Диана Петрова
Синестезия (20)

Писателката

Не казах на Диана. Бях имал предишен опит със старо гадже, когато бяхме решили да си казваме всичко. Принудата за докладване ме озлобяваше и понякога ставах груб с нея. Разделихме се грозно след едно мое признание, че ми бе все едно дали щяхме да правим секс или да карам мотора си. И даже всъщност, че се радвам повече на второто.

Писателката беше в превъзходно настроение. Появи се в бяла пола на цветя и огря стаята в буквалния смисъл на думата. Имах чувството, че и в пълна тъмница бялата й пола щеше да свети.

— Срещнах един приятел, който ми даде идея за роман. Той може би дори не подозира. Животът понякога е магичен. Тъкмо когато си мислех, че нямаше какво да се случи, и то…

— Радвам се… — едва успях да се включа вместо „добро утро“.

— И аз отново пиша нещо ново. Даже мисля да зарежа онова, което бях започнала и не вървеше. Няма да разказвам повече, защото ми се иска то да остане затворено за света, докато не се роди. Суеверна съм, и… — очевидно беше забравила какво е това друго „и“, но после очите й светнаха.

— Успяхте ли да направите списък с нещата, които бихте искали да се случат в живота Ви?

— Не, признавам, забравих, но те реално се случват по-добре измислено, отколкото съм си представяла.

— Искате ли да ги изброите устно?

— Не — сбръчка устни тя извинително. — Ще го направя някой ден, предполагам… Искам да имам повече време да помисля, защото изглежда важно.

— Така е. Но тогава… — погладих брадичка аз. — Кой е този приятел, който провали съставянето на списъка?

— О — сякаш отрязах усмивката й с нож. Тя застина в състоянието, в което беше. — Това е просто един приятел.

— Ахам — казах аз, като се опитах да избегна многозначителността.

— Да… Въпросът е обаче не просто в това. Въпросът е, че…

Изведнъж възхитеното й лице се разкриви. Тя поклащаше глава напред все едно кимаше.

— Продължете — подканих я аз.

Гласът й се промени, очите й се насълзиха. За първи път някой сменяше състоянието си пред мен толкова рязко. Подадох й кутията с кърпички. Когато се успокои, тя продължи:

— Разбирате ли, само като си помисля какво означава това. Ще живея и едновременно с това ще грабя от живота си заради проклетото нещо. Трябва да се стегна наистина, а понякога не се чувствам сигурна дали съм достатъчно амбицирана, дали притежавам сили за това — издуха носа си. — Знаете ли, имам чувството, че ако не пиша, ще полудея. Нито е да избера да пиша, нито е да не избера. Не е просто само суетата, това е… — тя търсеше подходящата дума, — залог за моето психично здраве. Всъщност е малко страшно да разбереш, че дори това не правиш за другите. Правиш го само за себе си — за да си здрав, за да си добре. Тези мисли често ме натъжават, защото писането може и да се е превърнало в дрога за мен. И вместо да се любувам на слънцето или да опознавам нови хора — това време аз предпочитам да вложа в един бял мъртъв лист…

Беше променила темата, нямаше как да не забележа. Но не я върнах обратно към въпроса си — виждах, че не е искрена в това, което говори. Криеше нещо, свързано с приятеля си. Тъй като темата ми се стори интересна, си позволих да забравя за приятеля й засега.

— Разбирам — кимнах и подех бавно и тихо. — Човек често е неудовлетворен от това, което има, и там, където се намира, независимо как би изглеждало това по повелите на здравата логика. Не се притеснявайте за различията си спрямо останалите — те също се притесняват за различията си спрямо вас. По това си приличате, по това никога няма да се различите.

Писателката гледаше към мен, макар главата й да беше източена встрани. Това й придаваше една допълнителна съсредоточеност, сякаш мислите й отиваха на друго място, но очите й бяха привлечени от това, което виждаше пред себе си въпреки волята да не го прави.

— Но аз не искам да съм като тях. Не ме разбирате! Аз черпя енергия от странностите си, няма как иначе — сега кръстоса крака. — Искам да взимам само най-хубавото от чудатостите си. Не желая да ползвам негативите на това да съм различна. Не ми казвайте, че няма как. Трябва да има начин.

Очите й зашариха настрани.

— Искате да кажете, че това е невъзможно. Че трябва да се науча да нося отговорност и когато искам позитивите от нещо, трябва да съм способна да поема и негативите.

— Не съм казал нищо — отвърнах, но тя не ме слушаше.

— Че искам твърде много, че съм глезла, че хора по света умират от глад, а аз се лигавя за някакви глупости.

— Повтарям, че не съм казал нищо — натъртих.

— Вие повтаряте, но го мислите. Мога да чуя мислите Ви.

Съзнавах добре, че това бяха нейни несъзнавани отговори, които така или иначе търсеше, и сега отразяваше в мен, без аз самият да съм й ги говорил. Очевидно бях удобен за тези нейни проекции. Но това не беше всичко. Беше си изградила идея за мен, беше я отделила от съществото, което представлявах, и я беше вмъкнала у себе си. Така можеше да разговаря с мен всеки ден. Знаех, че това се случваше понякога, когато клиентът необходимо идеализираше своя терапевт, преди да се залюлее обратно и да го уравновеси в представите си като авторитетна личност — нищо повече от това.

Усещах, че не биваше да разбивам тази нейна илюзия сега. Може би трябваше да го направя по-късно, когато щеше да бъде готова и да ме приеме по-реално — като човек, който греши също толкова, колкото и всички останали, без това да накърни уважението между нас като терапевт и клиент.

Но не пожелах и не направих това, което трябваше, съвсем съзнателно. Знаех, че ще побеснее, но мислех, че това трябваше да се случи. След като толкова искаше да пише, трябваше да има силата да понесе и предположението, че тя също живее в измислен от самата нея роман, освен че пише такъв. И колкото по-рано осъзнаеше, че и тя бе като останалите, толкова по-добре за самата нея и за горките й бъдещи читатели. Мислех си, че малко жестокост от моя страна щеше да спести неприятности на много хора.

— Няма как това да се случи, Керана — не чувате мислите ми, вие чувате своите собствени мисли, макар аз да съм сигурен, че те дори не са Ваши.

— Какво се опитвате да ми кажете? — Писателката настръхна. Имах чувството, че ако беше позволено, щеше да ме надроби на дребни парчета.

— Искам само да кажа, че трябва да обърнете внимание на тези мисли. Те може да са Ваши собствени, може да са на родителите Ви, на обществото, но на мен ми звучат обвинително, което ме кара да мисля, че говорите с думите на някой друг. В никакъв случай обаче тези думи не са мои.

— Глупости?! — възмути се Писателката.

— Това че се възмущавате, също е показателно.

— Престанете да ме анализирате! — почти извика тя.

— Нека седнем и да помислим заедно.

— Ние сме седнали! — ревна тя срещу мен.

— Опитвам се да помогна. Може и да греша, но бихте ли ме изслушали?

— Не. Аз съм тук, за да ме слушате Вие.

Не можех да оставя агресивната кучка да диктува правилата на сесията. Трябваше да взема надмощие, дори ако това значеше да рискувам да я загубя. Директната конфронтация никога не бе помагала в такива случаи. Меренето на пишки също.

— Да, вие сте тук, за да Ви слушам, но терапевтичният процес предполага взаимодействие. Иначе вашето говорене ще отиде по дяволите. Станете!

— Моля? — попита тя.

— Станете, казах.

— Гоните ли ме?

— Нищо подобно — сам станах, като протегнах ръка към нея. Все още не знаех какво щях да направя, но мисълта ми течеше трескаво. — Събуйте обувките си.

Погледът й омекна. Тя не се възпротиви, не поиска да разбере защо й заповядах това. Все още не знаех какво щях да направя, но се доверих на себе си. Правил съм това и преди извън терапевтичния контекст. Просто предприемах две стъпки. Една случайна и втора случайна, които нямаха нищо общо помежду си. След това вече имах допирни точки, които можех да свържа по начин, който нито аз подозирах какъв щеше да бъде, нито отсрещния човек.

Изненадата беше неподправена и за двамата. Тя нямаше как да се усети предварително, тъй като нямаше телесен или какъвто и да било друг език, по който да се издам — просто защото все още не бях измислил следващото си действие.

— Стъпете върху моите крака — казах й. Беше дребна спрямо моя ръст, а и наглед не беше пълна.

Тя изпълни това. Хванах я през кръста и поставих ръката й върху врата ми. Погрижих се да усети физическата сила, с която го правя — не за да я съблазня, а за нещо друго, което все още не беше ясно и за мен. След това започнахме да се движим из стаята — все едно танцувахме.

Усещах гърдите й, допрени до моите, но това не възбуди у мен нищо извън терапевтичния контекст. Когато най-сетне я оставих да седне и сам седнах срещу нея, казах:

— Правете с мислите си така, както аз сторих с Вас — направих драматична пауза, за да й дам време да осмисли. — Да, танцувайте с тях. Но вие водите играта и ако решите да ги изоставите — винаги можете да го направите. Мога да Ви изгоня още сега през тази врата. И Вие би трябвало да можете да сторите същото с мислите си.

Предполагам съм произвел немалък ефект върху Писателката, защото тя ме гледаше със зяпнала уста. Тук беше моментът да пресека еротичния привкус на цялата история, защото от опит знаех, че жени като тази бяха склонни да се влюбват във всеки, който се опитваше да им помогне. Подозирах, че на Писателката й липсваше топлина, която да иде отвън. Беше споделила, макар и не с тези думи, че сама се изморяваше да твори световете си, да възпламенява огньове, да ги гаси, да разрушава същите тези светове, които бе създала. Може би й харесало нещата да се случваха понякога и отвън.

— Надявам се да разберете еднозначно това, което направих.

— О, да! Не се притеснявайте — рече тя с блеснали очи и много бързо, нехарактерно за темпа на речта й. — Благодаря Ви и се извинявам за грубостта си.

— Приемам извинението Ви — казах и видях как леко извъртя глава встрани, сякаш беше очаквала друг отговор.

След това изправи главата си и сплете пръсти. Разчетох това като признак на несигурност. Понякога се отвращавах от навика си да анализирам човешки мимики, от характера на терапията.

Имах чувство, че на моменти губя способността си да живея човешки. Една част от мен наблюдаваше, друга — анализираше, и едва трета — изживяваше. Всъщност може би дори си приличахме с Писателката.

Приключихме сесията. Тя си тръгна доволна, дори възторгната, но не ми се стори възторгът да й пречеше — беше здравословен. Не бях еротизирал малкия ни танц. Бях спечелил доверието й. Бях взел и нещата в свои ръце.

Обадих се отново на продавачката долу. Исках истинска жена в ръцете си.