Диана Петрова
Синестезия (51)

Домакинята

Светльо ми се беше обадил за поредния купон, който организираше в Горна баня. Този път отидох там с мотора си. Обърках пряката и обиколих из съседните няколко пъти, докато намеря къщата. Спрях пред съседната сива постройка и тишината ме обгърна. Огледах се като чужденец, сякаш можех да я зърна.

— Абе, не ми мачкай орехите! — викна ухилен селяндур. Не бях забелязал, че седи върху клона на ореха.

— О, извинете, извинете.

— Майтапя се, бе, ти па — изгърмя ме той по гърба с мощната си лапа, а после изсипа смеха си като леден чучур върху слепоочията ми.

— Кой търсите?

— Един приятел — казва се Светльо.

Онзи сви вежди неодобрително.

— Поета — добавих аз.

— Така кажи бе! Той е ей там отсреща… а каква ракия има тва момче!

— Да. Знам къде живее.

Онзи продължи да мели, докато прибърса почернелите си от орехите ръце в изтъркания си работнически панталон. Побързах да се отърва от него. Ето в каква обстановка се зараждаха хепатитните рими на Светльо.

Нахълтах в двора, който се давеше в есенна тишина, нарушавана само от лекото полюшване на жълти цветя, вероятно насадени от майка му. Очаквах да чуя шумотевица, но такава нямаше. На около 200 метра, в средата на ниско окосения наклон, бяха напалили огън. Слави бе огнярят на групата. Носеше малки бийтълски очилца, пушеше като комин и разравяше жаравата. Хвърляше съчки и се бореше с метална решетка, върху която да се припекат филиите. Веднага се насочих към десетлитровата бутилка с домашна ракия. Запалих с треперещи ръце, преди да съм казал „Здрасти“.

Поводът за купона беше завръщането на Американеца — когато беше на двайсет и няколко години, избяга в Щатите заедно със семейството си. Те бяха спечелили зелена карта и сестра му, която тогава беше на седемнайсет, замина без проблем. Той обаче не влизаше във възрастовата граница и си беше уредил да прекоси през Мексико, за да иде при тях. Приятелите му преживяхме неговото заминаване като изоставяне — пръснахме се в различни посоки и поддържахме междуличностни контакти през годините. Наскоро се беше завърнал и оженил за българка и се стараеше да възстанови предишната си слава.

Светльо го обичаше, може би защото Американеца, както го наричахме, открито проявяваше грижа към него, измерена в пари, долнокачествена трева, въпроси за състоянието му и безплодни пиянски философствания. Аз проектирах груповата обида като собствена и не исках да се отварям към него толкова лесно. Беше ми се обаждал няколко пъти след завръщането си — докато бях на морето, но аз отговарях вяло. Не можех да се занимавам с мисията му за претопляния на стари манджи.

Имах си свои грижи — завърнал се, той беше забравил, че и в България на хората им се налагаше да се занимават с прехраната си, личното си развитие и света като цяло. Освен това се държеше с мълчаливо превъзходство и снизхождение, което толкова се стараеше да прикрие, но се чувстваше ясно от предишните му приятели.

Приближих се до огъня, грабнах една пръчка и зачовърках в пепелта.

— Не барай тука, професоре — викна Слави, който винаги ревнуваше огъня си. — Там ще метаме пържолите.

— Искам и аз да участвам в приготвянето на мръвката — подсмихнах се.

— Не тука, баце. Може да ги донесеш само.

— Е, това не е… — опитах се да намеря думата.

Американеца, който беше застанал до мен, хвърли съчка в огъня.

— Професорът иска да върши работа, ама по така… Как беше… creative на български? — щракна с пръсти той, сякаш това щеше да му помогне да се сети.

— Креативно — отговори Слави, без да отмества поглед. Всички се разсмяха. — Творческо, бе баце — не издържа и той.

През това време Американеца се смееше, но някак наужким — така, все едно едва сега осъзнаваше, че не ни се посрещаше, чакаше и ахкаше на подвизите на друг.

Стомахът ми къркореше и веднага изгълтах първите две филии, до които се докопах. Жените белеха чушки в кофа встрани от дима, а Слави преобръщаше глинен съд, в който се готвеше кавърма. Отворих капака, пуснах две-три възклицания и затворих отново.

Колебанието ми дали да пуша трева или да пия бяха много кратки. Реших да опитам и от двете по малко. Преди да се усетя обаче, бях зарязал моя поет и жулех ракията така, че пръстите на краката ми се затопляха. Болката в коленете изчезваше, кошмарите отново бяха само сън, а на мен ми се бъбреше. Седнах върху стара полуизгнила седалка край масата под лозата и дръпнах от цигарата, която ми подадоха. Погледнах нагоре: лозата беше много ниска, както бях виждал по картините в художествената галерия. В този миг усетих, че венците на зъбите ми изтръпнаха. Облегнах се и взех решение да се огранича с това дръпване. Не ми се геройстваше.

Жена с груби, почти мъжки черти поднасяше кавърмата. Очите й бяха толкова жестоко сини, че ми идеше да избягам колкото мога по-далеч. До мен двама си говореха за място на морето, а от другата ми страна джофли разказваха смехории за децата. Жълтата магия в чашата, лозата, огънят и старите муцуни помагаха.

Този път жадувах вниманието им, въпросите им и те не закъсняха. Къде съм бил изчезнал, колко успешен съм станал. Майтапиха ме, без да хапят. Разприказвах се с една зъболекарка, чиито бузи бяха толкова червени, че ми хрумна да ги нащипя. Омотах я в беззлобни шеги и спечелих вниманието на цялата маса. Преминах към психоаналитичните вицове и всички се разкикотиха. Бяхме безсилни пред забавата. Скоро, даже, струва ми се, твърде скоро, тръгнаха и песни.

Слави не беше кой знае какъв певец, но беше завършил Богословския факултет и беше пял в църковен хор. Почнал да се прехранва, като редял плочки в баните на свои познати и до онзи момент правеше това. Предпочитах да работя със Светльо, когато и аз вършех същото през съботите и неделите, а не със Слави, защото беше твърде сприхав и взискателен. Но му симпатизирах. Никога не се беше преструвал на жертва, каквато безспорно не беше, въпреки изкушението да изложи пред другите тази претенция.

Гласът му подхващаше хората леко. Плъзваше се. После затягаше и душеше.

Главата ми беше като насадена в кофа и сякаш се движеше отделно от тялото ми. Запалих обикновена цигара да се освестя, но не помогна.

Гласът тръгна по ниската лоза — закачи се за нея. Проникна под кората й и жилите й се напълниха с тъмнозелено. Повя вятър и промени посоката. Разтресох се от звука, но никой не забеляза. Очите на хората край мен, ръцете им и масата се сляха с лозовите листа. Всеки беше листо — получовек, полурастение. Облегнах се назад в бълбукаща наслада от пиянско-напушеното си фантазиране. Исках да не свършва.

Отделих се от гласа насила. Светльо заразказва за окото на рибата, в което плувал кит. Заслушах се в глупостите му против волята си: бил измъкнал Американеца и Слави от полицейското на някакво родопско село с последната си стихосбирка, където имал и стихотворение за окото на рибата. Позволих си да не чуя края на пиянското му бърборене. Опитах се да се потопя в лозовата оргия отново — дори не успях да се ядосам, че не мога.

Бях жив, не спирах да си повтарям. Събудих се — завит с чувал и две родопски одеяла. Огънят пушеше тихо, ама наистина беззвучно. Без съскане, без загатване, че го бе имало. Усетих режеща болка да преминава през главата ми. Погледнах към часовника си. Изправих се по най-бързия начин. Спънах се и се изсипах върху тревата. Без малко да се напикая. Изправих се в неуспешен опит да го направя още по-бързо. Изпиках се срещу оградата — нямаше време да търся тоалетна. Слънцето се беше качило горе в небето. По дяволите! Имах среща с Домакинята.

Хукнах през двора, без да кажа „чао“. Изфорсирах при тръгване и следващото, което помня, беше, че се озовах пред кабинета си малко преди започването на часа. Миришех на алкохол и затова изплакнах лицето си, извадих две пластмасови чаши, налях вода от тоалетната, поставих едната на шкафа и изгълтах жадно съдържанието на другата. Лапнах дъвка, която бях взел от чекмеджето на бюрото си.

— Отново съм студентка в съня си. Тогава пушех и сънувам, че излизам на една тясна мръсна тераса. Има такива в Ректората и до ден-днешен. Само ги цапотят гълъбите. Оказва се, че съм излязла по средата на една лекция с колеги и някой решава да затвори вратата. Така се озоваваме на терасата, докато благоволят да ни отключат. Поглеждам надолу към корема си и виждам, че съм бременна. Зачудвам се как е било възможно да не забележа до този момент. Хвърлям цигарата и започвам да пресмятам колко месеци съм пушила и как съм натровила бебето. Виждам хора, които минават по отсрещния коридор. Махам им, викам им да отворят, като се опитвам да звуча спокойно. Дори се усмихвам. Но те ми казват, че трябва да си понеса последствията и после ще ми отключат. Почвам да ровя в мозъка си за какви последствия става дума и се сещам, че спорех с един от преподавателите по време на лекцията — ето за какви! В момента, в който се сещам, сънят свършва.

— Да — казах бавно, докато погладих несъществуващата си брада. Повръщаше ми се от вчера и полагах специални усилия да си наложа да слушам. — Интересен сън.

— Всички сънища са интересни — вирна муцуна Домакинята.

— Но този особено, защото там отново си студентка и ти се преподава урок по поемане на последствията. Какво е отношението ти към бременността?

Усетих, че звуча като в детективски филм. Българските преводи обожаваха думата „отношение“. Използваха я винаги когато не можеха да измислят друга.

— Какво да е?

— Можеш ли да говориш за бременността, без да назоваваш самата дума? „Това е нещо, което ме изпълва с нов живот“, например.

— Ами да видим. Това е нещо, което… хм… ме прави жена и което ми пречи да бъда човека, който съм искала да стана.

— Много добре — кимнах в знак на одобрение. Точно това исках от нея.

— Значи бихме могли да мислим съня в този контекст, да кажем: Докато ти поемаш последствията от смелите си действия — говорех бавно. Исках от нея да попие всяка моя дума, — без да си очаквала такава строгост от живота, който ти дава урок, ти осъзнаваш, че те е направил жена и едновременно ти е попречил да бъдеш човека, който си искала да бъдеш тогава. Това „тогава“ е много важно, защото, то е, което трябва да се усвои и преработи от съзнанието. Интересно е, че внезапно забелязваш, че си бременна. Тук можем да кажем, ако си съгласна, разбира се, че осъзнаването на урока не е поетапно, а внезапно. Днес и сега, докато си във времето и мястото за учене. Между другото, ти по-малка ли беше или си беше на тази възраст, на която си сега?

— Бях си отново на 36, колкото съм сега.

— Да, това потвърждава теорията ми, че сега е времето, в което разбираш измеренията на своята женственост — направих пауза. Опитах се да си спомня едно стихотворение, с което ни пълнеха главите, докато бяхме пионери преди години. Цитирах го, но не точно. — Та Блага Димитрова е писала, че боли, когато ставаш девойка, любима и майка, но най-много боли, ако не познаваш тези болки.

Направих драматична пауза. Исках да й обясня, че й го цитирам, защото съм впечатлен чисто естетически от стиха. Търсех потвърждението й. Но се въздържах от повече обяснения. Колкото повече време минаваше, толкова повече започвах да ценя въздействието на тишината.

От всичко най-трудно в психоанализата ми се струваше да работя с жени. Първо, защото беше трудно да изключа сензорите си за флирт. И второ, защото колкото и книги да бях изчел за женската психика, те нямаше да ме вкарат в женската баня, за да излекувам раните на клиентките си.

— В момента, в който схванеш важен етап от своето минало или настояще цялостно — с неговите негативи и позитиви, но без да ги разбираш като негативи, нито като позитиви, просто като факти, то ти си постигнала осъзнаването. Това, разбира се, е много трудно, понякога дори недостижимо.

Виждах, че ме гледа неразбиращо и реших да конкретизирам.

— Например, майчинството е част от твоето осъществяване като жена. То не е позитив, не е и негатив. То е неизменна част от твоето развитие. Малко е отвлечено, но мисля, че е добре да обърнем внимание и на философската страна на нещата.

— Да, да — гледаше ме замислено Домакинята.

Виждах, че обмисля какво да каже и изобщо не чува думите ми. Не ми се настояваше да ги чуе. Откакто се върнах от морето, приемах нещата доста по-спокойно. Каквото чуеше, такова. Може би бе на такъв етап от развитието си, в който трябваше да чуе само част от нещата.

— Миналата седмица просто седнах при мъжа си и му разказах какво се случва с мен — за страховете ми, за копнежите ми, за нуждите ми. Исках да ревизирам предишната му представа за някакво по-старо мое аз.

— И… какво се случи?

— Ами казах му колко е важно да работя. Много важно. Искам да се срещам с хора, да съм навън, да участвам в събитията. Също… говорих за това, че се заглеждам по други мъже. Може би имам нужда от вниманието му, знам ли?! И искам да ти кажа, че той се старае… Предпазлива съм относно резултатите, все пак е минала само седмица, но той наистина се старае.

— Радвам се — усмихнах се. Домакинята ме изумяваше с напредъка си. — Да смятаме ли, че това е крачка към изясняване от онова объркване, в което се намираше?

— Да. Абсолютно да. Все още несигурна крачка, но определено нещата се променят. Дори отслабнах — нещо, което упорито се опитвах да направя през годините. Сега ми се случи някак от само себе си. Знаеш ли, мислех си тези дни… за модата на слаботиите…

— Това е голям въпрос, за който можем да говорим много, но не съм сигурен дали ще има отношение към личния ти живот в момента.

— Не знам и аз. Трябва ли да знам?! Просто имам нужда да споделя тези мисли — погледна ме настойчиво, сякаш искаше да продължи: „И понеже ти плащам, ще ме слушаш.“ Вместо това обаче, каза: — Мислех си, че модата е такава, за да занимаваме умовете си с друго, а не с политика, например.

Щях да се изхиля на конспиративната теория — беше глупаво Домакинята да говори по този начин, не беше в стила й, сякаш беше взела думите на някого и ги закърпваше тук в сесията.

— Жените свалят килограми, а е естествено да са пухкави — продължи тя. — Мъжете качват, а е естествено да са кльощави. Не мислиш ли?

— Мисля, че това е въпрос на вкус и натура.

— Не, това е тенденция на нашето време. Възпитават очите ни да виждат красивото като кльощаво.

— Представи си само, че в една реклама една по-пухкава жена, както сама я нарече, се облече добре — потупах се по рамото мислено, че използвах нейния речник. — Мислиш ли, че ще забележа дрехите й? Та аз ще гледам извивките.

— Ха-ха-ха! — разсмя се тя искрено. — Но това си ти! А виж какво става навън — мъжете си търсят кльощавели, защото това им се насажда от малки. Очите им са свикнали да виждат такива девойки и толкоз.

— Да, общество, в което всеки се занимава със своето развитие, е лесно да бъде манипулирано, защото хората са толкова заети със себе си, че нямат време и желание да се оглеждат какво се случва навън. Жената от твоя сън също може да има отношение към тези твои размисли.

— Не, не! Мислех си за тези неща, защото си дадох сметка, че съм прекарала повече от половината си живот в мъчителни опити да бъда нещо, което не съм, а именно слаба. И сега, когато съм по-близо до себе си, се опитвам да си обясня защо съм го допуснала.

— Разбирам. Исках само да ти кажа, че някои от мислите ти може да нямат нищо общо с истината, защото съм забелязал, че моята ръка например, — погледнах към дланта си, за да онагледя, — има една мярка, а окото — друга. Ще си позволя да ти споделя нещо лично. Да, и на мен ми харесват слаби жени, защото, както сама казваш, окото ми е възпитано да ги харесва от рекламите или каквото и да е там, което обществото възприема като съвременно и добро. Но понякога ми се е случвало да спа с жена, която не е слаба. И когато загася лампата, ръцете ми се пълнят много удобно с нейните прелести. Ръцете ми се чувстват добре с тези мерки и сам съм се чудел как е възможно очите да виждат едно, а ръката да усеща друго.

— Добре де. Аз не мога да разбера тогава защо в „Плейбой“ няма пухкавели, като там не се рекламират дрехи?

— Сама им слагаш етикет. Тук не е ясно кое, кое определя: дали търсенето определя предлагането или обратното.

Усетих, че съм загубил концентрация. Опитвах се да споря с жена, и то по време на сесия. Веднага трябваше да прекратя това.

— Мисля, че сънят ти може да има отношение и към тази тема, защото, ако не греша, ти я възприемаш като едно от измеренията на женствеността си. Там ти си бременна, т.е. очевидно си натрупала повече килограми, отколкото сега, в реалността, когато казваш, че си отслабнала.

— И какво иде да рече това?

— Въпросът е по-скоро какво значат тези две лица за теб. Очевидно това ще е тема, върху която ще работиш и в бъдеще.

— Предполагам не е удобно да питам: „защо?“ приключваш практиката си — рече тя след кратка пауза.

— Твърде е сложно… а и искам да останем в контекста на взаимоотношенията си „клиент-психоаналитик“ до края, както е редно.

— Свикнала съм с теб. Ти ме опозна, стана ми близък.

В този момент, докато я гледах — с насълзени очи и отпуснати рамене, осъзнах, че това щеше да бъде може би единственият клиент, с който щях да приключа трудно. Тя се беше привързала към мен. Превъртях всички лекции, в които се обясняваше тази ситуация, но бях забравил всичко. Явно изхвърлях излишното. Затова минах към познатата стара тактика с омаловажаване на казаното, като го засипвам с хиляди дребни подробности. Разбиването на парчета обезсиляваше драмата, която имаше нужда от много повече енергия.

— Аз мисля, че ще се получи дори по-добре за теб. Може да се прехвърлиш при психоаналитик жена, която да усети по-фино типично женските проблеми. Другото, което е важно, че ние свършихме доста добра работа с теб. Спомни си каква беше в началото: недоволна от брака си и объркана. Сега ми се струва, че нещата спрямо съпруга ти се разместват… — засмях се. — В крайна сметка, трябва да разбъркаме всичко, за да го пренаредим.

Видях, че бе готова да заплаче, затова реших да си придам тежест, за да я накарам да ме накаже за това. Знаех, че този малък трик действаше при жени, които бяха затънали в женските си проблеми. Така те нападаха, за да получат повече сила, без да бяха задължително мъжемразки. Поставянето на изкуствена граница, ако ще тя да се крепеше само на предразсъдък, който сами не одобряваха — в случая границата беше „Хапя мъжа на всяка цена.“ помагаше. Замислих се за границите — колкото ги оплювахме, толкова ни помагаха да се чувстваме свободни, защото често първата бебешка стъпка към чувството за свобода беше да прескочиш част от себе си, своя вътрешна граница.

И Домакинята захапа. Сълзите й се дръпнаха и ме нападна през хумористична забележка — сигурно пространство за незлобливостта.

Разделихме се с усмивка и благопожелания. Главата продължаваше да ме боли от вчерашните ми изпълнения. Сипах си още чаша вода и изгълтах и нея. След това се върнах в тоалетната и прекарах там повече от час, докато освободя надигащата се каша в стомаха си. Бях на ръба на силите си.