Диана Петрова
Синестезия (36)

Завръщането

Още в самолета се почувствах като у дома си. Оставих Диана да хрупа сандвичи, да пие кофти портокалов сок и да се блещи в стюардесите с червени костюми.

Вдишвах бавно от кислорода, който се предлагаше от самолетната инсталация. Носът ми се прочисти и ми се приспа, но не защото наистина ми се спеше, а защото се бях успокоил. Чувствах се като къпан. Нямаше и сянка от притеснение за онова, което предстоеше да се случи — а именно, да съобщя на Диана, че късахме.

Посетих самолетната тоалетна. Кошчето преливаше от тоалетна хартия. Жените бяха маркирали и това малко пространство със своите екскременти. Погнусих се. Внезапно си представих как живея сам в малката си квартира и всичко бе точно толкова мръсно, колкото желаех или си направех. Нямах нужда някой да ми чисти, но и нямах нужда някой да мърси допълнително.

Когато самолетът се приземи, аз бях първият, който започна да ръкопляска. Харесвах този малък ритуал на пътниците, които по стечение на обстоятелствата се оказваха на една писта по съдбовния колодрум. Усещах как долната ми устна потръпна няколко пъти, все едно бях скрил червей в нея, който се бореше да излезе.

Нямах търпение да излезем от самолета, но машината като че ли нарочно се бавеше. Безкрайно дълго бучеше по пистата и правеше, струваше ми се, излишни маневри. Слязох по стълбичката и ме лъхна домашната горещина с вкус на възкисело.

Беше ми мило, че се завръщах. В действителност никога не бях имал желание да отсъствам дълго от себе си или иначе казано — от вкъщи. Смяната на мястото ми действаше по-скоро като излишен стрес, който сам си навличах заради собствения си предразсъдък, че щом бях млад и имах пари, непременно трябваше да ги похарча за дълго пътуване.

Терминал две ми се стори крайно малък, но с радост чух недоволното мърморене на пътниците, докато изчаквахме паспортната проверка. Имаше място за всеки и човек можеше да разположи спокойно багажа си, докато чака на опашката. Стори ми се дори, че празното пространство беше прекалено обширно — все едно се намирахме в склад.

Когато излязохме от аерогарата, изпитах желание да тръгна сам, да хвана такси или автобус — да си позволя да забравя за Диана.

Не разговаряхме нито в самолета, нито докато чакахме на опашката за паспортите, като изключим няколкото фрази, които разменихме пред лентата за багажа.

Нямаше таксита и се наложи да хванем автобус, като едва натоварихме двата си червени куфара. Веднага се появи контрольор, който се скара с някаква италианка. Тя не желаеше да напусне автобуса само защото шофьорът не бе имал билети, които да й продаде. Доводът й беше, че не знаела, че трябвало да се снабди предварително. Тук ми се прииска да се намеся, защото жената нямаше откъде да купи билети на автобусната спирка. Но се въздържах, защото не можех да се нарадвам на родната селяния. Ако някой някога ми беше казал, че щеше да дойде миг, в който и това да ми бъде мило, сигурно щях да се изсмея.

Слязохме на Орлов мост и оттам се прехвърлихме на такси до квартирата. Щом нахълтахме с куфарите и вдишахме от застоялия въздух у дома, и двамата рухнахме на дивана. Ушите ми бучаха. Взех душ, а след това обух джапанки и слязох до долу, за да купя домати, лук, краставици и пиле на грил. Не бях хапвал салата от две седмици и нямах търпение да го сторя. Бутнах се в миниатюрното „Фантастико“ пред блока и напазарувах.

Трябва да съм дъвкал до вечерта. Склопих очи към десет, когато главата започваше да ме боли. Диана още се мотаеше в банята, а после разопакова багаж до късно. И тук, и сега, в полусънно състояние, аз се чувствах толкова далечен от това момиче, че на моменти ми се струваше, че забравям името й и каква всъщност си мислех, че ми е.