Диана Петрова
Синестезия (60)

Проектът на Светльо

— Прочете ли?

— Да — рече Светльо и надигна третата си бира.

Бяха седнали отвън, под чадърите на Дивака — същия, в който преди Светльо се наливаше с Психоаналитика. Нямаше много хора — всички бяха във вътрешната остъклена част, откъдето можеха да виждат двата силуета навън. Срещу Светльо стоеше жена, която непрестанно отмяташе косата си назад — така все едно мислите й пречеха. Всеки път щом стореше това, от нея се разсипваше застоял мирис на виолетки и прах.

— Казвай! — изкомандва тя, раздразнена, че Светльо я принуждаваше да пита.

— Ама то не е било така. Дадох ти ръкописа, файловете, разказах ти какво пишеше в писмото, а ти трябваше просто да посглобиш и да изчеткаш образа на нашия герой.

— Их, че си! Много ясно, че трябваше да пипна по-стабилно на някои места. Нали това искаше?

— Честно казано исках да вложиш колкото можеш по-малко от себе си — той издуха дим в лицето й. — Проклета да си!

Писателката го погледна с физиономия на дете, хванато в беля.

— Съжалявам, толкова мога — промълви.

— Не си включила и сесиите със собствения му психоаналитик. Казах ти да ги приложиш към ръкописа.

— Това са интимни неща! Все едно да съблечеш мъртвец!

— Абе ще те ядат кучетата! — Светльо се приготви за един от философско-пиянските си монолози в римуван вид. Но този път не мислеше да се впуска в такъв. Само демонстрираше заучената поза. — Не си поет. Това е ясно. Казах, че ми харесва — не съм възхитен, не съм и разочарован.

— По-добре да беше казал „разочарован“.

— Еми, толкоз… — Светльо засмука слюнка от ъгълчето на устата си. — Не забравяй, че не ти си авторът обаче.

— Не ми пука. Без моето участие това щяха да останат просто едни драсканици. Аз съм авторът!

— Ти си патологично болна, скъпа — ухили се Светльо.

— Да! Знам. В романа не е като в живота, приятелю. В едното всичко е навързано, а в другото не. Задачата ми беше да напиша творба от един живот.

— Остави това, ами твоите описания, мисли и, с извинение, лайна.

— Оправяла съм проклетото нещо на лунна светлина.

— Само не ми вкарвай патетика, имам я в изобилие — вкисна се Светльо и отпи още няколко дебели глътки от халбата и попита замислено: — И как на лунна светлина бе, не е ли тъмно?

— Глупчо, да не живеем по Паисиево време! Пише се на компютър.

— Да ме вземат мътните! — плесна се Светльо по челото. — Аз си представях цялата история на свещи.

Черен котарак се шмугна в един от ъглите на тентата и застана близо до масата. В стъкления кошер жужаха пияници непушачи.

— Айде стига глупости. Кажи за смъртта — как ти се струва?

— Няма как да знаеш дали е изпитвал това.

— Усещанията от смъртта му са застраховка за сюжета.

— От застраховки литература ша ми правиш! — вдигна пръст заканително Светльо.

— Абе, я! За теб какво да кажем. Плющиш рими, като смяташ, че римата непременно означава стих.

Писателката се беше зачервила и плюеше, докато се опитваше да овладее гласа си. Светльо дръпна от цигарата си и забълва дим, сякаш той можеше да го предпази от плюнчения дъжд. След малко съобщи:

— Нашият човек намери издател — ще я пуснат през пролетта — 500 бройки, джобно издание.

Писателката надигна чашата си с червено наливно вино. Котката измяучи.

— Петстотин — подсмихна се самоиронично тя. — Летящият прочете ли я?

— Да — последва мълчание. — Ин мемориъм.

— Ин мемориъм.

Котаракът се размърда, разходи се по плочките под тентата, огледа стъкления кошер, а после хвърли предпазлив поглед и на двамата гости навън. Прозя се, а после се стрелна с изненадваща бързина отново в пролуката.