Диана Петрова
Синестезия (3)

Писателката

Спечели ме с мириса на косата си. Щом влезе за първи път, тя поздрави и направи онова движение с отмятането на косата назад, което моментално ме изпружи в нежелана ерекция. Случваше ми се за първи път с клиент и много се притесних.

Докато попълвахме документите, ръцете ми трепереха и си налагах да се успокоя. Нищо страшно не се беше случило, дори да забележеше.

— Съпруга на тестер? — вдигнах вежди въпросително.

— Да.

— Живеете ли в един дом? Това е важно, тъй като програмата включва психоанализа само за близки на служителите, които обитават същия дом.

— Живеем заедно, доколкото това е постижимо — усмихна се тя, докато се взираше в химикала, който не се подчиняваше на треперещите ми ръце.

— Извинете ме за момент — казах и излязох.

Втурнах се в тоалетната. Застанах пред овалното огледало — от онези с бяла рамка от края на осемдесетте години и си наложих да се успокоя. Представих си клиентката си малка, нагърчена от целулит и некъпана. Това бе евтина техника от приложната психология, която понякога ползвах. Щом принизявах качествата на своя обект и смалявах ръста му — той не притесняваше толкова.

В крайна сметка и клиентката ми сигурно беше напрегната, макар да не показваше това. Все пак нямаше вид на човек, който да бе влагал пари в психичното си здраве.

Всъщност беше прекрасно, че клиентите ми щяха да са хора, които нямаха отношение към психоанализата. Дори да имаха проблем, който да не можеха да разрешат сами, те отново не биха прибегнали до услугите на психоаналитик. Не че не можеха да си го позволят, просто не наследяваха такава култура в семействата.

Имах късмет. При практиката ми се получаваше същото като все едно касата даваше направления за психоаналитик, но по-добро, защото тук нямаше да се влачат бабички, които ходеха на лекар, за да се разнообразяват…

Бях се забавил малко повече от допустимото и отново ме заля вълна от притеснение. Настаних се във фотьойла срещу нейния. Бях се погрижил те да не са съвсем удобни, за да не можеше на клиентите ми да им се приспива. Оставих тишината да натежи. Чуваха се уличните шумове и гургуликането на есенните гълъби, накацали по первазите на престарите кооперации навън.

— Е, какво ви води насам? — попитах, като пуснах гласа си в ниските тонове, така че да звучи максимално авторитетно.

— Ами… много неща. Трябва ли да назовавам конкретен проблем?

— Сесиите са Ваши. Можете да ги насочите, накъдето желаете.

Жената се размърда. Опря показалеца и средния пръст на дясната си ръка в челото си. Прикриваше се. Изчаках я. Исках да й задам дузина въпроси, но трябваше да удържам новашкия си плам.

— Ами казвам се Керана. Родителите ми ме кръстили на някаква героиня от филм. Глупава история, нали?! Занимавам се с писане, откакто се помня, като изключим определени периоди, в които си го забраних, защото тогава извърших непростими неща.

Тя направи пауза. Очите й се напълниха със сълзи. Бързах да й кажа, че няма непростими неща, че тук няма да търсим непременно първопричините за проблемите й в миналото, но отново си наложих да се удържа.

Трябваше не да говоря, а да й го покажа. Затова пуснах една от онези всеразбиращи усмивки, но не толкова всеразбиращи, че да изглежда като заучена. Насочих разговора към писането. Исках да се почувства удобно, в свои води, за да може да споделя в по-голяма дълбочина.

Точно тогава, в самото начало, ми хрумна идеята да поставям етикети на любими клиенти. Щеше да бъде като игра и щеше да ме улесни. Тези етикети нямаше да се състезават по оригиналност, а щяха да вършат работа.

— Какво най-вече ви привлича в писането?

— Казвате, какво… Един приятел смяташе, че казармата усилва това, което си. Писането прави същото. То освен всичко друго дисциплинира, учи те да изхвърляш ненужното, да убиваш любимите си, както би казал Стивън Кинг. Не съм му фен, но се уча от неговото писане. Така се справям по-лесно със загубите си. Ако съумееш лесно да се разделяш с думите си, ще можеш да го правиш и с хората. Дано съм права като казвам това — сега тя закова поглед в прозореца и зениците й почти се изгубиха. — Може би е добре да разкажа как точно се случва всичко.

— Да — кимах аз. Вече бях спокоен. Клиентката ми се беше разбъбрила.

— Идеята пристига при мен във вид на внезапно осенение или постепенно узрява в резултат от непрестанно натрупване. Тогава се капсулирам, искам да я оставя затворена в себе си. В тези периоди не спирам да сънувам. Сънувам цели епизоди от чужди животи. Но не споделям нищо с никого.

Мислех си, че се взима твърде насериозно. Не знаех името й — най-вероятно не пишеше толкова завладяващо. Не разбирам много от автори — предполагам така е с почти всеки психоаналитик, който не отдава нужното на художествената литература. Наблягам на книгите с лекции или онези от типа на приложната психология. Чета митология. Смятам, че художественото поднася същите неща, но много по-бавно. В редките случаи, когато Светльо е сериозен, не пропуска да ми припомни по този повод, че не отчитам, скоростта на зреенето. Осъзнах това твърде късно — някъде към края на следването си. Едва тогава започнах да чета класиците.

— Разказаното има друг вкус, не е като написаното — продължаваше тя, докато аз се опитвах да уловя смисъла на думите й. — Когато нещо е разказвано поне веднъж, то вече не може да бъде написано така. Не казвам, че едното или другото е по-добро. Понякога ако не изкажеш или напишеш нещо, то изобщо не може да се побере в границите на една мисъл. Не добива форма, разбирате ли ме?! Сигурно Ви отегчавам с моите разсъждения.

— Ни най-малко. Вие ме въвеждате в своя свят и на този етап ще се огранича да слушам.

Писателката вече нямаше търпение да продължи мислите си, но аз изрекох думите си много бавно.

— Мисля си, че не успявам да съм толкова дисциплинирана, колкото великата Туве Янсон. Знаете ли как пише тя? Мисълта й тече ли, тече. Съвсем плавно я прекъсва с друга, колкото да разведри разказа, да го спаси от монотонност. И не се увлича, мамка му — тук се вгледах в клиентката си по-настойчиво. Бузите й се бяха зачервили. — Знае кога да спре, макар да може да развие мисълта си в цял друг роман. Как не се изкушава просто? На това искам да се науча.

Писателката спря внезапно. Очите й, които се взираха в светлината от прозореца, се върнаха към мен.

— Да пишеш, е да живееш поне три живота. Първо си живееш. Изпитваш това и онова. Паралелно наблюдаваш как живееш. И освен това наблюдаваш другите. Преливаш от едно в друго и никъде не можеш да пуснеш корени.

— Това се случва общо взето с всички хора — не се стърпях аз.

— Да, но при мен има и съжаление, че не мога да се установя. Искам да съм навсякъде и във всичко. Това е да си писател.

Повдигнах вежди, както правя всеки път, когато смятам, че исканията на някой превишават неколкократно заслугите му. Мисля, че тя забеляза това и моментално се сви. Нямах право да постъпвам така с нея, просто не успях да се овладея.

Сесията беше преполовила. В остатъка от времето говорихме за шегите. Не стана ясно как точно прескочихме на тази тема, но слушах оплакванията й колко тънки са шегите й, толкова тънки, че почти незабележими. Хората я мислили за „куку“ или че била претърпявала неуспех в опита си да изглежда готина. В главата ми непрестанно се въртяха диагнози, но упорито си налагах да не й ги поставям. Знаех, че понякога диагностицирането повече затрудняваше, отколкото облекчаваше процеса.

— Колко време ни остава? — попита тя и отпи от чашата с вода, която бях поставил на малка масичка до нея. През това време пресмятах наум, че нямах никакво желание да мия чашата на всеки свой клиент и трябваше да купя пластмасови.

— Няколко минути…

— Да, искам да обърна внимание на мълчанието тогава — рече тя и не спря да говори до края на тези минути. — В писането е важно както говоренето, така и мълчанието. Искам да се науча да не говоря там, където мога да замълча, но се страхувам да не остана неразбрана. Мисля, че успявам да замълча най-вече за собственото си име: пиша под псевдоним.

— И какъв е псевдонимът? — тук вече ме заинтригува.

— Това няма да споделя с Вас. Само ще кажа, че моите писания излизат под мъжко име.

„Страх“, помислих си. „Страх от неуспех, от негативно оценяване.“

Минути по-късно изпратих дамата. Отново усетих аромата на косата й, когато тя отметна глава, за да ми благодари. Трябваше да прибавя към профила й и това, че благодареше твърде настойчиво за нещо, за което си беше платила.

Върнах се. Главата ме болеше. Изведнъж се почувствах много изморен. Нямах други часове до края на деня. Наплисках лицето си в общата тоалетна. Там се засякох с един пенсионер, който мърмореше за чистотата на тоалетните по комунистическо време. Така и не можах да разбера дали тогава са били по-чисти или не.

Върнах се в кабинета. Седнах на компютъра и си направих папка „Клиенти“, в нея подпапка с името й и псевдонима, който й прикачих. Реших да поддържам папки само на клиентите, които ме вълнуваха. Описах всичко, за което се сетих като наблюдения. Бях решил да водя този файл за лично удобство. Нямах идея какво правеха другите психоаналитици, за да запомнят малките детайли в цялата история. Знаех само, че правеше лошо впечатление, ако личният ти психоаналитик не беше запомнил някоя подробност или нюанс в начина, по който си му я предал. Не желаех да губя доверието им по толкова глупав начин. Обезателно исках да я задържа.

В пет и нещо сухотата в устата ми ме раздразни. Пиеше ми се бира. Дръннах на Светльо и се запиляхме в „Дивака“. Там изпихме по три бири за по-малко от час. Не бях обядвал и веднага ме хвана. Побързах да си тръгна. Исках да бъда свеж за следващия ден, когато очаквах друг клиент.

Късно вечерта, когато се прибрах се сетих за Балинт, който казваше, че никъде няма упътване за дозата, в която лекарят да предписва себе си. Това исках да използвам при воденето на профилните файлове за всеки клиент. Щях да направя четири графи: Графа 1: какво съм чул от пациента; Графа 2: какво съм видял, че прави; Графа 3: щеше да включва моите чувства по време на прегледа; Графа 4: какво от себе си и в каква доза му изписвам.