци, забележителности или разни неща, които общността налага да бъдат посетени, както и времето и средата… — тук се усети сам, че се отвлича. — А по манастири.

Мислех си за трагедията на Стефан. Не просто някой беше отнел тишината в душата му. Ужасът идеше оттам, че сам си я беше отнел, а копнееше за нея.

— Има едно упражнение, което се използва при заекващите. Не разговаряш в продължение на две седмици. Не казваш нито дума. Целта е да не чуват собствения си глас и после с поредица от упражнения по четене и бавно говорене да го чуят наново.

Направих пауза. Глъчката навън беше утихнала.

— Да го направя? — наруши той пръв тишината.

— Не — казах, макар че имах точно това предвид. Светкавично преосмислих заданието. — Искам да се изолираш от околната си среда в продължение на час всеки ден. Без извинения. Това може да означава да стоиш у вас на изключен телевизор и компютър, без да разговаряш. Или да си някъде навън, където да стоиш на едно място и да съзерцаваш как минава времето. Искам да изпробваш това за две седмици, а после ще се видим, за да продължим упражнението.

— Защо да правим тези упражнения, имам предвид… Да, всъщност, защо да ги правим?

— Защото искам да започнеш да свързваш тишината най-вече с хубави моменти в живота си. Мислил ли си за медитация?

— Не — рече предпазливо Стефан, което за мен означаваше, че беше мислил, но отново се страхуваше.

— Добре, засега няма да говорим за това — казах и си помислих, че просто ще отложим момента, когато ще поискам от него да го направи.

Отново си повторих няколко пъти да не пресирам клиента си с многобройни задачи. Това нямаше да помогне никому. Той можеше да започне да усеща срещите ни като тежки и да се откаже от тях. Винаги съм се опасявал да не би клиентите да помислят, че нарочно удължавам разни сесии. Темпото в психоаналитичния процес беше почти толкова важно за всички, колкото и съдържанието му.

Перфекционистът

Обмислях как да набавя по-бързо парите, които ми бяха необходими за пътуването до Москва. Трябваше да си купим самолетни билети отрано, за да ни излезе по-евтино. Сещах се за най-бързия начин това да се случи, но не ми се искаше да стигам дотам. Можех да продам мотора си и да освободя гаража на Светльо. Това щеше да осигури парите. Казвах си го, без да го вярвам, за да добия повече увереност, че това би могло да се случи.

Този път се бях подготвил за Перфекциониста. Диана беше изгладила единствената ми риза и я бях облякъл. Бях договорил жената, която чистеше в пенсионерското сдружение срещу моя офис да мине и през кабинета. Всъщност, когато се появи, забелязах, че бе циганка. Това малко ме усъмни, че ще свърши добре работата си, но веднага се засрамих от недоверието си.

След нея замириса на люляк и минзухари. Бях отворил да проветря, докато подът изсъхваше. Обичах да гледам как водата съхне на отворен прозорец. Това ми навяваше мисли за човешката преходност и ме успокояваше, когато бях изнервен. Разбрахме се да чисти два пъти седмично, а в кални дни да се чуваме по телефона. След това си отиде с избила пот по тлъстите й черни бузи и с пожелания за приятен ден.

Настаних се и зачаках. Перфекционистът не закъсня и не подрани. Появи се две минути преди уреченото време.

Започнах го с въпроси за семейството му.

— Какво искате да знаете? Баща ми е учител в едно училище в град Свищов. Майка ми переше и чистеше хорските къщи. Мили и добри хора.

— Те там ли живеят сега?

— Не, за жалост. Умряха. Наложи ми се да се погрижа за тях преди смъртта им.

„Мамка му“, казах си.

— Моите съболезнования… Кога се случи това?

— Преди около две години. Дойде ми много нагорно — Перфекционистът хвана врата си с цяла длан. Първоначално помислих, че се чуди какво да ми отговори, но почесването приличаше по-скоро на самопомилване.

— Нямаше ли кой да Ви помага?

— Не — сега хвана яката си и започна да я намества.

— Искате ли да разкажете повече за смъртта им.

— Не. Искам да разкажа повече за времето, което пропилях покрай тях.

Разтворих длани и се усмихнах окуражаващо, все едно му предостъпвах невидимия микрофон на плача.

— Знаете ли, малко се колебаех дали да дойда втори път при Вас. Ще бъда абсолютно искрен. На това ме научи живота. Няма време за лъжи… Бях решил да не идвам. Но онзи ден се случи нещо, което… Една колежка беше разменила две колони в доклада си за деня. Аз съм нещо като тийм лийд, предполагам знаете какво е това — той не изчака да потвърдя и продължи. — Само че ръководството ме натовари с допълнителни отговорности, които не са за мен. Трябва да събирам тези дневни доклади, да правя един общ и да го изпращам на мениджмънта. Както и да е. Приех. Някой ден ще напусна тази работа, но засега не. Там мога да отсъствам — нещо, което беше много важно, докато гледах и двамата си родители на легло.

— Какво се случи? — вмъкнах се аз, защото не исках да се впуснем в друга тема.

— Ами… развиках й се все едно е станало кой знае какво. Изплаших се от себе си. Колегите също ме гледаха особено. Не можах да разбера какво толкова ме раздразни в нея.

— А вие харесвате ли я като човек, като колега?

— Не, защото постоянно плямпа. Все нещата й се случват наготово и каквато е разхвърляна… просто не понасям такива хора.

— Да — казах и започнах да записвам в тетрадката, която бях приготвил. Перфекционистът забави изричането на думите си, за да ми даде възможност да запиша всичко.

— Това не е завист. Държа да отбележа.

— А вие как разбирате, че това не е завист?

— Ами не искам да съм като нея. Просто не искам такива хора да са край мен.

— Чували ли сте за това положение, че е нужно да сме по-наблюдателни към хората, които ни дразнят, и особено към нещата у тях, които ни фрустрират? Това са неща, които в много случаи човек съдържа под някаква форма в себе си, желае да притежава, а не му е възможно заради морални съображения, липса на енергия или поради психологически защити. Затова е добре да изследваме корените на това поведение, ако чувствате… ако смятате (поправих се), че това е важно за Вас.

— Мисля, че със самото си идване вече съм го пресметнал — отвърна той с тон, който по-скоро ме порицаваше за задаването на глупави въпроси.

Сега пък аз се издразних. Този човек упорито демонстрираше неподатливост към моите психоаналитични подходи.

— Добре, разкажете повече за тази колежка.

— Ами какво да кажа… Аз цял живот постигам всичко с труд, а на хора като нея им се случват нещата ей така, без усилие. Яд ме е — повтори той.

— На кого?

— На Бог, по дяволите! На себе си, на общността, на всичко!

— И как изливате яда си?

— Отмъстителен съм, но от онези животни, които изчакват търпеливо и нападат, когато мислиш, че са забравили или не са разбрали как ги ментиш.

Направи ми впечатление, че речникът му загрубя. Зениците му, които виждах добре, се свиха до малки точици.

— И спрямо нея предприемали ли сте някакви действия?

— Да. Излагал съм я колко не знае пред колегите, като я добавям към отговорите си до нея и разни мениджъри. Правя го нарочно, за да я злепоставя — той беше вперил поглед в заскрежения прозорец сякаш там се излъчваше неговият филм.

— Разбирам.

Перфекционистът се взря в мен изпитателно, все едно всеки момент щях да го дамгосам.

— Смятам, че светът е полудял — добави той.

— А мислили ли сте светът да е такъв, какъвто го виждаме през очите си?

— Вижте, философии не ми трябват — сряза ме така, че наруши учтивия тон.

— Искам да кажа, че друга възможност, която ще изисква много по-малко усилия от Ваша страна, е да се опитате да приемете това поведение като съществуващо някъде, някога. Или… — тук отново се поколебах как да съобщя лошата новина — да потърсите къде у себе си евентуално намирате подобно поведение като нейното.

— Никъде — изрече той бързо.

— Имате ли моменти, в които сте неорганизиран и разчитате на късмет?

— Разбирам накъде биете, но не. Винаги предвиждам всичко с десет хода напред, както се прави в шаха.

— Това Ви кара да се чувствате по-спокоен, предполагам.

— Нещо такова. Просто знам, че аз съм си направил плана, аз ще си свърша работата и т.н. нямам нерви за разни хора, които не се подчиняват или имат различни възгледи — и той продължи да говори така, докато не реши да ме погледне. — Как мислите? — добави предпазливо.

— Нормално е човек да търси сигурност в себе си, когато заобикалящата среда му носи несигурност. Можете ли да кажете, че сте уверен в себе си?

— Да. Сто процента. Без себе си съм за никъде — засмя се той.

— Налагало ли ви се е да търсите почивка от своята категоричност?

— Не разбрах въпроса Ви.

— Имате ли моменти, в които се колебаете?

— Разбира се.

— Какво правите тогава?

— Ами колебая се, какво друго?

Усмихнах се.

— Нека поговорим за колебанието тогава.

— Колебая се… — започна неохотно той, сякаш разбираше необходимостта да следва ритъма, който му задавах, без да разбира въпросите ми. — Колебая се, когато в цялата история са намесени и други хора. Когато трябва да избирам нова работа, например — не можех просто да сменя работата си, защото трябваше да се грижа за родителите си. Тогава се колебах.

— А сега искате ли да я смените?

— Ами да. Но не знам с какво. Честно казано нямам сили за нищо. Няма и жена до мен. Гаджето ми ме изостави в най-тежките ми моменти с родителите ми.

— От колко време сте били заедно?

— От осем години, последните две, от които се започна драмата с умирането. Мряха и то както си се мре. Няма шест-пет.

Подскачахме като козлета. Перфекционистът пръв. Аз след него. Все още не знаех къде точно отивах, но подозирах и не можех да се въздържа от подозрението си, че този човек се стреми да направи света по-съвършен не толкова заради себе си.

Сесията приключи бързо, а аз успях да разхвърлям мислите в главата си. Чинно попълних файла си за него. По ирония това беше най-разхвърляният документ, сравнен с тези на другите клиенти. Нямах концепция и чувствах несигурност спрямо този здраво стъпил на земята и едновременно люшкащ се като махало човек. Въпреки неприятното чувство бях доволен. Бях успял донякъде да се въздържа от прибързани заключения. А това си беше напредък.

Летящият мениджър

Идеше пролет. Март месец се разголваше с лъчите на внезапно блеснало слънце или пък се мусеше като старче. По това време на годината дори хора, които не можеха да те изненадат с нищо, променяха настроението си.

Баща ми се обади, а това означаваше, че наистина имаше сериозна причина да го направи. Обикновено не си звъняхме, освен ако не трябваше да планираме общи събития. По телефона той звучеше сериозен. Искаше да се прибера на село, за да ми покажел старите гробове на моите прадядовци. Веднага съжалих, защото бях решил да ходим на планина с Диана.

Обадих й се. Страхувах се да не ме помисли за женчо, но после осъзнах, че я обичам именно заради потенциала й да схване в дълбочина неща, с които не бе запозната, без да й се налага да изчислява.

Накратко, тя реши да си прави косата, да се епилира и всичките му там женски глупости, за което бях много благодарен. Погрижи се да прикрие разочарованието си и да ме убеди, че има значими неща, които да прави и без това. Колкото повече се опитваше да не ме притеснява, толкова повече успяваше да стори точно обратното.

В крайна сметка, потеглих към родителите си. Бях размразил мотора от гаража на Светльо и го пробвах два пъти за по час от Горна Баня до града. Много ми се искаше да си имам свой гараж, където да прибера всичките си моторни партакеши. Но засега трябваше да се примиря с досадното пътуване с градския транспорт до къщата на Светльо и още по-досадното синхронизиране с него по телефона.

Ден по-късно препусках върху принцесата по магистралата, екипиран до ушите. Страхувах се да не простина, но не ми се ходеше с автобуса. Чувах свистенето на вятъра и бръмченето на мотора, така че на моменти губех представа дали части от тялото ми са реално мои или принадлежат на машината. Вдигах сто километра в час до четири секунди и тези четири секунди бяха по-яки, отколкото да вдигна двеста, но за двайсет. Всъщност никога не съм правил второто. Максимумът ми бе 160 километра в час.

Когато пристигнах, побързах да си взема душ, защото бях мокър от главата до петите — очевидно от напрежението. Всеки път, когато подкарвах принцесата след дълъг зимен сън в гаража, се притеснявах да не съм забравил да я усещам.

Майка ми беше направила кавърма и беше купила от онзи заводски хляб, който не продаваха на нарязани филии, а за да разрежеш, се искаше подострен нож. През следобеда ми се приспа, но пих кафе, за да се разбудя. Потеглихме към село. Отдавна бяхме продали къщата си там, а аз не бях ходил с години. Бях любопитен да я видя и потънах в мисли за детството. Баща ми шофираше служебния си двуместен „Ивеко“ и не говореше много, а ако го правеше, то беше за незначителни неща. Не поддържах разговора.

Пристигнахме малко преди пет следобед. Слънцето печеше натрапчиво. Пръскаше щастие, къпеше килнатите кръстове. Птици пееха, летящи мравки прехвърчаха, тревите се раззеленяваха. Представял съм си да ходя на гробищата в мрачно време, дори в дъжд, който разравя пресните гробове, но не и в хубаво време, не и по инициатива на баща ми.

— Вземи водата — нареждаше той, без да ме поглежда, и сам грабна виното, както и лопата. — Няма да подаваме. Това го прави майка ти.

Затърсих с очи гроба на дядо. Да са минали пет години, откакто не сме ходили, а може и повече. Мислех, че бе буренясал по пролетен обичай — после си дадох сметка, че на село нещата се скапваха по-бавно и беше добре да очаквам това всеки път, когато реша да си подам носа от кочината. Над паметника се извисяваше полуувехнал люляк, чиито цветове бяха черни. Все едно някой ги бе горил със запалка. До увехналите цветове, покарваха нови.

Без да каже нищо, баща ми плю по дланите си и започна да прекопава гроба. На всеки няколко копки спираше да си почине, защото се задъхваше. Беше остарял, преди да забележа.

— Оскуби вътре, че не мога да се навеждам — рече той, а аз изпълних благодарно, защото ме освободи от неудобството да стоя с ръце в джобовете.

Когато се наведох, лицето ми почти докосна снимката на дядо. Пръстите ми изглеждаха бледи и компютърни сред дивите селски плевели. Чистех с такова усърдие, с което се надявах да изкупя поне част от вината си, че не бях посетил този гроб по собствена инициатива. Мислех си за моментите, когато дядо ме биеше на шах и как криех, че плача след всяка загуба. Разциврих се и сълзите ми покапаха право в пръстта. На този дядо дължах работохолизма, с който постигах мечтите си.

Запалихме няколко свещи и баща ми ги уви една в друга като лиани, за да успеем да задържим огъня. Въздържах се от пушене — не исках да дразня нито баща си, нито дядо. Но не крия, че ми се прииска да запаля бяла свещ в дробовете си.

Бяхме изрязали пластмасово шише, в което щяхме да натопим цветята, приготвени от майка ми. Поставих го върху съседния гроб и метнах суичъра си върху него. Явно е останал малък процеп, през който вятърът минаваше, защото шишето засвири. Погледнах го и отместих очи. Не исках баща ми да забележи, че гледах към шишето, макар той сам да изглеждаше погълнат от копането. Малко по-късно поливахме гроба с вода и вино, като правехме кръст при поливането.

Бях изхвърлил току-що изкоренената трева, а под нея се откриваше плодородният чернозем. Прескочихме я и навлязохме навътре към по-старата част от гробищата, като едва си прокарвахме път през храсталаците. Баща ми броеше стъпките си и сочеше с пръсти ту вляво, ту вдясно. Вглеждах се в изтърканите букви по кръстовете. На някои от по-новите гробове имаше и квадратни бели рамки за снимки, но явно бяха пропускали дъждовна вода, защото лицата бяха изтрити. Времето отнемаше лицата. Скоро и кръстовете щяха да потънат в горещия чернозем и никой нямаше да помни тези хора.

— Това е баба ти от страната на аланджиите — говореше той, без да ме поглежда. — Имала седем деца. Измирали едно след друго. Едва осмото оцеляло. Тогавашната медицина не е била като нашата.

— Знам, татко — опитах се да прекъсна лекцията. Не исках сведения за прароднините си. Достатъчни ми бяха лицата им. Баща ми разбра това и спря да говори. Само потупваше от крак на крак, за да отърсва калта от обувките си.

Нейната снимка беше добре запазена и аз се вгледах дълго в лицето й. Баща ми поливаше с вино и мълвеше „Бог да прости“. После бързаше да продължим разходката из градината на мъртвите. Стори ми се, че успях да добия представа за предците си през кръстовете, макар никога да не ги бях виждал с очите си.

Не помня как сме стигнали отново до гроба на дядо ми. Това беше потокът на живота, който нямаше да съдържа нищо без идеята за смъртта.

* * *

Летящият мениджър не ходеше, а пружинираше. Не бяха виновни обувките — а походката.

Той нахълта в стаята със смартфона си, като продължаваше да глади с палеца си имейл след имейл. След това издаде съскащ звук през зъби, което разчетох като преминаване в друг режим.

— Дали ще може да отговарям на телефонни обаждания по време на… — зачуди се как да го нарече той.

— Не — отсякох и го изгледах от глава до пети.

— Но защо? Нали фирмата плаща за това? — усмихна се той с широко отворени очи.

— Това не е игра — поясних.

— Не е. Прав сте — сега очите му не се смееха, но отново беше разтегнал устата си във фалшива усмивка от край до край. — И все пак, можете ли да направите изключение… Моля!

— Не, съжалявам — не звучах извинително.

Бях натрупал самочувствие от факта, че вече имах няколко редовни клиенти от фирмата и първо ми мина през ума, че не ме интересуваше дали бе мениджър. Всъщност, последното ми твърдение се оказа невярно, защото именно когато си дадох сметка, че бе мениджър, започнах да се държа толкова категорично с него. Той се справяше по-добре от мен с финансите, а видимо изглеждаше на моята възраст. Повторих си няколко пъти, че нещата бяха несравними, защото аз бях психолог, а той — мениджър в компютърна фирма. Но това не постигна ефект. Обезателно трябваше да задържа този клиент.

— Добре — рече той и изключи телефона си. След това се облегна назад и постави ръцете си зад врата. Лактите му щръкнаха по пауновски.

Направих пауза. След като премерихме сили и той отстъпи, ми се искаше да продължа да го хапя, но положих усилие да се държа разумно.

— Какво Ви води насам? Очевидно сте доста зает човек.

— Да, всъщност съм при Вас заради високото си кръвно налягане.

— Шегувате ли се? — раздразних се аз.

— Съвсем не. Аз съм от хората, които вярват, че причината за подобни симптоми е психологическа. И е била твърде дълго такава, за да стане физическа, нали така?!

— Така — потвърдих.

— Аз съм политолог. Мога да говоря умно, мога и да не. Знаете ли, всъщност мисля просто да разказвам хаотично случки от живота си, пък да видим какво ще излезе.

— Чувствайте се свободен да постъпвате както намерите за добре.

— Ако ви покажа члена си, как бихте реагирали? — изпита ме той.

— Бих Ви попитал какво очаквате да видя и след като вече съм видял това, което съм видял, дали бихме могли да продължим.

— Това е нелепо!

— Защо смятате така?

— Нормалният човек би се възмутил. Вашата професия е наистина абсурдна!

— Абсурдът е храна.

Той се замисли.

— Казвате, абсурдът е храна… А какво тогава е да живееш в абсурден свят?

Изкуших се да кажа някои неща, които се повтаряха „на улицата“, но се въздържах. Впрочем тази история с въздържането беше започнала да ми омръзва. През по-голямата част от времето ми се налагаше да се старая да не направя нещо, а това ми костваше усилия.

— Какво наричате абсурден свят? Опишете го.

— Еми бързам постоянно, бързам толкова много, върша всичко половинчато… Препускам от работа по летища. Живея по летища. От една жена на друга. От един шеф на друг. Понякога наистина се питам коя от всички реалности е специално моя. От време на време главата ми бръмва и ходя до Сопот да летя с парапланеристите. Купил съм си крило — едно крило…

— То специално Ваше ли е?

— Специално мое е — най-сетне се свързахме.

— Така ли се разтоварвате?

— Нека си говорим на „ти“. Мисля да споделя с „теб“ някои лични неща, така че ако си съгласен…

— Няма проблеми — през цялото време се опитвах да придам на лицето и изказванията си от онази анонимност, от която имаше нужда терапевтичното огледало.

То не биваше да говори, нито да изкривява, пречи и подтиква. То идеше да отразява другия до такава степен, че този друг да забрави за рамката на огледалото и да влезе вътре, да се погледне отстрани, макар и отново през собствените си очи. Понякога да излезеш от себе си и да погледнеш отстрани беше твърде скъпа операция, която водеше до психози, неврози и шизофренични прояви. А защо не и до смърт.

— Харесва ми летенето. Един колега ме заведе веднъж там и много се запалих. Само това ме вади от препускането, в което съм постоянно.

Единият му крак потропа нервно.

— Опишете усещането по време на летене.

— Ами то не толкова по време на летене, колкото, че съм приключил, ако не мога да компенсирам със стреса.

— Защо смятате така?

— Защото единствено адреналинът ме спасява. Иначе загивам… прав!

— Кое наричате стрес в работата си?

— Шегувате ли се?!

— Не. Искам да се опитате да изговорите онова, което чувствате. Често помага.

— Лудия шеф, когото трябва да изтърпявам. Викането му… заплахите… псувните… защото има по-важни неща от настроенията. Мрънкането на хората. Негативизмът, който ни залива… Тази фирма съм я създал де факто аз.

— Така ли е наистина или се изразихте метафорично?

— Не е така формално, но съм се борил за всеки човек в нея.

— По молба на съответния човек или по вътрешно убеждение?

— Знаете ли как се създава една фирма?! Стоя в малкия си офис, откъдето мога да виждам целия си отдел, и вместо хората, виждам последните си десет години.

Мълчание. Изпитах желание да хвана това момче и да го раздрусам, особено след като видях кръстовете на предците си. Животът на тялото, което се разпадаше с всеки изминат ден, преминаваше много бързо. Не биваше да се пропилява нито миг. Но въпросът беше какво по-добро можеше да се стори със същия този миг?! Животът беше много по-скучен, много по-слаб, много по-труден, много по-глупав, отколкото очаквахме.

По какъв начин можех да заобиколя банализмите, за да помогна на този човек да ги чуе?! В тези случаи нямаше по-добър помощник от метафората.

— Това е твоята империя — рекох.

— Това е моята империя — потвърди той замислено.

— Ако това е твоята империя, ти кой си в тази империя?

— Не съм императорът, не съм лицето. Аз съм онзи, който дърпа конците.

— Лицето ти е скрито, така ли?!

Летящият мениджър погледна към часовника си, което разчетох като предупреждение, че му идва в повече. Тогава продължих:

— Да разбирам, че това е твоят начин да се справиш със стреса.

— Не само. Адреналин и красота. Истинско удоволствие. Почвам да се замислям дали изобщо може да се доближи поне малко до секса.

— Мисля си… поправи ме ако греша, но империята е нерядко затворено пространство и ако трябва да се грижиш за една такава, ти почти не излизаш от това затворено пространство.

— Така си е.

Набрах смелост. Летящият не се обиждаше, не вдигаше щитове със съпротиви срещу думите ми.

— Летенето е компенсация — ти го знаеш не по-зле от мен. Ти летиш, за да се освобождаваш от затвореното пространство.

— Може да се каже.

— В такъв случай, мислел ли си някога да отлетиш завинаги от империята?

— Мислел съм, но засега не виждам къде.

— Птиците може би не знаят накъде отлитат.

— Грешите — каза Летящият. — Знаят много добре. Винаги знаят.

— Очевидно ще се наложи да почакате, за да разбере дали и ако да, накъде.

— Нещо такова, макар това да няма много общо с кръвното ми налягане.

— Не бъдете толкова сигурен — ограничих се да вметна.

Едва дочака края на сесията. Нервак. Узнах, че бе влюбен в секретарката си, бе разведен и имаше четиринайсетгодишен син. Когато изпружинира през вратата, имах чувството, че след него и продънените дъски по пода продължаваха да дрънчат.

Какво имаше той, което аз нямах? Повече пари — не мисля, че само това беше причината. Беше преуспял в работата си, а аз все още не. Успокоявах се с това, че динамиката на неговото занимание беше коренно различна от тази на моето. Но неприятното усещане от ощипаното ми его не намаляваше.

Обадих се на Светльо — не можеше да стигне до центъра сега, за да ударим по бира. Купих си една от малкия хранителен магазин в близост и се качих отново в кабинета. Отворих широко прозореца и пуснах мартенското слънце през щорите. Бях забравил, че няма с какво да отворя бирата. Изпсувах. Опитах се да я отворя по ръба на бюрото, но счупих шишето. Порязах се, а бирата изкипя върху пода. Псувах в продължение на няколко минути. Почиствах двайсет минути, докато накрая не се разсмях на себе си. Отидох и си купих втора бира — излязох от магазина и тъкмо хлопна вратата и се сетих, че отново не я бях отворил. Влязох отново вътре. Разказах на момичето от магазина какво бях направил и помолих да ми отвори бирата. Когато ми я подаде, тя докосна пръстите ми и това определено ми хареса. Поколебах се само за миг. Лицето й беше някак хлътнало навътре, а тъмнорусата й коса го рамкираше и подчертаваше. Истинска малка секси вещица! Предложих й да се качи да пием по бира, ако може да затвори магазина. Обясних къде се намира. Тя очаквано отказа.

Върнах се в кабинета и запалих цигара. Малко преди да я допуша чух стъпки в коридора. Вратата се отвори и момичето влезе. Тя не каза нищо, макар ръцете й да трепереха. Изхлузи блузата си и откри пищните си тъмнокафяви зърна пред мен. Аз я гледах с бира в едната ръка и цигара в другата, без угарката да бе паднала в пепелника, който бях поставил на една от облегалките на белия фотьойл. Мацката се обърна и се надупи. Свали дънките си — беше по бели прашки. Моментално се надървих. Оставих неизгасената цигара. Сложих бирата на бюрото и се приближих. Обхванах дупето й, закръглено като луна, и скъсах прашките без усилие. Дръпнах я за ханша към себе си и хванах косата й. Тя изпищя по-скоро от болка, отколкото от възбуда. Това ме влуди. Свалях останките от прашките с една ръка, докато с другата опипвах гърдите й. Когато вкарах еректиралия си член в топлата й влажна вагина, не можах да се удържа. Хапех я, скубех я, ръгах я, докато не се изпразних върху гърба й. Чак тогава, докато спермата ми се стичаше по настръхналата й кожа, се сетих, че не сме ползвали презерватив. Сряза ме моментално подозрение. Изчаках да ми мине, нацелувах девойката и я попитах шепнешком дали бе чиста, защото имам приятелка. Тя ме изгледа отровно, зашлеви ме. Започна да се облича. Циците й се раздрусаха като мокри дрехи, а лунното дупе изведнъж се надупчи от целулитени миникратери. В заслепението си в началото не бях забелязал, че ги има. Не че бяха проблем за мен — просто се учудих как сексуалното желание ослепяваше и изчистваше образа.

Погледнах към цигарата в пепелника. Угарката беше стигнала почти до филтъра. Плюх през прозореца. Вдигнах гащите си, а през това време се вгледах в плюнката си. За миг ми се стори, че тя придобива формата на един от прастарите каменни жълти кръстове от селското гробище. Изпсувах отново и се прибрах.

Писателката

Не казах на Диана. Бях имал предишен опит със старо гадже, когато бяхме решили да си казваме всичко. Принудата за докладване ме озлобяваше и понякога ставах груб с нея. Разделихме се грозно след едно мое признание, че ми бе все едно дали щяхме да правим секс или да карам мотора си. И даже всъщност, че се радвам повече на второто.

Писателката беше в превъзходно настроение. Появи се в бяла пола на цветя и огря стаята в буквалния смисъл на думата. Имах чувството, че и в пълна тъмница бялата й пола щеше да свети.

— Срещнах един приятел, който ми даде идея за роман. Той може би дори не подозира. Животът понякога е магичен. Тъкмо когато си мислех, че нямаше какво да се случи, и то…

— Радвам се… — едва успях да се включа вместо „добро утро“.

— И аз отново пиша нещо ново. Даже мисля да зарежа онова, което бях започнала и не вървеше. Няма да разказвам повече, защото ми се иска то да остане затворено за света, докато не се роди. Суеверна съм, и… — очевидно беше забравила какво е това друго „и“, но после очите й светнаха.

— Успяхте ли да направите списък с нещата, които бихте искали да се случат в живота Ви?

— Не, признавам, забравих, но те реално се случват по-добре измислено, отколкото съм си представяла.

— Искате ли да ги изброите устно?

— Не — сбръчка устни тя извинително. — Ще го направя някой ден, предполагам… Искам да имам повече време да помисля, защото изглежда важно.

— Така е. Но тогава… — погладих брадичка аз. — Кой е този приятел, който провали съставянето на списъка?

— О — сякаш отрязах усмивката й с нож. Тя застина в състоянието, в което беше. — Това е просто един приятел.

— Ахам — казах аз, като се опитах да избегна многозначителността.

— Да… Въпросът е обаче не просто в това. Въпросът е, че…

Изведнъж възхитеното й лице се разкриви. Тя поклащаше глава напред все едно кимаше.

— Продължете — подканих я аз.

Гласът й се промени, очите й се насълзиха. За първи път някой сменяше състоянието си пред мен толкова рязко. Подадох й кутията с кърпички. Когато се успокои, тя продължи:

— Разбирате ли, само като си помисля какво означава това. Ще живея и едновременно с това ще грабя от живота си заради проклетото нещо. Трябва да се стегна наистина, а понякога не се чувствам сигурна дали съм достатъчно амбицирана, дали притежавам сили за това — издуха носа си. — Знаете ли, имам чувството, че ако не пиша, ще полудея. Нито е да избера да пиша, нито е да не избера. Не е просто само суетата, това е… — тя търсеше подходящата дума, — залог за моето психично здраве. Всъщност е малко страшно да разбереш, че дори това не правиш за другите. Правиш го само за себе си — за да си здрав, за да си добре. Тези мисли често ме натъжават, защото писането може и да се е превърнало в дрога за мен. И вместо да се любувам на слънцето или да опознавам нови хора — това време аз предпочитам да вложа в един бял мъртъв лист…

Беше променила темата, нямаше как да не забележа. Но не я върнах обратно към въпроса си — виждах, че не е искрена в това, което говори. Криеше нещо, свързано с приятеля си. Тъй като темата ми се стори интересна, си позволих да забравя за приятеля й засега.

— Разбирам — кимнах и подех бавно и тихо. — Човек често е неудовлетворен от това, което има, и там, където се намира, независимо как би изглеждало това по повелите на здравата логика. Не се притеснявайте за различията си спрямо останалите — те също се притесняват за различията си спрямо вас. По това си приличате, по това никога няма да се различите.

Писателката гледаше към мен, макар главата й да беше източена встрани. Това й придаваше една допълнителна съсредоточеност, сякаш мислите й отиваха на друго място, но очите й бяха привлечени от това, което виждаше пред себе си въпреки волята да не го прави.

— Но аз не искам да съм като тях. Не ме разбирате! Аз черпя енергия от странностите си, няма как иначе — сега кръстоса крака. — Искам да взимам само най-хубавото от чудатостите си. Не желая да ползвам негативите на това да съм различна. Не ми казвайте, че няма как. Трябва да има начин.

Очите й зашариха настрани.

— Искате да кажете, че това е невъзможно. Че трябва да се науча да нося отговорност и когато искам позитивите от нещо, трябва да съм способна да поема и негативите.

— Не съм казал нищо — отвърнах, но тя не ме слушаше.

— Че искам твърде много, че съм глезла, че хора по света умират от глад, а аз се лигавя за някакви глупости.

— Повтарям, че не съм казал нищо — натъртих.

— Вие повтаряте, но го мислите. Мога да чуя мислите Ви.

Съзнавах добре, че това бяха нейни несъзнавани отговори, които така или иначе търсеше, и сега отразяваше в мен, без аз самият да съм й ги говорил. Очевидно бях удобен за тези нейни проекции. Но това не беше всичко. Беше си изградила идея за мен, беше я отделила от съществото, което представлявах, и я беше вмъкнала у себе си. Така можеше да разговаря с мен всеки ден. Знаех, че това се случваше понякога, когато клиентът необходимо идеализираше своя терапевт, преди да се залюлее обратно и да го уравновеси в представите си като авторитетна личност — нищо повече от това.

Усещах, че не биваше да разбивам тази нейна илюзия сега. Може би трябваше да го направя по-късно, когато щеше да бъде готова и да ме приеме по-реално — като човек, който греши също толкова, колкото и всички останали, без това да накърни уважението между нас като терапевт и клиент.

Но не пожелах и не направих това, което трябваше, съвсем съзнателно. Знаех, че ще побеснее, но мислех, че това трябваше да се случи. След като толкова искаше да пише, трябваше да има силата да понесе и предположението, че тя също живее в измислен от самата нея роман, освен че пише такъв. И колкото по-рано осъзнаеше, че и тя бе като останалите, толкова по-добре за самата нея и за горките й бъдещи читатели. Мислех си, че малко жестокост от моя страна щеше да спести неприятности на много хора.

— Няма как това да се случи, Керана — не чувате мислите ми, вие чувате своите собствени мисли, макар аз да съм сигурен, че те дори не са Ваши.

— Какво се опитвате да ми кажете? — Писателката настръхна. Имах чувството, че ако беше позволено, щеше да ме надроби на дребни парчета.

— Искам само да кажа, че трябва да обърнете внимание на тези мисли. Те може да са Ваши собствени, може да са на родителите Ви, на обществото, но на мен ми звучат обвинително, което ме кара да мисля, че говорите с думите на някой друг. В никакъв случай обаче тези думи не са мои.

— Глупости?! — възмути се Писателката.

— Това че се възмущавате, също е показателно.

— Престанете да ме анализирате! — почти извика тя.

— Нека седнем и да помислим заедно.

— Ние сме седнали! — ревна тя срещу мен.

— Опитвам се да помогна. Може и да греша, но бихте ли ме изслушали?

— Не. Аз съм тук, за да ме слушате Вие.

Не можех да оставя агресивната кучка да диктува правилата на сесията. Трябваше да взема надмощие, дори ако това значеше да рискувам да я загубя. Директната конфронтация никога не бе помагала в такива случаи. Меренето на пишки също.

— Да, вие сте тук, за да Ви слушам, но терапевтичният процес предполага взаимодействие. Иначе вашето говорене ще отиде по дяволите. Станете!

— Моля? — попита тя.

— Станете, казах.

— Гоните ли ме?

— Нищо подобно — сам станах, като протегнах ръка към нея. Все още не знаех какво щях да направя, но мисълта ми течеше трескаво. — Събуйте обувките си.

Погледът й омекна. Тя не се възпротиви, не поиска да разбере защо й заповядах това. Все още не знаех какво щях да направя, но се доверих на себе си. Правил съм това и преди извън терапевтичния контекст. Просто предприемах две стъпки. Една случайна и втора случайна, които нямаха нищо общо помежду си. След това вече имах допирни точки, които можех да свържа по начин, който нито аз подозирах какъв щеше да бъде, нито отсрещния човек.

Изненадата беше неподправена и за двамата. Тя нямаше как да се усети предварително, тъй като нямаше телесен или какъвто и да било друг език, по който да се издам — просто защото все още не бях измислил следващото си действие.

— Стъпете върху моите крака — казах й. Беше дребна спрямо моя ръст, а и наглед не беше пълна.

Тя изпълни това. Хванах я през кръста и поставих ръката й върху врата ми. Погрижих се да усети физическата сила, с която го правя — не за да я съблазня, а за нещо друго, което все още не беше ясно и за мен. След това започнахме да се движим из стаята — все едно танцувахме.

Усещах гърдите й, допрени до моите, но това не възбуди у мен нищо извън терапевтичния контекст. Когато най-сетне я оставих да седне и сам седнах срещу нея, казах:

— Правете с мислите си така, както аз сторих с Вас — направих драматична пауза, за да й дам време да осмисли. — Да, танцувайте с тях. Но вие водите играта и ако решите да ги изоставите — винаги можете да го направите. Мога да Ви изгоня още сега през тази врата. И Вие би трябвало да можете да сторите същото с мислите си.

Предполагам съм произвел немалък ефект върху Писателката, защото тя ме гледаше със зяпнала уста. Тук беше моментът да пресека еротичния привкус на цялата история, защото от опит знаех, че жени като тази бяха склонни да се влюбват във всеки, който се опитваше да им помогне. Подозирах, че на Писателката й липсваше топлина, която да иде отвън. Беше споделила, макар и не с тези думи, че сама се изморяваше да твори световете си, да възпламенява огньове, да ги гаси, да разрушава същите тези светове, които бе създала. Може би й харесало нещата да се случваха понякога и отвън.

— Надявам се да разберете еднозначно това, което направих.

— О, да! Не се притеснявайте — рече тя с блеснали очи и много бързо, нехарактерно за темпа на речта й. — Благодаря Ви и се извинявам за грубостта си.

— Приемам извинението Ви — казах и видях как леко извъртя глава встрани, сякаш беше очаквала друг отговор.

След това изправи главата си и сплете пръсти. Разчетох това като признак на несигурност. Понякога се отвращавах от навика си да анализирам човешки мимики, от характера на терапията.

Имах чувство, че на моменти губя способността си да живея човешки. Една част от мен наблюдаваше, друга — анализираше, и едва трета — изживяваше. Всъщност може би дори си приличахме с Писателката.

Приключихме сесията. Тя си тръгна доволна, дори възторгната, но не ми се стори възторгът да й пречеше — беше здравословен. Не бях еротизирал малкия ни танц. Бях спечелил доверието й. Бях взел и нещата в свои ръце.

Обадих се отново на продавачката долу. Исках истинска жена в ръцете си.

Перфекционистът

Диана продължаваше да работи в книжарницата за канцеларски материали и се връщаше кисела и уморена вечер. Бързаше да хапне набързо, без да ме поканва, а после се къпеше дълго и лягаше да спи. Все още не беше разбрала за тайните ми срещи с момичето. Това беше добре дошло за мен, защото аз самият все още не бях ги категоризирал в главата си. Всичко беше толкова прясно, че не можех да асимилирам какво правех, а камо ли защо. За самообвинения не можеше да става дума. Те идваха по-късно. Недоумявах себе си. Люлеех се между живеенето и мисълта за него.

Перфекционистът дойде, за да ме свали от люлката — не заради мен, а защото сам искаше да се качи на нея.

— С какво идвате днес? — започнах с усмивка.

— Исках да продължим предишния си разговор: да поговорим за баща ми.

— Да — казах, след кратко изчакване.

— Живеехме до една казарма, в която се прехвърляхме през стената с хлапетата от съседните къщи. Плашиха ни, че там стреляли на месо. Но така и не срещнахме пазач. Казармата беше зелена градина, която завършваше отново със стена, отвъд която се простираше Дунава. Още тогава се срещаше по някоя и друга лисица, а сега си е истински лисичарник.

Искаше ми се да попитам каква връзка имаше това с него и баща му, но си припомних, че той предвиждаше с десет хода напред.

— Защо мислите, че е така?

— Ами все още се прибирам в Свищов. Там имам един апартамент за продаване, който не струва колкото една боксониера в Обеля… та се връщам да наглеждам квартирантите. Природата завзема това място. Скоро лисиците ще се прехвърлят от другата страна на оградата. Нямам много време… Трябва да настигна баща си.

— Защо да трябва? — попитах предпазливо.

— Защото този човек е изградил училище, а аз работя в някаква компютърна фирма и дори не съм мениджър там.

— Той е изградил стените или е участвал в създаването на правилата вътре?

— Всичко. Сега никой не учи там. Пригодили са една негова пристройка в приют за бездомни деца.

Изгледах го въпросително.

— Забележително е — детството е едва десет-петнайсет години, а оставя най-голям отпечатък у човека.

— Така е.

— Понякога се чувствам така, все едно не струвам. На трийсет и пет той беше построил училище. Скоро и аз ще стана на толкова, но не съм направил нищо.

Раменете на Перфекциониста се свиха. Той потъна в неудобния фотьойл.

— Не стените са важни за едно училище. Важното е да носите училището в себе си. Да го раздавате на хората, да променяте средата около себе си.

— И все пак не съм построил училище и няма да ми стигне цял живот да го направя.

— Времената са други.

— Онези времена също не са били лесни.

— Ако научите няколко души да правят нещо, което ще им помогне да подобрят живота си, това е училище.

— Можете ли да гарантирате, че ако е така… — поспря Перфекционистът. — Дали така лисиците ще останат от другата страна на оградата? — той повдигна въпросително вежди. Изглеждаше по-сериозен от всякога.

— Няма начин да ги попитаме, нали?! Но най-вероятно и двамата всъщност знаем.

— Аз не зн… — започна Перфекционистът. После спря и размаха показалец пред себе си, все едно се заканваше. Пръстът му увисна във въздуха. Не мигаше, не помръдваше скула по лицето му. — Имате право. Знам много добре какво трябва да направя.

— Не знаете. И така е нормално да бъде. Позволете си да не знаете, та да видите какво би се получило. Излезте без портмоне или без мобилен телефон. Може да срещнете хора, които никога преди не сте срещали. Може да направите неща, които не сте правили. А може и да не се случи нищо особено. Имате право да не знаете и имате право да го заявявате. Не е в реда на нещата да поемате отговорност за всичко, което се случва…

Разделихме се спокойно. Аз се усмихнах, щом той ми подаде ръка. За първи път Перфекционистът ме виждаше, докато гледаше в очите ми.

Домакинята

Бях я помолил да записва сънищата си — може би трябваше да го направя от самото начало. Не знаех нищо за очакванията й и представите й и исках да наблегна повече на тях. Считах за нужно да обърнем внимание повече на другите й проблеми, а не да дълбаем в историята с детето. Това беше задънена улица, от която излизане нямаше.

— Спомняте ли си, че бяхме говорили да съберете някои свои сънища, които сметнете, че са оказали влияние върху Вас?

— Да, но все още не съм ги написала.

— Нека днес разгледаме някои от тях.

— Но… не съм сигурна дали ще включа всички подробности, добре описани, както ми се иска.

— Не се притеснявайте за това.

— Ами добре… — съгласи се тя уклончиво, все едно имаше други планове за сесията.

Понякога просто нямах търпение да преминем напред. Не можех да стоя като зеленчук и да очаквам клиента да задава темпото и темата.

— Слушам Ви.

— Ето един мой сън, който сънувах преди седмица — започна тя. — Отивам със съпруга си да живеем в един провинциален град, но временно. Там съм с децата. Излизаме да купя гащи на сина си, а дъщеря ми подскача и иска и тя да й се купи нещо. Връщаме се в хотела, който е нещо между хотел и квартира едновременно. Има кухня и две стаи. Слагам всички да спят, а аз отивам в малката кухня, където да си отпочина. Съпругът ми е изчезнал през това време. На вратата се звъни. Отварям и гледам трима мъже срещу мен. Лицата им са неясни, сякаш нямат индивидуални черти. Каня ги в кухнята и там им приготвям кафе. Пием кафе, докато един от тях ме пита къде е тоалетната. Показвам му. Той тръгва натам. След малко чувам изстрел. Ставам спокойно и отивам да проверя какво се случва. Отварям едната стая и там виждам трупа на баба ми — тя се замисли за момент. Вече имах въпроси, но не исках да прекъсвам потока на разказа й и я оставих да продължи. — Баба ми не е погребана. Учудвам се защо е там в стаята. Покрита е с бяло покривало. Надигам го и виждам, че е разпадащ се труп. Допълнително е била гръмната в главата и е нацапала покривалото. Излизам оттам. Отивам в другата стая, където очаквам, че ще спи дъщеря ми. Междувременно явно в апартамента се е отворило място за още една стая, където спи сина ми. Влизам в стаята на дъщеря ми и виждам, че тя пък е застреляна в тялото. След това се връщам и в коридора и в съня си осъзнавам, че съм пила кафе с убийците на моето семейство. Това не ме натъжава, по-скоро се колебая как да реагирам. Решавам, че ще се върна и ще се преструвам, че нищо не се е случило, за да предпазя сина си. В този момент отново се звъни на вратата. Отивам да отворя и виждам хазяйката, която прилича на мен. Притеснявам се много да й кажа, че сме изпоцапали чаршафите й и върху тях дори лежи труп на възрастна жена. Успявам да го кажа, а тя отговаря, че това не е проблем и си заминава. Затварям вратата.

Докато разказваше съня си, тя оглеждаше стаята. Погледът й се спираше ту на книгите от библиотеката ми, ту на изкуствените цветя в ъгъла. Отпиваше от пластмасовата си чаша с вода, която бях приготвил предварително, и после замислено се вглеждаше в клоните на дърветата през прозореца.

— Да — казах, докато обмислях какво да й върна като тълкувание.

Винаги много съм се чудил как ще ги тълкувам тия сънища, без изобщо да имах време да помисля. Докато работехме в група от психолози винаги ни даваха време да помислим, преди да изтълкуваме сън по някой от методите, които ни предлагаха. Но сега от мен се очакваше да подготвя тълкуванието си веднага.

— Малко е шантав този сън.

— Не е. Съновната реалност няма нищо общо с нашата. Сънят говори в картини, които често представляват карта на наши вътрешни състояния.

— Хубаво, но какво мислите за моя сън?

Знаех, че ако се замисля, щях да ударя на камък. Още от студентските си години имах навик да говоря, преди да се замислям.

— Мисля да започна първо с обективното тълкуване. Разбира се, можете да вземете от него каквото пожелаете. Не знам дали вече сме обсъждали с Вас, но аз като психотерапевт мога само да изказвам хипотези, от които… — и тук повиших тон, за да натъртя добре върху това, което исках да запомни. — Вие да си избирате някоя, с която да се свързвате. Аз не съм гадател, нали така?! Вие сте тази, която води. Това ясно ли е?

— Да, ясно е — отговори тя като войник.

— В този сън имаме няколко основни картини. Това са: Пазарът, Гащите, Хотела, Кухнята, Следобеда, Тримата мъже, Кафето, Куршумът, Мъртвите, Хазяйката. Картините могат да се раздробят още, но тогава те няма да са вече картини, а фигури. Пазарът може да изразява психичният обмен между съзнаваното и несъзнаваното. Това обикновено е място, където хората предлагат и купуват, обменят необходимости. Тоест в нашия контекст това е място, където излизаш, за да удовлетвориш свои психични нужди. В случая нуждата се изразява в нещо много интимно. Гащите — това са неща, които носим със себе си, но останалите обикновено не виждат. До тях имаме достъп ние самите и онези, които са най-близо до нас. Т.е. това е нещо много интимно. Временното жилище в малкия провинциален град е третата картина. Първата асоциация е за хотел, в който се случват мръсотийки, неща, които хората не обявяват пред семейството си, но които правят така или иначе. Това място носи определена доза анонимност за хората, които го ползват. Тук искам да повторя, че това е моето обективно тълкувание, т.е. усещането от съня може да няма нищо общо с него. Та, вие се намирате в чуждо за вас пространство, където можете да бъдете анонимни. Там сте в ролята си на консуматор, ползвател. Мислете за тези категории като вътрешни ваши реалности, а не като изразител на някои външни събития в живота ви. Дъщерята може да изразява някаква част от Вас, която също има нужда да й се обърне внимание, и то към най-интимното от тази част. Помислете коя може да е. Може би нещо, свързано с младото, новото, неслучилото се, бъдещето — това зависи от асоциациите, които Вие може да й предадете.

Асоциирах вместо нея, защото реших, че е уместно да й покажа как се случваше. С по-нататъшните й сънища може би щяхме да процедираме по-иначе — щеше да асоциира по-скоро тя, а аз да подпомагам.

Тук спрях и си помислих, че сгреших, като започнах с обективния анализ на съня. Трябваше първо да я попитам за асоциациите й за знаковите фигури от съня. Не се сетих. Смутих се, но се стегнах да продължа. Отбелязах си, че не бива да се впускам в твърде странични асоциации от основното настроение в съня, тъй като нещата можеха да изтекат в друга посока — нежелана от мен.

— Следобедът е друга картина, която не се изразява в пространството, а във времето. Това е времето, в което нуждите на близките са задоволени, то е време за себе си, за личните преживявания, копнежи и демони. Това е времето, в което човек може да се обърне към себе си. Какво е за Вас кухнята?

— Как така какво е?

— Ами просто асоциирайте. С какво я свързвате.

— Това е тоталната досада. Място, където не желая да върша нищо, но трябва. Свързвам я с домакинската работа — макар да ненавиждам тази дейност, тя понякога ме успокоява.

— Ето къде се намирате в онзи момент. Намирате се в тъй познатото пространство на досадата, която с постоянния си поток от скучни и дори дразнещи натрапвания, от друга страна носи успокоението за това, че нищо особено не се случва. Помислете с каква друга конкретна ситуация може да свържете това пространство на досадата. Хм — погледнах към записките си. — Докато обаче битувате там с намерението да си починете и да се обърнете към себе си, се появява негативната троица. Сега тук искам да отбележа първо, че полът е мъжки, което може да има нещо общо с мъжката част от Вашата психика. Нали знаете, че всяка жена притежава такава, както и всеки мъж притежава женска?

— Любопитно. Нямах идея.

— При жените мъжкият образ в съзнанието им се нарича анимус. Всяка жена притежава такъв образ, който се формира по пример от собствения й баща и анимуса на майка й. Той е изразител на всички онези черти, които са типично мъжки, така да кажем. Това може да е активността, разсъдливостта, но може също така да задържа жената в спеченото неприемане на новото и да я сковава към старите патриархални норми.

Тя ме слушаше с огромен интерес, но ми се струваше, че участието й не беше достатъчно. Тук трябваше да преминем към по-субективно ниво на разглеждане на съня, но така ми се искаше да довърша със свободното асоцииране… и аз продължих.

— Безличието на тези фигури — нали така казахте… — Тя кимна и аз приех това за знак да продължа: — … би могло да означава, че те пристигат от обширното поле на несъзнаваното, което не е индивидуално и специално Ваше. Това са същности, които съществуват във всеки. Утрояването в съня също е недвусмислено упътване, което сигнализира колко мощно е това нахлуване от несъзнаването в света на почивката и анонимността, където могат да се случват най-интимни неща. Според Юнг, чийто застъпник съм и аз… — видях, че тя изобщо няма идея за него и реших да поясня. — Ок. Юнг е психолог, работил в началото на 20 век, който има хиляди последователи. Въз основата на неговата революционна психология днес има десетки университетски програми по света, по които се обучават многобройни студенти. Та той говори за първичните модели на поведение в нашето несъзнавано, по които всички се движим, без да съзнаваме. Ако не е един пример на държание, то ще е друг — но тези модели на поведение съвсем не са толкова много. Няма да навлизам в подробности. Исках само да изясним това, за да можем да продължим. Та утроеното мъжко присъствие просто пристига и Вие го уважавате, както си трябва. Тук идва ред на кафето.

— Какво е кафето за Вас?

— Какво е… — замисли се тя. — Кафето е повод да си поприказвам с някого. Обикновено пия кафе с приятели.

— Да. Кафето може да води и към много други неща, но важното тук е с какво го свързвате Вие. От тази гледна точка правенето на кафе може да е прием на новото или добро посрещане на вече познатото. Правим кафе на своите гости или на нов човек, който идва за малко в нашата къща — да кажем може да е по работа. Струва ми се, че във Вашия сън това силно мъжко присъствие се появява, за да придвижи нещата, които се намират в застой, в анонимност, да ги изведе навън. Това като примерно тълкувание как Ви се струва?

— Да, да, харесва ми.

— Смятате ли, че можем да гледаме на Вашето кафе по този начин.

— Абсолютно — скръсти крака тя.

— Но не споменахте в съновната си реалност да сте познавали тези трима мъже, което обаче съвсем не ги прави непознати. Т.е. напълно е възможно вие да познавате това мъжко присъствие отпреди, но то да е оставало извън границите на Вашето легитимно място за почивка. Сега обаче решавате да го пуснете вътре. Един от мъжете поисква да отиде до тоалетната. Тоалетната в сънищата обикновено се свързва с освобождаването от ненужни неща. След това освобождаване, ще Ви олекне. Мъжът обаче Ви освобождава от нещо старо, което е вече мъртво, но непогребано. Това може да са Ваши стари схващания, мисли, които са остарели, но все още не сме се отървали от тях.

— Имам такива — закачи се тя отново. — Всичко, което е свързано с представите ми, че жената трябва да бъде домакиня — винаги съм чувствала като нещо чуждо. Това е нещо, което обществото иска от мен, но и аз сама си налагам.

— Убеден съм, че е така — потвърдих аз и видях как отново отпива от пластмасовата си чаша с вода, сякаш заедно с водата приемаше на глътки и тълкуванията ми.

— Тук трябва сериозно да наблегнем на факта, че освен трима мъже, има и три жени. Това сте Вие, Вашето по-младо проявление и Вашето по-старо. Не попитах това… Вашата баба от съня е по майчина или по бащина линия?

— По майчина.

— Това прави нещата още по-силни. Женската линия, и то в утроен вариант, е много силна тук. И какво се случва нататък? — продължих аз нетърпеливо.

— Мъжкото убива старото женско.

— Точно така! Да не забравим, че се чува само един изстрел, ако не се лъжа.

— Не се лъжете.

— Но имаме двама убити — дъщерята и бабата.

— Да! — не бях забелязвала това — ахна тя.

— С един куршум — два заека — продължих аз. — И сега идва интересното — бабата е застреляна в главата, а дъщерята — в тялото. Бабата може да олицетворява дори предразсъдъците. Тя оцапва бялото платно, което, веднага ми хрумва, да се отнесе към обвързването. Булките са в бяло, когато се обвързват с младоженеца. Това е не просто символ на обвързването, а на женското обвързване.

— Обвързване с кого?

— По-скоро въпросът е обвързване с какво? Нека поразсъждаваме. Платното, оцапано от кръвта, много прилича на онези платна, които едно време са развявали през прозореца след първата брачна нощ — които са служели като доказателство на състоялото се първо брачно сношение. Били са символ на неопетнеността на жената. Това е много женски символ.

— Не разбирам. Какво общо има това с моята история?

— Очевидно няма. Ето една хипотеза, с която не се свързвате. Може да насочва към обвързването с мъжа Ви, женитбата, иначе казано. Тоест сънят може да говори за промяната на отношението Ви към брака и към съпруга Ви въобще. Приемането на гости отвън иде да рече същото. Гостите изразяват нахлуванията, промяната, която иде отвън — вътре.

— Аха. Сега разбрах мисълта Ви. Може да е така наистина. Може сънят да ме известява за промените, които предстоят.

— По-скоро за промените, които сама мислите да приложите.

— Нататък. Убива се младото, непорасналото. Тук може да става дума за вътрешната борба, на която се подлагаш сама срещу нахлуващото ново, непознатото, от което колкото имаш нужда, толкова и се страхуваш, и от друга страна старото, неприемливото за теб, но пък познатото. Може би искаш да излезеш от типично женската си кожа на домакиня, олицетворена тук в бабата, и буквално я застрелваш, макар тя вече да е вече мъртва.

— Може да се каже. Я виж ти!

— Да. И ако продължим — използвах паузата, в която тя си поемаше дъх. Имах непреодолимо желание да завърша мисълта си. — Дъщерята е застреляна в тялото. Дъщерята може да бъде разглеждана като вместилище на душата и сърцето през тялото си — на емоционалното, на онова, което реагира по детски. То също бива умъртвено в името на това, което трябва да се случи. Нищо не бива да попречи на промяната.

— Да. Имам нужда от тази промяна. Точно сега наистина имам нужда! Все повече го осъзнавам.

— Кажете, в съня как реагирахте на тази смърт?

— Ами съвсем нормално. Сякаш беше в реда на нещата.

— Това би могло да потвърди, че тази смърт не се отнася до реална смърт. Това е по-скоро внезапно приключване с нещата, както са били наредени преди, ако изстрелът може да допринесе за внезапността във Вашето съзнание. Може би несъзнаваното подсказва, че така е редно да се случи промяната у Вас — внезапно. Кой знае?

— Аха — светна тя. — Това има смисъл за мен. Наистина. Често когато се променям, се случва точно така — внезапно, а не постепенно, както всички ми повтарят, че трябва да бъде.

— Инак тези Ваши същности, ако разглеждаме героите от съня като Ваши вътрешни проявления, са свързани през смъртта. Едното не може да умре, без да си замине и другото. Старите предразсъдъци не си отиват, без заедно с тях да си замине и незрялото, инфантилното възприемане на промяната. Но тук забележителното е, че чувствата, емоциите са отцепени от разума. Сякаш промените в тях се извършват поотделно, а едновременно с това и заедно. Но каквото и да е, тези процеси се развиват в хотел, на временно място, далеч от познатото, от домашното.

Домакинята ме слушаше в захлас и изобщо нямаше намерение да говори.

— Да, да, моля Ви.

— Хубавото е, че накрая се появява хазяйката. Тя узнава за събитието и успокоява, че всичко е наред. Нещата са под контрол. Може да се случват промени, но не излизат извън границите на здравия разум.

— А за стаята със сина ми? Нищо не казахте за нея.

— А на Вас нещо хрумва ли Ви?

— Абсолютно не.

Направи ми впечатление, че вече няколко пъти използваше думата „абсолютно“, сякаш не смееше да каже нещо по-слабо от това или не намираше думи.

— Тук ми хрумва директно, че това може да е пространство у Вас, за което се грижите добре. Място, което искате да запазите и след промените. То още не се е събудило според съня — синът Ви спи, но притежава младата енергия на малко момче. Вие сте я носили в себе си, както сте носили сина си, но за момента тя спи и трябва да бъде опазвана от динамичния, ако щете дори, почистващ процес, който се състои в мръсния хотел. Това може да бъде нова, неотприщена творческа енергия, която да усетите у себе си.

Отдъхнах. Тя ме гледаше така все едно ме изучаваше като странно екзотично животно.

— Благодаря Ви от сърце. Благодаря наистина — очите й се бяха изпълнили с кръв. — Трябва наистина да помисля върху това, което току-що ми казахте.

Ограничих се да кимна прибрано. Не исках да изглеждам доволен в очите й — щеше ми се да остане с впечатлението, че такива неща ми се случваха всеки ден. А и съвсем не бях сигурен, че това тълкувание беше единствено вярното за нея. Бяхме хванали нишка, за която тя се закачаше, но нещо ме караше да мисля, че би се закачила за почти всичко. Отделно от това, не исках да подценяваме съня. Той винаги можеше да излезе по-дълбок, отколкото изглеждаше първоначално.

Приключих сесията и се отправих към къщи. Вероятно Диана се беше прибрала преди мен. По пътя мислих за изневярата въобще. Доколко бях склонен да правя такива неща и точно в кой момент те се превръщаха в неприемливи за мен? Чувал съм за хора, които до такава степен не можеха да понесат вината си, че повръщаха с дни или получаваха астматични пристъпи. Е, аз не мисля, че бях от тях.

Погледнато отстрани, не би трябвало да имам реална причина да извърша подобно нещо, но изглежда не се познавах толкова добре, колкото би ми се искало. Това събитие… какво означаваше то? Че просто ей така можеше да ми щукне нещо и да го направя. Определено не ми харесваше това положение.

Почти бях стигнал до квартирата. Спрях пред блока и вдигнах поглед нагоре. Беше тъмно и кухнята светеше. Диана сигурно приготвяше нещо за хапване или просто се излежаваше. Внезапно ми се прииска да я напръскам със спермата си, да я оплодя, да я притежавам само за себе си. Колкото повече вършех неща, които дискредитираха нашата връзка, толкова повече исках това момиче единствено и само за себе си. Исках я като трофей, като лично притежание.

Програмистът

Сънувах бели стаи с лекари в бели престилки. Сънищата ми не бяха продължение един на друг, а по-скоро картини от свят, в който пребивавах от време на време. От опит знаех, че както и да се опитвам да тълкувам — нищо нямаше да се получи. Трябваше да работя заедно с психоаналитика си, а и да оставя време на събитията да потвърдят или опровергаят теориите.

Програмистът беше свъсил вежди и не съблече якето си, макар вътре да беше топло. Чудех се с какво ли щеше да започне сега — дали с проблема му да си намери приятели или с компютърната програма за хазарт. Седна на фотьойла, но цялото му тяло издаваше напрежение така, все едно всеки момент се канеше да избяга.

— Искам първо да поговорим за моята агресия. Имам чувството, че това е един от проблемите ми, заради които трудно си намирам приятели.

— Разбира се — останах с полуотворена уста аз. Този човек не спираше да ме изненадва.

— Днес се занимавам с код по един от проектите… и идва човек на интервю. През това време колега ми вика, че еди-кой си от друг екип е направил скапано този код, а сега ние трябва да минаваме след него да му оправяме глупостите. Това не би ме ядосало така, както когато се случи пред публика. Всъщност правил съм го хиляди пъти, но едва сега го забелязах. Може и вие да имате принос в това.

— Какво искате да кажете?

— Еми значи… исках да се изпраскам пред човека, който дойде и се изказах така все едно съм по-голяма работа, отколкото съм. Казах: „Скапаните кодове ги давайте на мен. Аз ще ги оправям.“ Не знам какво ми пукаше от цялата тая работа, след като тоя човек нямаше да го видя повече… През това време го поканиха в конферентната зала и шоуто свърши. Само че понеже бях обещал да оправя скапания код, се натресох на цялата тая история. На всичкото отгоре, за да докажа, че наистина го имам предвид, написах имейл с копие до всички на съответния човек, като бях пожълтил всичките му грешки в кода в прикачен файл. Абе… на моменти така ме удря чалмата! Не мога да разбера как се докарах до там да правя подобно нещо. Изобщо нямах намерение… просто като видях този човек на дивана и нещо ми стана.

— Това е някакъв непознат човек за теб, нали така? — осведомих се аз.

— Да, абсолютно непознат.

— Как те гледаше той?

— Еми знам ли, с малко подозрение може би.

— Тоест ти реши да докажеш на този човек, че няма нужда да те гледа с подозрение?

— Нещо такова.

— Може да се каже, че постъпката ти е признак на липса на увереност. Успя ли да се справиш с кода?

— Разбира се, мисля, че в работата си съм добър, но…

— … ти липсва самочувствие. Може би е време да ми разкажеш малко за семейството си…

— За семейството, казвате… Еми какво за него — баща ми е винаги прав, а майка ми на негова страна. Понякога ми изглеждат като едно цяло.

— Не звучи да сте доволен от това.

— Еми не съм. Нещо не е здрава тая работа. Тя е негов слуга.

— Слуга на какво?

— Как на какво — на него!

— … и може би обслужва неговия свят.

— Да! Добре го казахте.

— Чудя се дали се сещате за някоя неприятна Ваша постъпка от миналото? Струва ми се, че агресивното поведение, с което вероятно се опитвате да спечелите одобрение, чувството за вина, което изпитвахте миналия път, както и проблемите да си намерите приятели, може да са свързани именно с нещо подобно.

Знаех, че беше така. Можех да почувствам болката му през всяка пора от тялото си. Колкото повече думи изричах в тази посока, толкова повече болката се засилваше.

— Не се сещам — каза бързо Програмистът и заби поглед в пода.

Беше ясно и за най-големия дилетант в психотерапията, че той лъжеше.

— Виж, имам усещането, че не ми казваш всичко — минах на „ти“. — За да тече работата добре, трябва да си искрен с мен. Иначе и двамата си губим времето.

Гледахме се в очите известно време. Горната му устна потръпна едва забележимо. Приведох се напред и сбърчих чело в очакване.

— Еми… има нещо, за което никой не знае. Вие нали сте под клетва?

Бинго! Предусетих облекчението му, че започва да разказва историята на живота си, още преди да е направил каквото и да било.

— Да, разбира се. Нищо от сесията не излиза навън, в това може да сте сигурен.

— Имах приятелка в миналото. Не гадже — били сме на 8–9 години. Обикаляхме из квартала и вършехме бели… — Програмистът въздъхна тежко.

— Аха — повиших глас.

— Еми… то не е за разправяне. Веднъж, спомням си, че беше привечер, ни хвана някакъв маниак. Вкара ни в едно мазе и ни заповяда да се съблечем. Пусна прожектор срещу нас и започна да наглася фотоапарат да ни снима. Бях чувал за подобни извратеняци, но в онзи момент бях много изплашен. Докато се беше навел, се проврях между краката му и избягах. Прибрах се у дома и не казах нищо на нашите. В следващите дни издирваха приятелката ми под дърво и камък. Но аз продължавах да мълча, защото не исках да ме помислят за страхливец. Колко съм бил глупав само!

Сега Програмистът бършеше ръцете си в дънките с такава скорост, че човек би помислил, че краката го болят и той търка по нараненото място.

— Какво се случи с момичето?

— Открили я мъртва в мазето. После ме разпитваха и мен, защото знаеха, че сме неразделни, но аз отрекох тогава да сме били заедно. Не знам как не разбраха, че лъжа. По-късно дочух разговор пред блока, че момичето било изнасилено и починало едва на третия ден. Онзи извратеняк я държал там, без да й дава вода и храна. Оттогава много се затворих спрямо другите… Да Ви кажа, оттогава не съм същият.

Програмистът беше разкривил уста и все още не ме поглеждаше. Лицето му беше като илюстрация на класически случай с вина от детството. Звучеше дори малко изкуствено — като натъкмено.

— Вижте, предполагам и сам знаете, че се чувствате виновен в много случаи, които наподобяват усещането, което сте изпитали по време на тази случка. И тогава сте можели да направите нещо, а не сте направили — и сега, в случая с хазартната игра нещата са подобни. Възможно е причината да не можете да се свързвате с други хора да е именно тази. Имали ли сте моменти, в които да се смятате за недостоен и незаслужаващ вниманието на хората?

— Да, много пъти!

— Сам разбирате, че причините за това се коренят в миналото, което не сте преработили и до ден-днешен — повторих, за да му дам време да асимилира. После добавих: — Знаете ли, цяло чудо е, че не сте се разболял досега!

— Щом казвате… — отрони Програмистът.

Клиентът ми се изправяше срещу най-важните въпроси в живота си. И макар и аз да усещах нещата като него, едновременно с това изпитвах досада. Проблемът му беше банален.

Нямах избор. За да продължа да се интересувам от терапията му, трябваше да си позволя да бъда жесток с него. Без жестокост, няма забава, е казал Ницше. Не знам защо постъпвах така, но го правех — може би трябваше да обсъдя и това със собствения си психоаналитик. Като видех слаб човек, изпитвах порив да го смажа, да му отмъстя за неговата слабост.

— Нека оставим анализата за друг път. Искам да Ви дам съвет — нещо крайно недопустимо в психотерапевтичната практика. Започнете да правите добро — в името на някаква кауза, за стар роднина. Добрината понякога помага повече на този, който я прави, отколкото на този, който я приема. Друго нещо. Недейте да правите добрината тайно. Тайната може и да носи плюсове в други случаи, но тук — не. Вие трябва да покажете какъв сте пред света, да сторите доброто, ако сърцето Ви го пожелае, и да приемете благодарности за това. Вие трябва да си простите, да се отворите към света и да видите, че никой, освен Вас, не ви обвинява в нищо!

— Но тя е мъртва! И най-ужасното е, че никой не знае, че аз бях там — Програмистът почти извика.

Той бършеше очите си с ръкави и можех да видя как пръстите му трепереха.

— Вие сте бил дете. Бил сте уплашен, бил сте сам — не Вие имате вина за смъртта й, а насилникът.

— Ако се бях обадил, ако бях казал на родителите си… може би щеше да живее — сега устните му наистина се накривиха страшно. Очите му потъмняха, лицето му почервеня. Сам аз се изплаших. Тогава казах много бавно, като гледах Програмиста в очите:

— Вие трябва да си простите. Защо не започнете като поискате прошка от този, от когото смятате, че е нужно?

— Имате предвид родителите й ли?

— Да.

— Не — клатеше той глава, без да спира. — Те никога не биха ми простили. Аз дори не знам дали са живи.

— Пробвахте ли да идете при тях?

— Много пъти. Толкова много пъти спирах пред вратата им. Но не можех да почукам. А сега вече е късно.

— Не е. Мисля, че едва сега може да съберете смелост. Вие вече не сте онова малко беззащитно хлапе. И също сте жертва на това престъпление.

— Чувате ли се? Оттогава са минали двайсет години.

— Вижте. Всъщност, вижте се. Това е отровило живота Ви и продължава да го трови.

— Така е, но аз го заслужавам — стисна устни той.

— Никой не заслужава да е сам затворник на себе си.

— Какво разбирате? Киснете в смотания си кабинет и нищо не знаете за света навън — Програмистът изрече това без злоба, без огорчение. Той констатираше.

Минах на „ти“.

— Няма да се опитвам да оправдавам постъпката на едно хлапе, което не просто не си оставил там, а носиш всеки ден със себе си. Да, нищо няма да промени това минало — нито дори ако родителите й ти простят и така отворят врата сам да си простиш. Няма да се промени нищо и ако продължиш да живееш по същия начин — без никой да знае за този фатален инцидент. Но ако съумееш да разбереш това малко момче, което е намерило сили самичко да спаси живота си в онзи ден, и което с цялото си сърце страда за своята приятелка, ще му простиш. Така няма да промениш миналото — повторих и след това направих пауза, — ще промениш единствено бъдещето си.

Програмистът мълча дълго преди да проговори.

— Ще опитам — рече съкрушено.

Приключихме сесията тихо и някак по мъжки. Без лозунги, без прегръдки. Програмистът беше жълт и сбръчкан като изстискан лимон. Най-страшното все още не беше преминало.

Бърборкото

Беше започнало да ми втръсва ходенето по семинари. Едни и същи глави, и то женски: застаряващи, нищо неразбиращи патки. Откровено ме дразнеха. С Милена се виждахме само когато трябваше да говорим относно графиците и разни подробности по съвместната ни работа. Много уважавах в нея това, че поддържаше срещите ни кратки и делови, каквито винаги бях искал да бъдат. Не желаех да я опознавам, по какъвто и да бъде друг начин — нито като човек, нито като жена, нито като колега.

В момента мисълта за парите ме беше завладяла — трябваше да събера сумата за нашето пътешествие до Москва. Понякога тази мисъл ми досаждаше или пречеше, но не можех да направя кой знае какво.

Бях започнал да помагам на Светльо в ремонтите на апартаменти в събота и неделя. Шпакловахме и боядисвахме. Тези уикенди ме разтоварваха от сесиите, но същевременно ме оставаха без мисъл в главата вечер. Взимах добра надница от допълнителното заработване — беше трагикомично. Той — поет, аз — психоаналитик, а всъщност прекарвахме уикендите си във вонящи на латекс стаи и прахоляк. Обичах да гледам ръцете си после — недоизчистени от боята и загрубели от материалите.

В същото време връзката ми с продавачката в магазина, която се състоеше единствено в секс, успяваше да опошли всичко. Чувствах се мръсен, двуличен и незрял. Но не можех да се откажа от срещите с това момиче. Беше ми удобно да я чукам в кабинета. Тя правеше каквото пожелаех и нямаше нужда нито да я лижа, нито да я предразполагам. Винаги беше мокра и готова да ми отдава всичките си дупки. Тя се възбуждаше, когато я използвах като парцал. От време на време я биех, скубех косата й, натъпквах члена си дълбоко в гърлото й, докато не усещах, че се задушава. Чуках я колкото си исках, и не се съобразявах с това дали я наранявам или не. Бях посинил колената й, бях нахапал гърба й. Никога не я бях разпитвал дали си има гадже — всъщност, не умеехме да говорим. Чувствахме се удобно единствено голи. Щом нахлузехме дрехите си, моментално се дистанцирахме. Все още не знаехме имената си — и колкото повече време минаваше, толкова повече не искахме да ги узнаваме.

Любопитствах как се беше справил Бърборкото със заданието да се изолира в мълчание всеки ден. Той дойде със светнал поглед.

— Как си? — попитах искрено учуден.

— Не знам как да го опиша, може би е свързано с пълнотата, до която човек, така или иначе достига, независимо в коя точка от пространството или времето, а особено ако тези две точки…

— Стефане! — разсмях се.

— Добре де — усмихна се и той. — Влюбих се каквото и да означава това за душевното състояние на един…

— Ха така! — възкликнах. Това наистина не бях очаквал от Бърборкото, който трябваше да прави упражнения по тишина, за да се справи със страха си от нея.

— Тя е всичко, което някога съм си представял и дори още по-объркващо, което никога не съм си представял — тя е и двете неща поотделно, и едновременно. Има най-сладките бели ръце, които в никакъв случай не са малки, но блестят от белота. Има бенки — просто неустоими заради кафявия им цвят, не че бенките на другите не са също кафяви, но нейното кафяво е много възбуждащо за иначе независимия ми член, с който съм дори склонен да си говоря, когато се появи нещо подобно, макар ако трябва да бъда искрен, то никога да не се е появявало или поне не с тази сила, с която го усетих сега…

— Къде я срещна? — повдигнах вежди.

— Колежка ми е, разбирате ли? Досега винаги съм осъждал всички мои колеги, които се заплесват по други от офиса, а ако онези пък им отговорят по някакъв начин, или което е още по-неприятно — ако съответната двойка прави всичко, за да прикрие следите от вече състоялата се връзка, но всъщност като се замисля, и да не прави опити — това пак е неприятно за мен и очевидно няма правилен начин, по който да си представям да е създаден и изпълняван спрямо мен, за да мога аз да възприема забранената връзка като легитимна…

— Искаш да кажеш, че досега си завиждал?

— Ако завистта означава…

— Завистта е когато искаш да имаш същите преживявания, които имат останалите. Приятелството с хора, на които си завиждал, идва едва когато вече имаш това, което имат и те.

— Не знам защо ми говорите тези неща, след като аз се чувствам върху ангелски криле, щастлив и за първи път не толкова самотен, както в детството си.

— А тя отговаря ли на любовта ти? — опитах се да прозвуча спокойно аз.

— Имаме си закачки, но не мога да бъда сигурен с онази несигурност, с която се кладе огънят, ако сте били сред природата — може би именно това ме прави толкова щастлив… — бях извън себе си. Какво толкова ме ядосваше това момче. Вместо да се зарадвам за него, аз просто исках да го ям парче по парче и да гледам как се гърчи в психоаналитичните ми лапи.

В миг ме жегна неочаквано прозрение. Може би аз бях този, който завиждаше — водех сексуален живот с две жени, но с нито една от тях не можех да почувствам това, което Стефан описваше.

— Би ли ми разказал за някоя от тези закачки?

— Еми те са трудни за описване. Изразяването от тази гледна точка стои неадекватно, съотнесено към понятието за обич, ако такова може изобщо да съществува. По-скоро не през устата, а през чувствата би могло да се изразява, и то не съвсем цялостно, усещането да искаш да си с някого.

Заприлича на недоносено тийнейджърче, което за първи път проглеждаше да види някое момиче. Предполагам, че в този си вариант би пробудил умилението на целия букет психоложки, но не и моето. Изпитвах желание да смажа този едва поникнал стрък на щастие, който още не знаеше какъв ще бъде въздухът навън, но все пак поникваше.

— Ходили ли сте някъде извън работна обстановка?

— Да! Тя въпреки незаинтересоваността си от подобен разряд филми, и едновременно с това крайното си любопитство, подплатено от собствените й предвиждания какво би могло да се случи ако… — Стефан се почеса по тила. — … се съгласи да гледа „Стар Трек“ с мен.

— Ти опита ли да я докоснеш?

— Да. Ето тук е моментът да съобщя лошата новина — рече най-сетне Стефан. — Тя е омъжена.

Изведнъж всичко ми се изясни. Тунелът от неадекватности на Стефан, отново го всмука обратно. Ами да! Коя друга би му се навила — ако не някоя загоряла за секс отпусната омъжена застаряваща жена?! Той би й бил удобен — защото щеше да я гледа като кукличка, да прави всичко възможно за нея, да засвидетелства неговата нормалност в света на другите.

Агресията ми се изпари заедно с реабилитирането на натоварения му с идеята за нещастие образ, но се почувствах пусто. Реагирах първосигнално като клиентите си и нямах право да изисквам от тях да се държат по-зряло от мен.

— Какъв беше проблемът да я докоснеш?

— Сам разбирате, аз бидейки все пак човек с лично достойнство и морал… не бих могъл да пристъпя тези принципи, тъй като ще навляза в полето на абсолютната несигурност, което би ме дискредитирало пред самия мен и бих се почувствал не толкова добре именно от този факт, а не това е нещото, което искам да постигна…

Стефан нямаше скоро да промени начина, по който говори. А аз се заблуждавах, че с игри нещата щяха да се подобрят!

— Един момент — прекъснах го. — Правил ли си упражненията, за които говорехме?

— Любовта ми към тази жена е един вид самоизолация заради разсеяността, с която поглеждам на всичко, което не представлява самата тя, така че от тази гледна точка би могло да се твърди, че мълчаливите ми умисляния за нея са представлявали един вид спонтанно изпълнение на Вашето задание…

— Не можеш да съотнесеш заданието ми към флирта си, Стефане — загубих аз търпение.

— Бих искал да опровергая това твърдение, което намирам дори за не толкова неудобно, колкото за неправилно и вътрешният ми интуитивен компас оценя като обидно.

Спрях да слушам безумните му главоблъсканици и мислите ми естествено се прехвърлиха към самия мен — всеки път, когато изпитвах несигурност, правех така. Хвърлях се от самовлюбеност в самия себе си, както беше в началото на работата ми с него, до отчаяние, че нещо щеше да излезе от мен като психоаналитик. Бях преминал през толкова лекции и обучения, а продължавах да се спасявам или самопогребвам в ниското си самочувствие. Не смеех да се справя с него, защото се страхувах да не разместя всички пластове в живота си. То бе най-верният ми спътник през годините и колкото ми бе вредило, толкова и ми бе помагало.

В този момент се чудех кой от двама ни бе пациентът и дали и двамата не се търкаляхме по един и същи наклон, капсулирани в своята прозрачна топка от глупост, наречена „свят“.

Това беше първата сесия с клиент, която ме изведе толкова неудовлетворен от самия себе си. Бях изнервен и раздразнен. Не беше добра идея да се виждаме с Диана точно тогава. Напоследък не се засичахме много вкъщи. Аз гледах да съм там, когато нея я нямаше, а тя вероятно скучаеше и измисляше поводи да излиза с приятелките си. Отношението й ме дразнеше, макар да съзнавах, че няма вина. Озадачавах се. Не исках да мърсувам само аз, да се чувствам гузно, неясно и смотано. Вече се притеснявах какво щяхме да правим в Москва заедно, а ми оставаше малко да досъбера сумата, необходима за това пътуване.

Прибрах се вкъщи с надеждата да не я намеря там. Нямаше я. Беше оставила бележка на кухненската маса, че излиза с приятелки. Колко еднотипно и банално! Дори не намерих сили да я обвиня в лъжа наум. Щях да гледам филм и да заспа без значима мисъл в главата си. Така минаваха дните, за които никой не разказваше нито във филмите, нито в психоаналитичните сесии, нито във великите романи. Неслучването значеше, че живеех.

Смъртника

Кожата ми ме боли като остъргана и мирише на изгоряло. За миг се чудя дали това не е от триенето при високата скорост. Главата ми дрънчи, а под гърдите си усещам непоносима тежест все едно някой е поставил камък върху тях и аз не мога да поема въздух. Усещам трептене — носът ми вибрира. Пипам го и пареща болка ме пронизва. Свивам коремните си мускули, за да се предпазя от нея и болката ме размазва и там. Тялото ми се разтриса в спазми и се събуждам.

Смъртника дойде в обичайното си умърлушено настроение. Постави бастуна зад вратата и се настани.

— Сънувам сънища напоследък.

— Какви сънища? — попитах.

— Еми не е за разправяне.

— Знаеш ли, сигурно няма да ми повярваш, но сънищата са много важни, за да разберем какво се случва с теб.

— А, важни?! — усъмни се той. — Много знаеш ти!

Превъзмогнах вълната от раздразнение към старческото. Главата ме болеше.

— Мисля, че е време да надникнем какво се случва под водата. Досега плувахме само отгоре.

— Хм… — замисли се Смъртника. — Хм.

Той помълча известно време, преди да проговори. Знаех, че това бе знак, че при него нещата започваха да се случват.

— Би ми било интересно да чуя някои от сънищата. Те могат да ни подскажат накъде да вървим — казах и Смъртника свъси лице. Бях на ръба да го загубя, затова додадох: — Не защото гадаят бъдещето, а защото представят ясна картина на душата тук и сега.

— Добре де. Ще разкажа. Няма какво да губя повече и без това. Ходил съм в Москва преди двайсет години…

— И аз ще ходя там сега — не се стърпях. Колкото не исках да изглеждам хлапашки, толкова по̀ не се получаваше. Груба грешка! Клиент не се прекъсва за щяло и нещяло и не се споделят лични неща, освен ако не могат да помогнат по някакъв начин.

— Така ли? Че как така?

— Приятелката ми ще ме води при роднините си. Те са оттам.

— Иди, момче — въздъхна Смъртника. Учудих се и едновременно с това благодарих, че не се заинтересува повече. Иначе трябваше да се напъвам да го върна там, откъдето започнахме.

— Та да продължим със съня — казах благо аз. Благината очевидно помогна. Ставал бях свидетел как наистина помагаше при хора с променливи настроения, какъвто си бях отбелязал във файла, че бе Смъртника.

— Съня… викаш. Еми какво за съня — пое той въздух през зъби. — Бях като утрепан целия ден след това. Сънувах Ленин.

— Разкажи ми самия сън — от началото до края — колкото и безсмислен да ти се струва.

Едва сега забелязах червените му бузи. Ето какво му придаваше изкуствено младежки вид. Ръцете на Смъртника бяха положени върху облегалките от дивана и един от пръстите му потропваше. Заприлича ми на племенен вожд с бялата си коса. Имаше нещо във вида на старците младежи, което бе толкова нелепо и заради него те изглеждаха смешни и добри едновременно. Усещането ми за абсурд идеше от това, че едновременно бях крайно отвратен от тази късно избуяваща сексуалност и пресилена активност, които не считах за нищо повече от желание за живот заради неприемане на миналото. Този тип хора сякаш растяха с по-бърза скорост, отколкото мозъкът им можеше да възприеме.

— Та съня… — припомних аз и се усмихнах.

— Отивам в Москва, сега, на дърти години, и се нареждам на опашка пред Мавзолея. Влизам… а, преди да вляза, виждам, че вратите се поклащат леко. Чудя се дали е отворено. Оказа се, че не е, и влязох. Бях с моята жена… Божана. За нея ще ти разправям друг път — смути се Смъртника.

— Опиши ми помещението, в което се намираш.

— Еми стените са кафяви и има рисунки с разни клони — тя обичаше клонаци. Шиеше си такива поли — ако можеше да намери по магазините такъв плат.

— Да се придържаме към съня — казах аз предпазливо.

— Съня, викаш… и има две стъпала до ковчега. А това не знам дали сега е така или не, но тогава, навремето, през шейсета година, като ходих на бригада там… и ни бяха завели в Мавзолея — не беше изобщо така…

Поех шумно въздух, за да припомня отново, че трябваше да се придържаме към съня.

— Да… И се качих. Там имаше някакви бабушкери — абе истински рускини — огромни, топли, миришат на пикня. Гледам аз иззад тях… Ленин! В стъклен ковчег с кръгло прозорче към главата. Като космонавт. Значи… много малка беше тая глава, казвам ти — като кукличка. Устните му потрепват все едно сам си говори. Върти очи. През туй време го преместват двама яки бабаита. После се разпищя алармата. Оглеждам се — Божана е изчезнала. Тръгвам по коридора да бягам, но един руснак ме връща. Обяснява ми, че навън има опасност и трябва да сме вътре. Води ме там, където е Ленин. Сега се оказва, че трябва да ме забавляват — тук Смъртника ме погледна колебливо и след като кимнах в знак да продължи, той го направи — Слагат главата на Ленин в найлонова торба. Ще го преместват някъде. Но го изпуснаха… Олеле майко. Оказва се, че това било забавлението. Ставам от легнало положение… да, забравих да кажа, че съм се излегнал на един стол — от тия, дето ги има на плажовете.

— Шезлонг?

— Да… все едно. И после си тръгнах. Не исках да участвам в шоуто. Това е.

— Да. Интересен сън — произнесох се в ролята си на читател на несъзнаваното. През главата ми мина мисъл, че читателят означаваше всъщност „прочит“ и колкото бяха читателите, толкова можеха да бъдат и прочитите.

— И какво ще ми кажеш, момче? Какво пише по дебелите книги?

— То не е толкова дебелите книги, колкото твоята ситуация сега… — казах и направих драматична пауза. Притворих очи за миг: — Това е сън за твоята загуба. Обикновено казваме на хора, които претърпяват загуба, че не животът си отива, а нещо от него си отива. Тук въпросът е какво. Преодоляването на тази загуба на брат ти ще отнеме време, но искам да знаеш отсега, че това е процес, което иде да рече, че има начало, среда и край.

— Ти как можеш да знаеш? Колко близки си загубил, момче? — попита старецът кротко.

— Губил съм. В това можеш да си сигурен.

— Да загубиш баба или дядо не е като да загубиш брат.

— Така е. Спор няма. В твоя сън един труп се съживява — изглежда малко насила, ако не се лъжа. Ти осъзнаваш, че това е труп и въпреки всичко той има признаци на жив човек или поне главата му. Главата обикновено свързваме с мислите на човека. Тук въпросът е дали ти я свързваш с това.

— Главата ли? — рече той и присви очи.

— С какво я свързваш „главата“?

— Главата е разумът.

— Нека се опитам да поразсъждавам върху това. Разумът — той не се влияе от чувствата. Той е хладен и преценява всичко според обстоятелствата и според законите на живота, така ли е? Поправяй ме, ако греша.

— Сложно е това за мен, момче.

— Добре тогава. Да кажем, че главата в съня, която поставят в найлонова торба, е твоят разум. Той е отцепен от тялото, от емоциите и това неслучайно е така. Отцепване може да има, например, когато за ума е тежко да възприеме това, което се случва. То е твърде силно, за да бъде прието. Говоря евентуално за твоята загуба… смъртта на брат ти. Гледай на сънищата си като на хапчета, които взимаш, преди да си се разболял. Сънят ти представлява такова хапче, което действа, без дори да мислиш за него. Той ти помага да се справиш по-бързо.

— Хм — Смъртника гледаше в балатума замислено. Току отпиваше по глътка от пластмасовата чаша с вода, която бях поставил за него.

— Понякога сънищата просто подсилват нещата. Те подхранват онова, което се случва в реалността и го обличат в символ като… Ленин в мавзолея. По-късно ще те попитам и за значението на Ленин за самия теб, но преди това ми се иска да кажа още няколко думи. В съня ти се появява и друг мощен символ — и това е на шоуто, забавлението. В реалността би било абсурдно да се провежда шоу в мавзолей, нали така? Но сънят не е реалност и затова е добре да го мислим другояче. Ти си тръгваш от забавната програма, без да искаш да участваш в нея, дори като наблюдател. Какво изпита тогава?

— Какво да съм изпитал?

— Например, беше ли отвратен? Бързаше ли да тръгнеш? Как се почувства в самия сън? Не сега, като ми го разказваш, а тогава. Твоят сънуващ човек как се почувства. Разбираш ли?

— Еми как?! Просто не исках да оставам. Забавлението не ме интересуваше и си тръгнах.

— А Ленин? Какво означава той за теб?

— Никога не съм бил политик. Дори по комунистическо време ми беше все едно дали съм член на партията или не. Нито съм искал, нито не съм. Имах нужда само да ме оставят на мира да си гледам живота.

— От това, което ми казваш, разбирам, че Ленин няма никакви наслагвания от външната среда за теб…

— Е, чак да няма. Той беше светът тогава.

— Тоест това е един стар, отминал свят — уж, мъртъв, но всъщност с признаци на живот. Да не би този свят да е отминалият свят, света, който свързваш с брат си?

— Възможно е — рече Смъртника замислено.

Окуражен, продължих:

— И този свят между вас да си е отишъл. Може да се опитваш да го съживяваш, например с тази идея за старческия дом за приятели.

— Но това ще стане, драги! Щом аз кажа нещо, то се случва.

— Разбира се, Ленин винаги може да оживее в съня.

— Може да оживее — повтори той.

— Но не оживява в случая. Даже напротив, главата се търкулва само за да потвърди, че в крайна сметка става дума за мъртвец, а не за жив човек — направих пауза. Беше време да съобщя лошата новина. — Твоето несъзнавано те подготвя именно за това. Брат ти и светът, който е произлизал от него, са безвъзвратно загубени. Може да си ги спомняш, може от време на време този свят да се размърдва, но той няма да оживее в пълния смисъл на думата. От тази гледна точка… — поколебах се, но реших все пак да задам въпроса си, — сигурен ли си, че е добра идея да се заемаш със старческия дом?

— Сигурен съм.

— Но… така няма да върнеш брат си — казах предпазливо.

— Аз това не го правя заради него. Правя го заради себе си.

Усмихнах се. Смъртника вършеше сам най-важната работа. Почти усетих желанието за живот, което го издърпваше напред.

— Да. Прав си. И втората част на съня го доказва — признах грешката си аз. — Там ти не си жертва. Ако беше такава, ти щеше да останеш и да гледаш тази безсмислена програма по съживяването. Ти отказваш да си част от това. И избираш да си тръгнеш. Това те прави действащ, това те прави спасител на самия себе си от безсмислеността, от остарелия свят, който решаваш да напуснеш. В началото на посещението си ти пристъпваш с любопитство към този свят, за малко ставаш негова жертва, като биваш положен на шезлонг откъдето да наблюдаваш програмата. Но много бързо се измъкваш сам. Може би несъзнаваното иде да покаже, че имаш сили да си тръгнеш от този стар свят, от мавзолея, в който си го препарирал твоя брат, защото… еми, защото навън кипи друг истински свят с други правила.

— Не! Навън ме чака опасност.

— Но не и в края на съня. Когато се опитваш да излезеш по-рано, биваш върнат, защото е твърде опасно. Трябва време, за да се преживее една загуба и е добре да си го дадеш. Да тъжиш, да се чувстваш празен, да се чувстваш самотен — без да обграждаш това в ненужна веселост, закачки или нови идеи като тази за старческия дом. Просто имаш нужда от време за преживяването на смъртта. Останалото може да остане за по-късно. Но аз мисля… мисля, че това по-късно вече е настъпило. Старчески дом, за да се чувстваш добре — защо не?!

Смъртника беше смръщил устата си, както правят мъжете, които не плачат. Техните бръчки от мръщенето са браздите на неизплакания плач. Той поклащаше глава към гърдите си сякаш с всяко поклащане приемаше все повече от моите думи. Интересното е, че същото правех и аз. Все едно се люлеех на неудобния фотьойл, без реално да го правя.

Смъртника беше на ръба да се разплаче. Не знам дали защото го видях, или защото сам се разчувствах отпреди това — но и аз бях на този ръб. Може би бях прекалил с анализата, може би изрекох твърде силни думи, които удариха дори самия мен!

Реших да сменя темата. Нямах идея дали това щеше да помогне или да изиграе лоша шега и да засили интензитета на емоцията. По дяволите! Не трябваше да сменям темата, само фокуса. Рискувах и просто стрелях!

— А брат ти имаше ли свои близки или поне такива, за които ти да знаеш?

— Може и да е имал, не знам — Смъртника стоеше отпуснат на стола, но с радост се залови за тази сламка, може би, за да не се разплаче. — Сещам се за една жена, която, преди да се разболее, го посещаваше от време на време. Тя имаше мъж, но идваше… да, идваше.

— Тя дойде ли на погребението?

— Не — Смъртника прие отново онази плачлива физиономия.

— Знаеш ли, не е много в реда на нещата, но искам да ти разкажа нещо за себе си. Дали ще ме изслушаш? — продължих, без да очаквам отговор от него. — Когато умря моят вуйчо, майка ми беше съсипана. Той имаше семейство, беше разведен и умря сам, без да го види сина му, нито бившата му жена. Никой така и не се сети за мен — аз също тъжах за него, също се чувствах съсипан. Просто не бях в центъра на събитията и не участвах с кой знае какво, освен с редки посещения — ама като казвам редки, значи редки. Накрая не отидох на погребението. Беше през зимата и бях повален от грип с висока температура. Почувствах се ужасно. Знаех, че вуйчо ми нямаше да ми се сърди заради болестта ми в онзи момент, но всички останали вече имаха истински повод да считат, че този човек не бе значел нищо за мен.

— Искаш да кажеш, че никой не е помислил за мен?

— Да. Нито за твоите чувства, нито за твоята отдаденост. Нито за…

— Не очаквам благодарност — настърви се той внезапно.

— А разбиране?

— Разбиране, викаш. Че кой може да разбере другия, момче?

Беше прав. Продължихме да разговаряме философски за живота, докато той се съвземаше все повече. Ако бърборенето ми пречеше през по-голямата част от времето, това беше случай, в който ми помагаше.

В този момент ми мина през ума, че исках да познавам тези хора в реалния си живот, да ги тупам по рамото, да раздавам хаотично съвети. Но пък тогава едва ли щях да познавам проблемите им от сегашната гледна точка. При психоанализата нещата вървяха в едната посока — така поне изглеждаше на външен вид. Клиентът не знаеше почти нищо за своя психоаналитик. Много хора не схващаха разликата и често съветваха ако някой имаше проблем, да го сподели с приятел, защото щяло да му излезе безплатно. На тези хора веднага казвах следното: „Ами говорете на уличен стълб тогава. Това също ще излезе безплатно.“ Нямаше как перспективата на слушането да бъде същата. Разказът се определяше до голяма степен от начина, по който слушаше слушателят.

Програмистът

Бях на ръба на силите си преди заминаването. Имах нужда да се освежа, но не знаех как. Обикалях с мотора, излизах с Диана, прекосявах града с бързо ходене. Имах неясно предчувствие, на което не се доверявах. Обяснявах си го с факта, че не бях пътувал извън Европа. Преместването на тялото свързвах погрешно с преместването на съзнанието.

Програмистът дойде и разсея мрачните ми мисли. Прегледах грижливо файла с неговата история, защото ми се струваше, че забравях подробности. Бях започнал да си вадя ключови думи, които поставях в края на клиентския файл: Очиларко. Вина заради хазартни игри. Несправедливо обвинен — може би. Агресия в работата. Почти нищо за семейството.

— Не съм искал прошка от родителите й. Нелепо е — започна той направо.

— Защо мислите, че е нелепо?

— Защото никой не прави такива неща. А и аз никога не съм го правил.

— Това не е оправдание.

— Да, така е. Но не желая да го правя. Просто не искам, не мога.

— Не се насилвайте — да поискате прошка има смисъл, само ако чувствате, че го желаете. Да се насилвате да правите това — е излишно и няма да доведе до нищо добро. Носите ли сън?

Изглеждаше изпит, със сива кожа, ненормално сива — като пресен мъртвец, чиито ръце все още не бяха изстинали.

— Този път да. Бях се наял яко и имах киселини, та сънувах, че сме някъде и се бием с автомати, ма после се появиха някакви извънземни, които могат да се телепортират и да изникват покрай теб и трябва да ги убиваш само с някакъв лък с червена светлинна нишка на него, та се събудих, когато тези гадини се появиха. Инак до автоматите си водих битката спокойно и не ми дремеше. Хм, тия гадини изникваха изведнъж, и като ми се показа по едно време един, ме изненада. Събудих се.

— Това прилича на компютърна игра!

— Да, но бях наводнил матрака, като станах. Треперех.

— Битка… хм — загубих дар слово. Мислех за свои си неща и не можех да се съсредоточа. Сънят не ми се виждаше важен, но си припомних, че трябваше да се движа заедно с клиента. И че не можех да направя нещо повече. — Когато нещо изниква внезапно, обикновено става дума за съдържания (мразех тази дума, но не успях да намеря с какво да я заместя), които са били у нас, но не сме забелязвали. Ти водиш война, а те ти пречат да водиш войната по правилата, така ли да разбирам?

— Нещо такова.

— А помниш ли защо водеше тази война?

— Не. Но не ми се струваше странно, докато сънувах.

— Това е нормално. Сънят е странен, защото отразява състояние, а не пресъздава нещо реално случило се (не знам за кой път обяснявах това). Лъкът е атрибут на ловеца, а ние в най-древното си проявление сме именно такива. Интересното е, че древното средство, през което се изразява твоята мъжественост, използва модерни стрели. Не се смей.

— Смешно е! — кискаше се той.

Направих се, че не чувам това.

— Обикновено несъзнаваното се разпознава по това, че се появява в маса от същества. Тоест ти се опитваш да се справиш по мъжки — с това, което си бил и можеш да бъдеш, но още не си… не знам дали разбираш… Това, което си потискал, изненадващо се появява на светло и ти се бориш с него. Може да съотнесем този сън към онази история от твоето минало.

Буквално и мръснишки приших съня към историята му. Беше очевидно, че този път съновната реалност нямаше нищо общо, но аз исках да го насоча към предишния ни разговор и използвах съня, за да направя това. През това време усмивката на Програмиста беше преминала в гротескно изкривена физиономия. Челюстта му се беше стегнала. Гледаше ме уплашено. Ръцете му стояха като рамки на тялото, към което бяха приковани по грешка. В този момент осъзнах, че правя грешка, като се опитвам да стигна до него по вербален път или като използвам съня му. Тялото му помнеше вината по различен начин. Бърках, бърках непоправимо, но нямаше какво да направя.

— Не. Това са пълни глупости — каза той с леден глас. — Нищо не разбираш.

— И сега се бориш — казах меко и протегнах ръка, за да го докосна. Той се дръпна рязко. — Със себе си — додадох.

Нямаше какво да губя. Бях сгафил. Травматичното събитие от миналото се беше капсулирало, без да се преработи и обезвреди. Той подбираше несъзнателно ситуации, в които да се чувства виновен — тази история с хазартните игри не миришеше на нищо друго. Там винаги щеше да бъде отговорен за неприятностите, които причиняваше на другите. Това беше удобната позиция от миналото, която той не желаеше да напусне, защото бе сигурна и защото знаеше как по мъжки да се справи с нея. Беше я потискал толкова дълго, но имаше нужда от нея.

— Какво да правя?

— Ами… мисля си. Трябва да се освободим от тази вина…

— Въпросът не беше към Вас. Беше към мен самия.

— Да. Разбирам.

Припомних си да не ровя за подробностите по акта на насилие — това щеше да го блокира още повече. Това беше единственото правилно нещо, което направих. Той продължи сам.

— Понякога се чувствам недостоен. Гнил. Все едно съм се родил с десет карти по-малко отколкото другите, и колкото и да се опитвам да ги догоня, няма как да играя играта.

Бях на неговата територия, през неговите метафори. Трябваше непременно да се захвана за тях. Сетих се за ключовата дума и нейната роля в терапията. Ключовата дума се различаваше от всички други — тя видимо нямаше нищо общо с контекста и някак стоеше извън и дори не на място. Тя бе издайникът, макар че много лесно можеше да мине незабелязана, защото се разбираше метафорично или оставаше като затворена врата, през която не можеше да се мине само с работата на мисълта и словото. Стори ми се, че въпреки първоначалните си грешки, все още имаше надежда. Появата на думата „гнил“ тук ми се стори като шестица от тотото.

— Казвате „гнил“. Бихте ли ми описали по-подробно с какво свързвате тази дума: „гнил“ и дали можете да я отнесете към нещо конкретно от ежедневието?

Мислих, че съм приключил с грешките, но бях толкова разсеян, че очевидно продължавах. Не биваше да му задавам два въпроса в едно изречение — как очаквах да ми отговори? Трябваше да ги разделя. Но стореното, сторено. Повторих първата част от изказването си.

— „Гнил“ е някой мухльо, който не заслужава живота на другите.

— Кога за първи път се почувствахте така?

— Мисля, че за първи път… след онази случка.

— Можеш ли да прецениш дали си разбирал какво се случи тогава или осъзнаването дойде по-късно?

— Мисля, че второто. Нямам ясен спомен изведнъж да съм се почувствал така.

— Точно както гние плода… бавно, но сигурно — добавих.

— Да — поклати той глава.

— По-късно… се чувствах недостоен да се доближа до връстниците си, особено онези, които харесвах. Имах чувството, че ще ги заразя. Ще изгният и те. Може заради това да се забивах вкъщи. Така се научих да работя с компютър. Сега като се сещам, от малък съм играл хазартни игри. Те ме разсейваха.

Точно тук ми хрумна, че следата, на която бях попаднал преди време — онова наводнение в блока, след което той се беше усетил виновен, бе по-скоро следствие от една по-ранна вина. Тогавашното му бягство вероятно беше спасило живота му и щеше да го погуби, ако не вземехме мерки.

— Да, звучи логично, защото хазартните игри дават сила отвън — заблуждават те за момент, че можеш да имаш повече. Подобна заблуда ти е била наистина необходима. Освен всичко друго, тези хора са много самотни — забравили да общуват с останалите. Но точно както това чувство е измамно, така и ти лесно можеш да се сприятелиш с някого.

— Разбирам — клатеше глава той.

Чувствах, че думите са крайно недостатъчни, дори вредни. Припомних си, че ми беше казал колко важно бе за него да стори добро, да компенсира вината си. Знаех, че това влечение бе нездраво. Случаят му ми беше крайно интересен, защото очаквах да избягва ситуации на обърканост — толкова характерни за хората, които бяха преживели насилие. Но съществото на хазартните игри ми се струваше като ядро на несигурността. После обаче се замислих върху разсъжденията му за хазарта въобще, където излизаше, че по-сигурно от печалбата за хазартните институции нямаше. Неяснотата беше от другата страна, при потребителите. Всъщност каква неяснота! Те си знаеха, че губеха, но това не им пречеше да играят с очакванията си. Помълчахме — той, втренчен в прозореца, аз — в пода.

— Да играем — казах след малко.

Той отмести поглед от прозореца и ме погледна, без да мигне.

— Залогът?

— Ако аз спечеля, което е малко вероятно, ще разиграем сцената с чичкото. Актьорите са за моя сметка. Искам да те видя повторно в тази ситуация, искам да се срещнеш отново с насилника си.

— Какво те кара да мислиш, че не бих го направил и без облог?

— Нищо — казах и замълчах. — Би го направил без облог, но през облога, ще се чувстваш по-сигурен.

— Не бих го направил въобще. — Програмистът поглади брадата си с треперещи ръце. Очите му сега шареха по пода. — А ако загубите?

— Ако загубя, което е по-вероятно, преставам да бъда твой психоаналитик и ставаме приятели. Така със сигурност ще имаш един. Струва си, нали?

И аз обичах играта, мамка му.

— Кога го правим?

Москва

Мразех да приготвям куфара си. Изнервях се. Отделих за това няколко дни, като непрестанно взимах дрехи от багажа и след това ги връщах. В един момент ми се стори, че живея на гости в собствената си къща.

Диана се справи доста по-добре с тази задача — сякаш й доставяше удоволствие да върши тези неща. Наслагваше разни дреболии в торбички, увиваше ги грижливо. Беше подготвила и подаръци за всички. Беше купила малки картини с излети български монети, върху които бяха изобразени български царе — Симеон, Борис, Калоян и т.н.

Един приятел щеше да ни закара на аерогарата в деня на заминаването. Беше една от онези блестящи утрини, които човек събираше и държеше в ума си за всеки случай, ако там, където отидеше, се окажеше студено. Не пътувах със самолет за първи път. Обикновено ми прилошаваше при излитането. Слабият ми стомах веднага ме подгонваше между седалките. Любимата ми част от летенето бе когато вече бяхме над облаците и дишахме пречистения въздух. Бях сънувал най-яките си сънища по време на полет.

Пристигнахме на аерогарата и разтоварихме червените си куфари — от най-евтините. Те бяха пълни с много подаръци и малко дрехи. Бяхме подранили дори за паспортната проверка, затова се шляехме поединично из аерогарата. Единият пазеше багажа, а другият обикаляше. Приближих се до суперскъпото кафе в десния край и се загледах в полюшващите се от вятъра храсти в малкия, добре окосен парк. Бях чел, че са вложили доста пари в него, а реално никой не го ползваше. И наистина за времето, в което аз стоях до прозореца — около 10 минути, не мина човек. После дълго наблюдавах как хората увиваха куфарите си в син найлон, преди да се наредим на опашката за проверка на паспортите. Двойка — пълна дама и кльощав господин — стояха пред нас. Взирах се в отпуснатата кожа около лактите му. Беше безупречно облечен в изгладена спортна риза и мръснобели къси панталони. Не исках да изглеждам като него някой ден. Обля ме моментално фаталистично чувство, че такава съдба нямаше да ме постигне.

Диана беше превъзбудена от пътуването, не защото тя самата не беше пътувала, а защото, струваше ми се, щеше да се види с любими хора. Аз — точно обратното. Явно бях заспал на пейката. Сънувах блясъка на асфалта, тревата, безоблачното небе. Трябва да бях премигнал, защото за миг или за много по-малко от това небето вече не стоеше горе. Не можех да определя къде точно обаче. Поех си дъх, но изпитах неописуема болка в дробовете. Всичко се случваше много бавно, а дишането ми сякаш се беше ускорило. Всеки път, когато вдишвах, се свивах в опит да понеса това действие.

Отворих очи и дишах известно време с полуотворена уста, за да се убедя, че нищо подобно не се случваше, и всичко беше просто сън. Стоях няколко минути в унес. Повтарях си, че бях на аерогарата с Диана. Моето момиче беше подпряло глава на мен и смучеше от малкото вода, която й беше останала в пластмасовото шише. Преброявах реалностите отново и отново, но все още не излизах от онова пространство между тях, където се чувствах безкрак, в ничия земя и по никое време.

— Да ставаме — каза тя. — Започват да се редят.

— Диана… — обърнах се към нея предпазливо. — Аз бях заспал, нали?

— Що за въпрос. Много ясно.

— Много ясно — повторих и се насилих да се усмихна.

Изведнъж се почувствах страшно изтощен. Краката ми се разтрепериха. Трябва да бях пребледнял, защото Диана ме попита дали бях добре.

— Гладен съм.

— Да, как не се сетих?! Вие, мъжете, с вашата коремна любов.

В следващия момент, който помня, дишах от пречистения въздух и се наслаждавах на облаците и блудкавото кафе.

Летящият мениджър

— Не издържам повече! — ревна срещу мен той.

— Какво се случва? Първо се успокойте!

— Не мога повече да се занимавам с тия простотии… — тръгна из стаята с телефон в ръка, който поглеждаше от време на време. Бях сигурен, че не го виждаше.

— Седнете. Запазете спокойствие.

Да чуеш от психоаналитика си, че трябва да се успокоиш, бе абсурдно. Ако някой психоаналитик го кажеше, значи не бе такъв по професия.

— Какво се е случило? Какво се е случило? Някакъв ненормален шеф, който не знае какво прави! Тази фирма е наполовина моя, бе ланкольо! Аз я създадох с всеки програмист, който привлякох в нея! С всяко бюро, което се добави, с всичките лайна, които изядох!

— Какво е направил той?

— Това, което аз градя, той го разрушава с един удар! Той е едно голямо дете, но пък и аз съм човек!

— Това как Ви кара да се чувствате?

— Безпомощен, гневен… абе отвратително ме кара да се чувствам.

— Можете ли да се сетите за друга ситуация, в която сте се чувствали по този начин? Гневът е един от начините да преработим болката. Възможно е да сте изпитвали подобни чувства още в детството.

— Не мисля, но обещавам да помисля — каза той, вече по-спокойно.

— Защо се изненадвате?

— Защото имам предразсъдъци към психоаналитиците. Надявам се да оцените искреността ми.

— Оценявам я — помислих, че едва сега той отваряше врата, за да приеме какво му казвах — нещо, без което истинската анализата нямаше да постигне резултат.

— Е, сещам се за подобни случаи… трябва да съм бил в първи или втори клас.

Веднага си помислих, че може да е бил изнасилен или пребиван от баща си. Или пък кой знае… майка му да бе вършила извращения с него.

— Да, продължете.

— Бях пропаднал в една шахта в Казанлък. Аз съм оттам между другото. Майка ми… — присви очи той, — ми беше забранила да ходя там и аз, естествено, отидох. Пуснах единия си крак… спомням си как гледах дъното. Страхувах се и в същото време изпитах удоволствие. Мисля, че тогава за първи път ми хареса и после си го търсих. Това с летенето няма как да е различно.

Изчервих се. Бях предположил ужасии за клиента си — а истината беше по-близо до скуката, отколкото до ужаса.

— И съвсем ли пропаднахте?

— Само с единия крак. Но бях ядосан, защото колкото и да се опитвах да изляза, не успявах. Вътрешната страна на крака ми се беше разранила до кръв. Плачех и не смеех да извикам някого за помощ. Накрая случайно мина старец, който ми подаде ръка. Измъкнах се и хукнах към къщи. Щом завих зад ъгъла, се разплаках на глас.

— И тогава сте се чувствали безпомощен и гневен?!

— О, да!

— Какво се случи след това?

— След кое?

— След като се прибрахте.

— Не помня точно.

— Казахте ли на някой?

— Не. Промих сам раната си с риванол.

— И после връщахте ли се към този спомен?

— Да, неколкократно.

— Изпитахте ли и срам?

— Да. Срам, че не съм се справил като мъж.

— Как оценяте случката — като значителна или не толкова?

— В какъв смисъл?

— В смисъл дали това е нещо, което си припомняте често през годините.

— Не, не. В никакъв случай. Просто дадох пример с нея, защото чувството на безпомощност много прилича на онова, което изпитах тогава. А Вие нали това ме питахте.

— Ясно. В такъв случай можем ли да кажем, че свързвате чувствата на безпомощност и гняв с това, че не се справяте като мъж?

— Възможно е — каза той предпазливо.

— Но всеки човек се чувства така в определени моменти и това не означава, че не се справя със ситуацията. Човешко е… — направих пауза и продължих. — Възможно ли е някой да е искал от вас да не плачете и да се държите „като мъж“ от дете? — направих знака за кавички с пръсти.

— Да, всъщност, както можете да се досетите — това беше баща ми!

— Да не плачете няма нищо общо с това дали сте мъж или не, предполагам, е ясно.

— Да, знам.

— Да не плачете няма нищо общо с това, наистина.

— Да, знам.

— Да не плачете…

— Престанете с тези папагалски истории! Знам това!

— Да не плачете — продължавах аз, исках да го ядосам, ако не можех да го разплача.

— Няма нищо общо с това — повиши тон той. — Няма нищо общо с това. Няма нищо общо с това. Няма…

В края на сесията, беше проумял, че летенето не можеше да го изцери от стреса в офиса. Имаше нужда от друго. Трябваше да действам бавно, за да разберем какво бе то, но по-бавната скорост вече не ми понасяше. Писваше ми да придружавам в чужди пътешествия.

Писателката

Усетих груба ръка на санитарка, която ме дърпаше без оглед на това дали ми беше удобно. Болеше ме пронизително. Всичко бе налудничаво бяло. Лампите светеха с бяла светлина, хората бяха бели и груби. Болеше, но едновременно с това оглеждах плътта си върху носилката. Помръдвах очи и санитарката се разкрещяваше от ужас. Стрясках се и се събуждах. Целият бях в пот и лепнех като сладка роса.

— Е, направихте ли списък с нещата, които искате.

— Да. Списъкът е кратък — рече тя и го извади от чантата си. — Вижте.

Прочетох го и се усмихнах.

— Здраве — това е ясно. Любов — също. Но интересното е третото — да успеете да напишете такъв роман, че все едно сте преживели събитията в него и… това не е всичко, пишете тук, този роман да стане добър. Амбициозно, наистина!

— Ами такова е.

— Но защо така все едно сте преживели?

— Защото смятам, че това е най-добрият залог за успех на едно художествено произведение.

— Хм. Аз го разчитам по друг начин. Не искате ли просто да бъдете успешна? Защо се концентрирате върху начина, по който това ще се случи? По-важното е да искате, без оглед на методите.

— Не разбирам.

— Просто искайте.

— Не. Не разбирам защо по този начин.

— Защото умът ни е твърде ограничен, за да разбира такива неща, не мислите ли?! Дайте да видим дали ми носите сън.

— Кой от всичките?

— Не е нужно да разказвате всеки свой сън. Само онези, които смятате за нужно.

— Добреее — замисли се тя. Ще разкажа този. Той не е обичаен — в него няма нищо от ежедневието ми.

— Нека чуя.

Писателката се натъкмяваше излишно дълго на фотьойла, досущ като Детето — не можах да не направя това сравнение. Накрая отметна косата си назад. Разнесе се тих повей с мирис на виолетки. Гледах я, без да мисля за друго, освен за собствения си кошмар. Тя пое дъх и смеси съня си с моя, докато накрая трябваше да полагам усилия, за да различа кой на кого е.

— Всички у дома спят, а аз излизам на нощна разходка в града. Минавам между блоковете и наблюдавам огромната красива жълта луна. Срещам мъж, който ми е непознат и знам, че е много важен. Той ми обяснява, че съм избрана за пътешествие до Луната и ми връчва специални чорапи с помощта, на които да мога да летя. Аз казвам, че трябва да се върна у дома да се подготвя. Правя го, събирам багаж, който всъщност няма да ми трябва, и потеглям. Качвам се на колата си и шофирам до старинен университет, издържан в готически стил. Влизам вътре да се изпикая и бързам да изляза. Продължавам нататък. Намотавам набързо чорапите, политам един-два пъти, за да ги изтествам. Мъжът ме поздравява като първия човек, който ще лети до Луната за удоволствие и аз стоя готова с обутите чорапи от тип „гети“. Събуждам се.

— Хм — погладих аз брадата си. — Много женски сън.

— Какво имате предвид?

— Луната е женски символ. Тя прелива от пълно към празно и обратното. Има особен вид цикличност при нея. Случват се дни, в които тя е изпълнена и осветява със своята светлина, а в други е много фина, много нежна. Но дотук с Луната. Да видим в какъв контекст се появява този архетипен модел във Вашата история.

Можех да използвам думата „архетип“ свободно пред Писателката. Дори да не знаеше, че това бяха модели на поведение, тя щеше да се досети.

— Какво е архетипен модел? — попита ме.

Може би я надценявах. Обясних.

— Да набележим основните моменти в съня: това са Самотната нощна разходка, Срещата с мъжа, за който искам да ми разкажете повече, — какво беше усещането Ви за него, връщането у дома, посещението в университета за тоалетна и накрая реалната подготовка за пътуването до Луната.

— Инак в реалността не съм искала да ходя до Луната!

— Сънищата представляват зашифрована карта на вътрешните ни преживявания. Те идват, за да подсилят, да помогнат на вече ясните тенденции във вътрешния ни свят да се изявят. В този смисъл Вашето пътуване до Луната е съвсем реално свързване с женското у вас и няма отношение към реално събитие с пътуване до Луната.

— Разбрах — козирува тя в опит да се пошегува.

В този миг исках да й се стъжни. Да не сме в увеселителен парк, я!

— Та в първата фаза Вие се разхождате през нощта — тогава, когато мисленето е замъглено, когато е времето на емоциите, пространството за лично време. Срещате мъж… Опишете ми този мъж.

— Еми той беше висок и имаше брада, леко набола.

— Приличаше ли по някакъв начин на някой, който познавате?

— Не… — тя се поколеба. — Но ми хареса. Беше внушителен, авторитетен.

— Пътуването до Луната за удоволствие е явно нещо, за което не всеки е отреден. Този мъж, или нека кажем, тази мъжка енергия в съня, Ви кара да се чувствате специална. Тя работи за това. В случая, бихме могли да разглеждаме тази фигура като представител на мъжката същност в жената. Обикновено тази част от жената я представя като логично разсъждаваща. Мъжът в жената, ако мога така да се изразя, нарежда накъде да се поеме и какво да се направи. В случая този мъж прави точно това — той избира теб, съзнателната част от теб — да се придвижи до Луната. Какво е Луната за Вас?

— Луната е загадъчна, привлича ме. Луната е депресия, луната е самотност, луната си е цяло мое състояние.

— Тоест Луната стои в представите Ви по-скоро с „негативен“ оттенък?

— Ами… да. Луната е много красива, обичам да я гледам. Тя е и светлина в тъмната нощ, която озарява пътя, но и също тази, която възбужда вълненията на морето и на моето море. По това време не мога да спя и това се случва често. Мисля за себе си, за живота си, повтарям едни и същи мисли до безкрай.

— В такъв случай пътуването до Луната, за което се подготвяте и сте специално избрана, може да се отнесе до онези кътчета у Вас, които озаряват и показват изхода, и едновременно с това подбуждат да се вглъбиш в себе си, да преповториш някои мисли, може би по нов начин. Но преди това влизате в старинен университет… това може да е теория, която следвате, школа или нещо подобно, която вече да е неадекватна за Вас в този си вариант. Може ли да мина на „ти“?

— О, да, разбира се — отговори бързо тя.

Направих го, без да се поколебая. Държах да не забравя мисълта си.

— Ти дори пикаеш на тази школа, тя не ти е нужна за твоето пътуване. След това продължаваш, за да стигнеш до човека, който ще ти осигури средствата за твоето пътуване. И това е именно мъжката енергия в самата теб, онази част, която прави нещата да се случват — повтарях нарочно. Исках добре да схване какво й казвам. — Какво е усещането ти от този сън?

— Чувствам го като важен — развълнувана съм, и… не ми беше неприятно, като се събудих.

— И аз мисля, че сънят показва процеса, който е започнал у теб, след като посещаваш психоаналитик. Така най-лесно ще идем до Луната, каквото и да изобразява тя във вътрешното ти пространство.

— А посещаваш ли някаква школа, обучение?

— Не.

— Хм. Университетът може да е и хорското мнение тогава, скованите истини на обществото, които не са валидни за теб, ако изобщо се свързваш по някакъв начин с това — повдигнах вежди въпросително.

— Може и това да е. То кой ли се свързва?

— Започна ли да пишеш, след като твоят тайнствен приятел ти даде идея за роман?

— Да, да — каза тя замислено.

— А склонна ли си да разкриеш какво? Питам и почти съм сигурен в отговора.

— Не съм.

— Може сънят да се отнася към новите ти идеи, защото Луната може да се възприеме и като светът на идеите, които преливат една в друга като нея или отразяват първичната вътрешна светлина в лицето на слънцето и я препращат към теб, когато е най-тъмно. Луната е спасение тогава, когато и слънцето го няма.

— Говорите като гуру! — разсмя се Писателката.

— Аз СЪМ гуру — пошегувах се.

— Да, как можах да си помисля друго?!

Флиртувах и това ме ужасяваше. Правех го, без да мога да се контролирам и без нарочно да опитвам. Тя поглади косата си назад, а пръстите й се движеха неуверено. Не знаеше къде да постави ръцете си. Трябваше веднага да спра това! Възмущавах се от себе си. Тя дори не беше красива — просто беше малка и удобна. Разтърсих глава, за да отпъдя неканените мисли. Погледнах часовника. Сесията приключваше. Благодарих на небесата за това!

Посрещането

Диана започна да се държи различно веднага след кацането в Москва. Очите й шареха трескаво. Отдадох го на факта, че се притеснява от това колко са се променили роднините й и как ще ме възприемат. Посрещна ни нисък рус мъж с бежов панталон, който подаде ръка отдалеч и за кратко се погледнахме. Натовари ни в чистак ново пежо 308 и заговори с Диана на руски. Аз се опитах да се включа няколко пъти, но Диана нито се сещаше да превежда, нито го правеше коректно. На две мои изречения, тя казваше няколко думи. Това ме изненада неприятно, но го отдадох на стреса, който и двамата преживявахме. Загледах се навън — безкрайно дълги магистрали с по пет-шест платна, къщи, дървета и никакви хора.

Пътувахме дълго до апартамента на леля й — почти четири часа. Хванахме най-голямото задръстване — камиони, коли, мотори и сиво, сиво навсякъде. Когато пристигнахме, вече бях готов да си тръгвам. Бях изтощен от напрежение да схвана какво си говореха и тази прашна, огромна страна определено не ми допадаше.

Още от вратата ни посрещнаха деца, възрастни и още по-възрастни. Куфари, чехли, руска реч — катастрофа. Огледахме апартамента. Беше двустаен, а в него живееха половината от хората, които ни посрещнаха. Сериозно се притесних къде щяха да ни сложат да спим, защото имах категорична нужда от усамотение.

Но при тях като че ли този въпрос не стоеше. Ако у нас човек желаеше и отстояваше усамотението си и, от друга страна, се страхуваше от самотата, то в Москва усещането бе за пластмаса. Руснакът не бе като човекът, мислех си, докато се тъпчех с пълнените чушки и кимах с престорена заинтересованост. Руснакът не пожелаваше усамотение и не се страхуваше да живее сам в огромния кукленски свят, който сам си бе създал. Ужасяващото беше, че всичко бе същото като в България, но похлупено, опитомено, стилизирано.

Диана продължаваше да подарява многобройните си подаръци, чувах въздишки, хората преиграваха или се опитваха да разчетат буквите от българската азбука по малките картини, които им беше подарила. Тя с лекота се отказа от предишната си маска на мило момиче, което можех да оформям както си поискам. Тук лицето й беше посивяло — то се топеше от чудовищните размери на всичко.

Нямах търпение да посетим музей, да се разходим, да излезем, да останем насаме. Към два през нощта разгънаха дивана в хола за нас. Всички се свряха в претъпканите с вещи малки спални, където нямаше място да се спи и на земята. Към три и половина през нощта се съмна, а в хола имаше тюлени пердета, които пропускаха светлината. Никога не бях изпитвал неудобство от това да спя на светло, но тук беше друго. Опасявах се, че нямаше да се стъмни или развидели и това ме изнервяше.

На следващата сутрин станах рано. Чувствах непоносима тежест в корема от чушките на лелята, останалите ме гледаха с овче подчинение и безрезервно желание да ми угодят и аз отново не можех да си намеря място. Никой не пушеше. За щастие, се бях заредил с три кутии от любимите си цигари, но какво беше учудването ми, когато открих, че нямаше тераса, на която да пуша. Заклещен в тази безизходица, трябваше да стоя и да чакам всички деца и нейни роднини да се събудят. Още повече че тя самата спеше. Вероятно беше говорила с леля си в кухнята, преди да легне до мен. Вече нямах търпение да тръгнем, а беше едва осем часа. Времето се точеше неумолимо бавно. Обясних, че искам кафе и притесних милата жена, която се чудеше откъде да започне — дали от немитите чинии, дали да ми прави закуска или да хуква до магазина за кафе. Докато се обуваше, ми стана жал, че постъпих така с нея. Нямах право, а бях и гост в тази къща.

Почувствах лошия й мирис, докато ми обясняваше как след това трябва да отидат да ни регистрират в полицията — не знаех, че трябваше да се стори и това. Не беше изминал и час, и тя започваше да ме печели. Но само толкова.

Към единайсет часа вече бях като обтегната струна. Не си бях взел книга да чета и това беше най-голямата ми грешка. Когато си взимах, обикновено не ми оставаше време да чета, но никога не оставах с онова неприятно усещане, че си бях загубил времето. Огледах се по лавиците — нищо интересно. В тоалетната ме посрещна миризливо старо гърне със зелен капак. Наистина тук бях в друго време.

Още от предната вечер се опитах да разговарям с младите на английски. Безуспешно! Бизнес езикът в Русия бе руският и нямаше нужда да се учи друг. Ако все пак руснакът го правеше, това не бе от прагматична гледна точка, а по-скоро от куртоазия — същата, заради която си бяха купили и пиано.

Влакчето

Намирахме се в едно от предградията на Москва и за да стигнем до центъра или туристическите атракции, трябваше да пътуваме час и четирийсет минути с влак и още около половин час с метро.

Купихме билети, които запазихме, за да ги маркираме на излизане от гарата. Предположих, че тази система бе установена като превенция за пътуващите гратис. Руснаците хитруваха, като прескачаха оградата на излизане от съответната гара. На места оградите имаха пролуки и наподобяваха железните ограждения от българските държавни училища. Струваше ми се, че зловещото в Русия бе, че някои неща бяха същите като у нас, но причините те да се случваха бяха съвсем различни.

Бяхме вече във влакчето. Стояхме и наблюдавахме унилите пътници. Някои от тях се взираха налудничаво през прозорците, други бяха затворили очи. Минаваха продавачки на вентилаторчета за охлаждане в горещите купета. Докато ги представяха, се взираха сякаш виждаха само него и всички останали бяха фон за съзиране на невидимото. Акордеонист. Сладоледаджия. Парад на необръщането на внимание. Всички се стараеха да не виждат видимото. Лицата им бяха като обърсани с кърпа: изтрити усмивки и погледи, все едно мигнали и снимани в този момент.

Диана беше разтворила краката си и поемаше миризливия горещ въздух с влагалището си. Веднага си представих как й купувам вентилатор и го пъхам между краката й. Имах нужда от близостта й толкова отчаяно, но тук тя беше по-далеч от мен от всякога.

Погледнах към русата рускиня, седнала срещу нас. Упорито плетеше покривка, чийто край се подаваше от чантата й. Навън се надпреварваха дървета, а пътниците, които се качваха на всяка гара, внасяха допълнително топлина. Целуваха се разсеяно или изливаха отегчението си в безизразни физиономии. Горите, край които минавахме и нетърпението на пътниците, преди да се качат, се сливаха в протяжната отнесеност на руското време. Намирах се в пространство, което беше чуждо и студено, но което ми ставаше все по-познато като мое лично и вътрешно.

Пристигнахме на последната гара, откъдето трябваше да се прикачим на метрото. Исках да го видя с очите си. Бях чувал много за московското метро и се подготвих да се разочаровам, защото нямаше нещо, което да бе толкова внушително, колкото рисунъкът на фантазията.

И наистина се разочаровах. Представях си го по-блестящо, а то бе напоено с мръсотия между плочките и миризма на машини. Московчаните се движеха по стълбите в бясна надпревара, за разлика от софиянците, където понякога имах чувството, че потокът просто щеше да спре. С куфари, с чанти, без нищо — руснаците препускаха така все едно изпускаха последния влак. Мотрисите пристигаха през една до максимум две минути. Леля й обясняваше, че това било така само при централните спирки. Погледът ми се спря на турист. Беше си купил бяла фланелка с карта на метрото за щампа отпред. Погледът му бе много по-любопитен от този на останалите, даже малко нахално любопитен. Вероятно изглеждах по подобен начин.

Преди всяка спирка се гърмеше по високоговорителя как пътниците трябвало да бъдат вежливи един с друг и след това се съобщаваше съответната станция. Докато чакахме, оглеждах тавана и стените. Ситна мозайка изобразяваше лика на Ленин. Побиха ме тръпки, защото се сетих за съня на Смъртника.

Големият свят

Купихме билети за Кремъл, след като чинно се изпикахме в общите тоалетни, инсталирани пред билетните каси. Престорихме се на руснаци, за да минем по-евтино. Чудовищна червена стена опасваше град в града. Мисля си как всяка тухла от строежа бе загубената възможност за щастие на мой прадядо. Бях безпомощно малък заради големите размери на всичко. Усещането за безсмислието се засилваше, а оттам и ирационалното, грозно, опразващо отчаяние. Русия не познаваше мерките си досущ като мен.

Край Кремъл се движеха лимузини, които засилиха усещането ми за самотност в един свят, който се вълнуваше толкова много от външността. Никога дотогава не бях виждал толкова червени, бели и черни лимузини. И още: джипови лимузини, сватбени, проститутски. Разхитително. Девойки точеха крака и се оглеждаха в огледалца през две минути. Влизаха и излизаха от лимузините.

В Кремъл не се случи нищо особено. Купихме си билет, за да разгледаме църквите. Вътрешността на туристическото градче представляваше плюшен затвор за хора, които не просто измисляха световете си. Те живееха в това, което бяха измислили, или което бе още по-страшно — в чуждите измислици — сякаш събираха рая и ада в един и същ промеждутък от време. Църквите, като изключим златистите купета, не представляваха нищо особено. Онова, което ме впечатляваше, бе не съществото на това, което бяха направили, а размерите.

Гледах Диана, всъщност не спирах да я наблюдавам през тези дни, в които обикаляхме по музеи, мостове и църкви. Какво ме свързваше с това момиче, което умееше да говори този близък и тъй далечен език добре? Сега ми изглеждаше толкова по-непозната и не моя. Не се държеше услужливо, не се занимаваше с моите впечатления, не слугуваше на моя свят. Ходеше си в своя, без оглед на моето удобство. Това ме дразнеше. Съзнавах глупостта на подобно поведение, защото ако я обичах, би трябвало това да ме радваше.

Мисля, че се натъжавах от предстоящата раздяла. Преди да имаше догадка за такова нещо, аз вече тъгувах. Тъгувах като Русия. Като руснака. Като църква в Кремъл. Като московското метро. Като лишената от тъмнина нощ.

Музея по космонавтика

Първото, което се виждаше в далечината, бе блестяща точка на върха на постройка. Отвън имаше паметник на ракета, висок около петдесет метра. Прииска ми се да застана под него и да погледна нагоре. Изглеждаше внушително, но не и за мен. Разглеждах пастите на космонавтите — никога не се бях замислял за естеството на храната в космическите кораби. Наврях глава през ниската врата само за да видя какво представляваше тоалетната в космическия кораб. После минах край препарираното куче космонавт и дрехите на космонавтите, които бяха толкова малки — явно хората са били по-ниски. Прозявах се, пиеше ми се, ебеше ми се, а тук бях като затворник. По-лошо: отегчен затворник.

Очаквах, че руснаците пият и се веселят, но не се получи така. След като се изпиеше бутилката с виното, се приготвяше черен чай. Безумна история. Колкото повече време минаваше, толкова повече се ядосвах. Липсваше ми софийския ми начин на живот, клиентите, Светльо.

Сън

Сънувах мост като този в Сан Франциско — огромен, със стоманени въжета, опънати нагоре: много стабилен, но тесен. По цялото му протежение се бе разположила дебела змия, която бе покрита с нещо като гумена покривка. Хванах главата й през покривалото и се вгледах в очите й. Те бяха тъмнопъстри. Гледаха ме спокойно и аз знаех, че тази страшно дълга и страшно дебела змия ми бе приятел. Хванах я през метнатата върху главата й мушамена покривка, за да не ме ухапе. Макар да знаех, че тя нямаше да го направи, защото ми бе приятел, се презастраховах. Гледах я в очите и тя ме гледаше — очите й бяха мъдри, знаеха много за мен. Познаваха ме и ми желаеха добро. Разбрах от погледа й, че трябва да й помогна да се превози с метрото. Мислех си, че ако пусна главата й, тя щеше да се навие на кълбо и това кълбо да стане толкова голямо, че да няма начин да я натоваря в метрото. Още повече че щеше да изплаши всички. Но й казах да ме последва, пък да видим какво щеше да стане. Пуснах рязко главата и се отдалечих на безопасно, както си мислех, разстояние. Змията ме последва. В този момент чух грохота на мотрисата. Обърнах се към змията, но тя бе изчезнала. Погледнах към релсите. Видях я в тъмнината на тунела. Бе отворила огромната си уста срещу мотрисата и чакаше да я погълне. Изкрещях от ужас и се събудих.

Този сън не беше част от поредицата болнични сънища, които ме преследваха напоследък, но след него се събудих в особен потрес. Същия ден посетихме катедралата „Христос Спасител“ и това ми се отрази като почивка от самия мен и собствения ми свят. Водело се, че била най-високата православна църква в света. Била разрушена след Октомврийската революция, за да построят там Двореца на Съветите, но както каза Диана, това място било отредено за тази църква и за нищо друго. Работата по строежа била спряна поради недостиг на финансови средства и, тук тя натърти, заради постоянните наводнения откъм река Москва. Храмът бе изграден към края на века и представляваше завършено копие на своя исторически предшественик. Докато отивахме, Диана повтаряше тази история многократно, като я променяше през цялото време. Всъщност исках да поговоря с някой за съня си. Тя дори не забеляза моята разсеяност. Говореше на себе си, а аз мълчах. От тази гледна точка бяхме идеална двойка в идеално време.

За първи път през живота си влизах в църква, която не бе старинна постройка. Всичко беше ново и обмислено от туристическа гледна точка — като подреден небесен свят от приказките. Навсякъде бяха опънали въжета, които проправяха пътека. На всеки ъгъл стояха пазачи, които наблюдаваха кой какво прави, а на входа проверяваха чантите. Но въпреки редовните мерки за сигурност и предупредителните табели да не се пипа, тази църква не приличаше на онези от Кремъл. Имаше нещо в нея, което беше по-специално, въпреки че се лишаваше от добавената си стойност на старинност, но още не можех да определя какво точно. Беше като ново мое състояние — такова, каквото не бях познавал до този момент.

Вътре се намираше и ковчег, пред който се извиваше опашка. Диана се впусна да се нареди и тя, въпреки че не знаехме за какво. Подочула от други посетители, че част от плащеницата на Христос била съхранена там.

Пред нас стоеше забрадена жена, облечена в черно. Тя коленичи пред ковчега и се надупи да целува земята. Подразних се от поведението й и най-вече от факта, че изобщо не се повлияваше от това какво си мислехме за нея. Почувствах се така, защото аз самият, макар и против волята си, отдавах значимото на обществото. Дойде моят ред и аз механично се прекръстих пред нещото, подобно на ковчег. Въпреки факта, че не влагах нищо, почувствах разлика, но не веднага.

Едва на следващия ден се сетих, че след излизането си от тази църква, сънят, така подобен на живота ми, който се случваше въпреки плановете ми за него, се беше превърнал само в спомен. Дали защото беше преминал един ден или заради нещо друго, но вече не изпитвах усещанията по време на и след сънуването му. Никога не си направих труда да го разтълкувам.

Диана

Бях решил да прекратя взаимоотношенията си с Диана веднага щом се върнем. Мисля, че и двамата го знаехме, но не говорехме за това. Искаше ми се връзката ни да завърши също така красиво, както започна. Нямах желание да мърлям нещата с психоаналитични заключения. Струваше ми се, че все повече забравях как се случваше психоанализата.

Мислех си — ами ако работех с хора, които никога не говореха за чувствата си?! Дали не би било по-добре за мен? Дори си представих как започвам работа в офис. Да, в офиса на някой друг, а не в жалкия си кабинет.

Мислите ми се променяха, проясняваха се. Аз отново се вълнувах от себе си, но не по предишния начин. Наблюдавах се като някой друг, срещнат случайно по пътя.

Завръщането

Още в самолета се почувствах като у дома си. Оставих Диана да хрупа сандвичи, да пие кофти портокалов сок и да се блещи в стюардесите с червени костюми.

Вдишвах бавно от кислорода, който се предлагаше от самолетната инсталация. Носът ми се прочисти и ми се приспа, но не защото наистина ми се спеше, а защото се бях успокоил. Чувствах се като къпан. Нямаше и сянка от притеснение за онова, което предстоеше да се случи — а именно, да съобщя на Диана, че късахме.

Посетих самолетната тоалетна. Кошчето преливаше от тоалетна хартия. Жените бяха маркирали и това малко пространство със своите екскременти. Погнусих се. Внезапно си представих как живея сам в малката си квартира и всичко бе точно толкова мръсно, колкото желаех или си направех. Нямах нужда някой да ми чисти, но и нямах нужда някой да мърси допълнително.

Когато самолетът се приземи, аз бях първият, който започна да ръкопляска. Харесвах този малък ритуал на пътниците, които по стечение на обстоятелствата се оказваха на една писта по съдбовния колодрум. Усещах как долната ми устна потръпна няколко пъти, все едно бях скрил червей в нея, който се бореше да излезе.

Нямах търпение да излезем от самолета, но машината като че ли нарочно се бавеше. Безкрайно дълго бучеше по пистата и правеше, струваше ми се, излишни маневри. Слязох по стълбичката и ме лъхна домашната горещина с вкус на възкисело.

Беше ми мило, че се завръщах. В действителност никога не бях имал желание да отсъствам дълго от себе си или иначе казано — от вкъщи. Смяната на мястото ми действаше по-скоро като излишен стрес, който сам си навличах заради собствения си предразсъдък, че щом бях млад и имах пари, непременно трябваше да ги похарча за дълго пътуване.

Терминал две ми се стори крайно малък, но с радост чух недоволното мърморене на пътниците, докато изчаквахме паспортната проверка. Имаше място за всеки и човек можеше да разположи спокойно багажа си, докато чака на опашката. Стори ми се дори, че празното пространство беше прекалено обширно — все едно се намирахме в склад.

Когато излязохме от аерогарата, изпитах желание да тръгна сам, да хвана такси или автобус — да си позволя да забравя за Диана.

Не разговаряхме нито в самолета, нито докато чакахме на опашката за паспортите, като изключим няколкото фрази, които разменихме пред лентата за багажа.

Нямаше таксита и се наложи да хванем автобус, като едва натоварихме двата си червени куфара. Веднага се появи контрольор, който се скара с някаква италианка. Тя не желаеше да напусне автобуса само защото шофьорът не бе имал билети, които да й продаде. Доводът й беше, че не знаела, че трябвало да се снабди предварително. Тук ми се прииска да се намеся, защото жената нямаше откъде да купи билети на автобусната спирка. Но се въздържах, защото не можех да се нарадвам на родната селяния. Ако някой някога ми беше казал, че щеше да дойде миг, в който и това да ми бъде мило, сигурно щях да се изсмея.

Слязохме на Орлов мост и оттам се прехвърлихме на такси до квартирата. Щом нахълтахме с куфарите и вдишахме от застоялия въздух у дома, и двамата рухнахме на дивана. Ушите ми бучаха. Взех душ, а след това обух джапанки и слязох до долу, за да купя домати, лук, краставици и пиле на грил. Не бях хапвал салата от две седмици и нямах търпение да го сторя. Бутнах се в миниатюрното „Фантастико“ пред блока и напазарувах.

Трябва да съм дъвкал до вечерта. Склопих очи към десет, когато главата започваше да ме боли. Диана още се мотаеше в банята, а после разопакова багаж до късно. И тук, и сега, в полусънно състояние, аз се чувствах толкова далечен от това момиче, че на моменти ми се струваше, че забравям името й и каква всъщност си мислех, че ми е.

Стефан

Първият ми клиент след завръщането ми беше Стефан. Копнеех да се прибера в старата си кожа — там, където можех да мисля повече за клиентите си и да се отдалеча от размислите за собствения си живот. В този момент исках да дойде точно той, без да разбирах защо.

— Здравейте, уважаеми, много се радвам да Ви видя след Вашето завръщане, макар че тази радост всъщност не е радостта от срещата с възприятието на самия себе си отново, а по-скоро е заредена със смесица от страх и очакване от поглеждането в огледалото, което би трябвало да представлявате Вие…

— Здравей, Стефане.

— Как изкарахте в Москва? Това е все пак градът на мечтите или поне на онези мечти, които дори не сме си представяли да са излизали някога от книжните приказки на нашето минало…

— Стефане, спри. Говориш като университетски преподавател — опитах се да се пошегувам аз.

— Вашето наблюдение ме обнадеждава. Мислел съм и аз да започна да преподавам някога…

— Сериозно ли, по какво?

— По… еми не знам точно, по-скоро си мислех за преподаването като процес.

— Възможно е да се чувстваш по-добре в кожата на преподавател, отколкото на софтуерен специалист. В твоя случай даже би могло да бъде много добро решение.

— Мда… но…

— Какво има, Стефане?

— Еми… нищо не се получи с момичето — този път беше крайно лаконичен. — И няма значение, че е омъжена.

— Това се случва постоянно. Искаш ли да ми разкажеш?

— На мен се случва особено „постоянно“. Еми тя просто ми „би шута“, както биха се изразили на жаргон някои хора. Дойде нов колега, който макар и по-малко мускулест от мен — тук Стефан погледна към ръцете си. — Не знам къде е проблемът, докторе.

За първи път Ляпис се обръщаше към мен така, което ме накара да мисля, че положението този път беше сериозно.

— Тя тръгна с него, така ли? — трябваше да закова пирона, за да можех после да го извадя.

— Да — отговори той.

Нямаше как да го извадя. Психоанализата не решаваше проблеми, само променяше погледа на хората върху вече съществуващите. Това в повечето случаи се оказваше работещо и за решението. Не можех да върна предишната си увереност и внезапно за самия себе си, точно в онзи момент, аз за първи път през професионалния си живот реших да не се държа като психоаналитик.

— Това е много гадно — казах и мигновено почувствах свободата, която сам си бях отпуснал.

— Така е — поклати глава той няколко пъти. — Както и да е. Аз исках да обсъдя нещо друго с Вас, тъй като събитията, ако това въобще могат да се нарекат събития, защото те са по-скоро решения, обусловени от вътрешната ми предиспозиция като…

— Стефане!

— Еми… реших, вътрешно обусловено, да… еми да напусна тази работа. Имам събрани пари от известно време и не знам накъде ще поема. Всъщност, мислех си да помързелувам малко, да попътувам.

Преподаване, пътуване — какво му ставаше? Беше се объркал съвсем. Усетих зрееща опасност, за която все още не намирах логични предпоставки.

— Подал ли си предизвестие? — попитах плахо.

— Да.

Знаех си, че положението беше сериозно.

— Значи мислиш да правиш това сериозно?! Това е голяма крачка, голям завой.

— Голям, ама голям.

— Бихме ли могли да кажем, че се случва, защото имаш нужда да вземеш нещата в свои ръце?

— Да. И бихме могли да кажем още нещо — започна да ме имитира Стефан. Свих се. Мислех, че сега щеше да каже нещо за това колко безполезна е била терапията. — Прекъсваме срещите си не защото както вие вероятно бихте си помислили или заподозрели, че по някакъв начин съм недоволен или пък кой знае, че си мисля, че ми е достатъчно…

Нямах нищо против да слушам обясненията на Стефан, като знаех, че щяха да бъдат последни. И все пак щеше да ми липсва в ден като днешните, когато имах нужда точно от него.

— Не, не, Стефане, аз мисля, че терапията изигра своята роля. Ти взимаш сам решения, ти вече не си уплашеното дете, което се страхува от тишината, от смъртта и… еми от живота. И дори не си медитирал нито веднъж върху това, а мислех да пробваме и този метод…

— Напротив. Страхувам се и още как, бих казал, ако бих могъл или ако онази част от мен, която отговаря за някои мои превъплъщения би…

Това беше краят на срещите ми със Стефан като психоаналитик и клиент. Така и не разбрах истинската причина Стефан да приключи толкова набързо с мен — сякаш правеше това за мое лично удобство. Не знаех и дали моите упражнения за работа с тишината му бяха от полза. Приключих с него с неясен страх, че бяхме оставили нещо опасно недовършено. Почти усещах стихията у него, която напираше да се разлее извън границите на здравия разум. Но не можех да си обясня нито от къде идеше, нито къде отиваше. Не можех да го принудя да продължим терапията. Още повече, не исках. Нека това, което трябваше да се случи, да се случеше.

На следващия ден на вратата в квартирата ми се почука. Едва се надигнах, защото се видяхме със Светльо на по няколко бири. Бях се прибрал късно и към три се бях стоварил на леглото до Диана.

Когато отворих вратата, видях двама полицаи. Те ми разказаха, че Стефан бил главният обвиняем в подпалването на църквата „Св. Седмочисленици“ в центъра, която едва не изгоряла. За щастие, нямало пострадали, тъй като сградата лумнала в огън през нощта. Не съм ли бил гледал новините? Самият той отишъл и се предал. Не казал нищо за причините за палежа. Искали да разберат повече за психическото му състояние, тъй като от местоработата му станало ясно, че ме посещавал. Бях по боксери и ги гледах премрежено, без да вярвам на чутото.

Помолих за минута да се облека. Щях да ида в районното, за да разговарям с него. По пътя трескаво мислех каква би могла да бъде причината той да извърши подобно нещо. Да не би да се бе наложило да спи отново в стаята на труп или някой, когото обичаше, да го беше обидил? Колкото повече наближавахме, толкова по ми се струваше, че причината за деянието му трябва да беше свързана с нещо в църквата. Бях влизал там, но в онзи момент не се сетих вътре да имаше нещо отличително. Възможно беше също така тази църква да бе свързана по някакъв начин с детството му. Всички мои хрумвания ми се струваха недостатъчно точни, защото което и от тези неща да се беше случило, то не изглеждаше достатъчно, за да предизвика Стефан до такава степен. Изглежда той самият изпитваше същата неяснота като мен. Знаех го, без да мога да си обясня как.

Влязох в сумрачна стая, където ме сложиха да седна. Високият сержант ми позволи да запаля цигара. Дебела лелка се вмъкна в стаята, отвори прозореца и стовари не много чист пепелник върху масата. Тук всичко плачеше за ремонт — олющените стени, жалката мебелировка, лепнещата маса, която едва се държеше на дървените си крака. Минута по-късно лелята отново влезе и сложи чаша кафе пред мен.

— Дълго ли ще чакам?

— Не, господине — каза тя с онзи всезнаещ тон, с който говореха дългогодишните чистачки, които бяха развили измамното усещане, че сградата им принадлежеше.

Сръбнах от кафето и запалих. В този момент влезе полицай, който водеше Стефан. Клиентът ми беше с омърляна риза, а очите му светеха налудничаво. Стовариха го на стола срещу мен, а в това време влезе висок мъж със сребриста коса, който не бе униформен.

— Свободен сте — каза мъжът на полицая, а после се обърна към мен. — Аз ще присъствам на разговора. Искам да го попитате защо е подпалил църквата.

— Това няма да се получи — казах аз с цялата категоричност, на която бях способен и помолих да се видя със сребристокосия навън.

— Вижте — обясних му на полуоткрехната врата, — Стефан няма да каже нищо смислено във Ваше присъствие. Нямате ли стая, от която да слушате или наблюдавате какво се случва, без той да Ви вижда.

— Много филми гледате, господине. Намираме се в България. Разполагаме само с това — посочи той към паянтовата маса в стаята.

— Добре тогава — въздъхнах. — Може да влезете, но искам да седнете в ъгъла на стаята и да мълчите. Все едно Ви няма, ясно ли е?

— Както кажете, господин психолог — измери ме той с поглед. Прочетох високомерието по ироничната му усмивка. Върнахме се обратно в стаята.

— Стефане, този човек иска да чуе разговора. Той ще застане ето там — казах аз и се огледах за стол, но такъв нямаше.

Мъжът излезе да вземе и през това време аз побързах да го попитам:

— Защо, по дяволите, направи това?

— От гледна точка на предишните ни разговори и имайки предвид обстоятелството, че…

— Няма време за това. Трябва да знам истината, за да се опитам да те измъкна — казах така сякаш това бе десетхилядният престъпник, който измъквах от затвора.

— Тя… — поде Стефан, но спря, защото инспекторът нахълта със стол пред гърдите си. Той се разположи в ъгъла и включи диктофона си.

— И така, Стефане, наскоро се видяхме и ти изглеждаше добре — излъгах.

— Да, добре изглеждах. А сега въпреки нежеланието на останалите да възприемат моята себереализация в този й вид, аз не просто изглеждам добре, както, струва ми се, мога да твърдя, а също така и се чувствам добре, доколкото…

— Кое те кара да се чувстваш добре? — прекъснах.

— Еми… запалих църквата. Няма да забравя превъзходната гледка в тъмнината. Луната светеше снощи, господин докторе, а на Земята беше изгряла друга Луна, така да се каже — моята Луна.

— Стефане! — повиших леко тон аз, за да пресека този безумен поток от думи. Едничката му дума „тя“ ме насочи — Имаше ли някой в църквата, за когото да сме говорили по време на сесиите?

— Имаше — отговори лаконично.

— Кой? — попитах аз, като се стараех да не акцентирам по никакъв начин на въпроса си. Исках той да прозвучи така, все едно си говорехме за времето.

„Философска интоксикация“, сетих се за диагнозата на Стефан. Това беше когато човекът произнасяше множество високопарни и псевдонаучни фрази, които не носеха определено съдържание. Речта му беше накъсана или, казано иначе, не можеше да изгражда изречения. Щом мислех за диагнози, значи се чувствах отчаян. Правех го в повечето случаи, когато не разбирах какво се случваше. Тогава граничността, която една диагноза можеше да постави, бе много удобна.

— Там… там… — Стефан погледна към белокосия в ъгъла.

— Да не е ходила твоята колежка? — пренебрегнах предпазливостта си да не произнасям имена.

— Да, тя очевидно или както Вселенският закон би определил, ако можеше да действа без инкохерентната неясност на независимите битийни случкопеци, защото случките са валидни със своята зрялост, неподправен вкус и мирис единствено, когато са специално изпечени в устройство, предназначено за тях самите… — той пое дълбоко въздух — тя е била там. Виждал съм я да посещава това място. Но не това е причината…

— Чудя се какъв беше ефектът от последните упражнения, които ти поръчах да направиш? Така и не сподели с мен.

— Опитах, но тишината бучеше както единствено може да се случи в тоталната неразпознаваемост на факторите.

Тръснах глава. Понякога настръхвах, докато се стараех да изслушам изречението до край. Дори тялото ми се съпротивляваше на усилието да разбира неразбираемите дрънканици на този откачалко. В този момент си позволих да мисля за него като му лепя етикети: „Бърборко“, „Откачалко“, „Загубеняк“, защото търсех опора, търсех сигурност в собствения си метод, в абсурдната ситуация, от която исках да измъкна и Стефан, и себе си, а нямах идея как — като му помогна да сподели истинската причина или като направя всичко възможно да я прикрия.

— Кога точно започна да бучи?

— Когато тя каза „не“.

Вече бяхме поели курса на истината. Сега вече любопитствах за причините да постъпи така.

— А снощи — поколебах се, но нямаше как, трябваше да попитам. — Беше ли тихо?

— Беше като… — той извъртя очи нагоре и набърчи чело, — като липсващо тъпанче, не че съм наясно с усещането да живееш в едноухие или безухие, но се опитвам да си представя. Беше тихо преди огънят да обхване всички области от живота ми и да ги прегори, да ги пречисти през изцелителната сила на пълното унищожение. Щом църквата се запали и предвид лунната ми фантазия, въз основа на която…

— Тишината бучеше ли?

— Дали бучеше — и питате само — Стефан клатеше глава отчаяно така, сякаш се налагаше да разказва за най-безизходното положение, в което някога бе попадал през живота си. — Никой не я чува, както я чувам аз. Като пращенето на огъня — лекия монотонен шум, който звучи като фонова музика в най-глупавите фантасмагории на един дървен философ, както Вие сами бихте се изразили и за което аз най-вероятно бих се съгласил…

— Стефане — казах, като се постарах да говоря бавно. — Как стигна до тази тишина?

— Като тя ми каза „не“.

Едва в този момент забелязах, че Стефан говореше за най-важните неща от собствената си история накратко. Струваше ми се, че прибягваше до философски брътвежи, когато трябваше да описва незначителни за самия себе си подробности. С немалко усилия разбрах, че бе следил момичето няколко пъти и бе установил, че тя посещавала тази църква, където влизала и палила свещи. Чувал пращенето на свещите, виждал сериозното й лице, което нямало нищо общо с онова на усмихнатото момиче, което отказало да бъде с него.

Бях убеден, и щях да изложа това в тезата си пред полицията, че бучащата тишина бе свързана с онзи момент от детството на Стефан, когато се бе налагало да спи при трупа — пък дано това го оневинеше. Тази случка от детството очевидно прилепваше към такива, в които също се преживяваше загуба, макар и неизмерима с тогавашната. Клиентът ми скачваше двете събития, и макар те да бяха крайно различни като интензитет и отделени във времето, предизвикваха едно и също усещане у него. Тишината при Стефан означаваше не просто загуба, а тотална загуба, смърт, приключване без право за връщане назад. С действието си, Стефан се бе опитал много непохватно да зачеркне отказа на колежката си като окончателен, защото ако тишината бучеше от горенето, то нейното „не“ не означаваше истински край и още имаше надежда.

Не вярвах да приемеха тезата ми, но това нямаше значение за мен. Важното вече беше аз да смятам тази теза за достойна.

Тръгнах си. Бях изтощен, но и превъзбуден. Харесваше ми да бъда във вихъра на събитията. Осъзнавах, че това единствено бе способно да ме върне отново към психоанализата. Не подозирах колко много грешах до следващия ден, когато отново униформените потропаха на вратата ми. Този път им отвори Диана, която се беше натъкмила да излиза навън. Оставих чашата с кафето си и загасих цигарата в пепелника. Напоследък пушех много.

Съобщиха ми новината. Стефан беше направил опит да се самоубие като нагълта вилица. От този момент нататък той беше предаден в ръцете на психиатър и на мен ми беше забранено да го виждам. Не разбрах нищо повече за него, макар че, признавам, че опитах. Някои истории просто оставаха без завършек, в който да участвам — не както се случваше по филмите.

Перфекционистът

Разделихме се с Диана малко след случката със Стефан. Не говорихме за причините. Една вечер, след като се върнах от работа, тя си беше изнесла багажа. Беше почистила след себе си — всичко беше прибрано и сякаш в квартирата вече не живеех и аз. Изпраните ми дрехи бяха прилежно сгънати и поставени на спалнята. Мисля, че беше направила това, за да ме накара да съжаля или да се умъчня. Но нищо от това не се случи.

Два дни по-късно пресмятах, че имах около три часа, преди да ми се приспи, и се обадих на Светльо. Телефонът дълго даваше свободно. Оказа се, че били откраднали колелото му, разболял се от хепатит и установил това, докато дарявал кръв за пари. Напълни главата ми с информация за няколкото минути, през които говорихме. Предложих да излезем.

Видяхме се както обикновено — в „Дивака“. Мислехме да пием бира, но той каза, че известно време нямало да може да пие заради лечението, което му прилагали.

Тогава си поръчах мента с прясно мляко. Сервитьорът ме изгледа така, все едно за пръв път чуваше думата „мляко“. „Глупак“, казах си. Това бе най-добрата пиячка в жегите.

— Хепатит Б значи. Е как го пипна това?

— Може да се пипне и при зъболекар.

— Хм.

— Да. От чаша, от ръка, от всичко — разклати той бутилката със сода.

— Казвай, казвай.

Светльо извърна глава встрани и се загледа в пода.

— По полов път предава ли се?

Усмихна се и ъгълчетата на устата му се очертаха като нарисувани от дете.

— Тогава какво? А-а… ясно — най-сетне загрях. — С кого?

— С Цепката… смъркам от известно време… и той ми вика, че било по-яко да се боцкаш.

— И ти му повярва? — пламнах.

Две момичета, които стояха на съседната маса обърнаха жълтеникавите си лица като повети от вятъра есенни листа.

— Не ми дръж сметка! — рече той тихо. — Нямаш право. Знам за Стефан.

Тогава ми причерня.

— Това какво общо има? — крещях и ръкомахах. — Вината не е моя! Но това е друга тема.

— Разбираш ли, откакто жена ми се премести у техните нищо не е същото. Това момиче изсмука целия ни предишен живот със себе си. И след нея не остана нищо — жална се Светльо.

— Човек — тъй единично погрешно го наричат.

Човек са два човека, които се обичат.

Очите му се свиха и наляха.

— Наздраве — каза. — Докъде я докарах просто: ти да ръсиш стихове вместо мен!

Пихме докъм два през нощта.

Ироничното в срещите ни с Перфекциониста беше, че моят малък кабинет блестеше от чистота именно заради него, но той винаги ме ловеше в кофти махмурлийски сутрини. И ако кабинетът ми светеше, то аз съвсем не изглеждах свеж, нито, предполагам, съм лъхал по този начин.

— Сънувам къщата на родителите си. Задния двор, предния двор, гаража. Не… не… нека започна отначало.

Бях отворил голямата си тетрадка и записвах какво говори без особен интерес.

— Да.

— Добре тогава. Значи — вдиша той шумно и поглади длани в панталона си. Бягам. Виждам как краката ми тупат по земята. „Тупат“ е точната дума, защото чувам тупането. Та бягам аз… бягам. Вдигам поглед и виждам, че бягам след руса жена. Косата й е вързана на опашка и гледам как се поклаща опашката. Осъзнавам, че трябва да следвам това момиче. Стигаме до къщата на родителите ми, разхождаме се с нея из тази къща. Оглеждаме вехториите на баща ми в гаража. Но жената продължава да ме води, не аз нея. Накрая влизаме вътре.

— Да — продължих да записвам аз.

— Преминаваме през всяка стая. Има разместване в мебелировката. Оглеждам ги. Само са малко бледи. Но общо взето изглеждат добре или поне в онази своя форма, в която ги познавах като малък — а не такива, каквито ги изпратих. Излизаме и отиваме до един магазин с момичето с опашката. Аз все така я следвам. Купуваме някакви подправки и се връщаме. Малко преди да стигнем до оградата на къщата ни, се събуждам.

Пишех в тетрадката, а Перфекционистът въздъхна. Настана тишина, в която се чуваше единствено шумоленето на листата в двора. Беше късно лято. Слънцето не гореше, а отдаваше от топлината си все едно я взимаше от предишно свое съществуване. Сезонът беше привършил, но слънцето — не.

— И как се почувствахте, след като се събудихте?

— Ами… погледнах към часовника. Беше 3:33 — след това той направи пауза.

— Как се почувствахте? — заядох се аз.

Трябваше да се научат да говорят за чувствата си.

— Как?! — дълга пауза. — Гадно.

Много се зарадвах, че Перфекционистът не използва думата „неприятно“ или нещо подобно. Имаше надежда за този човек.

— Това първият сън с починалите родители ли е?

— Не разбирате ли, не е въпросът в родителите, а в къщата!

— Тя ли е най-натоварена със значения за Вас?

— Не Ви разбирам.

— Това ли е най-милото Ви от Свищов?

Последва тишина.

— Вероятно. Това е къщата, в която бях най-щастлив. Това е къщата, в която бях дете.

— Разбирам. Всеки има място, където да избяга от себе си, от хората и от света. И, знаете ли какво, дори това място да не съществува реално, Вие го създавате в ума си. Както се казва, ако имате вътрешен модел на този свой свят, винаги може да си го възпроизведете, където и да се намирате, когато и да живеете. И сега се връщате отново в тази къща, в това пространство на детското щастие, на сигурността.

— Тази къща за мен наистина беше място където си почивах. Нещо такова е.

— Но — примигнах аз, като се опитвах да продължа мисълта си. — Но не сам, а следвате руса жена. Не тя Вас, а Вие нея. Какво е русата жена за Вас? Какво беше усещането за тази жена там?

— Гледах опашката й.

Повдигнах вежди, като целта беше да го подканя да продължи. Нямаше да дам примери, между които да избира.

— Да. Русата жена е страст. Като си мисля за руса жена, и мога да извърша неща, които инак не бих.

— Да видим дали съм разбрал: това е нещото, което Ви движи напред, въпреки невдъхновяващата среда. Това е нещо, което води към онова състояние, прилично на прекрасното чувство от това да сте в тази къща: Вашето безоблачно щастие.

— Да, но как този сън се съотнася към реалността?

— Този сън може би не се съотнася към външни събития от живота Ви. Той е свързан с нещо друго. Може да се отнася до Ваши вътрешни състояния. На мен ми прилича като догонване на едно по-добро приемане на женското. Това е много важно за бъдещите Ви връзки с жени.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбирате. Несъзнаваното отразява нещо, което вече се случва с Вас, без да го разбирате докрай. Чрез тълкуването на сънищата ние само засилваме въздействието им.

— Така да бъде. Щом казвате. Вие сте специалистът.

Стена. Истинска стена в разговора. Помълчахме известно време, а после аз подхванах:

— Какво се случва с живота Ви иначе? Има ли нещо, което бихте искали да споделите?

— Нищо значително. Наистина нищо значително… Върнах се в Свищов един път. Беше горещо, но полъхваше откъм Дунава. Спах в къщата. През нощта, край нея, откъм пътя… това споменах ли, че се намираме до пътя, точно срещу една бензиностанция… минаваха трактори и я раздрусваха цялата. Не можах да спа. Честно казано ме досрамя, че исках да се прибера в апартамента си в София. Липсваше ми банята и звуците на големия град.

— В това няма нищо нередно. Наистина няма. Оттогава е минало време. Но въпросът е дали миналото време е „минало“ за Вас? — произнесох аз много бавно.

Перфекционистът не отговори веднага.

— Ето това е въпросът, заради който, предполагам, съм тук. Всъщност аз се обърнах към Вас, за да получа отговори. Получих обаче още един въпрос — усмихна се с неискрена учтивост той.

— Така се оказа.

— Ще помисля.

— „Ще помисля“ е достатъчно засега. Има обаче нещо, което може да направите, независимо от отговора Ви на този въпрос, а именно да черпите от това вътрешно познание, събрано от миналото. Използвайте миналото си! Влагайте го в сегашното като познание! Опознавайте себе си чрез него, за бога!

Той кимна кратко може би, за да пресече вдъхновеното ми изказване. Разделихме се тихо, в съгласие. От днес Перфекционистът щеше да ми има малко повече доверие.

Домакинята

Болката беше неописуема. Срязваше ме от стомаха надолу. Болеше отвън, болеше отвътре. Това беше болка, която не обещаваше да утихне. Тя се засилваше като вълна към главата ми и ме изпотяваше. Нямах сили да мисля, дори ми се струваше, че с части от тялото си вече не бях човешко същество. Не познавах плътта, която ми причиняваше толкова много неприятности.

— Моля за болкоуспокояващо! — изграчих.

— Още малко и тогава — заехтя гласът на медицинската сестра.

Погледнах към краката си. Нямаше ги. Чаршафите висяха намачкани върху леглото. Коремът ми беше превързан. Главата ми също. Усетих го по журенето на нестегнатия бинт по челото.

— Дайте огледало! — извиках.

Този път имах усещането, че това наистина бе сън и аз просто трябваше да си позволя да го досънувам, защото бе важно по някаква причина.

Сестрата донесе кръгло огледало в бяла рамка от тези, които познавах, в детската градина. Казах си, ето — не би могло това да бъде истина. Дори огледалата бяха от друго време. Тя гледаше встрани и мисля, че преди да видя себе си в огледалото, аз първо се видях в очите й.

Трескаво търсех доказателства, че сънувах. Огледалото беше замъглено, а сестрата го изтри с ръба на престилката си. В една съвременна болница нямаше сестри, които да триеха огледалото с престилката си. Те не правеха такива неща, те дори вече не се грижеха за болните. Следващото, което си спомних, бе, че ми се зави свят от ужас. Бях с бинтовано лице, бинтован корем и без крака.

Събудих се с вик и усетих мокрота на тила си — точно там, където сънувах, че се изпотявам. Ужасих се още повече!

Погледнах към корема и краката си. Имах крака и не се виждаха бинтове. Станах. Гардеробът зееше отворен, както го беше оставила Диана след заминаването си. В ъгъла се въртяха валма от прах. На прозореца стоеше ваза с изсъхнала миниатюрна, но истинска, роза.

Отворих хладилника. Там нямаше друго, освен нарязан хляб в найлонов плик и отворен буркан със сладко. Направих си кафе с много сметана, мед и две препечени филии с мармалада от ягоди. Мирисът на препечено ме успокои и, стори ми се, ме върна обратно в приемливата реалност на ума.

Днес трябваше да се видя с Домакинята. Прехвърлих грижливо файла й. Мислех как скоро щях да изтрия тези документи. Но преди да разчистя, исках да се погрижа за клиентите си.

Домакинята пристигна със светнали очи и разчорлена коса. Нямаше и следа от безупречно изгладената й пола, нито от предишната й неприятна нервност. Сега, напротив, тя се смееше.

— Изглеждате… — търсех думата, но Домакинята поклащаше ритмично глава, сякаш изслушваше досаден пенсионер, от който дебнеше да вземе думата.

— Знам! Докторе… прощавайте… приятелю — смехът й се изсипваше като торба със стъклени топчета.

— Какво, по дяволите, се е случило? — вече се досещах за отговора на въпроса си, когато тя ме прекъсна отново с истеричен смях. Определено й се понрави моето ново непрофесионално „по дяволите“.

— Ех, ако знаете… Не съм се чувствала така от години! — тя плесна с длани, все едно ръкопляскаше сама на себе си. След това поглади корема си с две ръце и се изпъна.

— С кого? — попитах.

— С един италианец! — звънна гласът й.

След това тя огледа листата от ореха през прозореца, които прегаряха в късното септемврийско лято. Земята все още не пускаше горещата си хватка. Училището пустееше — петнайсети идваше след седмица. Само сутрин от десет до обяд се събираха деца, за да поблъскат топката в баскетболния кош.

Слушах я. Нямаше да спре скоро. Усещах, че на моменти нахлуваше снощният ми сън — ту виждах безкракието си, ту молех за обезболяващо, ту сестрата с мръснобяла престилка докосваше бедрото си в леглото ми, докато ми сменяше системата.

Италианецът всъщност дошъл в България за месец, тъй като трябвало да го обучават. Запознала се с него, докато била на фризьор. Бил страшно „галантен“, така се изрази, „макар и не кой знае какво на външност“. Пили кафе и се целували в тоалетните. Харесало й много как притегля главата й към себе си. Да, чувствала се като глупачка, говорела като тийнейджърка и т.н. Принудих се да приема тези превземки като неизбежните симптоми на мимолетната радост от срещата със себе си в някой друг: кискане, пеперудено треперене на ръцете, насълзените очи.

Отвращавах се от себе си в този момент. Говорех като дървен философ за любовните трепети.

— Опишете ми какво правихте в леглото? — казах.

Тя се позачуди. Лека усмивка се изви в единия ъгъл на долната й устна като подухната от вятър пола.

— Това наистина ли е необходимо?

Много се ядосах. Разбира се, че бе, тъпачка такава! Вероятно си мислеше, че съм надървен полуидиот, който вместо да гледа порнофилмчетата, се възползва от нещастието на клиентите си, за да получи нови идеи за вечерната си чекия.

— Да. Необходимо е, доколкото това е първият Ви сексуален опит ИЗВЪН брака ПО време на брака. Ако успеете да… дефинирате — не намерих по-подходяща дума, но това не ме смути, — какво точно сте получили, което бе различно от това, което вече имате със съпруга си, то щяхте да знаете какво бе липсвало. А нали точно това искахме да установим.

Още докато изричах тези думи, се съгласих със себе си, че убеждавах клиентката си в необходимостта на нещо, което всъщност бе ненужно никому. Защо й трябваше да облича в думи каквото и да било? Не можеше ли просто да изживее удоволствието и болката, която смятах, че неминуемо щеше да последва след това? Но да, тя беше в онова крехко състояние, в което трябваше да постави опора, за да има за какво да се захване. Не беше необходимо това да бяха думите — можеха да бъдат стари предразсъдъци, външна принуда или пък комплекс, за който да се залови. Струваше ми се, че при нея този флирт заплашваше да помете всичко, ако не се осигуреше нещо от стария й свят, за което да се захване: нещо разбираемо, нещо, с което бе свикнала.

— Добре тогава — съгласи се тя, като се опитваше да изглежда така, все едно се бе съгласила неохотно.

Ах, че лисица! Не се беше наситила. Не забелязвах нито характерното телешко изражение, нито всеприемащия поглед, нито мирно положените една върху друга длани — така характерните признаци на добре изчуканата жена.

Чудех се откога бях развил такава склонност да обобщавам. Опасявах се да не би винаги да я бях притежавал и да я бях забелязал едва сега, след като напуснах Диана.

— Целувахме се в някакъв арабски бар. През цялото време ми повтаряше колко съм красива, колко сочни са устните ми, колко „запазени“, представяш ли си (тук тя мина на „ти“), колко закръглени са бедрата ми, бюстът ми. Как не можел да спи по цели нощи, откакто ме срещнал, как щял да се сгодява скоро, но аз съм го накарала да размисли. Съблякох се пред него, като го накарах да не ме докосва. Той удържа, но виждах колко му костваше — Домакинята се хихикаше. — Вие, мъжете все искате да знаете тези подробности, и знаете ли какво — тук тя направи пауза, — преди само няколко месеца, бих казала, че тези подробности не са важни, но се оказа, че през цялото време ми е липсвала именно тази игра. Стомахът ми се свива, само като се присетя… като си помисля за него.

По бузите й се беше разляла руменина.

— Разбирам — казах, докато се борех с киселия вкус в устата си.

— Не, не разбирате — настояваше Домакинята.

— Напротив, много добре разбирам.

— Мислите, че такива неща се случват само на мъже! Грешите!

— Не мисля нищо — вмъкнах безядно, но тя не ме чу.

И тя говореше с мое копие, което си беше умалила и прибрала за по-удобно.

— Аз искам да Ви убедя, че това съвсем не е така. Просто аз, като жена, изпитвам затруднение да заявя пред себе си тази нужда. Знаете, жените не гонят, те биват гонени. Жените нямат такава нужда от секс като мъжете. Това са глупости на търкалета. Оказа се, че през цялото време съм се борила с тези свои предразсъдъци.

Ето нещо, от което трудно щях да се откажа. Харесвах да улавям мига, в който клиентът започваше да смята психоаналитичната работа с него като своя и единствено своя. Това беше точката, от която съвсем уверено можеше да се обобщи, че нещата потръгваха.

— Толкова се радвам да чуя това от теб. Честно казано, не съм очаквал то да се случи толкова бързо — минах на „ти“. Мислех, че първо ще последваш съветите ми да се позанимаеш с външността си.

— О, и с това съм се заела! Но ми стана интересно… какво очаквахте?

— Очаквах… времето на себеосъзнаването да трае по-дълго. Има периоди в живота на човека, в които той спи. И когато изведнъж се събуди, вижда, че мислите му не са променени, а възрастта му е. Приятелите, работата — нищо не е същото. Тогава казваме, че е късно. Просто ти запомни, че няма как да се получи осъзнаване, без да се спре.

— И сега, какво ще кажете, докторе? — долових ирония в гласа й.

— Ще кажа да не прибързваш с радостта. Чудесно е, че тя се случва, но при всяко разместване на пластовете в личния ти живот, някои от предишните области, които да кажем, представи си, са заемали повече място, сега трябва да бъдат сгъчкани, изрязани и пренебрегнати. А това носи… — гледах я с поглед на възрастен, който чакаше от дете да познае следващата му дума.

— Болка — довърши тя.

— Не искам да те вкисвам. Аз само предупреждавам.

— Все предупреждавате, а трябва да действате.

Повдигнах вежди. Какво искаше?! Недоумявах. Пет минути по-късно вече знаех. Тя продължаваше да говори по инерция. Дори сама не искаше да продължава разговора с този тон и по този начин, но макар че вече можеше да усети промяната у себе си, тя не беше изградила методи, по които да я усвои и покаже навън. Мимики, фрази, позиция на тялото — всичко беше ново за нея и тя току прибягваше до познатите й от миналото, които обаче изразяваха друг тип емоции. Изглеждаше смешно и дори отблъскваше, защото ставаше ясно, че реакциите й не отговарят на чувствата.

Чаках да свършим с нетърпение, за да остана сам.

Морето

Мисля, че Домакинята беше причината да ми се прище да тръгна сам на море — не желаех да виждам клиентите си за известно време. Копнеех да правя дълги разходки по плажа рано сутрин. Исках да пия сам. Исках да спа сам. Предполагам, това бе израз на любов към тези случайно събрани частици прах у мен, които не исках да се разпилеят заради страха от смъртта.

Наех си квартира в Созопол. Това селце беше заприличало на чалгаджийска сергия: магазини, груби съдържатели на заведения, рускини и кофти тоалетни, за които се заплащаше. Макар лятото да се изнизваше, по улиците все още се влачеха тълпи от неугледни бедни туристи.

Пътувах с мотора си дотам, като си правих няколко почивки по пътя. Когато угасих двигателя пред къщата, където щях да пребивавам, ушите ми гърмяха, краката ми бяха изтръпнали и ми се пиеше зверски. Хвърлих каската и раницата си и взех душ. Едва след като наметнах хавлия, усетих, че съм и гладен. Облякох се и излязох. Избрах едно от заведенията, които бяха разположени по улицата на Созопол с изглед към плажа. Някои от масите представляваха железни люлки и човек можеше да се любува на морето между краката си. Щеше да ми се завие свят твърде бързо, а и през половината време щях да мисля за това, което клокочи под мен. Затова избрах по-вътрешна маса и поръчах две бири с печен сафрид. Сервитьорът беше здраво момче, което някак насила и неподходящо за телосложението си, беше облякъл бяла риза. Под разкопчаните няколко копчета се виждаше татуировка и наболи косми, които вероятно бръснеше.

— Заповядайте — каза и погледна към морето.

Минаваше моторница, която влачеше надуваема лодка с жена с няколко деца вътре. Малчуганите пищяха от удоволствие. Какво ли трябва да му бе на това сервитьорче да гледа вълните, моторниците и хората, които се взираха премрежено в морето, докато той им носеше напитките. И така в продължение на месеци. След няколко минути забравих за него.

Бях продал мобилния си телефон и взел малко пари назаем, за да мога да изкарам седмицата. Не планирах да харча кой знае колко. Но като се има предвид, че щях да пия всеки ден, беше нужно да се запася с повечко средства.

Щом се нагледах на синьото море и плисъкът на вълните започна да ми досажда, се прибрах в стаята. Легнал съм да дремна за няколко часа, а се събудих едва привечер. За щастие, беше още светло и аз скочих от леглото. Напълних джобовете си с дребни пари, обух чехли и излязох.

Преминах почти на бегом разстоянието до централния плаж. Шляпах с чехлите по тесните калдъръмени улици на Созопол. Продавачите на смокиново сладко се бяха оживили, защото това очевидно беше времето, когато чужденците изпълзяваха върху трътлестите си кокили навън и задръстваха въздуха с чуждестранната си реч. Изпитах облекчение, когато глупавият карнавал остана зад гърба ми. Стъпих върху топлия пясък. Сигурно беше валяло през предните дни, защото щом зарових пръстите на краката си в пясъка, влагата моментално пропи между пръстите ми. Тук вълните ядосано плющяха по пясъка, все едно се изливаха от спукан найлонов плик върху асфалт. Потопих краката си и тръпки пролазиха нагоре към стомаха ми. Водата беше смайващо студена. Дадох си няколко секунди да свикна.

Не изпитах желание да се гмурна. Просто исках да гледам морето. Тръгнах по плажа и вдишвах дълбоко. Дробовете ми се накиснаха със солените изпарения. Почувствах облекчение, че най-сетне нещо ги отпушваше от дългомесечните наслоявания на евтините цигари, които пушех.

Цицореста трътла кълбучкаше циците си в нескопосан танц. Две деца играеха с ръцете си. Отне ми известно време, за да осъзная това, защото майка им беше застанала права до тях и се зачудих няколко секунди дали гласът, който чувах, беше нейният и тя наистина искаше огънче от мен. Огледах я настойчиво, но не видях да държеше цигара. Подминах. Обърнах се — децата продължаваха да стоят едно срещу друго, а тя изправена до тях — да суши косата си. Едва на третото обръщане, не толкова схванах, колкото реших, че би трябвало децата да играят на „Дай ми огънче“. Имах усещането, че сетивата ми се бяха променили и вече не можех да им вярвам така безрезервно както преди.

По-нататък виждах хора, които лежаха като размазани хлебарки на пясъка: по корем, забили глави в хавлиите, едва помръдващи крак или ръка. Наблюдавах мързелуващите пред ядосаните вълни на пясъка.

Не след дълго стигнах до скалите. Бяха обрасли с дървета и в момента там нямаше никой. Не се носеше и усещането за самотност, защото много наблизо бяха се разположили позакъснели плажуващи. Строполих се на земята, целият плувнал в солени изпарения. Бях на границата между дивото и тъй наречената цивилизация. Чалга и пяна. Нито далеч от света, нито близо.

Гледах вълните, небето и скалите — едното преливаше в другото и сякаш представляваха различни състояния на един и същи материал. Скалите нямаха нищо против вълните, а вълните нямаха нищо против пясъка. Пясъкът пък нямаше нищо против скалите. Изпитах дълбоко отчаяние, сравнимо с това на първобитния човек както си го представях. Отчаях се за своята крехкост в свят, който можеше да живее и без мен. Не бях потребен, не бях желан — нито за околните, нито за себе си. Сълзите ми покапаха, без да бях натъжен. Не откривах тъга в чистото отчаяние. То бе ваяно с труд и с десетки години от звездите, от морето, от натрошените скали. То бе лишено от примеси.

Трябва да беше изминал час, преди да зарисувам с пръсти по пясъка. За миг си представих как навлизам във водата и никога не се връщам. През тялото ми премина спазъм от това така естественото човешко влечение към смъртта. Почти правих секс с пясъка и усещах как изпразвам морето от себе си. Милиарди риби, хора, птици се изливаха, се опиваха от удоволствие, вдишваха и издишваха този въздух, който проникваше не само в дробовете, а и във всяка пора по кожата.

Към мен се задаваше жена с дълга коса. Обичах жените с дълги коси — като малки пясъчни принцеси, те влачеха плитките след себе си… Щом ме съзря, тя спря. Поколеба се за миг дали да продължи и се обърна да си ходи. Очевидно бях заел мястото й за уединение. Зад мен бяха скалите, но дори да идеше там, аз щях да преча. Погледнах към пясъка. Бях нарисувал човешко лице, което зееше с надупчена от пръстите ми усмивка и тъмни влажни очи. Без коса.

Изпитах благодарност към света и себе си, че все още го можех. Можех да живея, без да анализирам. Можех да оставя мислите си да се реят, да се насищам на въздуха, водата и пясъка. Но дълбоко в себе си се страхувах бясно и по детски от смъртта, както го правеше всеки съвременен човек в своята ултрамодерна машина, зад компютъра или в дискотечния си мутра-захлас. След живот в кутии и пред кутии, как можех да бъда подготвен за смъртта? Не бях дишал, гледал, лежал, разхождал се, къпал, мълчал, любил достатъчно. Продължавах да слушам ядосания смях на вълните.

Станах. Вдишах шумно. Момичето ме беше подминало и без да усетя беше отишла не много далеч върху скалите. Тръгнах, като от време на време се обръщах да следя стъпките, които оставях по плажа. Вълните ги заливаха и те се отмиваха. Нямаше да оставя следа и това бе съвсем в реда на нещата.

Зарязах своя дълбоко отчаян човек без коса на плажа. Внезапно почувствах прилив на сили. Бях могъщ, но не с онази угроза на самозабравата, не поради заслуги или вложени усилия, а защото се усещах по-голям.

Надумках се с бира и пържени картофи. После се стоварих с чехлите върху неудобния матрак в квартирата. Нямаше място за сънища.

Рисунката

На следващата сутрин станах рано. Събудиха ме крякането на гларуси от отворения прозорец. Лястовица беше свила гнездо на малката тераса, от която се виждаше отсрещната къща. Птицата навираше клюна си в малката дупчица и после отлиташе да събира кал и дребни клони. Гнездо.

Реших да сляза на плажа. Стигнах до скалите почти неусетно. Разстоянието бе не повече от двеста метра. Гледах морето. Вълните се плюнчеха в пристъп на лудост. Побеснели птици летяха право надолу. Небето светеше през облаците като затворник в мазе, който гледаше нагоре през решетките. Виждах белите крака на жена да се скриват зад една от сламените постройки на плажа. Погледнах към рисунката си от вчера, като очаквах тя вече да бе нагазена от стъпките на хората или отмита от морето.

Моето пясъчно лице имаше нарисувано тяло, крака и ръце от миди. Огледах се. Това трябва да бе жената с белите крака. За миг ми се стори, че краката й ми бяха познати — тези на продавачката в магазина.

Седнах край тялото на пясъчния човек, а след това направо тупнах назад. Слънцето ту се скриваше, ту се показваше иззад затворническите пухести решетки на облаците. Затворих очи. Опитах се да се отърся от снощния си кошмар, в който отново се пробудих и видях отрязаните си крака. Опитах се да анализирам съня си, за да намаля въздействието му. Възможно бе да сънувам разпарчосаното си тяло, защото… успявах най-сетне да го назова… защото пожелах да спра да се занимавам с психоанализа. Но тъй като бях учил това толкова дълго и тъй като го умеех сравнително прилично, аз сам не можех да разбера какво се случи, за да стигна дотук. Бе възможно човек да не желае да прави нещо, което умееше.

Целият ми свят на „трябва“, „амбициран съм да се случи“, „ще сторя всичко по силите си, за да се случи“ се разпадаше. А ако светът бе моето тяло и краката — моята промяна, която ме движеше напред… не, нещо не се връзваше. Нямаше логика да намирам промяната си за отрязана.

Отворих очи, почти ядосан от несполучливия си опит. Галил съм с ръка по пясъка, без да се усетя. Отрязал съм краката на пясъчния си човек.

Станах и трескаво се опитах да поправя стореното. Започнах да търся миди и водорасли. Закърпих някак си рисунката, но тя беше загубила предишния си чар. Краката й сега изглеждаха като разглобени и сглобени наново.

Писателката

Отдавна не бях виждал Писателката. Тя отново изпълни стаята с мириса на косата си — прах и виолетки.

— Наака ме птиче!

Повдигнах вежди.

— Очаква ме голям късмет! Сигурно е свързано с нова идея или книга.

— Голямо ли беше лайното? — попитах вместо това. Последните й думи ме накараха да задам този въпрос.

— Вие, мъжете, сте говеда! — разхили се тя, а после продължи сериозно. — Все още не се е случило нищо значително, но аз знам със сигурност, че ще се случи.

— Какво те изпълва с тази увереност?

— Не знаеш, но аз съм суеверна.

— Какво би искала да се случи в такъв случай?

— Това е вече по-адекватен въпрос — погледна ме тя косо. — Изглеждаш ми разсеян.

— Не. Всичко е наред — изчервих се от неудобството, че тя беше забелязала състоянието ми и си позволяваше да го назовава. Аз все още бях психоаналитикът и ми се искаше в нейните очи да запазя само този свой етикет. Не само клиентите идеализираха своя психоаналитик, като смятаха, че той не биваше да изпитва емоции. Понякога самият психоаналитик се идентифицираше твърде усилено с ролята си на такъв.

— Искам бестселър естествено — продължи тя, сякаш не беше чула какво й казвах. — И, знаете ли какво, господин Психоаналитик — очите й светеха като дискотечни лампи. — Започвам да не виждам нищо лошо или недопустимо в това аз да се нося по повърхността на живота, без да се опитвам да се гмуркам по-дълбоко.

— Пожелавам ти го! — бях искрен.

Тя стана от фотьойла си и се приближи до мен. Протегна треперещата си ръка.

— Искам да излезем. Трябва да ти покажа нещо.

— Но… това не е разрешено по време на сесии.

— Предполагам танците с психоаналитик също не са разрешени — сви устни тя.

Помълчахме за кратко.

— Къде отиваме? — казах.

Писателката не отговори. Минути по-късно минахме по тесните улички зад площад „Славейков“ до мястото, където беше паркирала колата си. Отново попитах къде отиваме.

— Довери ми се? — очите й бяха топли и подканващи.

— Какво означава това?

— Знам, че измисли танца ни на мига.

— Да бе — не се въздържах. „Откъде, по дяволите знаеше! Едва ли се беше досетила сама!“

— Не ме подценявай.

Предадох се. Минахме край смълчаните улици на Горна Баня. Малкият тъмносин фолксваген на Писателката летеше по нагорнището на разкъртен път. Паркирахме пред постройка с високи стени. В първия момент си помислих, че бе нейно притежание, но, разбира се, беше абсурдно да притежава нещо такова и същевременно да шофира толкова безумно непретенциозна и стара кола, на всичко отгоре в отвратително състояние.

— Това е хотел, но харесвам ресторанта им заради изгледа и чудесната храна.

Влязохме. Беше прохладно. Бели прозрачни пердета се полюшваха като в мираж. Миришеше на прясно окосена трева, а едно от бедрата на Витоша се разполагаше пред нас. Далеч долу в заграденото пространство, което беше голямо около декар, бяха струпани детски катерушки. Звучеше нежна музика, а в един ъгъл бяха скупчени няколко пауна, които се разхождаха свободно.

— Защо тук?

— Твърде много въпроси, господин Психоаналитик.

Погледнах я косо.

— Искам просто да предупредя, че това няма нищо общо с редовните ни сесии.

— Така е — каза просто тя.

— Тогава трябва да знам целта на това излизане — видях, че тя изкриви усмивка и добавих. — Всъщност… нали не ме сваляш?

— Знаех, че ще си го помислиш. Нормално е. Не е това.

Учудих се. Не бях мислил за друго по време на малкото ни пътешествие до Горна баня. Нито за секунда не ми беше хрумвало, че можеше да не бъде влюбена в мен. Танците ни, интимността на разговорите ни…

— Тогава какво е? Няма да крия, че ме изненада.

Тя въздъхна със съжаление.

— Ще ми се да беше това. И аз като другите — да се отдавам на човешките слабости — отметна косата си. Ароматът на виолетки стигна до мен по мекия ветрец, който подухваше. След това добави извинително — Не ме разбирайте погрешно. Вие сте прекрасен мъж и ако обстоятелствата бяха други, най-вероятно щяхме да се любим.

Чак ушите ми се изчервиха.

— Тогава каква е причината? — недоумявах.

— Бяло вино? — попита ме тя, а аз погледнах встрани и видях сервитьора, който се беше материализирал като същество от фентъзи филм.

— Да… да… — кимнах, нетърпелив да продължим.

— Първоначално… — започна тя и аз помислих, че бяхме стигнали до същината — харесвах червено вино. Стипчивият вкус, който преобразяваше езика ми. Цветът. Всичко религиозно, ако щете, което е свързано с това. Но сега предпочитам бялото. То е… то е за онези, които вече са минали през червеното.

— Ще се пръсна от любопитство. Смили се над мен — казах аз и пуснах съблазнителна усмивка, която не можа да свърши нищо. Писателката просто не се поддаваше.

Сервитьорът ни прекъсна отново. Сипваше от виното и обръщаше гърлото на бутилката, за да попият капките в салфетка. Гърлото блестеше — прилично на котешка уста, която се облизва.

— Наздраве — рече тя.

— Наздраве.

— Ще поискам нещо — гласът й се загуби за миг, — което много силно се надявам да се съгласиш да направиш за мен.

— Целият съм в слух.

Пауза.

— Искам да пиша за теб.

— За мен?! Та аз изобщо не съм интересна личност — казах и отпих. Бях разочарован. Очаквах повече от нея, и аз не съм сигурен какво точно, но повече от това да отразява на хартия своята идея за мен. Много банално, мислех си. И колко характерно за един писател.

— Ами не мисля, че си готов да знаеш цялата истина.

— Ау, колко тайнствено звучиш! Като в детективски роман — бях леко раздразнен. Очаквах да бъде влюбена в мен или най-малкото да боготвори своя психоаналитик, както между другото правеха обикновените клиенти. Повдигнах рамене, защото ми се искаше да взема надмощие. Но вместо това премрежих очи срещу нов полъх на вятъра. Потръпнах от хладината и отпих глътка от бялото вино.

— Това ще е моят бестселър. Онова, което ще напиша за теб, а ти ще се съгласиш да напиша. То ще ме отведе към голямата сцена на писателството. Ще започнат да ме превеждат, да ме харесват.

Писателката беше подпряла едната си ръка на брадичката и гледаше през мен.

— Ти си загубила ума си — казах, без оглед на професионалната си етика. Какво пък толкова, бях изумен, а и очевидно това не беше обикновена среща. — Тръгвам си и официално прекратяваме срещите си.

— Няма как — рече тя и обхвана своята чаша с две ръце, като изглеждаше съвсем спокойна.

— Моля?

Направи пауза, за да ме остави в трескаво очакване.

— Ще те закарам — трябваше да й се признае, че беше добра в поставянето на нещата по драматичен начин.

— Мога да се прибера и пеш. Даже бих предпочел да е така.

— Иска ми се да знаеш, че винаги мога да напиша тази история за теб, стига да пожелаеш.

— Не, мерси — стигат ми останалите луди, ами и това — бях крайно ядосан, че някой си позволяваше да се държи с другите досущ по същия начин, по който се държах аз самият. Това беше в разрез с авторитета ми, беше далеч от всичко… търсех думата, ами да! От всичко „приемливо“. Назоваването на думата наум ме ядоса още повече. — Как изобщо ти хрумна тази глупост?! Какво си въобразяваш?! Аз съм на ръба да се откажа от психоанализата, а нашата решила да пише за мен. Сигурно си го замисляла отдавна.

Тя ме изчака да излея яда си, както бях застанал прав до масата и каза:

— Седни.

Сбихме се с погледи, като аз бях сигурен, че щях да си тръгна. И тогава… един от пауните скочи на масата. Това беше толкова неочаквано за всички ни, че аз се стреснах и отстъпих назад. Краката ми се подкосиха и седнах. Керана скочи и изпищя. А сервитьорът се впусна да помага. Паунът премина през бялата покривка на масата, като остави следи от пръст, събори чашите и бутилката. Сам се стресна от звука и издаде пронизителен звук. Сервитьорът хукна да го гони очевидно с намерението да го хване и заключи зад телените решетки. Керана се беше свила под ръцете си и продължаваше да пищи. Погледнах към покривката, разлятото вино и изплашеното лице на Писателката и се разсмях. Разсмях се така, както не ми се беше случвало от незнайно дълго време. Първоначално видях яд в очите й, които се виждаха през сключените около лицето й ръце, което ме разсмя още повече. Тя свали лакти и отпусна рамене.

След като се поуспокоихме, ни преместиха на друга маса и веднага ни сервираха ново вино с многобройни извинения за случилото се.

— Това трябваше да се случи — отпрати тя сервитьорът.

— Да, беше като по поръчка.

— Знаеш ли, господин Психоаналитик, понякога нещата в живота се случват по поръчка, колкото и да не е за вярване. Не бива никога да забравяме това. Аз, като писател, винаги се старая да избягвам този момент, защото робувам на това писанията ми да носят печата на достоверността. Но истината е, че понякога, рядко, да, наистина, но понякога такива неща наистина се случват.

— Очевидно е трябвало да остана, щом и паунът мислеше така — продължавах да се смея. Усетих прилив на желание да споделям с тази жена, която само до преди малко исках да прогоня от живота си завинаги. — Няма да му противореча. Има една теория — за синхроничностите…

— Знам за теорията. Две неща без очевидна връзка помежду си се случват по едно и също време.

— Не преставаш да ме учудваш. Наистина! — подчертах.

— Е, ще се съгласиш ли? — възползва се тя от репликата ми, за да ме върне към темата. — Ще станеш известен, в крайна сметка.

— Ти си непоправима!

— Това трябва ли да значи „да“?

— Това трябва да значи, че обещавам да помисля.

— Разочароваш ме.

— Аз съм психоаналитик, не кранист. Не знам отговорите на въпросите, които касаят най-вече мен.

— Бях забравила, прости ми.

— Ако все пак загубя ума си и се съглася, това означава, че никога повече няма да се виждаме като психоаналитик и клиент.

— Дори ако аз стана психоаналитик, а вие мой клиент ли?

— Дори тогава — засмях се на остроумието й.

— Дадено. Да пием за това.

И ние пихме. Изпихме бутилката, а после си взехме стая в прилежащия към заведението хотел. Дадоха ни най-добрата стая, и то безплатно, както вметна тя. След това я чуках, пушихме и продължихме да пием от новото вино, което беше поръчала. Трябва да съм заспал по някое време, защото отново ме споходи кошмарът ми с отрязаните крака. Събудих се плувнал в пот и я видях, обърната с гръб към мен. Отметнах завивката и съзрях пищния й задник. Ако можех да я нарисувам… Прегърнах това, което имах през тази нощ, и дълго се взирах в тъмния прозорец. Не я притисках към себе си от сладострастие или от желание за интимност. Страхувах се от себе си, от сънищата си, от това, което нещо друго, по-могъщо от мен, ме заливаше.

Мислите ми ставаха все по-разхвърляни, за контрол не можеше и да става дума, а аз почти бях забравил какво работя. Унесъл съм се едва преди зазоряване, защото помня тежестта на клепките си при първите лъчи на зората. Беше станало студено. Обърнах гръб на Писателката, а тя намести дупето си, така че да прилепне плътно до мен. После левият ми крак потръпна и се унесох отново.

Морето

Трябва да съм сънувал отново поредицата с болници, преди да се събудя. Навън беше съмнало — можех да видя това през малкото прозорче в тоалетната. Изпиках се и тръсках пениса си ненужно дълго. Стоварих се тежко върху леглото. Чаршафите бяха грапави и имах чувството, че бодат по изгорялата ми кожа. Матракът се оголваше при най-малкото движение. Знаех, че ще мине поне час докато заспа отново, а ако исках да съкратя процедурата до половин час, трябваше да се самозадоволявам. Отказах се от идеята за мастурбация. Мислех за страха от това да срещна някого в тъмното толкова рано, за озлобените кучета, за това да не ме помислят за луд, ако ме срещнат по безлюдните улици на Созопол толкова рано.

Облякох суичъра си. Навън бе поразително тихо. Сънливи котки се влачеха от единия край на улицата до другия. Някои от тях се стрелкаха, изплашени от страхливите ми стъпки. Класическо поведение — всеки се страхуваше от другия и никой нямаше намерение да прави нищо лошо никому. Мислех си, че така се получаваше в по-голямата част от случаите — тези, от живия живот тук и сега, а не изцедените от психоаналитичните ми книги.

Заля ме вълна на меланхолия към отминалите дни, в които все още бях амбициран да стана добър психоаналитик. Тогава всичко изглеждаше толкова по-просто, а сега сякаш се разтичах като втечнен газ.

Пръстите ми попиха в пясъка. Беше тихо. Дори малко зловещо. Пясъкът бе студен, но мокрото бе по-надълбоко. Приближих се до водата с облекчение — сякаш тя можеше да ме спаси от страховете ми отпреди малко. Малки вълни се полюшваха като момичешки гърди — все още пълни, но без ефекта на желето. Морето бе жена. Погледнах към лилавото небе. Слаба учтива вълна заля ходилата ми. Учудих се колко бе топла — по-топла от пясъка.

Подминах плажния бар до входа. Барманът — млад мъж държеше догарящ фас между невидимите си пръсти. Не ме погледна, макар да бях сигурен, че регистрираше присъствието ми. Бе познал, че имах няколко неслучайно видени изгрева през живота си.

Трябва да бях тръгнал по протежение на плажа, защото ме сепна гларус. Той летеше ниско над водата и едва докосваше вълните. Кацна върху повърхността, все едно бе твърда — Иисус под перата на бяла птица. Вече не носеше онази величественост, която му прожектирах. Превърна се в патка — малка морска патка. Изведнъж пак литна.

Бълха закусваше със страничната част на ходилата ми. Тръгнах напред. Вървях по сухото и гледах към скалите отсреща. Замириса на марихуана откъм двамата младока, които слизаха към плажа. Помислих да ги помоля да дръпна един-два пъти — правил съм го преди, още като ученик, но мързелът и неудобството надделяха. Хлапетата ме изгледаха вяло. Подминах ги. Обърнах се да видя какво ще направят. Единият изграчи: „Къде си, бе, море такова?!“ Другият падна на колене в мокрия пясък.

Продължавах да вървя и да съчувствам на вълните. На места те бяха бледо оранжеви. Сякаш някой бе разлял отровата си именно там. Подминах мъж и жена, увити в родопско одеяло като в пашкул. Отдалечих се. Съблякох дрехите си. Бавно навлязох в хладката вода. Потопих се до очи. Скрих глава под водната повърхност, без да затварям очи. Чувах бълбукането, което сам предизвиквах. Стана ми леко — едновременно на много места по тялото — по краката, стомаха, гърдите. Раздалечих краката и ръцете си — за да усетя ширината. Чух внезапен смях на момиче. Смехът спря, както бе започнал. На около двайсет метра в посока на изгрева, под оранжевите гърди на женското море, момче и момиче се любеха. Виждах я как се повдига и намества краката си около него.

Постарах се да не вдигам шум. Прииска ми се да се присъединя. Да й го вкарам отзад и да си я подаваме във вълните с момчето, докато свършим. Отместих поглед от сплетените им тела, защото се опасявах, че ако се оставя на мислите си в лилавото утро, скоро няма да мога да различа кое наистина мога да си позволя и кое не. Тръпки на ужас преминаха по цялото ми тяло. Внезапно се усетих като човека от съня си. Почти ми замириса на гнилоч и опикано човешко месо.

Излязох от морето. Въздухът ме прегърна обратно в познатото. Изчаках да се изсуша, като стоях гол с щръкнал член срещу оранжевото море. Нахлузих дрехите си и продължих. Възнамерявах да стигна до скалите, а после да се върна обратно.

Над главата ми се разпиляваше ято черни птици — уж летяха разхвърляно, но ми се стори, че имаше особен, трудно разгадаем ред във фигурите, които образуваха. Птиците не трепереха, когато се рееха в небето. В този момент бях убеден в това, твърдо стъпил върху въображаемия копи-пейст на незнайния вътрешен модел на света си. Върнах се обратно с намерението да седна преди изхода от плажа и да изчакам изгрева, който закъсняваше.

Пред мен, в далечината, близо до бабаягешката кула на спасителите, пролазваха безшумни бели плъхове. Спрях и се взрях в тях. Политнаха. Проклех се като страхливец и глупак. Циганин с два анцуга, навлечени един върху друг, се спускаше към плажа. Носеше синя торба, в която събираше боклуци: захвърлени детски играчки, хартии, найлонови торбички. Той бе толкова съсредоточен в заниманието си, че не поглеждаше към морето.

Стоварих се върху хладния пясък. След къпането го усещах още по-топъл. Опитах се да събера мислите си. Да ги насоча към изгрева. Но те се пилееха като балерини по целулитните купчини пясък. Почти размислих със съзнанието, че щом започвам да се отказвам, бе наближил краят на чакането. Вече си представях как се прибирам.

Оранжево-червено знаме се просмукваше през облаците. Това трябва да се беше случило толкова бавно, че да не забележа. Докато съм се отказвал, зает да мисля за прибирането си, явно съм отместил поглед от поредната си картина и изгревът се е случил, без да мога да го видя.

Мислех, че изгревът щеше да бъде величествен, но беше скромен и някак извън ума ми, за да потвърди истинността. По средата на тъмночервеното петно в далечината сякаш прорязваше син нож. Исках да видя дали щеше да се промени това положение. Още само пет минути. Бръкнах в ухото си, засърбява ме. Премрежих очи. Щом ги отворих видях блестящо червено ъгълче на хоризонта, сякаш бе нужно да затрия старата картина в ума си, за да мога да видя нещата наново. Изгревът започваше едва когато позволявах това да се случи! Настаних се на лакти, полуизлегнат. В този миг се почувствах като бог, който открива с ужас факта, че бе такъв.

Край мен премина ниска дебелана, която се стараеше да тича. Исках да се махне по-бързо от периметъра ми. Синият нож се стопяваше в блестящо червеното. Знаех, че слънцето бе така тъжно, когато изгряваше, но нито за миг не съм подозирал, че червеното може да блести толкова ослепително. Малките облачета бяха като огрени отгоре. Върнах поглед към него, а то вече беше сменило цвета си в тъмнооранжево.

Сега бързах да огледам всичко. Първо се съсредоточих върху краката си — няколко копия на слънцето в очите ми се разпиляха по кожата. Нямах крака! Обля ме гореща струя от горе до долу. Вгледах се по-добре. Бях ги заровил в пясъка. Тези кошмари щяха да ме подлудят.

Огнената топка, която се беше отлепила от морето — вече беше светлооранжева. Станах. Към мен се втурна черно куче. Препика пръта на един от чадърите на бара при входа. Изкачих стълбите от плажа и то тръгна след мен. Нямаше следа от бармана. Слюнката ми горчеше при спомена за безкракието. Пиках и се стоварих върху неудобния малък матрак. Бих си чекия в леглото и заспах, омазан в сперма.

Събудих се от тракащи врати и гласа на дете от съседната къща. Погледнах към часовника на смартфона си. Беше обяд. Усещах, че лицето ми бе подуто. Не бях сънувал. Взех си душ, преоблякох се и слязох да търся кафе. Още стъпил на калдъръма, и запалих първата си цигара. Споменът за изгрева ме спохождаше отново и отново. Не забелязвах преминаващите хора, нито китните кафета в стария град. В ума ми стоеше една-единствена мисъл — не забелязвах какво се случваше около мен.

Седнах на заведение с бели покривки и железни столове. Имаше изглед към морето. Поръчах си двойно кафе с мляко и изпуших половин кутия цигари. Потъвах в пушека, който сам произвеждах. Снощи се бях разделил и събрал с почти всичко в себе си.

Смъртника

Смъртника донесе една торба с грозде — от личната си реколта. Бяло. Радваше се да ме види. Съвсем не беше в стила му да ми го каже, но можех да го усетя по бръчките около очите, които се наводниха с пот в опита му да остане сериозен.

Смъртника започна своята изповед без увод. Просто ми подаде торбата с гроздето, постави внимателно бастуна си до фотьойла и седна. Не бях казал и дума, като изключим едно „здравей“ още при влизането му.

— Бях женен за Божана дълги години. Може да са били двайсет, двайсет и нещо. Отгледахме децата си, изпратихме ги да учат. Да сме били към четирийсет — четирийсет и две-три години. Тъкмо бяхме останали сами — нещо, за което си мислех отдавна, да ме прости Бог. Исках я само за себе си, винаги е било така. А тя… не знам дали го разбираше.

Кимнах, за да му дам знак да продължи.

— После тя започна да не се храни, както преди. Това стана много постепенно. Не усетих как точно. Просто един ден я видях в една от роклите й, която й стоеше така все едно беше закачена на закачалка. Разпитвах я какво става — първо издалеч, после направо. Беше започнала да ходи на църква — в селото, а накрая и пътуваше до града. Уж само за празници, а накрая започна да посещава и сутрешните литургии, да ходи да се изповядва. Чудех се какво се случваше, но тя не казваше. И един ден просто си тръгна. Беше ранна утрин. Търсех я къде ли не из къщата. Разпитвах съседите, но никой не я беше виждал.

Смъртника премлясна и протегна ръка към чашата с вода, която бях приготвил за него. Изпи я цялата, без да спира за почивка.

— Много по-късно, когато бях започнал да вървя по дирите й, разбрах, че станала монахиня в един манастир. Името на манастира няма да казвам. Така съм решил.

Той замълча. Аз също.

— Очаквах да се е разболяла, самоубила, дори да е избягала при друг мъж, но не и това. Някак не исках да знам истината. На старини тя не е толкова скъпа, колкото на младини. Гледаш само да не те боли.

— Ти посети ли я в манастира?

— Не. Не събрах смелост.

Смъртника отново беше хлътнал във фотьойла и изглеждаше окаяно.

Бях застинал. Не смеех да помръдна. Имаше пролуки във времето при разказването на една човешка история, в която тишината говореше повече, отколкото всички думи на света.

— Имала ли е конкретна причина да го направи?

— Не. И до ден-днешен не мога да си обясня. Имаме хубави деца, пораснаха. Дъщеря ми завърши в София, синът ми — в Германия. За какво може да е отишла там?

— А би ли ми я описал? Какъв беше характерът й?

— Общуваше с хората, нормална жена. Дори говореше малко в повече.

— Тя жива ли е? — попитах.

— Не знам.

— А искаш ли да узнаеш?

— Не — каза той и погледна към ръцете си. Подутите вени по тях заплашваха да изскочат извън кожата.

— Искаш — отвърнах тихо.

— Не — повтори той твърдо.

Нямах какво да губя. След като вече не желаех да психоанализирам, като че ли и грижата ми за клиентите не беше вече същата. Приемах ги като свои стари познайници, като парчета от миналото си. А на стар приятел се казваше в лицето.

— Да отидем заедно — чух се да казвам. — Аз ще ти помогна.

— Ти си луд, бе, момче — почти изписка той.

— Не се майтапя. Нека го направим. Да идем до манастира.

— Очите й може вече да не са същите.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, докато си мислех, че този тип изразяване бе нетипичен за Смъртника.

— Това, което казах, момче — обръщаше се към мен с „момче“, когато успявах да се доближа до находище в личното му несъзнавано. Не толкова го бях забелязал, колкото го бях усвоил, без да се потрудя да го назовавам с думи.

— Означава, че няма да те гледа както преди ли?

— Ей, че си глупав. Вие умниците може да побъркате човек с глупостта си! — ядоса се той и в гласа му долових радост, че съм му дал възможност да се ядоса, защото в противен случай щеше да се разплаче. — Не е това. Просто тя може да се е променила толкова. Не знам дали искам да я виждам в друг вид. Мисля я по един начин, а тя сигурно е друг човек.

— Как можеш да си сигурен? — ядосах се на свой ред. — Та ти дори не си проверил!

— Нищо не знаеш ти за старците! — възкликна той.

— Не знам, прав си. Но знам за любовта, която пази очите да гледат по същия начин.

Признавам, че бях обладан от внезапен порив да го разплача: гнусното порно на психоанализата, в което не исках да участвам повече.

— Старческият дом — каза Смъртника, сякаш през цялото време бяхме говорили само за това. — Всичко е готово. Докато те нямаше, аз продадох някои от имотите си тук и купих едно старо училище в село Белчин. Нямам роднини там и още по-добре. Исках да е близо до планината и да има минерални води — да може старците да се киснат по баните. Вече почваме ремонтите.

— Ще ти стигнат ли парите?

— Да, да — захвана се той за този конкретен въпрос, сякаш той беше причината да се виждаме. — Нали ти казвам, момче, дълго време те нямаше.

Пресметнах наум „дългото време“, през което ме нямаше: две седмици.

— Нямало ме е две седмици.

— Това някаква шега ли е? — рече Смъртника, и в този момент лицето му се размаза пред очите ми. Размърдах главата си. — Няма те цяла година — додаде той.

Погледнах към стените, към рафта с книгите, които не бях прочел, към малката масичка — всичко беше размазано. Уплаших се — може пък нещо със зрението ми да се случваше.

— Цяла година ли? — продумах.

— Ама ти май не си добре нещо. Бледичък ми се виждаш.

Перфекционистът

Винаги преди среща с Перфекциониста, се сещах за момичето от магазина. Откакто се бях завърнал от Москва, не я бях виждал. Ходих няколко пъти до магазина, но все я нямаше. Исках да й предложа да я повозя на мотора си, но все не улучвах смените й.

Извиках моята чистачка — циганката. Верен на традицията да чистя офиса си преди неговите посещения, аз я помолих да свърши работата непосредствено преди часа ми с него. Не се бяхме виждали отдавна и исках да оставя добро впечатление.

Този път не излязох със Светльо преди срещата ми с този клиент, както се случваше уж по случайност през последните дни. Но макар да не бях пиян, все още бях замаян от вчерашната среща със Смъртника. Този човек полудяваше. Не знам защо тогава ми стана зле — наистина зле. Може да съм прекалил с кафето, та го отпратих набързо. Но мислех при следващата си среща с него да го насоча към психиатър.

Нямаше начин той да бе решил да ми врътне майтап. Това не бе в стила му.

Перфекционистът беше по-безупречен от всякога. Не разбирах от костюми, но сигурно този, в който бе облечен, беше скъп. Аз обаче не се бях постарал да се облека подобаващо. Бях себе си и си бях обещал, че оттук нататък щях да се обличам както намеря за добре, а не според клиента.

Чувствах отговорност към бившите си клиенти. Не очаквах — още повече че можех да ги насоча към Милена или друг психолог, когото да посетят срещу заплащане. Но аз бях лично обвързан, не можех да ги изоставя — най-вече заради приноса им към мен, заради себе си. Няколко минути преди Перфекционистът да влезе, бях взел решение да остана с тях, докато случаите им приключеха за мен.

— Продадох къщата.

— Кога се случи това?

— Преди около половин година. — „И не си ми казал! И не си ми казал!“, възмущавах се наум, като започнах да изчислявам от колко време ме посещаваше той. — Минаха месеци от смъртта им и не бях готов да се разделя с тази къща… но покривът на кухнята бе паднал и там течеше, другите стаи бяха в окаяно състояние, дворът беше тревясал, а крушата… изсъхнала и трябваше да се отсече.

— Тоест къщата се е разпадала, тъй като никой не живее там — поясних, все още ядосан, че Перфекционистът не ми беше споделил тази подробност по-рано.

— Да. Времето ме притискаше. Знам, че тази къща щеше да съществува само ако в нея наистина живееха хора. И от тази гледна точка това бе единственото, което можех да направя.

— Сега обаче говорите спокойно за това, за което Ви приветствам — излъгах.

— Просто си стоях пред банката след превода на парите и плаках, както не съм плакал и на погребението.

— Предполагам, това е така, защото с продажбата на тази къща, Вие де факто приключвате със Свищов — вметнах предпазливо. Той кимна и аз се почувствах окуражен да продължа. — А това е детската Ви къща. Символично това е един вид приключване с детството.

— Човек не може да приключи с детството си — отвърна той хладно.

— Така е. Не може. Обикновено детството приключва с Вас.

— Това не го разбрах — смръщи вежди той.

— Обстоятелствата, животът, съдбата — това са различните имена на нещата, които Ви се случват отвън, макар преди това те да се случват вътре във Вас. Знам, че звуча абстрактно, но… — замислих се как бих могъл да представя мисълта си по-разбираемо. — Детството е територия, която пазим най-ревниво. Не е любовта към любимите ни хора, не са децата ни, не е егото ни, а детството. Ще останете учуден, ако разберете колко много неща от живота ни се подчиняват на събития, случили се в детството. Та ние сме едни пораснали деца, някои от нас дори не са пораснали.

С последното се опитах да се пошегувам. Знаех, че понякога шегата беше единственият начин да стигнеш до някого. Обикновено тя пробиваше там, където никой друг не можеше да стигне, дори самият клиент. Мисля, че този път постигнах търсения ефект въпреки разхвърляните си разсъждения на глас, защото Перфекционистът се надигна и ми подаде ръка. Стиснах я — пръстите му бяха ледени.

— Мисля, че след продажбата на къщата всичко се променя. Мога да го усетя. Спрял съм да планирам нещата с десет хода напред. Е, не че не планирам. Просто ходовете вече не са толкова много. Аз… аз направих това, което ми препоръчахте. Излязох без портфейл. Помолих в една книжарница за един лев, за да се кача на метрото. Ако знаете как само ме изгледаха — засмя се той.

— Мъж в безупречен костюм моли за един лев за метрото.

— Казах им, че са ми откраднали портфейла. Запознах се с момичето… всъщност вече сме заедно. След това, което се случи тогава, аз започнах да я посещавам често — под различни предлози. Веднъж й подарих флашка, като й казах, че в работата ми се раздават безплатно, което не е истина. Ами да… ей това го забравих — как забравих да Ви кажа просто. Смених работата. Вече не съм тийм лийд, а синиър девелопър.

— Е това вече е новина.

— Да, трябва да заплатя за услугата този път. Не може да мине вече по линия на предишната ми фирма. Третирайте ме като обикновен клиент.

— Къде започнахте работа? — попитах.

— В Телерик — това е също голяма компютърна фирма. Предложиха много добри условия. Радвам се на слънцето с девойката, дори излизам с приятели и… се чудя дали да махна костюмите.

— Да. Съвсем не отиват на хора от Вашия бранш.

— Защо не сте го казали по-рано?

— Мислех, че го знаете.

— Никой от колегите ми не се облича по този начин, но аз го правех. Да, знаел съм го, но никой не ми го бе казвал.

— Казването прави ли нещата по-легитимни?

— Очевидно да — отговори Перфекционистът.

Двамата се разсмяхме. Обичах такива сесии.

— Наистина не очаквах, че като не взема портфейла си, може да ми се случи нещо подобно.

— Така като гледам, ти си подменил целия си живот. Нова работа, момиче, продал си къщата…

— Да. Продадох я и мисля да си купя апартамент с тях. Ще тегля малко кредит, ще изплатя бързо.

— А лисиците? — не знам защо го казах. Може би защото исках да обходим всяка една област от живота му.

— Лисиците… сънувам ги.

— Това е интересно, наистина, бих се радвал да споделиш някой свой сън.

Перфекционистът погледна към часовника си.

— Може би…

— Да, може би следващия път — казах аз, защото видях, че остават около пет минути до края на сесията.

— Това исках да кажа. Следващ път няма да има.

— Логично — чух се да казвам. — Дори го очаквах. Напоследък нещата се нареждат доста удобно за мен. Отказвам се от психоанализата.

— Наистина ли?

— Да, бях го планирал.

Разсмяхме се отново.

— Може Вие да започнете да планирате повече.

— Искаш да кажеш, да мечтая?

— Ами да. Аз така и не разбрах кой сте, но не мисля и да Ви питам.

— Част от практиката е да не се създават приятелски или други отношения извън професионалните между терапевт и клиент. Е, поне, докато още сме такива.

— Да… да.

— Може би трябваше да направим една затваряща сесия — има още какво да се работи при Вас и не го казвам, за да продължим, а защото наистина го мисля.

— Не, не — така е добре.

Тишина.

— Наистина. Продължете още малко при колега. Има да се работи по въпроса с лисиците и къщата. Постигнали сте забележителен напредък.

— Довиждане — подаде ми той ръка. — И всичко добро Ви желая.

Това е. Приключих с първия си клиент. Кръв нахлу в главата ми. Чувствах се отново жив. Изпуших две цигари една след друга, а после се обадих на Светльо. Трябваше да го видя след дългото си отсъствие.

Домакинята

Бях в съзнание и можех да усещам болката в корема. Гадеше ми се. Безцветна безнадеждност преминаваше като поток през цялото ми тяло. Нямах желание за мислене, за усещане — исках само да спре да боли. Виждах силуета на жена в кофти дрехи. Беше седнала до леглото ми с тефтер в ръка. Помня извивките по корицата му — хващах се за някоя от тях, когато ставаше непоносимо. Взирах се, за да видя лицето й, но болката ме поваляше отново в тоталното безсмислие. Огледах стаята, стените — нищо не ми беше познато. Още повече че беше сумрачно.

После видях отблясък от игла и минута по-късно тялото ми се отпусна. Усетих тупването на ръката си и се събудих, плувнал в пот.

Бях толкова щастлив, че това бе само сън. Запалих първата си цигара за деня и си пуснах двойно кафе, сложих му единична сметана, макар да ми се искаше да бъде двойна. Три лъжици мед. Прииска ми се да хапна палачинки, но вместо това се отправих към близката дюнер будка. Взех си двоен дюнер и го напомпах с майонеза и кетчуп. Миризмата от будката проникваше в дрехите ми, които вече бяха попили и потта от съня ми. Стоварих се на пейка на детска площадка близо до блока. Деца идиотчета се опитваха да изкъртят люлката. Просякиня се настаняваше пред църквата до площадката. Отворих уста да захапя и слюнката ми, която вече изпълваше устата ми, потече. Падна върху дънките ми и аз я избърсах с опакото на ръката си. След това се изплюх встрани. Чух жената, която минаваше, да цъка с уста.

Бях жив! Първо се усмихнах, а после ми идеше да хвърля дюнера и да помогна на децата да изкорубят люлката. Вместо това се ограничих да хапна.

Малко по-късно, когато прохладният есенен вятър отми еуфорията ми, установих, че имах нужда от психоаналитичката си. Не бях й се обаждал, откакто се върнах от морето. Тази ужасна поредица от сънища, в която аз бях без крака и с болезнен корем, ме тормозеше. Не можех да разсъждавам върху нито едно тълкувание, не можех да си правя психологическа дисекция сам. Знаех обаче, че никога досега в други сънища не бях усещал физическа болка.

Още по обяд се срещнах със Светльо и говорихме глупости. Разказах му за някои от клиентите си — като започнах от Домакинята, която очаквах в следобедните часове. Никога досега не бях го правил. Почти изпитах потребност да говоря за страницата, която затварях. На моменти се улавях да се въртя в носталгични настроения по изминалите дни, но се стараех да ги разсейвам бързо. Светльо се възстановяваше от хепатитната епопея. Все още не пиеше и изглеждаше като скакалец. Рецитираше тъпи стихчета. Не знам защо, но си припомних измишльотините му от времето, когато ремонтирахме офиса:

„Пия оранжева бира

и между бирата, свиря.

Ах, тапети и боя,

Как далечна е смъртта!

Как далечна е смъртта

С бира рано сутринта!“

Цитирах стихотворението му по памет и Светльо бе почти готов да се разпее. Гаврътнах оранжевата си бира, както се пееше в песента, повторих си, че смъртта бе далечна, при което ме сви неочакван спазъм в пикочния мехур. Първо се стреснах, но после мисълта ми си дойде на мястото. Пикаеше ми се. Това бе всичко. Тези сънища щяха ме побъркат. Отправих се към банята.

Източих резервоара и се погледнах в огледалото. Усетих внезапен прилив на енергия. Бях готов за Домакинята.

— Радвам се да те видя отново. Измина доста време — започна Домакинята.

С това „много време“ направо ме разбиваха. Изминали бяха няколко седмици, откакто ме нямаше, а всички до един повтаряха едно и също. Явно съм им липсвал.

— Не е чак толкова много — отвърнах.

— Зависи от гледната точка — тя отметна коса назад.

— Изглеждаш наистина различно — не можех да не вметна. Тя беше отслабнала и по-женствена. — Изглеждаш много добре.

— Благодаря — Обичаше комплиментите, даже бих казал, че се разтапяше да ги чува. — Всъщност при мен се случиха немалко неща.

— Ще се радвам да споделиш — установих, че ми беше приятно да говоря с нея. При сегашната ни среща я чувствах по-малко дразнеща отпреди. Очите й сякаш бяха потъмнели — не можах да преценя дали това се дължеше на кафявите кръгове около очите й или беше моя фантазия, но определено изглеждаше секси.

— Ами аз прекратих връзката си с италианеца и се върнах при мъжа ми. Не че нещата у дома са се оправили — пак готвя и чистя, пак се грижа за дъщеря си… а между другото тя е по-добре. Значително по-добре. Оказа се, няма да повярваш, че всичко е било на психическа основа. Това установих, с… отново няма да повярваш, кожния лекар. Толкова дълго съм я водила по лекари, че донякъде удължаването на симптомите… така де, разбра ме, се е дължало на това, че аз не съм готова да я оздравея. По дяволите! Какво ми става днес? Дори не мога да говоря смислено.

— Случва се понякога, но удивителното е, че си успяла да го осъзнаеш. Понякога може да минат десетилетия преди човек да разбере, че проблемите му произхождат единствено от неговите страхове.

— Не бях сама в това. Всъщност… ходих при една нумероложка и тя ми го каза — първо малко завоалирано, а после съвсем директно. И аз се замислих и си казах — няма начин това дете да не оздравее, просто аз не мога да си представя да продължа да живея без него.

— Много, много се радвам за теб. Виждаш ли колко далеч си от това, което беше по време на първите ни срещи?!

— Предполагам. Но не бих могла да се похваля за същото в другата сфера на живота си. Знаете коя.

— Знам — отвърнах многозначително. — Какво се случи там?

— Ами… италианеца се оказа кучи гъз, простете езика ми. Всъщност изборът ми да бъда с мъжа ми явно не е случаен. Изглежда съм била по-мъдра през двайсетте си години, отколкото сега. Знаете ли какво е положението на пазара? — тя вдигна вежди. — Положението е направо плачевно. Отдавна са измрели мъжете или поне онези, които познаваме от филмите.

— Но какво се е случило?

— Там е работата, че не се случи нищо. Той беше толкова напорист, че ме изплаши. Това няма нищо общо с представата ми за добро прекарване, за любовник или за каквото и да е друго, което да приема като част от мечтания живот. Всъщност мъжът ми се оказа егати готиния пич. Не че е идеален, разбирате ли ме. След италианеца имах още една кратка връзка, но флиртувах доста. Записах се на народни танци и там се запознах с много хора. Разбира се, там нивото е много зле, макар че все повече интелигентни хора започват да се записват на това занимание, но…

— Да разбирам, че в момента не флиртуваш, така ли?

— О, нищо подобно. Просто вече си го позволих, като изхвърлих от главата си мисълта да напускам мъжа си. Гледам да внимавам и да се ослушвам за недоброжелатели. Знаете ли, има хора, които очакват да срещнат врагове, където отидат, и наистина ги срещат, както аз съм очаквала дъщеря ми да не оздравее и тя не е оздравяла, докато аз не съм допуснала мисълта, че това е възможно. Но не това е случаят. Наистина има хора, които не ти желаят доброто. Не са много, но и един е достатъчен, за да ти смарангяса всичко.

— Наистина звучиш като по-зряла отпреди.

— По какво съдиш? Аз съм си същото хлапе, все така искам да ме ухажват, да работя… а, да, забравих да кажа за работата. Ами започнах работа в една финансова компания. Длъжността ми не е секретарска, не е и ръководна — така да се каже върша мръсната работа на онези, които не желаят да я вършат. Само че на мен ми доставя удоволствие. Започнах да ходя по командировки…

— А децата?

— Ами отпускам каиша. Реших да не ползвам услугите на детегледачка. Всъщност винаги съм можела да си позволя да ги запиша в частна детска градина, но защо не съм го правила, и аз не знам. Може би не съм си позволила да мисля за това досега. Виждате ли, как всичко може да тръгне от мислите на човека и да завърши пак там! Изумително е! Та сега съм по-близо до мечтата си да бъда бизнес дама, макар че с времето започвам да си мисля, че може би съм имала идеализирана представа за бизнес дамите. Работата ми ми харесва както е в момента. Може би не искам да бъда бизнес дама, може би искам нещо по-малко от това.

— Да, наистина е изумително. И аз не съм очаквал промяната да е толкова… нека я наречем, грандиозна.

Продължихме да бъбрим с Домакинята като стари познайници. Но у мен остана усещане, че нещата не бяха както би трябвало. Промените бяха твърде много и твърде големи, за да се бяха случили за месец. Успокоявах се с факта, че понякога наистина нещата се забързваха синхронично — можеше моят отказ от психоанализата да има връзка със събитията в техния живот.

— Не ми стана ясно само как оценяш завръщането към мъжа си — като нещо, което правиш, защото няма накъде, или като осъзнат избор. Той разбра ли за връзката ти с италианеца?

— Не. Не, разбира се. Може и да знае, но поне не дава подобни сигнали. Ако е така, значи е по-як, отколкото съм го мислила. Той продължава да се грижи за мен въпреки всичко, въпреки простотиите, през които минавам.

— Да се грижи за теб не означава непременно, че ти го обичаш. Може да чувстваш натиск или нужда от нещо, което не е изцяло част от теб. Общността, в която си израснала, може да храни такива очаквания към теб или по-лошото, само да предполагаш, че тя питае такива очаквания към теб. Но това не си ти, или поне не задължително. Важно е да се прави това разграничение. Не знам дали разбираш. Ще го кажа по-иначе — виждах, че ме гледа безучастно, сякаш не искаше да се съгласи с това, което казвах. — Може и да се чувстваш длъжна да обичаш някого, защото е добър с теб, но това не означава, че ти го обичаш наистина. Аз мога да обичам и някого, който не се държи много добре с мен.

— Да, сега разбирам какво казваш. Не съм се замисляла върху това, макар да изглежда елементарно.

Произнасянето на думата „елементарно“ от нейната уста ме успокои. Беше същата и наистина нещата, за които говореше, се случваха.

— Но ти не отговори на въпроса ми. Как оценяваш завръщането към мъжа си?

Тук Домакинята се замисли. Тя хвана ръцете си една в друга и от парфюма й достигна полъх до мен.

— Нещо по средата е, но съм много объркана. Наистина много — както мачкаше ръцете си, тя ги отпусна изведнъж и някак ги оголи от вътрешната им страна.

— Щом си объркана, значи всичко е наред.

Истеричен смях. Нямах това предвид, но реакцията й ми се стори съвсем в реда на нещата.

— Ще поясня. Ситуацията е доста сложна и ако не си объркана, значи не си осъзнала колко сериозна всъщност е.

— А сериозна ли е? — рече тя, като се опита да си придаде глуповато момичешко изражение.

— Ти си човекът, който единствено може да го каже. Ситуацията е такава, каквато ти я възприемаш и няма значение как ми изглежда на мен или какво от себе си аз влагам в нея.

— Докторе, не само аз съм се променила. Имам чувството, че и при теб има голяма промяна.

— Това може да е така, но ние сме тук, за да говорим не за мен, нали така?!

— Така, така — опита се да се усмихне тя.

— Знаеш ли какво. Мислех това да е една от последните ни сесии. Не лично заради теб, а защото се отказвам от практиката.

— Чух подобни слухове.

— Така ли? И откъде.

— Мъжът ми ми каза, разбрал от колега, който те посещава.

— Да. Но с теб трябва да се видим още няколко пъти. Искам да направим една серия с тълкуване на сънищата ти. Сънуваш ли сега?

— Да, сънувам. Много, но ежедневни неща.

— В моменти, когато човек е объркан, когато е на кръстопът — е добре да се обръща към сънищата си. Те може би знаят по-добре какво се случва. Записвай ги и ще ги тълкуваме. Особено ако смяташ някои за по-значими от други и си ги сънувала през времето, когато не сме се виждали — искам да ми ги разкажеш и да ги обсъдим.

— Ще го сторя — усмихна се тя.

Прегърнахме се. Малко преди да излезе, Домакинята се обърна и каза:

— Липсваше ми… и ще ми липсваш.

След това затвори вратата след себе си.

Програмистът

Гади ми се. Отново същото усещане. Оглеждам се и се щипя с надеждата да сънувам отново, но уви, нищо не помага за събуждането. Усещам ледената пот, която се сипе от всяка пора на тялото ми. На ръба съм. Едва успявам да се издържа физически. Тялото ми е заредена бомба от лайна, която ще експлодира всеки момент и ще потопи целия сътворен от мен свят. Полагам нечовешко усилие да отворя очите си. Избързвам да ги затворя отново. Затварянето се оказва по-лесно. Усещам мириса на прясно смазана трева. Навсякъде около мен мирише на това. Проверявам дали мога да чувам — да, би могло да се нарече чуване, но като изключим онази част, в която възприемам чутото. Звукът е нищо, ако не го осмислям. Бях близо до нещо неясно, толкова близо, че нямах търпение да стигна до него.

Не бях ужасен, макар след събуждането този сън да ми се стори отвратителен. Станах и разкърших врата си. Крайно време беше да ида при психоаналитичката си — тези сънища придобиваха притеснителни размери. Не ми се тръгваше при нея — особено сега, когато бях решил да се откажа от психоанализата. Не трябваше да събирам часове, можех спокойно да не посещавам семинарите по фромската програма.

Посегнах към кафеварката и нацапах барплота. Внезапно ми се прииска Диана да беше тук, да я сгуша в себе си и да забравим за този ден, който въпреки умората ми, така неумолимо настъпваше. Бих си сутрешната чекия — единственият блед заместител на любов, за който можех да се сетя.

Изкъпах се и грабнах ключовете за мотора. Днес щях да изведа принцесата и да ида с нея на работа. В старата къща, където се помещаваше кабинетът ми, имаше двор, където можех да го вмъкна. Имах среща с Програмиста. Той трябваше да донесе компютър с хазартната му игра, на която да загубя позорно. Помислих си, че по-идеална завършваща сесия с клиент нямаше да имам. Щях да се отърва от него съвсем естествено — без да драматизираме и да се обясняваме: губя играта и ставаме приятели според облога.

Историята му с насилието в мазето — изпитвах досада към нея. Знаех, че му трябваха не няколко сесии, а поне петдесет, за да дръпне напред.

Програмистът изглеждаше и се държеше все по същия начин — вината се просмукваше в потните му длани, за да му напомня постоянно за това, което можеше, а не беше направил. Той носеше чанта с лаптоп, която отвори.

— Здравей — каза, докато стартираше компютъра.

— Да, здравей. Играта, както се разбрахме. Облогът.

— Да… не съм забравил. Всъщност чаках тази наша среща повече от година.

Отново това припомняне, което се опитах да не чувам, досущ като в съня си — без да възприемам. Не се получи.

— Да се залавяме — нямах търпение да загубя.

Бях решил да му препоръчам Милена — тя умееше да работи с вината. Не изпитвах близост към Програмиста. Неговата история не успя да ме впечатли, може би заради клеймото на клишираността. Горките герои на клишета — само защото тяхната драма бе широко срещана, имаха по-малък шанс тя да бъде забелязана.

— Така, това е една игра, която измислих, докато те нямаше. Принципно, това е игра на карти, но картите не са обикновени.

— Интересно. Покажи ми.

— Не! — каза рязко той.

Програмистът ми обясни правилата на играта, а аз кимнах няколко пъти в знак, че разбирам. Програмата се отвори, сякаш беше чакала специално моето кимване. Можех да разгледам картите, които се появяваха една по една. Ахнах. Не можех да повярвам на очите си. Или полудявах, или сънувах.

* * *

Завършихме наравно. Програмистът не беше предвидил такъв изход и трябваше да решим какво да правим. Тъй като се бяхме разбрали да свършим някои неща според резултатите, решихме клиентът ми да не разиграва сцената на насилие, а аз да не му бъда повече психоаналитик. Признавам, че му стана тъжно по време на сбогуването, но аз не му предложих приятелството си. Не исках и в този момент не можех и да го сторя. Имах да мисля за много по-важни неща, които се случваха с живота ми.

Стори ми се, че от този изход той спечели точно колкото загуби. А аз загубих точно колкото спечелих. Това беше последната ни сесия с Програмиста. Повече не го видях.

Светльо

— Търсих те, брат! — провикна се Светльо и чукнахме бирите, неговата — безалкохолна. Той погледна към нея и изпсува заради мен. — Къде се загуби?

— Бях на морето.

— Дългичко си бил на морето.

— На мен не ми се стори толкова дълго, колкото на всички.

— Харесват те значи твойте клиентки. Абе, я кажи, има ли мацки дето да стават? Примерно някоя, която си търси арт човек, слаб като геврек, който да й извърти един тек!

— Престани — нямах настроение за глупости.

— Кво става с Диана? Чул ли си нещо за нея?

— Не знаеш ли? — веселата му физиономия се разтече и се стопи между скулите.

— Ами тя се омъжи.

— Будалкаш ме — стиснах здраво бирата, все едно това беше новина, която трудно щях да понеса.

— Будалкам те — кур! — викна Светльо и довърши бирата си. — Тва е голяма пикня. Ама и то ми завърта главата.

— Откога се е омъжила?

Светльо ме изгледа косо.

— Добре. Не ми казвай. Кой е?

— Ще ти кажа само, че се е запознала с него в книжарницата, където продаваше. Някакъв влязъл да иска пари за билет, представяш ли си, и това е „избраникът“. Тия жени са изтрещели тотално…

— Чакай малко. Как изглежда тоя пич?

— Еба ли го как изглежда.

— Какво работи тоя?

— Некъв програмист смотан. Е кажи ми, взимат хилядарки, а пари за метрото нямат! Тва е то — хубавите ябълки, прасетата ги ядат.

Смарангясах се до вцепенение. Изгълтах още една бира и си тръгнах. Хубавото на това да пиеш с приятел бе, че винаги можеше да си тръгнеш без много обяснения.

Милена

Измина една седмица, в която не се видях с нито един от клиентите си. Сънищата ми бяха толкова изтощителни, че не исках да виждам никого. Искаше ми се да си подредя нещата така, че да ми се изясни какво ставаше, защото, за разлика от преди, когато не вярвах, че нещо се случваше, в един момент стигнах до там, че не вярвах, че не се случваше нищо. Ужасяващите сънища с отрязаните крака продължаваха да ми се явяват почти всяка вечер. Все още не се бях обадил на психоаналитичката си — нямах сили за нея.

— Здрасти, Милена — след два дни мълчание чух дрезгавия си глас. По дяволите. Не исках да си мисли, че нещо нередно се случваше с мен. Трябваше да изтренирам гласа си малко преди да й се обадя. Веднага се зашлевих мислено. Не би трябвало мнението й за работата, която напусках, да имаше такова значение за мен на фона на кошмарите.

— Здравей — отвърна хладно тя.

Мълчание. Това беше нетипично за нея. По принцип не мълчеше. Веднага подхващаше безобидна тема за времето, епилацията или градския транспорт. Правеше това, когато бе силно притеснена, да не би да се сетя, че имам член между краката си. Сякаш беше изключено да флиртуваме и тя се стараеше да докаже, че никога не й бе минавала подобна мисъл през главата, което оценях като глупост.

Казах й, че искам да говорим. Разбрахме се да се срещнем след два часа в Дивака. Имала „дупка“ в графика и можела да се освободи тогава. Това добави към хладината и изостри вниманието ми допълнително.

Поръчах голяма наливна бира, докато я чаках. Изпуших три цигари и се оставих на глъчката в заведението. Накъдето погледнех, виждах големи порции, евтина храна, баби клюкарки. Бях у дома. Все едно някой внезапно ми инжектира сила.

Милена се задаваше в жълта рокля и някакъв парцал вместо връхна блуза. Беше с очила и стоманена физиономия. Предполагам, че усещането за хлад не идеше толкова от изражението й, колкото от факта, че не можех да видя очите й. Станах, за да я поздравя, а тя извади вкисната усмивка. Реших да мина направо, защото ми писна от тия лигавни.

— Какво има, Милена?

Мълчание.

— Да, искам да знам, какво се случва, по дяволите! — повиших тон благодарение на внезапно инжектираната сила.

Милена свали очилата си и накриви уста като учителка, която поглеждаше към дете, нарушило напътствията й.

— Къде беше?

— На море.

— Цяла година?!

— Не е цяла година, а по-малко от месец.

— Опомни се, по дяволите! Нямаше те цяла година и не ме предупреди какво се случва.

Зави ми се свят. Ако тя го казваше, значи беше истина. В този момент не изглеждаше да се шегува. Припотих се за по-малко от няколко секунди. Милена продължаваше да говори, но не я слушах. После си наложих да престана да мисля за това поне за малко, защото исках да си изясня какво бе се случило, докато ме нямаше.

— Дойдох да ти кажа нещо.

— Не, първо ще слушаш — тя повдигна показалеца си и замахна с него.

В други случаи бих й теглил една майна, но сега не ме интересуваше начина, по който тя го преживяваше.

— Да — казах сломено.

Тя си пое дъх, преди да изсипе кочината върху мен:

— Хората говорят, че си ми бил шута, аз се чудя какво да казвам на тоя и на оня. Беше много важно да си тук — дори не осъзнаваш колко важен ставаш за фромската програма! Статутът ти в програмата е под въпрос, бяхме започнали да мислим да издирваме телефони на родителите ти. Издирихме ги, звъняхме им, но се оказа, че и те не знаят нищо за теб. Звучаха странно спокойни. Можеше да се обадиш, мамка му! Какво си въобразяваш, че правиш?!

— Свърши ли? — ядосах се. — Откога пък съм станал толкова важен за програмата? Не дължа обяснения никому.

— Та ние работихме заедно, за бога. Не може просто така да си тръгваш!

— Айде стига глупости — срязах я. — Нямаш идея през какво минавам.

— О, да. Ние никога нямаме идея през какво минаваме. Каквото и да е било… можеше да драснеш поне ред — заумилква се тя. — Имаме нужда от теб.

— Милена, нека не говорим глупости. Никой няма нужда от мен. Истината е, че самият аз не знам какво се случва. Ако щеш ми вярвай, но последните няколко седмици ме хвърлиха в тотален джаз. Срещнах се с някои от клиентите си и чух неща, които не ми харесаха.

Изражението й се смени. Вместо яд, сега като че ли изпитваше съжаление.

— На мен можеш да кажеш.

— Виж, нека прекратим уговорката си. От известно време се подготвям да приключа с психоанализата като цяло. Все още не съм го направил с всички клиенти, но и този момент ще дойде.

— Какво?! — сега изглеждаше шокирана. — Но ти трябва да останеш! Трябва да продължиш!

— Защо, по дяволите, настояваш толкова, какво те грее пък теб?

— Радо, ти сега не разбираш, но трябва да ми повярваш. Твоето участие в програмата е изключително важно.

— Добре. Вече го каза няколко пъти. Но няма да стане — той пое дъх дълбоко и продължи. — Виж, нямам желание да ти обяснявам сега.

Отпих от бирата. Стори ми се, че сега накиселяваше. Беше се стоплила.

— Трябва да ставам.

— Моля те, кажи ми! Мога ли да направя нещо за теб?

— Ами… — докоснах брадата си наужким. — Не. Чао.

Тя ме изгледа с онзи поглед, изразяващ подозрение, почуда, обида и дори малко страх, който жените ползват, когато са се приготвяли цяла сутрин за война, а се бе оказало, че войската се състоеше не от войници, а от бирени шишета.

Тръгнах си, без да изпускам усещането за силата, с която се бях сдобил внезапно. Почти подскачах по разкъртените тротоари на малките улички зад книжния площад. Преминах през Народния театър и навирих глава, както ми се струваше, че правех всеки път, когато се озовях на открито пространство и не знаех накъде да поема.

Летящият мениджър

Срещнах Летящия мениджър по негово обаждане. Не вярвах да се обади отново, а и не ми беше до него, но се съгласих да го приема заради доброто старо време и желанието да приключа с всичките си важни клиенти. Не можех да не довърша играта: проклетата безсмислена, безцелна игра на психоанализа.

Боляха ме коленете. Чудех се откъде се взе това. Нито бях ходил по планини, нито бях вдигал тежести. Просто си боляха. Мързеше ме да ида на лекар и не ми се киснеше пред кабинета на личната лекарка. А за специалист не исках да отделям пари. Бях сигурен, че щяха да ме накарат да правя куп изследвания, а това беше още време и пари.

— Тя иска да ме зареже. И това не е първият път, когато й хрумва — каза Летящия мениджър, докато издаваше характерния си съскащ звук, опитвайки се да отдели поглед от пощата на мобилния си.

— Седни, настани се удобно. Знаеш правилата. Никакви мобилни телефони — погледнах го строго. Нямах намерение да отстъпвам.

— Да, да — разбърза се той. Хвърли мобилния си на масичката с кърпичките за нос. — Знаете за секретарката. Банална история, нали?!

— Не. Всъщност не е банална, но ако вие смятате, че е така, това е важното.

— Искам да говоря с човек срещу себе си. Престанете с този психоаналитичен шит!

За първи път се чувствах равен с този мъж. Нямаше конкретна причина, но той не ме дразнеше нито с успехите си, нито с неуспехите си, както беше в началото. Драматизирах. Ползвах драмата като крайна мярка за събуждане, когато някой си позволяваше твърде много или когато бях твърде слаб, за да измисля нещо по-добро. В случая имах налице и двете обстоятелства и не се поколебах да кажа следното:

— Предупреждавам — направих пауза. — Проявявайте уважение или… — отново пауза, — си обирайте парцалките и вън от офиса ми. Говоря като човек, а не като психоаналитик. — Последното казвам, защото виждам, че сте достатъчно нечувствителен, за да го усетите. Не познавате проблемите си, не познавате живота си, имате една гола вяра, върху която градите кули, дето се разпадат всеки път, щом някой от помощниците ви мръдне крачка напред. Да, ще ви напусне момичето. И аз бих Ви напуснал веднага. Страшно неприятна личност сте!

— Уау — успя само да продума Летящият мениджър. — Това вече е нещо.

— Млъкни — продължих на „ти“. Бях извън себе си. — Жената иска внимание, човек до себе си, а не ходещ мобилен телефон. Ти какво й даваш? Едно крило, с което летиш само ти!

— Но… но… — рече той със заплашителен тон. — Това е моят живот. Как смееш да ми говориш така?

— Смея и правя каквото си искам. Особено с недорасли нахалитети като теб! Мислиш си, че край теб се върти света. Първо, светът не е един. И второ ти се въртиш около само един от всичките, а не той около теб! — крещях извън себе си.

— Ето на това му се вика психотерапия — отбеляза Летящият мениджър.

Съзнавах, че приличах на него и затова ме дразнеше. Живеех в собствения си свят и бях цар там. Останалите ме интересуваха толкова, доколкото да обслужват самия мен и моите вътрешни нужди да изглеждам значим — в очите си на първо място, а след това и в очите на другите.

Излязох и отидох в тоалетната. Мих очите си и се гледах в побелялото огледало. Бях истинско „говедо“. Повторих си думата няколко пъти, за да си натякна колко много бях сгафил. Малко по-късно се върнах, като все още бършех капките вода от ръкава си.

— Съжалявам — казах.

— Съжалението… — започна той очевидно с намерението да философства.

— Не, имам предвид, че наистина съжалявам.

Чувствах се неловко. Но ми се стори, че Летящият мениджър можеше да понесе това. В крайна сметка лудият му шеф му крещеше по цели дни — трябваше да има стратегия за работа с развалени аларми. Отпратих го по най-бързия начин, без да мълвя повече извинения. Когато затворих вратата след него, поех въздух, за да се отпусна.

Запалих — още нещо, което не можех да контролирам напоследък. Пушех твърде много. Усетих кисел вкус в устата си. Загасих цигарата и излязох. Отправих се към магазина. Колената продължаваха да ме болят, а това ме довършваше. Исках да видя курвата. В такива случаи ми действаше като аналгин.

Домакинята

Светльо ми се беше обадил за поредния купон, който организираше в Горна баня. Този път отидох там с мотора си. Обърках пряката и обиколих из съседните няколко пъти, докато намеря къщата. Спрях пред съседната сива постройка и тишината ме обгърна. Огледах се като чужденец, сякаш можех да я зърна.

— Абе, не ми мачкай орехите! — викна ухилен селяндур. Не бях забелязал, че седи върху клона на ореха.

— О, извинете, извинете.

— Майтапя се, бе, ти па — изгърмя ме той по гърба с мощната си лапа, а после изсипа смеха си като леден чучур върху слепоочията ми.

— Кой търсите?

— Един приятел — казва се Светльо.

Онзи сви вежди неодобрително.

— Поета — добавих аз.

— Така кажи бе! Той е ей там отсреща… а каква ракия има тва момче!

— Да. Знам къде живее.

Онзи продължи да мели, докато прибърса почернелите си от орехите ръце в изтъркания си работнически панталон. Побързах да се отърва от него. Ето в каква обстановка се зараждаха хепатитните рими на Светльо.

Нахълтах в двора, който се давеше в есенна тишина, нарушавана само от лекото полюшване на жълти цветя, вероятно насадени от майка му. Очаквах да чуя шумотевица, но такава нямаше. На около 200 метра, в средата на ниско окосения наклон, бяха напалили огън. Слави бе огнярят на групата. Носеше малки бийтълски очилца, пушеше като комин и разравяше жаравата. Хвърляше съчки и се бореше с метална решетка, върху която да се припекат филиите. Веднага се насочих към десетлитровата бутилка с домашна ракия. Запалих с треперещи ръце, преди да съм казал „Здрасти“.

Поводът за купона беше завръщането на Американеца — когато беше на двайсет и няколко години, избяга в Щатите заедно със семейството си. Те бяха спечелили зелена карта и сестра му, която тогава беше на седемнайсет, замина без проблем. Той обаче не влизаше във възрастовата граница и си беше уредил да прекоси през Мексико, за да иде при тях. Приятелите му преживяхме неговото заминаване като изоставяне — пръснахме се в различни посоки и поддържахме междуличностни контакти през годините. Наскоро се беше завърнал и оженил за българка и се стараеше да възстанови предишната си слава.

Светльо го обичаше, може би защото Американеца, както го наричахме, открито проявяваше грижа към него, измерена в пари, долнокачествена трева, въпроси за състоянието му и безплодни пиянски философствания. Аз проектирах груповата обида като собствена и не исках да се отварям към него толкова лесно. Беше ми се обаждал няколко пъти след завръщането си — докато бях на морето, но аз отговарях вяло. Не можех да се занимавам с мисията му за претопляния на стари манджи.

Имах си свои грижи — завърнал се, той беше забравил, че и в България на хората им се налагаше да се занимават с прехраната си, личното си развитие и света като цяло. Освен това се държеше с мълчаливо превъзходство и снизхождение, което толкова се стараеше да прикрие, но се чувстваше ясно от предишните му приятели.

Приближих се до огъня, грабнах една пръчка и зачовърках в пепелта.

— Не барай тука, професоре — викна Слави, който винаги ревнуваше огъня си. — Там ще метаме пържолите.

— Искам и аз да участвам в приготвянето на мръвката — подсмихнах се.

— Не тука, баце. Може да ги донесеш само.

— Е, това не е… — опитах се да намеря думата.

Американеца, който беше застанал до мен, хвърли съчка в огъня.

— Професорът иска да върши работа, ама по така… Как беше… creative на български? — щракна с пръсти той, сякаш това щеше да му помогне да се сети.

— Креативно — отговори Слави, без да отмества поглед. Всички се разсмяха. — Творческо, бе баце — не издържа и той.

През това време Американеца се смееше, но някак наужким — така, все едно едва сега осъзнаваше, че не ни се посрещаше, чакаше и ахкаше на подвизите на друг.

Стомахът ми къркореше и веднага изгълтах първите две филии, до които се докопах. Жените белеха чушки в кофа встрани от дима, а Слави преобръщаше глинен съд, в който се готвеше кавърма. Отворих капака, пуснах две-три възклицания и затворих отново.

Колебанието ми дали да пуша трева или да пия бяха много кратки. Реших да опитам и от двете по малко. Преди да се усетя обаче, бях зарязал моя поет и жулех ракията така, че пръстите на краката ми се затопляха. Болката в коленете изчезваше, кошмарите отново бяха само сън, а на мен ми се бъбреше. Седнах върху стара полуизгнила седалка край масата под лозата и дръпнах от цигарата, която ми подадоха. Погледнах нагоре: лозата беше много ниска, както бях виждал по картините в художествената галерия. В този миг усетих, че венците на зъбите ми изтръпнаха. Облегнах се и взех решение да се огранича с това дръпване. Не ми се геройстваше.

Жена с груби, почти мъжки черти поднасяше кавърмата. Очите й бяха толкова жестоко сини, че ми идеше да избягам колкото мога по-далеч. До мен двама си говореха за място на морето, а от другата ми страна джофли разказваха смехории за децата. Жълтата магия в чашата, лозата, огънят и старите муцуни помагаха.

Този път жадувах вниманието им, въпросите им и те не закъсняха. Къде съм бил изчезнал, колко успешен съм станал. Майтапиха ме, без да хапят. Разприказвах се с една зъболекарка, чиито бузи бяха толкова червени, че ми хрумна да ги нащипя. Омотах я в беззлобни шеги и спечелих вниманието на цялата маса. Преминах към психоаналитичните вицове и всички се разкикотиха. Бяхме безсилни пред забавата. Скоро, даже, струва ми се, твърде скоро, тръгнаха и песни.

Слави не беше кой знае какъв певец, но беше завършил Богословския факултет и беше пял в църковен хор. Почнал да се прехранва, като редял плочки в баните на свои познати и до онзи момент правеше това. Предпочитах да работя със Светльо, когато и аз вършех същото през съботите и неделите, а не със Слави, защото беше твърде сприхав и взискателен. Но му симпатизирах. Никога не се беше преструвал на жертва, каквато безспорно не беше, въпреки изкушението да изложи пред другите тази претенция.

Гласът му подхващаше хората леко. Плъзваше се. После затягаше и душеше.

Главата ми беше като насадена в кофа и сякаш се движеше отделно от тялото ми. Запалих обикновена цигара да се освестя, но не помогна.

Гласът тръгна по ниската лоза — закачи се за нея. Проникна под кората й и жилите й се напълниха с тъмнозелено. Повя вятър и промени посоката. Разтресох се от звука, но никой не забеляза. Очите на хората край мен, ръцете им и масата се сляха с лозовите листа. Всеки беше листо — получовек, полурастение. Облегнах се назад в бълбукаща наслада от пиянско-напушеното си фантазиране. Исках да не свършва.

Отделих се от гласа насила. Светльо заразказва за окото на рибата, в което плувал кит. Заслушах се в глупостите му против волята си: бил измъкнал Американеца и Слави от полицейското на някакво родопско село с последната си стихосбирка, където имал и стихотворение за окото на рибата. Позволих си да не чуя края на пиянското му бърборене. Опитах се да се потопя в лозовата оргия отново — дори не успях да се ядосам, че не мога.

Бях жив, не спирах да си повтарям. Събудих се — завит с чувал и две родопски одеяла. Огънят пушеше тихо, ама наистина беззвучно. Без съскане, без загатване, че го бе имало. Усетих режеща болка да преминава през главата ми. Погледнах към часовника си. Изправих се по най-бързия начин. Спънах се и се изсипах върху тревата. Без малко да се напикая. Изправих се в неуспешен опит да го направя още по-бързо. Изпиках се срещу оградата — нямаше време да търся тоалетна. Слънцето се беше качило горе в небето. По дяволите! Имах среща с Домакинята.

Хукнах през двора, без да кажа „чао“. Изфорсирах при тръгване и следващото, което помня, беше, че се озовах пред кабинета си малко преди започването на часа. Миришех на алкохол и затова изплакнах лицето си, извадих две пластмасови чаши, налях вода от тоалетната, поставих едната на шкафа и изгълтах жадно съдържанието на другата. Лапнах дъвка, която бях взел от чекмеджето на бюрото си.

— Отново съм студентка в съня си. Тогава пушех и сънувам, че излизам на една тясна мръсна тераса. Има такива в Ректората и до ден-днешен. Само ги цапотят гълъбите. Оказва се, че съм излязла по средата на една лекция с колеги и някой решава да затвори вратата. Така се озоваваме на терасата, докато благоволят да ни отключат. Поглеждам надолу към корема си и виждам, че съм бременна. Зачудвам се как е било възможно да не забележа до този момент. Хвърлям цигарата и започвам да пресмятам колко месеци съм пушила и как съм натровила бебето. Виждам хора, които минават по отсрещния коридор. Махам им, викам им да отворят, като се опитвам да звуча спокойно. Дори се усмихвам. Но те ми казват, че трябва да си понеса последствията и после ще ми отключат. Почвам да ровя в мозъка си за какви последствия става дума и се сещам, че спорех с един от преподавателите по време на лекцията — ето за какви! В момента, в който се сещам, сънят свършва.

— Да — казах бавно, докато погладих несъществуващата си брада. Повръщаше ми се от вчера и полагах специални усилия да си наложа да слушам. — Интересен сън.

— Всички сънища са интересни — вирна муцуна Домакинята.

— Но този особено, защото там отново си студентка и ти се преподава урок по поемане на последствията. Какво е отношението ти към бременността?

Усетих, че звуча като в детективски филм. Българските преводи обожаваха думата „отношение“. Използваха я винаги когато не можеха да измислят друга.

— Какво да е?

— Можеш ли да говориш за бременността, без да назоваваш самата дума? „Това е нещо, което ме изпълва с нов живот“, например.

— Ами да видим. Това е нещо, което… хм… ме прави жена и което ми пречи да бъда човека, който съм искала да стана.

— Много добре — кимнах в знак на одобрение. Точно това исках от нея.

— Значи бихме могли да мислим съня в този контекст, да кажем: Докато ти поемаш последствията от смелите си действия — говорех бавно. Исках от нея да попие всяка моя дума, — без да си очаквала такава строгост от живота, който ти дава урок, ти осъзнаваш, че те е направил жена и едновременно ти е попречил да бъдеш човека, който си искала да бъдеш тогава. Това „тогава“ е много важно, защото, то е, което трябва да се усвои и преработи от съзнанието. Интересно е, че внезапно забелязваш, че си бременна. Тук можем да кажем, ако си съгласна, разбира се, че осъзнаването на урока не е поетапно, а внезапно. Днес и сега, докато си във времето и мястото за учене. Между другото, ти по-малка ли беше или си беше на тази възраст, на която си сега?

— Бях си отново на 36, колкото съм сега.

— Да, това потвърждава теорията ми, че сега е времето, в което разбираш измеренията на своята женственост — направих пауза. Опитах се да си спомня едно стихотворение, с което ни пълнеха главите, докато бяхме пионери преди години. Цитирах го, но не точно. — Та Блага Димитрова е писала, че боли, когато ставаш девойка, любима и майка, но най-много боли, ако не познаваш тези болки.

Направих драматична пауза. Исках да й обясня, че й го цитирам, защото съм впечатлен чисто естетически от стиха. Търсех потвърждението й. Но се въздържах от повече обяснения. Колкото повече време минаваше, толкова повече започвах да ценя въздействието на тишината.

От всичко най-трудно в психоанализата ми се струваше да работя с жени. Първо, защото беше трудно да изключа сензорите си за флирт. И второ, защото колкото и книги да бях изчел за женската психика, те нямаше да ме вкарат в женската баня, за да излекувам раните на клиентките си.

— В момента, в който схванеш важен етап от своето минало или настояще цялостно — с неговите негативи и позитиви, но без да ги разбираш като негативи, нито като позитиви, просто като факти, то ти си постигнала осъзнаването. Това, разбира се, е много трудно, понякога дори недостижимо.

Виждах, че ме гледа неразбиращо и реших да конкретизирам.

— Например, майчинството е част от твоето осъществяване като жена. То не е позитив, не е и негатив. То е неизменна част от твоето развитие. Малко е отвлечено, но мисля, че е добре да обърнем внимание и на философската страна на нещата.

— Да, да — гледаше ме замислено Домакинята.

Виждах, че обмисля какво да каже и изобщо не чува думите ми. Не ми се настояваше да ги чуе. Откакто се върнах от морето, приемах нещата доста по-спокойно. Каквото чуеше, такова. Може би бе на такъв етап от развитието си, в който трябваше да чуе само част от нещата.

— Миналата седмица просто седнах при мъжа си и му разказах какво се случва с мен — за страховете ми, за копнежите ми, за нуждите ми. Исках да ревизирам предишната му представа за някакво по-старо мое аз.

— И… какво се случи?

— Ами казах му колко е важно да работя. Много важно. Искам да се срещам с хора, да съм навън, да участвам в събитията. Също… говорих за това, че се заглеждам по други мъже. Може би имам нужда от вниманието му, знам ли?! И искам да ти кажа, че той се старае… Предпазлива съм относно резултатите, все пак е минала само седмица, но той наистина се старае.

— Радвам се — усмихнах се. Домакинята ме изумяваше с напредъка си. — Да смятаме ли, че това е крачка към изясняване от онова объркване, в което се намираше?

— Да. Абсолютно да. Все още несигурна крачка, но определено нещата се променят. Дори отслабнах — нещо, което упорито се опитвах да направя през годините. Сега ми се случи някак от само себе си. Знаеш ли, мислех си тези дни… за модата на слаботиите…

— Това е голям въпрос, за който можем да говорим много, но не съм сигурен дали ще има отношение към личния ти живот в момента.

— Не знам и аз. Трябва ли да знам?! Просто имам нужда да споделя тези мисли — погледна ме настойчиво, сякаш искаше да продължи: „И понеже ти плащам, ще ме слушаш.“ Вместо това обаче, каза: — Мислех си, че модата е такава, за да занимаваме умовете си с друго, а не с политика, например.

Щях да се изхиля на конспиративната теория — беше глупаво Домакинята да говори по този начин, не беше в стила й, сякаш беше взела думите на някого и ги закърпваше тук в сесията.

— Жените свалят килограми, а е естествено да са пухкави — продължи тя. — Мъжете качват, а е естествено да са кльощави. Не мислиш ли?

— Мисля, че това е въпрос на вкус и натура.

— Не, това е тенденция на нашето време. Възпитават очите ни да виждат красивото като кльощаво.

— Представи си само, че в една реклама една по-пухкава жена, както сама я нарече, се облече добре — потупах се по рамото мислено, че използвах нейния речник. — Мислиш ли, че ще забележа дрехите й? Та аз ще гледам извивките.

— Ха-ха-ха! — разсмя се тя искрено. — Но това си ти! А виж какво става навън — мъжете си търсят кльощавели, защото това им се насажда от малки. Очите им са свикнали да виждат такива девойки и толкоз.

— Да, общество, в което всеки се занимава със своето развитие, е лесно да бъде манипулирано, защото хората са толкова заети със себе си, че нямат време и желание да се оглеждат какво се случва навън. Жената от твоя сън също може да има отношение към тези твои размисли.

— Не, не! Мислех си за тези неща, защото си дадох сметка, че съм прекарала повече от половината си живот в мъчителни опити да бъда нещо, което не съм, а именно слаба. И сега, когато съм по-близо до себе си, се опитвам да си обясня защо съм го допуснала.

— Разбирам. Исках само да ти кажа, че някои от мислите ти може да нямат нищо общо с истината, защото съм забелязал, че моята ръка например, — погледнах към дланта си, за да онагледя, — има една мярка, а окото — друга. Ще си позволя да ти споделя нещо лично. Да, и на мен ми харесват слаби жени, защото, както сама казваш, окото ми е възпитано да ги харесва от рекламите или каквото и да е там, което обществото възприема като съвременно и добро. Но понякога ми се е случвало да спа с жена, която не е слаба. И когато загася лампата, ръцете ми се пълнят много удобно с нейните прелести. Ръцете ми се чувстват добре с тези мерки и сам съм се чудел как е възможно очите да виждат едно, а ръката да усеща друго.

— Добре де. Аз не мога да разбера тогава защо в „Плейбой“ няма пухкавели, като там не се рекламират дрехи?

— Сама им слагаш етикет. Тук не е ясно кое, кое определя: дали търсенето определя предлагането или обратното.

Усетих, че съм загубил концентрация. Опитвах се да споря с жена, и то по време на сесия. Веднага трябваше да прекратя това.

— Мисля, че сънят ти може да има отношение и към тази тема, защото, ако не греша, ти я възприемаш като едно от измеренията на женствеността си. Там ти си бременна, т.е. очевидно си натрупала повече килограми, отколкото сега, в реалността, когато казваш, че си отслабнала.

— И какво иде да рече това?

— Въпросът е по-скоро какво значат тези две лица за теб. Очевидно това ще е тема, върху която ще работиш и в бъдеще.

— Предполагам не е удобно да питам: „защо?“ приключваш практиката си — рече тя след кратка пауза.

— Твърде е сложно… а и искам да останем в контекста на взаимоотношенията си „клиент-психоаналитик“ до края, както е редно.

— Свикнала съм с теб. Ти ме опозна, стана ми близък.

В този момент, докато я гледах — с насълзени очи и отпуснати рамене, осъзнах, че това щеше да бъде може би единственият клиент, с който щях да приключа трудно. Тя се беше привързала към мен. Превъртях всички лекции, в които се обясняваше тази ситуация, но бях забравил всичко. Явно изхвърлях излишното. Затова минах към познатата стара тактика с омаловажаване на казаното, като го засипвам с хиляди дребни подробности. Разбиването на парчета обезсиляваше драмата, която имаше нужда от много повече енергия.

— Аз мисля, че ще се получи дори по-добре за теб. Може да се прехвърлиш при психоаналитик жена, която да усети по-фино типично женските проблеми. Другото, което е важно, че ние свършихме доста добра работа с теб. Спомни си каква беше в началото: недоволна от брака си и объркана. Сега ми се струва, че нещата спрямо съпруга ти се разместват… — засмях се. — В крайна сметка, трябва да разбъркаме всичко, за да го пренаредим.

Видях, че бе готова да заплаче, затова реших да си придам тежест, за да я накарам да ме накаже за това. Знаех, че този малък трик действаше при жени, които бяха затънали в женските си проблеми. Така те нападаха, за да получат повече сила, без да бяха задължително мъжемразки. Поставянето на изкуствена граница, ако ще тя да се крепеше само на предразсъдък, който сами не одобряваха — в случая границата беше „Хапя мъжа на всяка цена.“ помагаше. Замислих се за границите — колкото ги оплювахме, толкова ни помагаха да се чувстваме свободни, защото често първата бебешка стъпка към чувството за свобода беше да прескочиш част от себе си, своя вътрешна граница.

И Домакинята захапа. Сълзите й се дръпнаха и ме нападна през хумористична забележка — сигурно пространство за незлобливостта.

Разделихме се с усмивка и благопожелания. Главата продължаваше да ме боли от вчерашните ми изпълнения. Сипах си още чаша вода и изгълтах и нея. След това се върнах в тоалетната и прекарах там повече от час, докато освободя надигащата се каша в стомаха си. Бях на ръба на силите си.

Мрачната стая

Отворих очи и отново видях тъмния силует в мрачната стая с мирис на болница. През погледа ми мина химикал в ръка, който скрибуцаше по страниците на тефтер.

— Иска ми се да обърнем внимание на всичките ти клиенти.

Заля ме ужасът, че щях да повърна и да се изпусна по едно и също време. Погледнах към краката си. Отново ги нямаше. Този път си казах, че това бе един от кошмарите, които сънувах напоследък и не биваше да му придавам такова значение. Повърнах през носа и устата си, като почти не се задавих в собственото си стомашно съдържимо. Вонеше. Имах остатъци от храна по очите, по косата, по кожата си. Опитах се да се надигна, но ме сряза през стомаха.

Силуетът се надигна и се приближи до мен. Вгледах се в лицето й през пердето от повърнато и не можах да различа лицето. Предполагам, че това се случи, тъй като нито за момент не бях фантазирал, че бе възможно да видя точно този човек. Замигах, за да разтворя бялата каша полепнала по миглите ми, вдишах шумно от вонята, която бях сътворил сам. След като разпознах лицето, всичко край мен потъна в сива мъгла. Припаднах.

Смъртника

Пътувахме с мотора ми към Македония, където се намираше манастира. Беше се спретнал, прилизал косата си назад, макар да подозирах, че прическата му щеше да се слегне, докато стигнехме до мястото. Усещах старческата му миризма, обилно полята с одеколон. Първоначално се опитвах да не я вдишвам, но в даден момент се отказах. Пътуването му понасяше зле, спирахме често и той все пикаеше.

Едва ли бе спал добре през нощта, за разлика от мен. Не сънувах кошмари, бях спал безпаметно и се събудих неочаквано свеж. Постарах се да не мисля за сивата мъгла от вчера, нито за ужасната воня, която произведох в съня си. Може някой съсед да бе готвил на терасата, а аз да бях преработил миризмата като повърнато. Не ми се връщаше към тези мисли.

Имах цел и това ме успокояваше. Всъщност за свое учудване, дори бях в леко приповдигнато настроение, може би заради очакването от предстоящия път, но не беше само това. Радвах се за Смъртника и ми се искаше жена му да бъде там и да се върне с него. Бяхме помислили и за това. Ако тя се съгласеше, те щяха да хванат автобус обратно към София.

Преминахме през граничния контрол и час по-късно вече бяхме пред табелата на град Струмица. Минавахме бавно през улиците му. Четях надписи като „автопералня“ вместо „автомивка“ и се забавлявах открито. Мисля, че дори опитах да разведря Смъртника, но той беше толкова напрегнат, че на моменти предаваше състоянието си и на мен. Чувствах се като тийнейджър, който вършеше нещо забранено, а реално нямах повод за това.

Изкачихме се по тясна улица нагоре към манастирите и спряхме на върха на баир. Щом изгасих мотора, тишината ни помете със своята всеобхватност. Надзърнах през оградата. Можех да видя градина с цветя и малка тъмнооранжева постройка в дъното. Пред нея, в средата на зелената поляна, се издигаше старинна кула, която изглеждаше стара и изоставена. Вървяхме по тясната пътека и се оглеждахме за жив човек. Зададе се дребна жена, облечена в черно. Тя се спря до нас и без да ни пита каквото и да било, ни огледа с любопитство.

— Търсим Божана — казах вместо Смъртника, чието лице беше плувнало в червенина.

— Која?

Стори ми се, че монахинята зададе този въпрос, защото искаше да помисли върху причините да търсим жената, а не защото не знаеше името й. Тя се взираше изпитателно в лицата ни от дребния си ръст. Представях си монахините като жени, чийто поглед би излъчвал мир, но нищо подобно. Очите на тази жена шареха навсякъде.

— Зошто ја барате?

— Значи е тук?! — включи се Смъртника с разтреперан глас.

— Прво вие да ми кажете зошто ја барате, а после јас ќе ви кажам дали е тука. Калуѓерките не треба да се вознемируваат.

Аз отворих уста да бълвам лъжи, но Смъртника ме изпревари. Мисля, че беше планирал този въпрос и се чувстваше удобно в отговора, който си беше измислил предварително.

— Става дума за наследство, което е получила.

— От кого е?

— Това е нещо, което трябва да й съобщим лично — тази нескопосана лъжа беше моя заслуга. Притеснявах се, че ако нямахме парична причина да я търсим, тя можеше да не пожелае да ни види въобще.

Монахинята ни изгледа още веднъж и, без да каже нищо, се скри също тъй безшумно по пътеката. Спогледахме се със Смъртника. Скоро по пътеката се зададоха две жени. Втората беше по-висока от първата и лицето й беше изпито. Тя крачеше мълчаливо и някак примирено. Представях си я по различен начин. Какво съм си мислил? Че тя щеше да изглежда като трийсетгодишна жена ли?!

Божана остана на пътеката срещу нас. Погледът й премина през мен и се спря на Смъртника. Устата й потрепваше. Тя поклати глава, без да каже и дума. Искаше ми се да взема нещата в свои ръце, да раздрусам тази жена и да й обясня колко я обичаше моят човек.

Внезапно Смъртника, чиято глава сега стоеше като допълнително прикачена към тялото му, застана на колене. Беше с наведена глава, но очите му бяха отворени, сякаш очакваше благословията й. Тя постави треперещата си ръка върху главата му. Белите й плитки се изсипаха върху него.

Миг по-късно Божана се обърна и тръгна по пътеката. Беше се прегърбила, сякаш се беше примирила със съдбата си, избора си. Сигурно не бях прикрил разочарованието си много успешно, защото Смъртника ме гледаше с ужас в очите. Не че си представях как се хвърля в обятията му след толкова време, но наистина не очаквах всичко да свърши толкова бързо. Знаех, че Смъртника беше твърде притеснен, за да й обяснява каквото и да било, но той дори не направи опит. Тя не знаеше за старческия дом, не знаеше и през какво беше преминал.

Смъртника все още стоеше на колене и изглеждаше съсипан. Хукнах след нея, за да я намеря, да й разкажа всичко. Впуснах се да тропам по една от вратите на женския манастир. Извиках я по име, но тишината, която ми хареса толкова много в началото, сега плющеше в ушите ми в кратките промеждутъци, в които не слушах дишането си или гласа си. Тогава, докато се озъртах трескаво във всички посоки, вратата се отвори и видях Божана на прага.

— Как не те е срам, бе момче, това е женски манастир! — скара се тя.

— Ами… аз исках…

— Ех, деца, деца — усмихна се тя. — Ще събера багажа си и идвам след малко.

Не можех да повярвам на ушите си. Беше толкова сладко драматично, както не се случваше в реалния живот. Беше като изваден стерилизиран откъс от книга. Хукнах обратно да предупредя Смъртника, но с ужас забелязах, че него го нямаше на пътеката, където го бях оставил. Заоглеждах се и се защурах из тихата градина. Изскочих навън и с облекчение съзрях, че върви надолу по пътя — като малко тъжно човече. Може би защото го гледах отгоре, или защото знаех историята му или всъщност, защото въображението ми го рисуваше по този начин, но ми се стори, че той се бе смалил през последните няколко минути. Исках да му извикам, но осъзнах, че не помня името му. Тогава изкрещях „хей“, „хей“! Но той не се обръщаше и продължаваше да слиза надолу по неравния път.

Впуснах се надолу и набрах такава скорост, че ми се стори, че съм без крака и се возя в невидима кола по склона. Усещането за безкракие беше толкова осезаемо, че настръхнах, докато бягах.

— Тя ще дойде! — виках накъсано, докато се опитвах да си поема дъх.

Смъртника се обърна към мен с невиждащ поглед. По дяволите, монахинята беше заблудила и двама ни. Очите му бързо се напълниха със сълзи. Смъртника прихна да се смее, хвана ме за раменете и продължи да се смее с цяло гърло.

Разсмя и мен и мисля, че това беше първият момент в живота ми, в който можех да се спася от това да не виждам всичко край себе си. Не виждах поляните, не усещах преживяванията му, а сам бях щастлив заради него. За първи и може би за последен път аз се радвах с цялото си същество за някой друг.

Летящия мениджър

Бях се върнал освежен от малкото си пътешествие със Смъртника. Пристигнах рано в кабинета — около час преди уговорката ми с Летящия. Исках да прегледам файла си за него, преди да го разкарам възможно по-бързо, защото историята му при мен едва сега започваше, а аз исках да приключа, бога ми, исках го силно.

Когато влезе, веднага забелязах, че нещо не беше наред. Ходеше така все едно се беше изпуснал в гащите. Първоначално ме напуши смях, но го потиснах.

— Добре ли си? — беше първият ми въпрос.

— Добре — това е нещо относително.

Помислих, че щеше да цитира известни личности, тъй като веднага направих връзка с една от забележките си във файла, че имаше склонност към философстване.

— Какво се е случило?

— Еми… паднах. Имаше силно течение и без малко да се забия в едни скали.

Пауза.

— С крилото ли?

— Да.

— За първи път ли ти се случва?

Направи ми впечатление, че този път не си играеше с телефона си. Всъщност нямах идея къде е мобилното му устройство.

— Ето, нося нещо да се почерпиш — той извади бутилка уиски от найлонов плик.

— Няма нужда.

— Има. Този път наистина бях на косъм. Спомням си, че хората ме питаха как съм и тем подобни, а толкова болеше, че не можех да им отговоря. Разминах се със скалата на сантиметри. Ако знаеш как съм се набирал, че да успея…

Нямаше нужда да знам всички подробности по падането на Летящия, но не можех да скрия любопитството си. Завиждах на колежките си жени, които не се вълнуваха от тези така любопитни за мен подробности, и успяваха да се съсредоточат върху далеч по-безинтересния вътрешен живот на клиентите си с много по-малко усилия. Затова оставих Летящия да ми разкаже за точния ъгъл, под който се бе разминал със скалата, за падането му върху дърветата, клоните, които дращели лицето му, премятанията му и накрая падането на земята.

— А крилото? — попитах.

— Крилото се счупи и всъщност повече ме е яд за него.

— Яд? Та ти можеше да умреш!

— Да, но, разбираш ли, летенето учи да оставяш нещата на въздушните течения. Всъщност тръпката е не в това дали имам или нямам контрол, а в това, че изпитвам и двете. Страшно е особено. Мога да направя нещо малко и да променя нещо голямо за себе си — демек да се спася. Но в по-голям мащаб съм безсилен. Нямаш идея колко е важно това. Помага ми да се справям с влечението си към властта.

— Няма нужда да се бориш с влечението си, а е добре да работиш върху осъзнаването и приемането му като повечето неща, които ще ми разкажеш.

— Да, ама… не — Летящия мениджър извади дъвчащ бонбон от сакото си и го схруска, което не ми хареса. Не се бяхме събрали на раздумка пред блока.

— Оставете храната. В сесия сме — казах спокойно.

— О, извинете. Все забравям, че тук не мога да правя каквото си поискам.

— След срещата си със смъртта… всъщност това не е среща със смъртта, а с възможността за смърт. Срещата със смъртта е само една и не бива да бъркаме двете неща. След срещата си с една възможност всичко да приключи ей така… смяташ ли, че това би могло да се отрази на по-нататъшните ти действия?

— Ще летя отново. Не защото вярвам, че съм неуязвим, а защото… не знам и аз защо.

— Ами може да е евтино и достъпно возило за оня свят — опитах се да се пошегувам. — Пък и адреналинът всеки път носи повече наслада.

Летящия мениджър кимаше с полуотворена уста и налудничав поглед. Бях забравил този негов характерен поглед. Той беше такъв все едно приемаше друго същество в себе си и то се претопяваше у него.

— Има и друг вариант — не можех да спра. — Хората понякога мислят на парчета. Възприемат части от реалността, които свързват с точно определен свят в собствения си ум, но ако тази частица свят няма нищо общо с другите, те просто не могат да се свържат с него. Ето затова можеш да казваш на някого хиляди пъти, че нещо е опасно и той пак да не те чуе. Даже е възможно да те убеждава, че не си го предупредил — просто защото го свързва с други парчета, области или светове в ума си. Разбираш ли?

— Повече се виждам в първия вариант, да ти кажа.

— Не е нужно дори да се виждаш в някой от вариантите. Може да се люлееш между тях.

— Да се люлея, казваш.

— Как е здравето ти? — попитах след кратка пауза.

— Добре съм. Пия хапчета. Регулирам кръвното.

— Радвам се. Психотерапията е витамин C, понякога е и профилактика на тялото и духа. Тя не може да лекува, нито да облекчи болката. Но може да направи така, че сам да намериш начин да си помогнеш.

Летящия мениджър ми разказа за живота си през времето, когато не се бяхме виждали. Обмислял да се върне към политиката, защото го вълнувало дали все още бил подходящ както преди. Това вълнение не било просто заради това дали щял да се справи с този и онзи съперник в мътните дни на съвременната политика, а дали щял да може да конкурира самия себе си отпреди години. От тази гледна точка идвал при мен за последен път. Искал лично да ми каже „Довиждане“, разбрал, че съм се завърнал и ми се обадил. Може би щял да се обърне към мен в бъдещето, ако му провървяло и можел да си ме позволи. На това аз отговорих, че винаги можеше да си ме позволи, защото бих му струвал не повече от 120 лева на месец — пари, които дори неуспешен политик можеше да си позволи. Летящият си тръгваше сам — не знаех дали да приема това като късмет.

Беше толкова нагласено, все едно собственият ми ум го беше измислил така, че да ми бъде удобно. Успокоявах се с това, че съществуваха житейски истории, които наистина бяха като написани от начинаещ режисьор. Твърде често книжните истории не си струваха да бъдат изживени, а житейските — да бъдат написани.

Тогава Летящият извади телефона от джоба си — беше време да тръгва. Имал няколко професионални срещи. Прегърнахме се сърдечно като стари приятели. Знаехме, че няма да се видим повече в контекста на психоаналитик и клиент. Този ден Летящия мениджър отлетя от живота ми.

Смъртника

Отново сънувах белите плочки в болницата. После лампите. Мислех си дали това щеше да бъде последното, което виждах. Не ми се искаше. Събудих се спокойно. Не бях изпотен. Не бях ужасен. Дълго гледах движението на облаците през прозореца си, в легнало положение. Оставих мислите си да се реят, без да се спират на нещо конкретно. Все още не желаех злободневието да нахлува в малката ми белооблачна съненост.

Днес трябваше да приключа със Смъртника. Беше се обадил да се видим за последно. Чудех се как почти всички клиенти се бяха наговорили да приключват с мен. Започнаха по едно и също време и сега искаха да прекратят сесиите си. Нещо наистина не ми се връзваше. Дали моето решение беше първото, което да водеше до тяхното или обратното. Обърквах се.

Насочих мисълта си към Смъртника — насочването към света на другия винаги ме успокояваше. Сякаш с излизането от собствената ми мъгла, за да ида там, при другия човек, зачерквах неяснотата и тя вече не съществуваше.

Смъртника искал да ми „поблагодари“. Преди време може би щях да постъпя иначе, но сега реших да му позволя това — заради него самия.

— Радвам се да те видя — усмихнах се при вида му. Беше зачервил бузи и ми изглеждаше напълнял. Очите му светеха, може би заради сутрешния час. Понякога ми се струваше, че докато хората сънуваха, очите им се запалваха с блясък, който постепенно угасваше с напредването на деня.

— Аз също, момче — рече той.

— Къде е бастунът? — попитах развеселен.

— Бастунът ще е вече само в гащите и дано дълго го нося. Почвам любов, момче! — думите му летяха от устата му.

— Така те искам! — казах.

Усмивката му се размаза и покри бръчиците по лицето му.

— Вече ти казах по телефона. Тук съм, за да ти благодаря, момче — и той се надигна. Поклони се много бавно, а аз видях бялата му коса, която увиваше голото му теме като шал.

Няколко пъти посягах с ръка да го спра и я отдръпвах. Вместо това се просълзих. Страшно харесах минутката си на слава. Дадох си сметка, че бях имал нужда от нея през цялото време. Но това бе славата, която не просто отбрани хора, а най-добрият пожелаваше да ми даде. Щях да се разплача. Учудих се от поведението си — не бях очаквал тази среща да ме развълнува така, при все че бях изчел всичко за психологическото въздействие при, от и за благодарността.

— Ставаш патетичен, старче! — викнах, за да се спася от неудобството, но вместо това пропаднах още по-дълбоко в него. Не можех да фамилиарнича със Смъртника. Той беше преди всичко клиент.

И тогава се натъжих. За себе си. За собствените си правила, които толкова упорито създавах, а сега исках да погубя. Знаех, че след като се оттеглех от психоанализата, никой нямаше да ги следва — защото това бяха правила на един недоразвит психоаналитик.

— Научи се да караш напред, момче! Може да знаеш, да можеш много, но не си научил най-важното. Карай напред, какъвто и да е редът. Някой ден като остарееш, може и ти да срещнеш някого, който да те научи да живееш. Е, аз ще тръгвам… няма нужда от много приказки тоя път. Без малко да забравя… имам изненада за теб. Ще те потърся, за да ти я покажа. Хайде, и със здраве.

Изпратих го и дълго гледах в празния коридор. Кошмарите се износваха и идеха мирни времена. Щях да започна от началото на самото начало, както ме научи старецът.

Какво клише! Каква отвратително проста истина! Каква липса на аналитична дълбочина! Каква красота!

Мрачната стая

Тя беше. Нямаше съмнение. През миризмата на повърня не можех да усетя много. Но при едно от вдишванията си долових аромата на прах и виолетки сред болничните миризми като нишка, която си проправяше път сред мътното море от спомени.

Тогава осъзнах какво се случваше. Дали ме бе разпитвала, за да записва разказа ми, дали аз бях имал сили нещо да й разказвам, не знаех. Но вече бях сигурен — късметът, за който тя говореше, приятелят, който я бе вдъхновил за новия й роман, който искаше да превърне в бестселър — това съм бил аз! Тя наистина беше загубила ума си!

Нямах време да се ужасявам и да изпитвам каквато и да било емоция.

Опитах се да отворя гурелясалите си очи. Костваше ми огромно усилие. Не успях. Сълза се търколи по бузата ми — можех да я усетя по кожата си. Това беше последното, което помня преди смъртта.

Смъртта

Преди да ми се случи, мислех, че се движех и вършех неща в живота си поради страха от смъртта, но не онази абстрактна смърт, която си представяше детето или младежът, а сигурната — която мирише на желязо и пикоч.

Умирах. Казвам така, защото това не беше събитие, а процес. Съзнавах, че нямах много останало време и затова полагах усилия да запомня кой съм.

Бях млад психолог, студент във фромската програма и едва бях започнал практиката си с няколко клиента. По дяволите! Нямаше да разбера как щяха да се развият нещата при тях. Трябваше да се откажа още сега от живота, психоанализата и себе си, за да спре да боли. Така мислех тогава.

Не можех да го сторя и направих точно обратното, по-скоро инстинктивно, отколкото като резултат от собственото си мислене. За да намаля ужаса от приближаващата смърт, реших да се концентрирам върху нещо, да занимая ума си.

Започнах да доизмислям живота на клиентите си оттам, докъдето ги бях оставил. Редувах ги, като допълвах някои сесии по въображаем начин, за да мисля по-целенасочено. Исках обаче да имат реална основа — истинските ми клиенти, защото ми се струваше, че това изискваше по-пълна концентрация и съответно по-малко време, в което да мисля за болката. В почивките, които сам си давах, срещах Диана. Карах мотора си. Напивах се със Светльо. Посещавах селското гробище.

Губех отрязъци от мисъл за себе си и по това време дълго пътувах до непозната страна, разглеждах музеи, гостувах на хора, сякаш се подготвях. След това внезапно, но не и набързо, се стоварих на плажа на собствения си край. Гледах изгрева, вдишвах морето, което скоро щеше да ме прибере във водите си.

Тук някъде все още спомените и личността ми не бяха избледнели и можех да обработвам усещанията си от реалните събития. Умирах, но все още не бях стигнал до края. Главата ме болеше от усилие да вдишам. Очите ми сълзяха и замъгляваха всичко.

Миришеше на долнопробни кебапчета — вероятно моята собствена горяща плът. Повръщах през носа си.

После ми се приспа, исках да се отпусна, но инстинктивно се стягах — сякаш ако заспях, нямаше да се събудя повече. Все едно умирах неколкократно — ту се съвземах, ту припадах.

Не драматизирах — нямах потребност да чувствам. Бях друг човек в непознато състояние. Напусках жалкия кабинет на собственото си тяло.

В един момент можех ясно да усетя как мислите ми се променяха, проясняваха се. Нямах потребност, но отново се вълнувах от себе си. Не по предишния начин обаче. Наблюдавах се като някой друг, срещнат по пътя.

В миг загубих ориентация — чудех се къде се намирам — летях в небето или се търкалях по земята, бях в себе си или извън. Дали имаше някой до мен? Тялото ми се носеше като десетки разглобени парчета от собствения ми реален свят и всички останали неизмислени светове, които създаваше ума ми. Не можех да свържа нещата по предишния начин. Имаше ме целият, но нямаше връзки. Разпадах се.

Внезапно пред мен се облещи светкавица. И всичко потъна в мрак. Мрачната болнична стая. И лицето на онази жена. Насилих цялото си същество, за да отворя очи. Виолетки и прах. Не ги помирисах, видях ги. Косите й.

Тогава си спомних, че последното, което правех преди катастрофата, беше, че возех продавачката върху мотора си. Дали беше жива, се питах трескаво? Спомних си крехките й ръце, увити около тялото ми, малко преди всичко да се преобърне.

Огледах се отново. Бях в болница. Всичко беше бяло. Погледнах към краката си — нямаше ги. Нямах време да тъгувам за тях, но намерих такова да ги поискам обратно. Отварях уста. Дишах накъсано, апаратно. Агонизирах за кислорода си. Мускулите ми се свиваха без моя воля. Вече не болеше.

Смъртта е бяла. Като морето по изгрев-слънце. Като изгорял фас на барман. По пясъка на белия плаж няма рисунки. Чайките не съществуват, а храната е изядена. Никой не се люби във водите. Няма родопски одеяла. Слънцето е невидимо. Тихо е — все едно си натъпкал памуци в ушите си и прекосяваш пустош. Времето е събрано и всичко е спряло на пауза.

Помних тялото си като нещо цяло още съвсем малко. После започнах да умирам на късове — коляно, ляв дроб, гръб, ръка. Все още успявах да се върна обратно при клиентите си, при Диана, Светльо, лудата писателка, която посещаваше болничната ми стая в последните ми часове, защото искаше да пише за мен. Но мракът на човечния свят не струваше пред белотата на безчовечния.

Дори се поколебах дали тези мои състояния преди смъртта не се дължаха на ендорфините, които отделяше тялото ми. Ставаше дума за белотата. Но снегът не е производно на ендорфините. В този миг аз не бях вече човек с хиляди светове в себе си.

Аз бях светът, без да бъда човек.

Биологичната ми смърт настъпи 34 секунди след като осъзнах това.

Летящия мениджър

Летящия мениджър отново въртеше смартфона в ръцете си. Той плъзгаше палеца си по екрана, а с другата си ръка се почесваше по тила. Върху сивата маса бяха разхвърляни листи, останали от предишни срещи. Вратата се открехна, но той не надигна поглед да посрещне гостите си.

— Влизайте, влизайте — рече разсеяно, без да отделя поглед от смартфона си.

Двамата мъже се настаниха безшумно по столовете срещу него. Единият беше облечен с костюм, без вратовръзка — той седна точно срещу Летящия мениджър. Другият приличаше по-скоро на хлапе, което бе се събудило току-що от сън. Той носеше електриковозелени маратонки, а червените му боксерки се подаваха над дънките.

— Е — рече Летящият мениджър, като пое шумно въздух и постави смартфона на масата, докато го изключваше. Най-сетне вдигна поглед към тях, като го задържа по няколко секунди на всеки. — Готови ли сте?

— Не — рече единият.

Мъжът в костюма изпъчи рамене и направи знак на този до себе си да замълчи.

— Идеята ни е разработена, но не в подробностите, които очакваше. За една седмица не може да се направи кой знае какво. Все пак мисля, че свършихме добра работа. Когато кажеш, можем да започнем с разработката — разбира се, това зависи от бюджета, но ние не сме се съобразявали с него, както се договорихме. Ще са ни необходими машини, екип… Предполагам си наясно.

Настъпи кратка тишина.

— Може ли да погледна какво сте написали?

— Разбира се — рече костюмираният, докато изваждаше папка от бизнес чантата си. — Изпратих го и на имейла Ви тази сутрин, но реших, че в хартиен вариант ще е доста по-прегледно.

— Благодаря — усмихна се Летящия мениджър, пое папката и я сложи пред себе си, без да я разгръща. След това постави ръцете си зад тила и рече — Вижте, няма да ви лъжа. Все още за мен е неясно дали този наш проект ще може да се изпълни. Но трябва да имаме най-общите му очертания, за да можем да го предложим на няколко места, които продължавам да проучвам. На този етап е това — направи пауза, а след това продължи. — Не мога да заплатя за труда ви сега, това ще стане на по-късен етап и трябва да е ясно за всички страни, че ако няма одобрение от нито една компания, ще получите заплащането си от личните ми средства. Уважавах този мъж и ми се иска да направя нещо за него.

— Аз го правя фор фрии — загледа се в маратонките си Програмиста.

Другите изчакаха още известно време, вероятно за да чуят причината за това решение, но тъй като не я получиха, Летящият отново взе думата.

— Благодаря ти. Твоето участие е ключово, не само заради хазартния елемент, а заради бързината и качеството, с което работиш.

Програмиста кимна.

— Мисля, че и моят отговор е ясен — Перфекционистът оправи яката на костюма си, без това да бе нужно. — Въпреки че ми се искаше проектът да бе довършен както трябва, преди да го подадем, може би е важно нещата все пак да се случват, както казваше и Радо… А изпипването ще е на по-късен етап.

Летящия се прокашля и проговори вече с тон, през който си личеше, че едва сдържаше радостта си.

— Благодаря ви! Нали знаете, че ако харесат играта, в което аз не се съмнявам, всички ще спечелим.

Обсъдиха няколко по-общи въпроса за играта, а остатъкът от срещата прекараха в уговорки кога да се видят отново.

— Изпрати господата до вратата — рече Летящия на секретарката си, разперил ръце около раменете им, без да ги докосва.

Тя го погледна питащо, при което той й отговори с едва прикрита усмивка. Секретарката скочи от бюрото си. Тя започна да отваря врати, да говори за времето, да се усмихва и услужливо да пъчи гърди. „Всичко ще е наред. Може отново да се върне при мен“, си помисли Летящият, докато гледаше как любимата му награждаваше гостите.

Той се обърна и влезе в стъкления си кабинет и затвори вратата. Минута по-късно той разлистваше проекта, напълно погълнат от това, което четеше. Смартфонът му писукаше, но за втори път откакто си го беше купил, Летящия не му обръщаше внимание.

Играта

Резюме на дизайн документа:

Se vincere ipsum

(Победи себе си)

Копирайт ©2014

По идея на Програмиста и Перфекциониста

Версия # 1.00

 

 

Съдържание:

Общи положения

Философия

Идеята на тази игра е да проследи различни възможности за развитието на една личност, която се появява с определени предпоставки като среда и изградени характерни черти. Всяка от личностите може да се развие по коренно различни начини в зависимост от препятствията, през които преминава, и изборите, които прави.

Общи въпроси

Какво представлява играта?

Играчът влиза в музей, където героите са замразени. Той избира с кой от тях да играе, преминава през определени препятствия и нива и постига крайната си цел, която е заявена предварително. Може да покрие и допълнителните постижения или и двете. Според това получава точки по разработена скала на постиженията за всеки един герой.

Кое е различното?

Смятаме, че има много игри, които предлагат добавяне на характеристики към вече съществуващите на героя, но са малко тези, които дават възможност на играча да избира дали да играе на страната на своя герой или не, за да постига целите му. Играчът се поставя в ситуация на избор как да се държи към героя си: дали да го подкрепя, възпитава, да му се съпротивлява или просто да се идентифицира с него. За играча не е ясно кое би му донесло повече точки по скалата на постиженията.

Какво контролирам?

Играчът ще може да контролира поведението на своя герой в определени граници.

Играчът също ще може да избира дали да играе в пълна идентификация със своя герой или да го възпитава и променя.

Каква е целта?

Изборът на цел представлява голяма част от играта.

Ако се идентифицира с героя, играчът се стреми към крайната цел, заявена в профила му от самото начало. Но може да прецени, че героят му ще достигне само до допълнителните постижения.

Ако не се идентифицира с героя, а го съпътства, играчът може да избере героят му да загуби или победи. Играчът може да избере да възпитава своя герой, като го наказва, съдейства му и се държи като съпътстваща личност по свой начин.

Светът на играта

Физическия свят

Придвижване и времетраене

Играчът ще придвижва герои през пространството, като избира бутон за посоката им. Ще има определен кредит от време за обмисляне как да постъпи, който ще е допустим за всяко от препятствията. Невинаги скоростта ще е определяща. По-важно ще е качеството. По това ще се натрупват точки за нивата на развитие. Времето ще има следното отношение към играта. Ако някой се задържи повече от допустимото на едно препятствие (всяко препятствие ще си има таймфрейм), ще му се отнемат точки. Ако няма точки, ще му се пишат минус точки. Времето ще се отчита през часовник в горния десен ъгъл на екрана. Понякога то ще върви по-бързо, понякога не толкова.

Примерен маршрут би могъл да бъде: „домът — работното място — мястото за забавление — друго място (чужд дом)“.

Скалата на постиженията

Скалата на постиженията за всеки играч ще е презентирана още в профила му в началото.

Обекти

— Апартамент;

— Стаи;

— Улици;

— Заведения;

— Чужд дом.

Ден или нощ?

Играта ще се играе предимно през деня, но може да има и моменти, в които действието да се случва през нощта.

Герои

Героите в играта притежават база, под която се обясняват техни характеристики, навици и особености, които не могат да бъдат променяни.

Те имат и набор от характеристики, които героят може да развие под полето „Допълнителни характеристики“. В резултат от първоначалния избор на този допълнителен набор от характеристики, програмата преизчислява поведението на личността на всеки от героите и той започва да се държи според новия си характер. Героите притежават цел, към която се стремят, и постижения, които могат да нямат нищо общо с целта. Крайният резултат се изчислява на базата на десетстепенна скала на промяната. Героят, който е претърпял най-полезна за него промяна, се оценява от програмата най-високо и печели най-много точки. След всяко преодоляно препятствие, героят става по-силен, като получава подсказвания по време на следващите препятствия (ще бъдат доразвити).

Скала на постиженията

В зависимост от отговора на всяко препятствие играчът получава определен брой точки. Играчът насочва своя герой или към крайната цел, или към постиженията, или към препятствия, които биха го превъзпитали в желана посока (обучили на определен тип поведение).

Списък на героите

Програмиста

Перфекциониста

Домакинята

Бърборкото

Писателката

Детето

Летящият мениджър

Смъртника

Профили на героите

(който се изчита от играча при избора му на герой)

Профилът на героите съдържа следните точки:

База

Допълнителни характеристики за избор

История

Обучение

Препятствия

Крайна цел

Постижения

Скала на постиженията

Пътят на героите

Играчът ще направлява посоката на своя герой посредством няколко копчета на клавиатурата, които ще бъдат същите при всички препятствия.

Скала на постиженията

Крайната цел ще се постига при събирането на определен брой точки след преодоляването на препятствията.

(Ще се доразвие по-късно.)

Летящият мениджър

Обучение: Той може да бъде обучен в дипломатичност, да му бъдат насложени допълнителни знания (за политическата обстановка, за летенето или за психологическите характеристики на шефа), въз основата на които да взима по-адекватни решения; може да бъде и „оглупен“, ако Играчът счете, че това е по-лесният път до целта.

Препятствия

Препятствие 1. Политика

Представят се три различни времена, чиято политическа обстановка е измислена и няма нищо общо с историческата. Летящия трябва да избере едно от тях. Щом направи този избор, влиза в парламента и бива представен на три нови партии, между които може да избира. Това са консервативната, либералната и националистическата. Консервативната има 32 процента от парламента, либералната — 31, а националистическата — 20. Междувременно може да се запознае със сегашното време, в което се е озовал. Останалите партии са с по-малки проценти и не са представителни. Летящия преценя към коя партия да се присъедини. Печели, ако уцели най-успешната според класацията на играта. (Ще се доразработят времената и концепцията за играта на партиите).

Препятствие 2. Шеф

Летящия мениджър получава две поредица от ситуации, в които шефът му е ядосан. Първата е, когато Летящия мениджър е сгрешил. Втората е, когато не е сгрешил и е обвинен несправедливо. Третата е, когато шефът му отправя обвинения и се налага героят да покрие свой подчинен. Четвъртата е, когато шефът е в добро настроение, но Летящия мениджър трябва да му съобщи лоша новина, свързана с провала на един проект от фирмата. Възможните поведения на Летящия мениджър са:

1. Да избухне.

2. Да отстъпи.

3. Да изхитри.

4. Да признае провал.

Съчетанието между възможна първоначална ситуация, последващо поведение, допълнителни обучения и ситуация ще дава различни изходи от играта.

Препятствие 3. Летене

Летящият мениджър е с парапланер. Той трябва да си избере крило и термика, в която да се завърти. Термиките, които са по-близо до земята ще са твърде малки и сравнително бурни. С издигането си те ще стават по-големи и спокойни. Атмосферното налягане ще им влияе — това ще е изписано върху екрана. Летящият мениджър ще трябва да си избере ден с по-високо или по-ниско налягане. Освен атмосферното налягане, трябва да се има предвид и температурата — това също ще бъде предмет на избор от играча.

Има цел, в която трябва да се приземи, и препятствия, които се появяват по пътя му като: електропровод, дърво, скала, ограда. Управлението е в ръцете му и той трябва да достигне невредим целта, която е площадка за приземяване. Интервалът от време, в което се очаква да го постигне, е един час.

Крайна цел

Да се справи с кръвното налягане.

Постижения

Да смени работата си.

Домакинята

Обучение: Домакинята може да се обучи да подхожда към нещата с повече самочувствие; да бъде по-уверена в стъпките си.

Препятствия

Препятствие 1. Детегледачката.

Домакинята трябва да остави двете си деца на детегледачка. Детегледачката постоянно ще се стреми да дразни домакинята — ще чупи съдове, ще гледа тъпи сериали, ще крещи на децата, ще ги праща до магазина. Домакинята ще има възможност за избор — да приеме или отхвърли действията на детегледачката.

Препятствие 2. Болести.

Домакинята трябва да намери верния лекар, който ще излекува болната й дъщеря. Тя трябва да направи това бързо, като преценя при кого да я заведе: хомеопат, кожен лекар, нефролог, уролог, билкар, психолог. Дъщерята ще се разболява от различни неща и Домакинята трябва да преценя бързо правилния лекар. Колкото повече грешки прави, толкова по-бавно ще оздравява дъщеря й и толкова по-малко точки ще печели домакинята.

Препятствие 3. Студио за красота. Отслабване.

Домакинята ще се разкрасява за определен интервал от време. Тя трябва да реши кои процедури да вмести в програмата си за времето, което има. Опциите са спорт, диета, излизане по заведения, любовни връзки. Може да ги съчетава както намери за добре. Резултатът трябва да се измерва в свалени килограми по скалата на оценяването.

Крайна цел

— Успешна бизнес дама;

Постижения

— Подновяване на семейния живот и щастие.

Бърборкото

Обучение: в търпимост, зрялост при взимане на решение.

Препятствия

Препятствие 1. Еднодумие срещу бърборенето.

Героят се озовава в зала с картини, вместо с икони. Трябва да назове всяка една от картините с една дума, с която да я пресъздаде. Колкото по-точно успее да обясни картината с една дума, толкова повече точки получава. В скалата за постижения са заложени критерии за близостта на значенията. Колкото по-далечно е обяснението му от очакваното, толкова по-малко точки получава.

Препятствие 2. Синонимие срещу тишината.

Героят влиза в залата на Тишината. Там има карти, измежду които избира. Тегли. Разположена е колба, която трябва да напълни с подходящи думи, които са близки до това, което вижда на изтеглената карта. Думите, които използва, видимо се натрупват като отделни хартии в колбата. Печели повече точки, ако успее, за времето от 30 секунди, което има, да събере най-много близки думи до това, което е видял на картината.

Препятствие 3. Изборът.

Тук ще види любимата си жена в църква и ще трябва да реши: дали да изгори църквата или не. Ако реши да изгори църквата: дали любимата му да изгори вътре или не. Ако реши да не изгори църквата: ще трябва да заживее в църквата и никога повече да не срещне любимата си.

Ще получи най-много точки, ако реши да не гори църквата и да заживее в нея, ще получи по-малко точки, ако реши да изгори църквата. Ще получи най-малко точки: ако реши да изгори приятелката си. Тогава отива директно в затвора. Това препятствие ще е препятствие, за да се получи „Постижението“. Ще е способен да избере третото само ако е предварително обучен в повече търпимост.

Крайна цел

Да се изразява по-ясно.

Постижения

Справя се с тишината.

Перфекциониста

Обучение:

Интуитивност, находчивост.

Препятствия

Препятствие 1. Русата жена.

Перфекционистът ще следва русата жена и ще трябва да преодолява препятствия по пътя си след нея, като да се измъкне от лабиринт, следвайки русата й коса; да се вмъкне между огромните трактори, минаващи покрай къщата му; да избяга от земетресение, като прескочи оградата на Казармата и да улови колкото може повече лисици в мрежата, която получава, за да не може те да преминават от другата страна на казармената стена. Изпуснатите лисици му губят точки. А изплашените — му носят. Преодоляването на всяко минипрепятствие, съпътствано от русата жена, му носи точки.

Препятствие 2. Безотговорност.

Перфекционистът излиза без пари на улицата и трябва да стигне от спирката на метрото до Свищов. Подпрепятствията включват: да помоли някой да му купи билет за метрото или сам да го изработи; да хване стоп до Свищов; да открадне пари от будка с вестници. Има няколко възможности. Колкото по-бързо стигне до целта, толкова повече точки печели.

Препятствие 3. Строеж.

Перфекционистът трябва да разгради къщата на родителите си и с всяка от тухлите да съгради училище. Те са направени така, че да могат да паснат на новото място. Колкото по-бързо се справи, толкова повече точки печели.

Крайна цел

Да смени посоката на живота си: да си намери нова работа и нова приятелка. Да пътува.

Постижения

Да достигне баща си по значимост.

Допуска неорганизираността в живота си. Отпускане.

Програмиста

Препятствия

Препятствие 1. Социална среда

Трябва да премине през група от хора, които му се присмиват. Ще може да избира между три поведения. Ако избере грешното, губи точки; ако избере вярното: минава напред. Едно от подпрепятствията ще е обидата: „Ти си тъпак!“

Отговор на Програмиста:

1. Мълчание и отминаване.

2. Развиква им се, като им връща обидите.

3. Удря ги.

4. Обръща всичко на смях, като казва нещо остроумно.

5. Приема обидите и се разплаква.

6. Извършва услуги за нападателите, за да се държат добре с него.

7. Порицава ги спокойно за грубото им поведение.

Препятствие 2. Работна среда

Програмистът се намира в офиса си. Пристига човек за интервю, който гледа на него подозрително. Всички хора от предишното препятствие са там. Един от тях го предизвиква, като казва, че никой не може да напише кода успешно. Има възможност за избор:

1. Получава задание, което трябва да изпълни блестящо. Ако успее, получава достатъчно точки, ако не успее — по-малко.

2. Подминава интервюирания, без да обърне внимание. Това ще му спечели повече точки от възможност 1, но Играчът не го знае.

3. Оставя предизвикателя си да направи сам кода си. Нашият няма нищо общо с това. Този вариант ще носи най-много точки.

Препятствие 3. Хазартът

Програмистът играе на карти с Играча — тук те задължително са две отделни личности. Двамата са противници и Играчът може да прецени сам дали да играе за Програмиста или против него. Играта на карти е следната: раздават се карти с всички участници от компютърната игра. Всяка от картите струва нула точки. Програмистът слага карта на масата обърната, така че да не се вижда. Трябва да подскаже на Играча каква е картата, като използва всичко друго, но не и точни наименования на предмети и събития.

Подсказки ще бъдат разработени допълнително по няколко. Например, ако му се падне картата на Детето, може да я обясни така: Това е нещото, което подскача и играе.

Ако Играчът познава, Програмистът губи играта. Ако Играчът не познава или се преструва, че не познава, Програмистът печели.

Тук ще има две опции: бутони, от които ще може да се избира дали Играчът ще се преструва или не. Идеята е Играчът да вземе решение дали да играе за своя герой или да се отдаде на изкушението да го победи. Ако Играчът се престори и загуби играта, се постига крайната цел. Ако Програмистът загуби играта, играчът получава двете постижения.

Това е момент, в който Играчът трябва да усети, че не играта на карти ще му донесе точки, а изборът на бутон. Затова няма да се обявява специално за третото ниво каква е скалата на оценяване. В това ще се състои самата игра!

Крайна цел

— Да намери приятели;

Постижения

— Да се освободи от вината;

— Да направи някои добрини;

Детето

Обучение:

— Да се научи да отстоява правото си да прави по-малко.

Препятствия

Препятствие 1. Агресия

Играчът направлява детето. То ще се ядосва на всичко край себе си. Ще унищожава съученици, учители, които се опитват да го вразумят. Може да избира да им крещи ядосано, да ги отминава или да ги променя. Накрая ще стигне до майка си. Ще има две възможности посредством бутон — ако избере да я унищожи — губи. Ако избере да й се развика ядосано — печели. Опциите за промяна и отминаване не носят точки, но и не отнемат.

Препятствие 2. Кажи „Не“

Играчът сам трябва да реши как да заяви своето „Не“

Детето стига до учител, който иска от него да учи постоянно. То трябва да каже „не“, но това не помага. Излиза от класната стая. Може да се престори, че му е зле. Всяка от тези възможности ще му носи различен брой точки и успех.

След това отива у дома, където играе в стаята си. Влиза майка му и започва да крещи: „Ти попита ли дали може да си играеш?“. Детето трябва да продължи да играе, въпреки крясъците й. Ако спре, препятствието приключва. Тя ще се опита да го удари и тогава детето ще се напикае. Ако играчът избере то да се напикае, печели точка, ако избере то да се подчини, губи точка.

Препятствие 3. По-малко

Майката иска от детето да сложи покривка, вилици, лъжици и чинии на масата. Детето трябва да сложи само един вид прибори, за да спечели точка. Ако нареди част от нещата или всичко, въпреки че му е досадно (ще бъде изписано върху лицето му), губи точка.

Бащата иска от детето да пробяга двора пред блока три пъти. Детето ще пробяга само една обиколка и ще спре, въпреки увещанията за още. Ще има опция дали да продължи да се опитва, въпреки задъхването си. Ако избере първото, губи; ако избере второто, печели.

Крайна цел:

Да спре да повтаря края на репликите на другите.

Постижения:

Да може да казва „не“, когато си поиска.

Да може да прави по-малко от очакваното, без да се чувства виновен.

Смъртника

Обучение:

… в надежда.

Препятствия

Препятствие 1. Болният

Смъртника трябва да се погрижи за човек на легло. Човекът прави всичко възможно, за да го ядосва. Ще трябва да смени бидето, да почисти леглото, да изтърпи глупостите, които говори болният. Ако се изкуши да го накаже, като го бие с метлата или му крещи, ще губи точки. Ако изтърпява това, което се случва, ще печели.

Препятствие 2. Ленин

Смъртника влиза в мавзолея, където среща две големи рускини. Отзад е Ленин в стъклен ковчег с кръгло прозорче към главата. Устните на трупа потрепват и той върти очи. Двама бабаити го преместват, но се разпищява алармата. Смъртника трябва да открие Божана. Тръгва да бяга по коридора, но руснаци го връщат обратно. Играчът печели, ако се сети, че трябва да излезе извън мавзолея, където го очаква съпругата му.

Препятствие 3. Любовта

Смъртника пристига в манастир и трябва да открие как да върне любимата си обратно. Дали да заговори минаващата монахиня или не? Ако не я заговори, може да си отиде от манастира, като загуби точка. Играчът решава дали да използва допълнителната му характеристика „инициативност“. Ако я използва, ще заведе Смъртника до портата на женския манастир, където трябва да тропа, докато му отворят. През това време външните врати на манастира се затварят бавно. Ако не успее да спечели жената на сърцето си, докато се затворят напълно, не успява да премине това препятствие. Ако е достатъчно упорит и не се отказва, го преминава.

Крайна цел

Да преодолее смъртта.

Постижения

Любов.

Градеж на старчески дом.

Училището (по избор от Играча)

Разяснения какво представлява училището ще има едва след като бъде избрано като опция, а не след това.

Училището ще е спонсорирано от един от героите — Перфекциониста, но това няма да му носи незаслужени точки при скалата за оценяване. Учителят ще е само един и той ще преподава по теория. Ще притежава различни методи за обучение в двора или сградата на училището, за да постига описаното в секция: „Обучение“.

Методите, по които ще се обучават героите, ще са десет на брой и ще са взаимозависими. Героят трябва да премине през всички етапи от обучението, ако Играчът избере такова за своя герой. Играчът ще може да избира подробности, но в рамките на съответния етап от обучението. Накрая ще бъде подложен на изпит, който ще се издържа с определен успех. Колкото по-висок е успехът му, толкова повече допълнителни точки ще получи, независимо от пътя му през препятствията. Ще му бъде отпуснато определено време, което да се разпредели между следните методи. Те ще са цитирани само със заглавията си, без допълнителни обяснения. Допълнителните обяснения на методите, изложени по-долу, ще се появяват едва когато Играчът избере един от методите.

1. Място. Четенето по въпроса, по който героят трябва да се обучи, ще се осъществява на различни места: на пейка в парка, в автобус, в тоалетната, в коридора на училището, на игрището.

2. Учене в група с друг герой. Играчът може да избере кой друг. Другият герой може да дава ценни съвети на обучаващия се или да си разделят подточките, по които трябва да се обучат.

3. Флаш карти. Тук обучаваният ще получи карти, които маркират основите на това, което трябва да научи. Той трябва да ги запомни за секунди, защото веднага след това ще бъде изпитан върху тях. Тук изпитът ще се провежда веднага. Целта е обучаваният да няма време да ги запише на лист или друг носител.

4. Тестове. За всеки герой ще бъдат разработени специални тестове според това, в което трябва да бъде обучен.

5. Сън. Героят ще трябва да проспи осем часа. Тоест, няма да може да продължи нататък в играта през тези астрономически осем часа.

6. Уроци в група. Героят ще посещава уроци в група и ще бъде оценяван според участието си. Тук Учителят ще преподава по съответното нещо, в което героят трябва да бъде обучен.

7. Утвърждения. Героят трябва да създаде сам своите десет утвърждения, че може да се справи със задачата. Например:

Всеки може да бъде успешен.

Вярвам в себе си.

Това, което правя, заслужава моите усилия.

Отговорен съм за това, което създавам.

Мога да науча това.

Ученето е забавно.

8. Планиране. Тук ученикът (играчът в ролята на героя си) трябва да дефинира нуждите, да предложи поне по два варианта как тези нужди могат да бъдат покрити. Ще изброи своите мечти в контекста на героя си. Колкото по-близо до историята на героя са всички тези неща, толкова повече точки в рамките на обучението си ще получи героят.

9. Есе. Героят ще трябва да напише есе как ще се справи със задачата си, което да е не по-дълго от сто думи.

10. Награда. След всеки етап от обучението героят се награждава. Той може да избира дали да отиде на обяд, да гледа кино, да се види с приятел. Тук трябва задължително да разпредели една десета от времето за обучение, което ще му се даде в началото. Това трябва да направи сам.

Сюжет

Всички герои са замразени в музей на героите, където са в първоначалната си латентна форма. В музея се появява Психоаналитика, който избира кой да размрази. След като размрази един от героите, той:

1. Разглежда профил на героя.

2. Решава какви черти да добави.

3. Избира целта, допълнителното постижение на своя герой или и двете.

Нива на развитие

Всяко преодоляно препятствие ще носи точки. Накрая те се сумират. Колкото повече героят се е променил към добро, толкова повече точки ще получи.

Музикални ефекти (предстои да се опише)

Индекс на обектите (предстои да се опише)

Цени и времетраене

Осемдесет процента от играта ще бъдат безплатни, а ако играчът заплати от останалите двайсет — ще получи или спомагателен герой или подсказки. Тъй като целта на играта е героят да се развие възможно повече и да претърпи възможно по-благотворна промяна, за преодоляването на някои препятствия може да са нужни и месеци. Приблизителната средна продължителност на играта при активно участие от страна на Играча, т.е. ежедневно, е около девет месеца.

Ще са необходими две-три години за доразвиване на играта и изпълнението й. Крайната цел е да бъде готова най-късно за тригодишнината от смъртта на Психоаналитика.

Пиар

Междувременно ще се подготви сайт на играта, където ще се качват периодични пачове и където клиентите ще имат възможност да дискутират с програмистите своите идеи за промяна на играта.

Ще се подготвят ревюта в сайтове за видеосподеляне като „ютуб“.

Технически спецификации

Предполагаеми технически спецификации:

Minimum System Operating Requirements for PC

• Windows Vista, Windows 7 or Windows 8

• DirectX 11 graphics card with 1Gb Video RAM

• Dual core CPU

• 2GB Memory (3GB on Vista)

 

 

Example 1 (Nvidia/Intel):

• Nvidia GTS 450

• Intel Core2 Duo 2.4 Ghz (E6600)

 

 

Example 2 (AMD):

• AMD Radeon HD5770

• AMD Athlon64 X2 2.7 Ghz (5200+)

 

 

Recommended System Operating Requirements for PC

• Windows Vista, Windows 7 or Windows 8

• DirectX 11 graphics card with 1GB Video RAM

• Quad core CPU

• 4GB Memory

 

 

Example 1 (Nvidia/Intel):

• Nvidia GTX 560

• Intel Core i3-530

 

 

Example 2 (AMD):

• AMD Radeon HD5870

• AMD Phenom II X2 565

 

 

Hi-Performance PC Specifications

• Windows Vista, Windows 7 or Windows 8

• Latest DirectX 11 graphics card

• Latest quad core CPU

• 8GB Memory

 

 

Example 1 (Nvidia/Intel):

• NVidia GTX 680

• Intel Core i7-2600k

 

 

Example 2 (AMD):

• AMD Radeon HD7970

• AMD Bulldozer FX4150

Камера

Ще се позволява избор на гледната точка на играта: third person view, first person view.

Метод на комуникация през Интернет

Методът на комуникация между машините ще е комбиниран. Героите и обектите ще се съхраняват на сървър и ще бъдат достъпни за клиентите (client-server комуникация), но инсталацията на играта и всичко останало по нея ще се оперира чрез peer-to-peer метод.

Сайт на играта (предстои да се опише)

 

 

Летящия мениджър вдигна глава от документа. Устата му беше пресъхнала. Той отпи глътка вода, а после се облегна, като отново постави ръцете си зад тила. Секретарката забеляза раздвижването му, стана и се приближи.

— Може ли? — рече тя на вратата.

— Вече да.

— Е?

— Няма начин тук да не им е помогнала жена. Просто мъж не би измислил подобна игра.

— Да. И аз така мисля — погледна го тя.

— Просто… просто твърде женско е всичко!

— Все пак това е психоаналитична игра.

Летящият се отцепи от унеса си и погледна секретарката с подозрение:

— Чакай малко. Ти откъде знаеш…

— Първо ми кажи мнението си.

— Знаеш нещо, което не знам аз ли?!

— Слушам те. Ще ти кажа веднага щом чуя отговора ти.

— По дяволите. Ти си участвала, нали?! Как не съм се усетил по-рано.

Секретарката скръсти крака, както беше права. В късата си лилава рокля тя приличаше на ученичка. Последва пауза.

— Дадох им някои идеи. Работихме всички заедно.

— По дяволите!

— Не ти ли харесва? — тя го гледаше със сълзи в очите.

— Трябваше да ми кажеш — произнесе по-меко той.

— Да. Признавам. Исках да участвам. Исках… — тя скръсти и ръцете си, — поне веднъж в живота си да участвам в нещо значимо.

Летящия се изкашля и поглади няколко пъти несъществуващата си брада. След това стана, постави ръце на бюрото и рече:

— Нахвърляли сте само идеята — най-общо. Има още много да се работи — рече той с неохота. — И някой трябва да преведе цялата история на английски по най-бързия начин…

— Е? — попита тя с треперещ глас.

Летящия не сменяше изражението си. Само очите му се оживиха.

— Ами ще видим какво ще се получи.

— Знаех си! Супер! — тя понечи да го прегърне, но после се отдръпна.

— Направи го, моля те! — приближи се той към нея. — Дори никой да не се навие да осъществи тази игра, което е по-вероятното, ние ще разработим проекта за нея. Ще подготвим презентации, ще насрочим срещи. Ще направя всичко, което зависи от мен. А после… каквото сабя покаже.

— Виж, независимо дали нещо се получи от този проект или не… това вече ни променя и двамата.

Летящия се беше приближил до секретарката си и понечи да я прегърне. В друг случай тя може би щеше вече да е избягала от кабинета му, защото винаги се притесняваше да обявява взаимоотношенията си с него или колебанията си дали да има взаимоотношения с него пред колегите. Но сега те се слепиха един за друг. Не се целуваха, но и не мислеха за това кой и как ги гледа. Само от време на време смартфонът изпищяваше, с поредното си непрочетено съобщение за този ден.

Музеят

За първи път Летящия шофираше сам извън града. Беше хладно и прозорците се запотяваха отвътре. Щракаше по копчетата на таблото няколко пъти, без да разбира какво прави. Наскоро беше взел книжка и искаше да изпробва уменията си да шофира сам. Потеше се въпреки хладното време навън. Можеше да усети студенината, която се лееше на тънки струйки по гърба му. Потта не засъхваше, а режеше безболезнено като евтин бръснач.

Спря на бензиностанцията веднага след околовръстното. Разрови багажа си и намери тениска, която метна на едното си рамо. Преодоля затварящите се врати, които едва не го изблъскаха отново навън, и нахълта в тясната тоалетна.

Шофирането не му се отразяваше добре. „Дали всъщност паркирах правилно? Не трябваше ли да дръпна малко по-назад? Ами ако този клаксон е за мен? Ебаси тъпанара съм!“ Свали ризата си и забърса потта от гърба си с нея. След това надяна тениската, метна ризата на рамо и се приготви да излезе. Вече чувстваше приятната студена сухота на тениската от багажника. Имаше още петдесет километра по завоите. Трябваше да издържи.

Пристигна в село Белчин малко преди мръкване. Движеше се бавно, като само от време на време бършеше врата си с леденостудени пръсти. Паркира малко преди джипиесът му да обяви края на маршрута. Слезе и въздъхна. Погледна вяло към смартфона си. Понечи да го вземе, но се отказа. Хвърли го на съседната седалка в колата и заключи. Къщата музей преди църквата беше затворена, единствено кабинката на пазача светеше.

Летящия я подмина и се заизкачва по калдъръмената улица вдясно. Църквата трябваше да бъде малко по-нагоре. Обувките му пружинираха, както обикновено, но този път без ентусиазъм. Хората вършеха работата си с такова желание, каквото сам не беше виждал във фирмата си. Щеше му се да можеше да вдъхнови програмистите и те да правят така. Той дирижираше, но всъщност по-скоро организираше, а не убеждаваше, не притискаше. Първоначално беше мислил, че тази работа щеше да даде нов старт на живота му, защото този път щеше да върши нещо, което бе добро в собствените му очи. Но колкото и да не искаше да признае, не се получи така.

Психоаналитикът — това същество с женско мислене в кожа на мъж, се справяше по-успешно от него дори след смъртта си. А може би именно благодарение на нея, направи той жалък опит да умилостиви сам себе си. Безуспешно.

Психоаналитикът беше амбицирал тези хора да вършат неща безвъзмездно не заради кауза, не заради изгода, не дори заради шибания си труп. Психоаналитикът ги движеше не посредством пари, не с мениджърски похвати, а по друг начин. Той беше схванал всеки един от клиентите си като идея. Беше успял да промени тази идея не като я направи друга, а като я направи работеща в света, в който тя се бе зародила.

Ако само можеше да стори като него! Цял живот си оставаше слуга някому — първо на глупавия си шеф, а сега и на Психоаналитика.

— Здравей, шефе — посрещна го Смъртника на вратата, като избърса ръцете си в панталоните. Зад него се виждаха купчини от прясно оплевена трева. Миришеше остро. — Пущината расте и през ноември. Каква е тая работа? Едно време плевихме само през лятото, сега — пекна малце слънце оная седмица и пак наизскочиха бурените му с бурени! Накъде отива тоя свят, синко?

— Пристигнах. Успях — рече Летящия, докато оглеждаше двора. — Мястото е добро.

— Е как няма да е добро… като в него живеят най-добрите — Старецът се разсмя като Дядо Коледа от телевизионна реклама. — Момче, да ти кажа под секрет. Жената прави мястото добро. Ама никогаж нема да й кажа тази работа. Ще се възгордее. И ти да си траеш, нал тъй!

Светльо разговаряше развълнувано с дребна сивокоса жена, докато двамата се задаваха на пътеката по нагорнището.

— Ела тук, стар разбойнико поет!

Здрависаха се.

— Ако ти си политик, аз съм поет. Ако ти си мениджър, аз съм бояджия. Дийл? — от устата му се разнесе мирис на ракия.

— Наквасил си се — потвърдих очевидното.

— Аз съм се… съвсем… — взе да пелтечи той. После повдигна ръка нагоре към аленеещото от залеза небе. — Ти цвъкаш, аз се квася. Ти пари събираш, аз стихове творя.

— Непоправим си — каза Летящия, като се усмихна насила. Поетът не беше успял да разсее предишните му мисли, само им придаваше зловещ оттенък. — Да видим какво сте направили.

Божана продължаваше услужливо да бъбри. Манастирът я беше научил да играе фон на размислите на другите. Докато се преструваше, че я слушаше, Летящия отново се потопи в мислите си. Дори да напуснеше фирмата и да се завърнеше в политиката, щеше ли да постигне онова, което Психоаналитика беше направил?! Щеше ли да мотивира като него? Летящия сега градеше империя: империя на възпоминанието.

Старческият дом представляваше бивше училище, което беше откупено от общината срещу сумата от двайсет хиляди лева. Вероятно Смъртника беше вложил в него доста пари, защото дограмата на прозорците беше нова, а Божана разказа, че към някои от стаите са доизградили тоалетни, така че помещенията да се обособят за индивидуално ползване.

— Ето това е всекидневната — нареждаше Божана, а Летящия я следваше по шарките от клончета върху полата й. Да построиш империя върху идея можеше да се окаже и по-значимо от това да построиш идея върху група от хора.

— Изглежда съвсем прилична. Тук ли се събирате с останалите обитатели?

— Да. Исках да Ви покажа нещо специално. Елате.

Те преминаха през малък коридор, който водеше към неремонтирана част в северния край на училището. Погледнаха през прозорците с изглед към градината. Навън се беше стъмнило, както се смрачаваше само на село. Отвън Светльо се поклащаше и сочеше с пръст към Смъртника, а той пък го тупаше по рамото и му говореше.

— Можеха да дойдат с нас, не мислите ли?

— Не. Момчетата не стават за тия работи — Божана го погледна, но нямаше и намек, че се шегуваше.

Под оскъдното осветление в коридора сбръчканото й лице се издължаваше още повече. Спряха пред врата, върху която личаха отпечатъците от стара боя. Божана извади ключ номер две и се зае да отключва.

— Страхувате се, че някой ще открадне ли? — попитах.

— Затова казвам, че момчетата не разбират.

— Тогава какво? — настоях.

Тя се засмя.

— Млади момко, — започна с поучителния тон на пенсионирана учителка, но Летящия не се подразни. Божана притежаваше ореол, но не такъв, който отблъскваше със святост: старицата беше като кръстоска между облак и корен от градината на Смъртника, — заключвам, за да не вижда всеки, преди да сме го представили пред света.

— Какво? И кой, по дяволите, да не вижда?

— Ела — рече тя, вместо да обяснява. Бутна вратата и се обърна към перваза на прозореца. Там под уличното осветление навън се виждаха сенките от свещника. Божана извади кибрит от джоба на престилката си.

Клечката лумна в ръцете й и Летящия за миг се изплаши да не горят ръцете й. Отпъди абсурдната фантазия. Огнени капки покапаха по всички кладенчета на свещника. Стаята се обля в приглушена светлина. Божана тръгна напред, а Летящия я последва. Усещаше, че ходи върху нещо меко. Опитваше се да стъпва на пръсти, за да не намачка странния килим. Погледна надолу — дървени стърготини. Божана спря. Тя повдигна свещника и обходи стените с него.

Летящия стоеше в средата на стаята и можеше да види белия си дъх. Навън се чуваше приглушения разговор между Смъртника и Светльо. Огнените капки, които огряваха стените, се отразиха в блесналите очи на Летящия.

Огледа ги. Бяха издялани върху стената като рисунки в пясъка, като вятър по повърхността на морето, като пареща струя пот по гърба, като намачкан фас между пръстите на барман, като шевиците на родопско одеяло, като живота, като смъртта.

Дърворезбите омагьосваха. От стената го гледаше Програмиста с дървените си маратонки и карти за игра. Перфекциониста беше изрядно издялан и висеше застрашително над сянката си, която се губеше във фино издълбаните очертания на костюма му. Детето скачаше с присвити тънки колене, а Домакинята позираше с токчета и флиртуваща усмивка. Стефан бе отворил застрашително уста, с която поглъщаше целия тъмен неогрян от свещника свят в ъгъла. Смъртника, в чиито очи светеха черни дървени ковчези — единственото място, където беше използван цвят и както му се стори на Летящия — този цвят беше естествено извлечен от най-вътрешните и най-тъмни кръгове на дървото. Писателката върху своята дървена книга, с която се сливаше през косите си. И ето там в средата беше самият той — летеше над всички и хвърляше в дървеното море частици от себе си.

Белият дъх продължаваше да се слива с горящите кладенчета на огнените капки от свещника. Божана докосна Летящия по дланта. Топлината й се разля по студените му потни длани. Той се обърна към нея невиждащ. Тя му направи знак да направи стъпка назад. После още и още една. Пъзелът не се подреди веднага. Всяка от дърворезбите губеше от своите най-тънки линии, а останалите се смекчаваха, така че образуваха човешки бръчки. Летящия почувства ледения полъх от старата дограма при прозореца. Сенките от свещника заиграха по пода.

И тогава, без да отмества поглед от стената, Летящия го почувства. Сякаш не стъпваше, тъй като стърготините създаваха илюзията, че се движи малко над земята. Всяка от дърворезбите беше парче от лицето на Психоаналитика.

* * *

Летящия се събуди в топла пухена постеля. Тежките сини пердета бяха дръпнати от край до край. В процепа между тях нахлуваше болезнено бяла слънчева светлина.

— По дяволите — изсумтя Летящият. Той погледна към нощното си шкафче — там бяха поставени смартфонът му и ключовете от колата. — По дяволите!

Скочи от леглото и се огледа. Стаята изглеждаше прилично, макар и не луксозно — вътре имаше легло, телевизор и чехли върху мокета. Приближи се до прозореца и дръпна пердетата. Зениците му се свиха от нахлуващата светлина. Градината. Смъртника, който сега носеше нов гащеризон и събираше купчините от тревата навън.

— Преспал съм в шибания старчески дом! — прошепна си на глас.

— Да, точно — чу тих меден глас, който му се стори познат.

Обърна се. Божана стоеше до вратата, забрадена с шарена забрадка.

— Извинявай — рече Летящият. — Аз… просто… много се впечатлих от дърворезбите и…

— Ш-шт.

— Те са удивителни! — усмихна се Летящият и в този момент осъзна, че стои чисто гол пред възрастната дама. — По дяволите! — сви той ръце около пениса си.

— Така е — потвърди тя, без да си прави труда да не наблюдава голото му тяло. На лицето й играеше иронична усмивка. — Измий се и ела долу. Закуската е мекици със сладко от череши и катък. Приятелите ти са вече будни и те очакват.

Божана излезе тихо, досущ както вероятно беше влязла. Смъртника не си губеше времето с тази жена.

Летящия потърси отмаляло тениската си. Усети мириса на застояло, докато я навличаше. Приглади косата си. Провери съобщенията: шефът крещеше писмено.

Летящият понечи да сложи смартфона в джоба си. Но после го остави колебливо на шкафчето. Измъкна се от стаята и слезе на първия етаж.

Още от коридора мирисът на евтино кафе и мекици разпрати уют по всеки кът от тялото му. На светло всекидневната изглеждаше много по-голяма. По ъглите й бяха разположени маси със столове, като имаше доволно разстояние между тях. На няколко от масите в ъгъла бяха насядали старци със зачервени бузи и здрав вид. Те бяха подпрели два-три бастуна върху радиатора до стената и щом Летящия влезе, млъкнаха и го огледаха, без да се стесняват.

— Заповядай тук — усети той леко докосване по ръката си. Божана стоеше до него. Под утринната светлина тя му изглеждаше доста по-младолика. Бръчките й се бяха изгладили, очите й бяха по-дълбоки, а по бузите й се стелеше едва уловима руменина. — Не се притеснявай, не ни се случва всеки ден да посрещаме млад гост.

Докато го съпровождаше към маса в другия край на всекидневната, тя някак успя да му каже по две-три думи за всеки от седмината обитатели на дома. Те до един били приятели на Смъртника, а някои не се познавали помежду си, преди да дойдат тук. На масата имаше чайник, от който се точеше тънка струя пара към прясно боядисания таван на бившата класна стая.

В средата имаше огромна купа с мекици, поръсени с пудра захар, а отделно и буркан с мед. Летящият загреба с лъжица от меда и го разтвори в чая си. Той я постави върху чинийката, преглътна слюнката, която съвсем не на място потече от устатата му под уханието на топлите мекици. Грабна една мекица и се усмихна оправдателно.

В този момент Светльо се изсипа на вратата, като сведе малко главата си, за да мине през касата. Очите му бяха кървясали, а панталоните — изсулени. Той погледна към Божана и госта, повдигна колана на панталона си, ухили се и се втурна натам.

— Аз снощи се отрязах като дърво. Дърворезба — това е то днешната поезия.

Летящия се засмя.

— Ето го и нашият многоуважаван домакин, който върти любов на стари години — Светльо посочи към вратата, където стоеше Смъртника.

— Стига си плещил врели-некипели — викна Смъртника, като през това време поздрави приятелите си в ъгъла с вдигната ръка. — Добро утро — обърна се и към госта.

После Смъртника се наведе към жена си и я целуна по устата. Тя отвърна безсрамно на целувката и се усмихна, като гледаше Летящия в очите.

— Тъкмо се канех да разкажа на госта ни малко повече за обитателите на дома…

— Не отегчавай момчето. Ще превърна всичко тук — звънеше гласът на Смъртника — в образцов дом. И лозе съм намислим да опъна ей туканка…

Летящия продължаваше да гълта мекици. След като изяде пет-шест, стана.

— Мисля да пратя хора да наснимат дърворезбите. Ще ги пресъздадем в една игра, компютърна, ако нямате нищо против. Това пак за нашето момче го правим.

— Прави, синко. Пращай да снимат, само звъни на Божана да знае. Аз не съм по телефоните.

— После ще се чуем за тригодишнината от смъртта, — Летящият огледа стаята и отпи глътка от ароматния чай на Божана.

Час по-късно той вече задминаваше табелата на село Белчин. Прозорците му отново се запотиха и този път той съвсем спокойно натисна първото копче, което попадна под пръстите му върху таблото. Изглежда беше правилното копче, защото водата започна да се изпарява.

Летящият се опита да си пусне радио, но безуспешно. Присегна се да вземе смартфона от съседната седалка и се сети, че го бе забравил на нощното шкафче. Това ни най-малко не го притесни, вместо това започна да си тананика. Много тънко и тихо — така, както никога.

Проектът на Светльо

— Прочете ли?

— Да — рече Светльо и надигна третата си бира.

Бяха седнали отвън, под чадърите на Дивака — същия, в който преди Светльо се наливаше с Психоаналитика. Нямаше много хора — всички бяха във вътрешната остъклена част, откъдето можеха да виждат двата силуета навън. Срещу Светльо стоеше жена, която непрестанно отмяташе косата си назад — така все едно мислите й пречеха. Всеки път щом стореше това, от нея се разсипваше застоял мирис на виолетки и прах.

— Казвай! — изкомандва тя, раздразнена, че Светльо я принуждаваше да пита.

— Ама то не е било така. Дадох ти ръкописа, файловете, разказах ти какво пишеше в писмото, а ти трябваше просто да посглобиш и да изчеткаш образа на нашия герой.

— Их, че си! Много ясно, че трябваше да пипна по-стабилно на някои места. Нали това искаше?

— Честно казано исках да вложиш колкото можеш по-малко от себе си — той издуха дим в лицето й. — Проклета да си!

Писателката го погледна с физиономия на дете, хванато в беля.

— Съжалявам, толкова мога — промълви.

— Не си включила и сесиите със собствения му психоаналитик. Казах ти да ги приложиш към ръкописа.

— Това са интимни неща! Все едно да съблечеш мъртвец!

— Абе ще те ядат кучетата! — Светльо се приготви за един от философско-пиянските си монолози в римуван вид. Но този път не мислеше да се впуска в такъв. Само демонстрираше заучената поза. — Не си поет. Това е ясно. Казах, че ми харесва — не съм възхитен, не съм и разочарован.

— По-добре да беше казал „разочарован“.

— Еми, толкоз… — Светльо засмука слюнка от ъгълчето на устата си. — Не забравяй, че не ти си авторът обаче.

— Не ми пука. Без моето участие това щяха да останат просто едни драсканици. Аз съм авторът!

— Ти си патологично болна, скъпа — ухили се Светльо.

— Да! Знам. В романа не е като в живота, приятелю. В едното всичко е навързано, а в другото не. Задачата ми беше да напиша творба от един живот.

— Остави това, ами твоите описания, мисли и, с извинение, лайна.

— Оправяла съм проклетото нещо на лунна светлина.

— Само не ми вкарвай патетика, имам я в изобилие — вкисна се Светльо и отпи още няколко дебели глътки от халбата и попита замислено: — И как на лунна светлина бе, не е ли тъмно?

— Глупчо, да не живеем по Паисиево време! Пише се на компютър.

— Да ме вземат мътните! — плесна се Светльо по челото. — Аз си представях цялата история на свещи.

Черен котарак се шмугна в един от ъглите на тентата и застана близо до масата. В стъкления кошер жужаха пияници непушачи.

— Айде стига глупости. Кажи за смъртта — как ти се струва?

— Няма как да знаеш дали е изпитвал това.

— Усещанията от смъртта му са застраховка за сюжета.

— От застраховки литература ша ми правиш! — вдигна пръст заканително Светльо.

— Абе, я! За теб какво да кажем. Плющиш рими, като смяташ, че римата непременно означава стих.

Писателката се беше зачервила и плюеше, докато се опитваше да овладее гласа си. Светльо дръпна от цигарата си и забълва дим, сякаш той можеше да го предпази от плюнчения дъжд. След малко съобщи:

— Нашият човек намери издател — ще я пуснат през пролетта — 500 бройки, джобно издание.

Писателката надигна чашата си с червено наливно вино. Котката измяучи.

— Петстотин — подсмихна се самоиронично тя. — Летящият прочете ли я?

— Да — последва мълчание. — Ин мемориъм.

— Ин мемориъм.

Котаракът се размърда, разходи се по плочките под тентата, огледа стъкления кошер, а после хвърли предпазлив поглед и на двамата гости навън. Прозя се, а после се стрелна с изненадваща бързина отново в пролуката.

Възпоминанието

Можеше да се усети пролетното раззеленяване на дърветата — по-скоро по мирис, отколкото да се види. Ухаеше на пъпки, на начало, което още не бе започнало. Охрупани от зимния вятър, клоните все още се люлееха като нудисти на брега на морето. Гробът ми беше потънал в сняг.

Малко след като канцеларистката при входа на гробището отключи, до входа му паркираха четири коли. Те не пристигнаха едновременно, но все пак беше ясно, че посетителите им идеха при един гроб. Източваха се един по един и известно време оглеждаха колите си. Две от тях бяха видимо съвсем нови, а другите две — не толкова.

— Каква е програмата? — попита мъж в костюм.

Всички бърбореха и гласът му не се чуваше. Малко по-късно, се намеси друг, който държеше в ръката си смартфон. Той с мъка отдели поглед от него и огледа събралите се.

— Моля за тишина — рече Летящият.

Изчака насъбралите се да млъкнат и продължи:

— Първо ще изслушаме какво всеки има да каже, ще поднесем почитанията си върху гроба, а след това ще се почерпим скромно в близък ресторант по повод годишнината от смъртта на обичания ни приятел.

Групата се размърда и се разцепи на няколко подгрупи по фланговете. В крайна сметка всички отново се събраха пред гроба ми.

Там Летящият мениджър, Светльо и Смъртника казаха по няколко думи за проектите. Разработките по играта бяха напреднали значително, а Летящият беше сключил сделката на живота си. Играта се продаваше сравнително евтино на австралийска фирма, откъдето бяха решили да я осъществят в срок от три години. Бяха нужни допълнителни разработки и домисляния, които сваляха значително от цената й. Писателката беше пожънала скромен успех с допълненията и редакцията по книгата и се надяваше да я преведе на английски. Смъртника привличаше интереса на медиите със странните дърворезби в старческия дом. Бяха го снимали и завъртели в ютуб, та посрещаше гости всяка седмица. Стефан също изяви желание да каже нещо, но всички единодушно се размърдаха нетърпеливо. Зачудих се как се бе измъкнал от кашата с църквата?! Прехвърлих се към Домакинята, която беше дошла със съпруга си. Тя примирено кръстосваше крака и се движеше бавно. Изглеждаше посърнала. Реших да не задълбавам в наблюденията, защото това можеше да ми коства следсмъртно неспокойствие, а вече ми беше известно и сам чувствах, че не исках да си го позволя.

Предполагам им се пикаеше и бяха гладни. Всички изглежда се надяваха възпоминанието да не се удължава излишно.

Най-много се зарадвах да видя Диана, която беше дошла без придружител. Тайно помилвах косите й и не се въздържах да не стисна и дупето й, което изглеждаше също толкова добре след раждането на първото й дете. Може да съм мъртъв, но още помня колко мека беше кожата й, как ухаеше мълчанието й. Тя и този път не каза нищо.

После всички се отправиха към ресторанта, където положиха усилия да се отдадат на повода, поради който се бяха събрали, а именно тригодишнината от смъртта ми. Ресторантът беше малък, закътан и се намираше близо до гробищата. В този район нямаше много жилищни сгради, но възпоминанията предполагаха щедрост и това явно беше причината заведението да съществуваше все още. Разляха вино по чашите и се чукнаха за наздраве. Виното вървеше бързо, макар Перфекциониста и Програмиста да не пиеха много. Най-силно дръпваше Домакинята. Тя беше седнала до моята Диана, но не й досаждаше с глупавите си разкази. Диана мислеше за мен, можех да го усетя по трупащите се върху гроба ми клечки. Всеки път, когато някой си мислеше за мен, се получаваше така.

— Оженили сте се, разбрах! — по-скоро установи Летящият.

— Да — отговори кратко Перфекционистът. — Имаме и дете — момиче.

— Любовта им, тя роди деца, любовта им — хиляди слънца!

— Престани, Светльо — рече Домакинята и се намуси престорено.

— Иска тя да престана, но по-важно е какво иска Диана.

— Същото, приятелю — звънна гласът на Диана.

— Нека се включа и аз, доколкото включването може да се разглежда…

— Стефан излезе от затвора по съкратена процедура. Използвах някои свои връзки и така. Но трябва да посещава психиатър, докато реши проблемите си — изпревари го Летящия.

— Искам от името на… — Стефан се замисли от името на кого всъщност, — от свое име, да благодаря на този господин, който въпреки ангажираността си към всички участници тук и сега, намери време, психическа енергия и причина да се застъпи за мен.

— Няма нужда, приятелю! — побърза да го прекъсне отново Летящия. — Е, и аз имам новина в личен план. — И мисля, че сега е подходящ момент да я споделя.

Всички се умълчаха.

— Казвай, момче. Няма да те чакаме цел ден — обади се Смъртника.

— Напускам.

— Какво? — попита Програмиста.

— Напускам фирмата. Ще основа собствена партия — вече го обмислям сериозно.

— След десет години работа?! — смръщи вежди Програмистът.

Всички се бяха втренчили в Летящия.

— Какво ме гледате, по дяволите! Наздраве!

— Наздраве — рече пръв Смъртника.

Светльо го последва веднага. Той стоеше полуприклекнал над стола си, сякаш всеки момент щеше да стане. Но нито ставаше, нито сядаше.

Настроението се променяше към по-весело и гостите на тленния ми дом все повече забравяха за мен. Но аз изпитвах преди всичко доволство от тях и от себе си.

Бях усетил посоките, в които щеше да се развива животът им, докато практикувах психоанализа. Бях доизмислил събитията и бях дорисувал личностите им в ума си по време на полусъзнателните дни преди смъртта ми.

Щракнах картината няколко пъти. Исках да я отнеса със себе си, защото не вярвах тези разпилени човеци да се съберат отново в същия състав. Ако го правеха заради мен, времето, болежките и разстоянията щяха да ги разделят. В онзи момент не можех да зная колко много греша, може би за първи път толкова грубо, защото тези хора продължиха да се събират по време на моите годишнини или около тази дата. Не в същия ресторант и изобщо не над пръстта, където погребаха останките от тялото ми. Не дори в пълен състав, но Летящия продължаваше да организира тези срещи много пъти. Не можех да не изпитвам гордост от това обстоятелство, макар гордостта на един дух да не означаваше повече от струпване на чувствени спомени в умовете на други хора.

Отпраших върху въображаемия си мотор, без да дочакам края на сбирката. Не исках да ги виждам развеселени. Все още съм крайно суетен и малко консервативен. Държа другите да бъдат тъжни за моето отсъствие — случва се с всеки дух, който е оставил куп недовършени неща приживе.

Две години по-рано
Експериментът

— Наздраве — каза Диана и поднесе чаша, пълна с вино към тримата си гости във възтясната си кухня. Както бе изправена, с леко разрошени коси и намачкан пуловер, тя изглеждаше замислена, а очите й се давеха в обяснима тъга.

— Така да е — отвърна Светльо. — Ей, да знаете, липсва ми нашето момче, наистина. Нямам муза за римуване.

— А какви времена бяха… — додаде Американеца.

Внезапно Слави запя непозната народна песен. Той все още не бе пил достатъчно, за да отпусне гласа си. Изпя няколко стиха и спря. Диана се обърна и избърса неканена сълза. Прокашля се и произнесе с треперещ глас:

— Преди да си спомним каквото и да било, ми се иска да ви прочета писмо, което получих от психоложката на Радо преди няколко дни.

Тя изчака да замълчат. Слави сви цигара с трева, но я остави настрана. Всички наблюдаваха ръцете му. След това проследиха нейните, които се пресегнаха към един от рафтовете на кухненския шкаф. Там лежеше продълговат плик с марка и четливо изписан адрес. Тя извади листа с треперещи пръсти и зачете:

Здравейте, Диана,

Не се познаваме лично — аз съм Теодора Добрева — психоаналитичката на Радослав. Моля да прочетете внимателно писмото ми, тъй като то съдържа факти, които, уверена съм, ще имат значение за Вас. Избрах да го изпратя по обикновена поща, защото смятам, че следят електронната ми. След разпечатването му, ще унищожа електронния файл със съдържанието му.

С Радослав се познаваме от началото на обучението му в БОАП „Ерих Фром“. Посещенията му при психолог от Обществото са задължителна практика за всеки, който желае да завърши програмата. Знаех, че работи към чуждестранна фирма от тип „Човешки ресурси“, която го бе наела заедно с други психолози да провежда сесии със служителите на компютърна фирма.

Когато дойде при мен, той декларира като свой основен проблем „прекомерната си чувствителност, поради която не може добре да дефинира ролята си спрямо клиентите в работата.“

Радослав не просто симпатизирал на събеседниците си, а в това число и на клиентите си, а наистина изпитвал физически усещанията, които ги спохождали. Например, ако клиентът плачел, Радослав усещал сълзата по бузата си, свиването на гърлото си, стягането в сърдечната област, болката или радостта. Така именно узнавал по-добре как да се свърже с тях по време на сесиите и накъде да ги насочва.

Но за да стигнем до момента, в който да разберем, че това е така, изминахме дълъг път. Първоначално разсъждавахме върху въпроса как самият Радослав въздейства на събеседниците си толкова интензивно. След това мислехме, че той си въобразява, че има връзка между реакциите на другите и неговите. Един ден, когато донесе важен сън, преобърнахме топката. Тогава осъзнах — първо аз, а много кратко след това и Радослав, че не той им въздейства по този специфичен начин, а те на него. Тоест че Радо възприема техните реакции по-интензивно от нормалното.

Първо помислих, че става дума за контрапренос — това е понятие в психологията, което изразява емоционалната реакция на психолога на разказаното от пациента. Но впоследствие някои мои наблюдения ме наведоха на мисълта, че нещата са доста по-дълбоки. Няма да навлизам в подробности и да ви товаря с терминология, но тогава прецених, че бе редно да се консултирам с психиатър.

Говорихме с него неколкократно и той определи състоянието му като рядко известно и с наименованието: огледална тактилна синестезия.

Това е положение, при което индивидът съпреживява състоянието (болка или радост) на друго човешко същество, като му липсва съзнание, че те не са негови. Това беше много подобно на проективната идентификация (контрапренос), която аз му залепих, но с тази разлика, че липсваше метафората. Радослав наистина съпреживяваше дълбоко това, което се случваше с човека срещу него — ненормално дълбоко. Той до такава степен навлизаше в душевните въпроси на клиентите си, че можеше да изфантазира как ще се развият нещата с тях и фантазиите му често предсказваха реално случващото се в бъдещ момент.

Това му пречеше — на съня, на личния живот и на спокойствието на духа. От такава гледна точка неговото състояние беше по-скоро отклонение, отколкото професионално предимство.

Хората, при които се отбелязва явлението синестезия, се наричат синестици. Те лесно разбират какво чувстват другите, защото чувствата на хората пред тях преминават директно през тях. Но има начини да се работи върху осъзнаването на момента с това кое е емоция на синестетика и кое не е.

Положението на Радо се отличаваше и с шизофренен елемент. Клиентът ми отразяваше огледално и сънищата си, усещаше света на реалността си и този на сънищата си с еднаква сила и адекватност, често, без да е способен да различи кой е водещият.

Представете си това по следния начин. Ако вие сънувате и се събудите, ще бъдете наясно, че преди малко сте сънували и в момента сте в реалността. При неговия тип рядко, да не кажа изобщо несрещана, синестезия сънят и реалността бяха еднакво отразявани в съзнанието му, досущ както той отразяваше чувствата на човека срещу себе си, и когато се събудеше, не знаеше кое всъщност е било сън и кое реалност. Това, разбира се, са мои интерпретации — не се ангажирам да ги изкажа официално и публично.

Причината за болезнената му самотност, която той изразяваше в неудовлетворението си по време на пътуването до Москва и морето, можем да търсим отново в синестетичното му състояние. Поради факта че през по-голямата част от времето, той е съпреживявал чужди емоции, сам не е можел да открие и оразличи своите, и се е чувствал дълбоко самотен и неразбран — както от останалите, така и от самия себе си.

За да хвърля малко светлина какво се случва при тези хора, добавям, че при тях се наблюдават повече синаптични връзки в мозъка, отколкото при обикновения човек. Тези допълнителни връзки водят до това, че възниква автоматична асоциативна връзка между различните зони на главния мозък, които обикновено не работят в унисон. Често състоянието е съпроводено със стомашно-чревни неразположения, от които той също се оплакваше.

Ето какво може да му е пречило на Радослав да дефинира правилно ролята си в професионалната ситуация: „психоаналитик-клиент“ по време на сесиите! На това също така може да се е дължал и изключителния му успех с клиентите за млад психоаналитик.

Мога да говоря още много за състоянието му, но не всичко ми е ясно докрай и предпочитам да спестя другите предположения. Тук искам да натъртя, че и гореизказаните от мен неща, са също предположения. Това не е твърда диагноза!

Първоначално се обърках — какво да правя с Радослав — дали да съобщя на Съвета от програмата за неговия случай? Но трябва да призная, че любопитството ми надделя и реших да отложа този въпрос за по-късно. Продължихме да водим сесиите си както преди.

Определихме цел на съвместната ни работа: да се тушира съпреживяването през писане. Това беше моя спонтанна идея. Състоянието му беше от полза в работата, но не и в личен план, където беше неспособен да се отдаде на личните си емоции поради липсата на място за тях.

Стигнахме дори и по-далеч, като си задавахме въпросът: „Дали всъщност психоаналитикът като цяло не трябва да се стреми вторично да добие неговата диагноза? Колко по-лесно би разбрал клиента си така!“

Радослав започна да описва преживяванията си в нещо, което той сам нарече „Експериментът“. В този ръкопис, файл или експеримент той описваше и мислите, чувствата на своите клиенти така, както ги усеща. Писането на Радослав беше надлежно споделяно и обсъждано през шейсет психоаналитични сесии. Говорихме и за чувствата, които писането поражда, промените, до които това води в личния и професионалния му живот, напредъка в осъзнаването на собствените усещания като различни от тези на събеседника отсреща.

С Радослав се работеше много леко — той сякаш предусещаше какво си помислях и довършваше мислите ми. Но от друга страна, това беше и точно проблемът, защото се оказваше така, че каквото и да предприемех, нямаше начин да му повлияя, поради простата причина че той вече знаеше какво мислех да кажа или направя. Колко ли влудяващо самотен е бил! Истинска трагедия, не мислите ли?

Писането даде възможност на Радослав да получи поне част от необходимата дистанция, за да се усети състоянието на човека срещу индивида като състояние на друго човешко същество, а не негово собствено. С помощта на превключването от една гледна точка в повествованието към друга, той съумя да тренира сетивата си до известна степен да оразличават дали човекът срещу него изпитва, например, болка или самият Радослав я изпитва.

В един момент реших, че не мога повече да мълча. Използвах възможността за супервизия (това е консултация с по-опитен специалист) още от самото начало, тъй като колебанията ми по повод това дали Радослав е годен да практикува избраната професия все повече ме спохождаха. Супервизията ми беше проведена при Хелга Хоросян, която ме посъветва да записвам надлежно споделеното от Радослав при неговата собствена работа с клиенти. Трябваше да се виждаме и обсъждаме състоянието му с нея приблизително на четири-пет сесии. В хода на срещите ни преценихме, че този въпрос трябва да се постави пред Съвета на програмата. Направихме го и след много допитвания, проверки в международната практика и несъгласия решихме да не пречим на Радослав да продължи да практикува професията си, тъй като имаше шанс той да допринесе значително повече за терапията на своите клиенти от редовните психоаналитици.

След общото събрание установихме, че колегията е силно заинтересована от случая на Радослав и всички проявиха желание да следят развитието му. Получи се предложение той да продължи да ме посещава безплатно, като разходите за сесиите щеше да поеме Обществото.

Имаше възможност да избере и по-опитен колега. Обсъдих това с Радослав, но той отказа и спря да идва при мен. Аз продължих да се интересувам от развитието му и надавах ухо за наблюденията от колеги, които споделяха, че започнал да губи амбиция да се развива като психоаналитик.

И до днес силно вярвам, че причината е била, че бе започнал да се чувства по-скоро като пациент сред сродните си, отколкото като равен. Дори да напуснеше Обществото и да продължеше практиката си, случаят му щеше да се разчуе и само да засили първоначалната му самотност. Това можеше да предизвика отлив или наплив от хора, които да го посещават и кой знае какво още.

Както всички знаем, Радослав изчезна за около година от София и беше обявен за издирване, което беше безрезултатно. След завръщането му, той продължи да се вижда със своите клиенти, но в Обществото се мислеше за санкция, която да му се наложи заради отсъствието. Съветът не желаеше Радослав да бъде вече включен в програмата заради евентуална недобра репутация, която можеше да създаде за аналитичното общество, поради факта че човек с неговата диагноза се появява и изчезва, и изобщо се държи като психично болен, а е официално допуснат да извършва психоаналитична работа с клиенти.

Докато течаха тези дискусии, получих телефонно обаждане от Радослав. Искаше среща с мен и аз се съгласих веднага. Получих ръкописа му „Експеримент“, който той дописал през годината на отсъствието си. Как се е издържал и къде е пребивавал и до ден-днешен за мен е загадка. Разпечатах го и изтрих електронното писмо. Колетът с ръкописа ще пристигне при Вас малко след писмото ми — имайте предвид, че това е единственото копие! Смятам, че то трябва да принадлежи на най-близките му.

Та да се върна на момента след срещата ми с него, когато се прибрах у дома с намерението да започна да го чета. В същия ден Радослав загинал при катастрофа с мотора си. Едва по-късно прочетох главите от произведението му, в което той описва смъртта си и синестичните си преживявания с доизмислянето на живота на клиентите си.

Ще си позволя свободата да споделя само това свое предположение с Вас. Написаното преди смъртта му също може да бъде проявление на неговата синестезия. Вярвам, че ако човек работи задълбочено с ума си може да стигне до там, че да вижда и съчувства на свое бъдещо положение. Смятам, че той е описал това, което ще му се случи, не защото си го е съчинил или има екстрасензорни умения, а защото е усетил през разговорите със себе си, видял е как ще свърши и го е пресъздал в творбата си, която между другото, по мое мнение, прилича на дневник със записки.

Той вероятно е преживял смъртта си много близко до начина, по който я е описал. Разбира се, това е само смело предположение, което граничи с абсурдността, но аз го споделям за свое собствено успокоение.

Представих всички тези факти и предположения пред Съвета на програмата, но колегите бяха единодушни, че те не бива да бъдат разкривани пред широката общественост и близките заради опасения, да не би да бъде вменена вина на мен и на Обществото като институция. Случаят беше интересен и щеше бързо да се разпространи по медиите, а от това интерес нямаше никой. Още повече че Радослав беше започнал да става популярен и все повече хора се записваха при него.

Колегите се страхуваха, че ако истината за състоянието на Радослав се разчуеше, не просто аз щях да пострадам, а и цялата колегия. Това можеше да се получи така, защото имах и все още имам официалното им становище по въпроса Радослав да остане и да практикува професията на психоаналитик. Може негови близки да ни обвинят в предизвикване на отсъствието му и последвалата смърт. Не знаехме и дали състоянието можеше да има негативни последствия върху клиентите.

Но при всички положения програмата можеше да бъде закрита, а това щеше да означава не просто неуспех и скандал, а и щеше да има финансови последствия, тъй като средствата на студентите, заплащали семинари, независимо дали бяха завършили или не, трябваше да бъдат възвърнати. Подписах декларация да не разкривам тези уличаващи подробности.

Но аз не мога повече да правя това. Сънувам кошмари и се чувствам крайно потисната заради цялата тази история. По дяволите! Бяхме експериментирали с човек! Кой ни даваше това право?!

Скоро ще се изпълни година от смъртта на Радослав, но аз все още не мога да намеря спокойствие заради това, което се случи. Смятам, че близките му във Ваше лице и родителите му, трябва да знаят истината.

Поразпитах за Вас, проучих някои неща. В крайна сметка реших да споделя единствено с Вас и да оставя решението как да постъпите към неговите родители във Ваши ръце.

Извинявам се за евентуалното безпокойство, което може да съм причинила, и оставам отворена за срещи и въпроси.

Накрая искам да споделя — наистина харесвах Радослав. Той беше и мой близък.

Искрено Ваша,

Теодора Добрева

Слави беше килнал главата си на една страна, както правеше, когато слушаше с повишено внимание. Цигарата му висеше неизтръскана в пепелника. Американеца пръв продума:

— Ебаси майката — после се плесна по челото, но без да вдига много шум.

— Тоя човек не престава да ме изненадва и след смъртта си — додаде Светльо, загубил съвсем навика си да римува.

— Исках да споделя това писмо, защото наистина не знам как да постъпя.

— Тия от това фалшиво Общество, това е секта! — вдигна юмрук Американеца.

— Моля те, нека мислим разумно, доколкото можем — гласът на Диана трепереше.

— Мъжът ти знае ли за това? — попита Светльо.

— Не.

— Ебаси майката — обади се и Слави.

— Единият вариант е — извиси глас Диана, сякаш това можеше да й помогне да мисли по-съсредоточено, — да повдигна обвинение срещу тях и да разтуря формацията им. Но не ми се иска да го правя заради Теодора. Тази жена е постъпила както трябва, въпреки всичко. А аз не искам да разрушавам живота й. Другото е… че съм бременна и нямам сили и желание да се занимава с дела.

— Кога щеше да ни съобщиш новината? — намуси се Слави.

— Нямах намерение — отвърна хладно Диана. — Иска ми се да затворя тази страница от живота си, да започна отначало. Имам ново семейство и… — очите й се напълниха със сълзи. — Обичах го, наистина го обичах, но просто трябва да продължа напред.

— Аз ще се боря за него! — ревна Американеца все едно сълзите на Диана бяха запалително.

— Не, не става дума за това.

— А за какво става дума, Диана?

— За… Радо, за родителите му — как е най-добре да постъпим. Извинете ме, трябва да ида до тоалетната.

Тя се измъкна от стаята, но като че ли никой не забеляза това.

— Тия негодници си заслужават да бъдат очернени — ревна отново Американеца.

— Да. Аз мога да събирам доказателства, мога да се видя с клиентите му, с… — Светльо се обърка и направи пауза, в която неистово се опитваше да произнесе звук. След това, както беше застинал, думна по масата с юмрук. — По шибаните дяволи! Имам идея!!!

Но никой не му обърна внимание. Диана се върна и си наля вода от чешмата. Слави я следеше, без да отделя поглед от нея. Изчака я да седне и каза:

— Няма да правим нищо.

— Как така? — ревна Американеца.

— Нищо?! Аз имам идея и искам да ме изслушате.

— Млъкни, Светльо.

— Няма. Трябва и всички искаме да направим нещо!

Слави изкриви уста в нещо като иронична усмивка. Скулите на лицето му се стегнаха.

— Казах нищо няма да правим. И на родителите му няма да кажем. Така е най-добре.

Всички се умълчаха. Рядко се случваше Слави да говори така сериозно.

— Дай ми писмото — протегна ръка Слави. — Ще го изгорим.

— Как? — столът на Американеца изскърца. — За кого ще е добре това да се случи? За келявата секта ли? За детето на Диана или може би за родителите на Радо? Ще им отровим старините, ако им разкажем тая история?

— Това не е секта — промълви Диана, — а сдружение от психолози.

— Все едно — додаде Светльо, който положи ръцете си на масата. Той се беше вгледал в чашата си и не мърдаше.

Внезапно всички се умълчаха, сякаш се уплашиха от съсредоточения вид на Поета. Той пое дъх и им разказа за идеята си. Тя звучеше толкова абсурдно, че всички я приеха по-скоро като израз на скръбта му.

— Да пием — вдигна чаша Слави, след като го изчака да се доизкаже.

— Така да е! — ревна отново Американеца. — Абе тия кво си мислят, че могат да си експериментират ей така с хората! Ами ако наистина са го подлудили и е взел, че е катастрофирал… ей, мамицата им ше…

— … разклатя — довърши Светльо.

Всички се спогледаха. Диана стана и отвори горния шкаф. Взе малка керамична чиния в едната ръка, а с другата направи място на масата, където да я положи. Слави бръкна в раницата си и се разтършува.

— Ето — подаде му запалка Американеца.

Но Слави само го погледна вяло и продължи да рови. Най-накрая той извади кибрит с отпечатано изображение на гола жена върху едната му страна.

— Проектът ти може и да се осъществи, какво ще кажеш, Светльо? — попита Слави, докато палеше клечката. Всички се вгледаха в пламъка й, а Диана мълчаливо подаде писмото.

— Хм… Ще трябва да търси клиентите му — отговори вместо него Американеца — да понася обиди, да търчи, да се разправя… Ръкописът трябва да се преработи. Не е работа за Поета това.

Клечката догаряше. Всички се взираха в очите на Светльо. Вече никой не възприемаше идеята му само като израз на скръбта му.

— Може… — каза Поетът, без да отмества поглед от запалената клечка, а после вдигна чашата си и като прие внезапно вдъхновен вид, викна… — Пия за проекта си! Пия за бъдещето!

Слави запали писмото и обдуха опарените си пръсти. Смрачаваше се, но никой не помръдна да включи лампата в малката кухня. Писмото лумна и огря лицата на гостите. Всички мълчаха, докато хартията не се превърна в пепел, която се разпадна в купичката и около нея. Минути след това Диана разсипваше мълчаливо от парещия гювеч. Тя раздаваше чиниите, без да поглежда гостите си.

Пластмасовото шише с домашната ракия, която Светльо беше донесъл, се беше изпотило. Слави избърса шишето със загрубелите си ръце, отля малко от съдържанието му на земята, а после пое дълбоко въздух и запя. Гласът му изпълни тясната кухня, изсипа се от прозореца и избяга до отсрещната улица да търси лоза по панелните тераси.

Щом песента заглъхна, Диана светна лампата и не много по-късно Американеца вдигаше наздравици, Светльо редеше рими, Слави пушеше мълчаливо от тютюна си, без да обръща внимание на свитата цигара с трева, която още лежеше върху мушамата, а Диана замислено мачкаше с пръст пепелта от писмото.

Летящият мениджър

— Ще ми помогнете ли?

— Не ви познавам. И как изобщо успяхте да си уредите среща с мен?

— Четох стихове на секретарката Ви.

— И очаквате да Ви повярвам.

Двамата мъже се гледаха в очите, без да мигат.

— Поводът да се срещнем, е посещенията Ви при Радо, личния Ви психоаналитик. Той беше много добър мой приятел.

— Че вие какво общо имате с това? — Летящият мениджър остави смартфона си, погледна госта си изпитателно и скръсти ръце.

— Всъщност, не знам дали знаете… Той катастрофира с мотора си, докато е возил любовницата си. Тя е оцеляла, но той…

— Аз какво общо имам с това? Наистина не разбирам — сега Летящият мениджър свъси вежди.

— Нищо притеснително. Знаете ли… след смъртта му, разгледах нещата му — като негов най-близък приятел. Открих файлове с Вашите сесии. И не само — тези за всичките му клиенти. Описал е всичко в книга, която е нарекъл: „Експериментът“, но това е дълга тема. Аз съм тук по-скоро за друго. Свързвам се с Вас, защото ми хрумна идея.

— Хм. Трябва да обясните по-подробно.

— Ще нарека начинанието си „Проектът на Светльо“.

Летящият вдигна вежди.

— Не. Не е нелепо. Повярвайте — продължи Светльо. — Исках да събера всички хора, на които е сторил добро. Да направим нещо за този прекрасен човек.

— Защо? — попита Летящият мениджър.

— Защото смятам, че не е важно, че е починал, а какво се е случило преди и след това събитие.

— Мда — Летящият мениджър почука няколко пъти по масата. — Знаете ли, това е моята империя — посочи той през стъклото.

Светльо погледна към залата със сиви бюра, пред които работеха служители. Някой преминаваше тихо и с наведена глава. Поетът разположи ръцете си върху облегалките на стола и облегна глава назад. Лъхна го топлина от климатика.

— Виждам — отговори Светльо, без да поглежда към хората.

— Защо съм Ви нужен аз?

— За да направите това, което можете най-добре.

— Искате от мен да осъществя проекта Ви?

— Да.

— Безвъзмездно?

— Вие можете и искате да си позволите това.

— Как смеете?

— Прочетох файла Ви, както и всичко от ръкописа за Вас. Няма кой друг да се справи с тази задача.

Мълчание.

— Няма да се хвана на това.

— Ясно — каза Светльо с разочарование в гласа. — Тогава си тръгвам.

Той стана и отвори вратата. Секретарката вдигна поглед към него. Светльо се запъти с бърза крачка към изхода. Стигна до асансьорите и натисна копчето за надолу. То веднага се рамкира в червена светлина. Глупавият асансьор уведомяваше по три пъти на кой етаж се слиза. Гръмна говорителят му: „Четвърти етаж. Офис сграда. Forth floor“.

Чу се отваряне на офисната врата. Туп-туп-туп. Мениджърът не пружинираше, а направо летеше към него от дъното на коридора. Светльо обърна глава към него. Високоговорителят продължаваше да декламира: „Четвърти етаж. Офис сграда. Forth floor“. „Четвърти етаж. Офис сграда. Forth floor.“

Асансьорът беше пълен, и Светльо прекрачи.

— Почакайте — викна съвсем излишно Летящият мениджър, който кацна след последното си пружиниране до него. Светльо усети въздуха, който полъхна от крилата му.

— Тук съм — Светльо постави крак, за да може асансьорните врати да не се затворят. Искаше моментът да е драматичен, поетичен — като по филмите.

Летящият мениджър му подаде ръка. Светльо не помръдваше. Всички от асансьора впериха поглед в двамата мъже. Вратите тръгнаха да се затварят и Светльо излезе, без да пуска подадената му ръка.