Диана Петрова
Синестезия (45)

Перфекционистът

Винаги преди среща с Перфекциониста, се сещах за момичето от магазина. Откакто се бях завърнал от Москва, не я бях виждал. Ходих няколко пъти до магазина, но все я нямаше. Исках да й предложа да я повозя на мотора си, но все не улучвах смените й.

Извиках моята чистачка — циганката. Верен на традицията да чистя офиса си преди неговите посещения, аз я помолих да свърши работата непосредствено преди часа ми с него. Не се бяхме виждали отдавна и исках да оставя добро впечатление.

Този път не излязох със Светльо преди срещата ми с този клиент, както се случваше уж по случайност през последните дни. Но макар да не бях пиян, все още бях замаян от вчерашната среща със Смъртника. Този човек полудяваше. Не знам защо тогава ми стана зле — наистина зле. Може да съм прекалил с кафето, та го отпратих набързо. Но мислех при следващата си среща с него да го насоча към психиатър.

Нямаше начин той да бе решил да ми врътне майтап. Това не бе в стила му.

Перфекционистът беше по-безупречен от всякога. Не разбирах от костюми, но сигурно този, в който бе облечен, беше скъп. Аз обаче не се бях постарал да се облека подобаващо. Бях себе си и си бях обещал, че оттук нататък щях да се обличам както намеря за добре, а не според клиента.

Чувствах отговорност към бившите си клиенти. Не очаквах — още повече че можех да ги насоча към Милена или друг психолог, когото да посетят срещу заплащане. Но аз бях лично обвързан, не можех да ги изоставя — най-вече заради приноса им към мен, заради себе си. Няколко минути преди Перфекционистът да влезе, бях взел решение да остана с тях, докато случаите им приключеха за мен.

— Продадох къщата.

— Кога се случи това?

— Преди около половин година. — „И не си ми казал! И не си ми казал!“, възмущавах се наум, като започнах да изчислявам от колко време ме посещаваше той. — Минаха месеци от смъртта им и не бях готов да се разделя с тази къща… но покривът на кухнята бе паднал и там течеше, другите стаи бяха в окаяно състояние, дворът беше тревясал, а крушата… изсъхнала и трябваше да се отсече.

— Тоест къщата се е разпадала, тъй като никой не живее там — поясних, все още ядосан, че Перфекционистът не ми беше споделил тази подробност по-рано.

— Да. Времето ме притискаше. Знам, че тази къща щеше да съществува само ако в нея наистина живееха хора. И от тази гледна точка това бе единственото, което можех да направя.

— Сега обаче говорите спокойно за това, за което Ви приветствам — излъгах.

— Просто си стоях пред банката след превода на парите и плаках, както не съм плакал и на погребението.

— Предполагам, това е така, защото с продажбата на тази къща, Вие де факто приключвате със Свищов — вметнах предпазливо. Той кимна и аз се почувствах окуражен да продължа. — А това е детската Ви къща. Символично това е един вид приключване с детството.

— Човек не може да приключи с детството си — отвърна той хладно.

— Така е. Не може. Обикновено детството приключва с Вас.

— Това не го разбрах — смръщи вежди той.

— Обстоятелствата, животът, съдбата — това са различните имена на нещата, които Ви се случват отвън, макар преди това те да се случват вътре във Вас. Знам, че звуча абстрактно, но… — замислих се как бих могъл да представя мисълта си по-разбираемо. — Детството е територия, която пазим най-ревниво. Не е любовта към любимите ни хора, не са децата ни, не е егото ни, а детството. Ще останете учуден, ако разберете колко много неща от живота ни се подчиняват на събития, случили се в детството. Та ние сме едни пораснали деца, някои от нас дори не са пораснали.

С последното се опитах да се пошегувам. Знаех, че понякога шегата беше единственият начин да стигнеш до някого. Обикновено тя пробиваше там, където никой друг не можеше да стигне, дори самият клиент. Мисля, че този път постигнах търсения ефект въпреки разхвърляните си разсъждения на глас, защото Перфекционистът се надигна и ми подаде ръка. Стиснах я — пръстите му бяха ледени.

— Мисля, че след продажбата на къщата всичко се променя. Мога да го усетя. Спрял съм да планирам нещата с десет хода напред. Е, не че не планирам. Просто ходовете вече не са толкова много. Аз… аз направих това, което ми препоръчахте. Излязох без портфейл. Помолих в една книжарница за един лев, за да се кача на метрото. Ако знаете как само ме изгледаха — засмя се той.

— Мъж в безупречен костюм моли за един лев за метрото.

— Казах им, че са ми откраднали портфейла. Запознах се с момичето… всъщност вече сме заедно. След това, което се случи тогава, аз започнах да я посещавам често — под различни предлози. Веднъж й подарих флашка, като й казах, че в работата ми се раздават безплатно, което не е истина. Ами да… ей това го забравих — как забравих да Ви кажа просто. Смених работата. Вече не съм тийм лийд, а синиър девелопър.

— Е това вече е новина.

— Да, трябва да заплатя за услугата този път. Не може да мине вече по линия на предишната ми фирма. Третирайте ме като обикновен клиент.

— Къде започнахте работа? — попитах.

— В Телерик — това е също голяма компютърна фирма. Предложиха много добри условия. Радвам се на слънцето с девойката, дори излизам с приятели и… се чудя дали да махна костюмите.

— Да. Съвсем не отиват на хора от Вашия бранш.

— Защо не сте го казали по-рано?

— Мислех, че го знаете.

— Никой от колегите ми не се облича по този начин, но аз го правех. Да, знаел съм го, но никой не ми го бе казвал.

— Казването прави ли нещата по-легитимни?

— Очевидно да — отговори Перфекционистът.

Двамата се разсмяхме. Обичах такива сесии.

— Наистина не очаквах, че като не взема портфейла си, може да ми се случи нещо подобно.

— Така като гледам, ти си подменил целия си живот. Нова работа, момиче, продал си къщата…

— Да. Продадох я и мисля да си купя апартамент с тях. Ще тегля малко кредит, ще изплатя бързо.

— А лисиците? — не знам защо го казах. Може би защото исках да обходим всяка една област от живота му.

— Лисиците… сънувам ги.

— Това е интересно, наистина, бих се радвал да споделиш някой свой сън.

Перфекционистът погледна към часовника си.

— Може би…

— Да, може би следващия път — казах аз, защото видях, че остават около пет минути до края на сесията.

— Това исках да кажа. Следващ път няма да има.

— Логично — чух се да казвам. — Дори го очаквах. Напоследък нещата се нареждат доста удобно за мен. Отказвам се от психоанализата.

— Наистина ли?

— Да, бях го планирал.

Разсмяхме се отново.

— Може Вие да започнете да планирате повече.

— Искаш да кажеш, да мечтая?

— Ами да. Аз така и не разбрах кой сте, но не мисля и да Ви питам.

— Част от практиката е да не се създават приятелски или други отношения извън професионалните между терапевт и клиент. Е, поне, докато още сме такива.

— Да… да.

— Може би трябваше да направим една затваряща сесия — има още какво да се работи при Вас и не го казвам, за да продължим, а защото наистина го мисля.

— Не, не — така е добре.

Тишина.

— Наистина. Продължете още малко при колега. Има да се работи по въпроса с лисиците и къщата. Постигнали сте забележителен напредък.

— Довиждане — подаде ми той ръка. — И всичко добро Ви желая.

Това е. Приключих с първия си клиент. Кръв нахлу в главата ми. Чувствах се отново жив. Изпуших две цигари една след друга, а после се обадих на Светльо. Трябваше да го видя след дългото си отсъствие.