Диана Петрова
Синестезия (4)

Смъртника

Вторият клиент, който ме заинтригува, но не веднага, беше бащата на програмист. Първоначално даже ме разочарова, защото предполагах, че старците бяха бъбривци, особено ако знаеха, че ти се плаща да ги изслушаш. Очаквах, че ще ме залее със спомени, в които да обявява годината и точната дата, в която нещо се беше случило. Трябваше да се въоръжа с търпение.

Междувременно преди няколко дни се бях запознал с жена на един купон при Светльо и използвах мисълта за нея да ми повдигне настроението. Приятелят ми имаше навика да организира събирания в тясната си и висока къща в Горна баня. Постройката не беше нито негово дело, нито на баща му, а на един от дядовците му, както сам обясняваше. Пиехме до припадък, а понякога дръпвахме и по малко трева.

Този път беше поканил няколко момичета и щом се изсипаха през тясната врата, погледът ми веднага се залепи за гърдите й. Те се очертаваха под дълга тъмна рокля, която не беше изцяло прилепнала към нея. Обожавах този тип обличане, при който жената подчертаваше своята красота, но не държеше непременно да покаже всичките си съблазни. Очите й бяха маслиненозелени — от онези, котешките. Не използваше грим или поне не такъв, който да можех да забележа. След като дръпнахме по няколко пъти от цигарата, която си подавахме, започнахме да лафим. Смеехме се и аз я прегърнах. Докато ми обясняваше, че работи във фирма за доставка на канцеларски материали, не свалях поглед от устните й. Те се отваряха леко, така че думите й излизаха като намачкан памук, съвсем безшумно, сякаш по-скоро й се изплъзваха.

Чукахме се два-три часа или поне докато изгревът не напомни, че нощта бе свършила. Слънцето беше боядисало в оранжево стария гардероб в спалнята на Светльо. От краищата на вратичката се подаваше притисната синя дреха. Прахът образуваше валма по ъглите и те сега придаваха на стаята привкус на застояло. Леглото се дънеше от скърцащ звук през нощта, но не помнех това да ни притесни. Станах и старите дъски се обадиха.

Момичето се правеше на заспала. Облизах се. Още усещах мириса на влагалището й върху леко наболата си брада. Можех да закуся със същото, с което вечерях, но се въздържах. Знаех, че беше дошъл моментът да се отдръпна за малко. Обух се и погледнах към нощното шкафче. Там имаше лист и химикал. Написах телефонния си номер и нарисувах усмивка. Обух се и се изнизах. Малко след като затворих вратата, тя се размърда. Спрях за секунда, усмихнах се отново и продължих към изхода. По пътя към автобуса ме налаяха горнобанските мастии.

Сега стоях в кабинета си и се стараех да се върна към старчока, който очаквах, докато мислех за нея. Нямаше как да знам дали бе толкова възрастен за колкото го мислех. Предполагах, че беше заради треперенето и патоса в гласа му през телефона.

* * *

Малко преди да пристигне старецът, който по-късно нарекох Смъртника, ми се прищя да изпразня червата си. Бях страшно притеснен, да не би да влезе в кабинета, а мен да ме няма. В тоалетната се усетих, че можеше да напиша бележка, че се връщам след пет минути, но бях вече със свалени гащи. Бях успял дори да покрия гърнето с тоалетна хартия и да седна върху него. Препотих се от усилие да изстрелям лайната си по най-бързия начин. Замириса ужасно. Избърсах се надве-натри, измих ръцете старателно с течния сапун на мивката и побързах да се върна в кабинета.

За щастие, Смъртника все още не беше дошъл. Пет минути по-късно той се появи. Не си го представях по този начин. Приличаше на джентълмен от стари времена, току-що излюпен от машината на времето. Косата му беше грижливо пригладена назад, но личеше, че не се беше къпал днес. Направих опит да скрия отвращението си от старческия одеколон.

След като изрецитира трите си имена, той премина към същината:

— Брат ми умря — устата му потрепери. Хвана се за бастуна си, от който ми се струваше, че нямаше особена нужда. Бастунът беше истински жезъл със златиста дръжка, изтъркана на мястото, където го захващаше най-често.

— Колко време мина оттогава?

— Шест месеца. Но аз не мога да спя. Отслабнах и не се чувствам добре.

Настана мълчание, прекъсвано единствено от виковете на децата в двора на училището. Дадох му десетина секунди да помълчи.

— Обичах го много. Той се грижеше за мен, когато бях малък. Разликата ни е 5 години и 3 месеца. Беше ми батко и ходех по петите му като малко дете. По-късно работехме заедно на полето, докато той не стана тракторист. Събираше пари за моето следване, защото знаеше колко много го исках. — Тук той извади памучна кърпа от панталона си и изсекна шумно носа си. Избърса го старателно и продължи. — В последните две-три години го налегна деменцията и беше започнал да забравя. Не помнеше името ми и понеже трябваше да се грижа за него… ще ме прощавате — стресна се той изведнъж.

— Какво има?

— Синът ми каза да Ви предам, че живеем в една къща, защото такива били условията… Но истината е, че не живеем заедно. Брат ми така и не се омъжи, и когато се разболя, трябваше аз да поема грижите. Кажи, момче, има ли проблем за това?

Не отговорих веднага. Не беше, защото исках да си придам тежест, макар да бях сигурен, че така му се стори на него. Вече бях решил да направя опит да го задържа.

— Не се притеснявайте, ще измислим нещо — рекох.

— Благодаря ти. Имаш сърце — рече Смъртника. Потропа с бастуна по балатума, изкашля се и продължи. — Жена ми изчезна отдавна, а децата пораснаха. Всеки хванал със собственото си семейство. Нямаше кой да се погрижи за него. Затова аз го направих. Миех му задника в леглото — триех го с кърпи, сменях памперси, готвех — и това три години. Макар да мируваше, съм имал големи ядове с неговото забравяне. Ядосвах му се, че не ме помни и няма да си кривя душата — бил съм го с метлата.

Тук старецът ме погледна през вежди. Побързах да опровергая притеснението му, че тъкмя упреци.

— Безсилието му те е ядосвало — преминах неусетно на „ти“.

— Да, добре го каза. Точно така си беше. И затова дойдох. Исках, ей така, да го изприкажа на някой. Той синът предложи и като каза, че е без пари…

— Ти не помисли ли, че това тук е бошлаф работа? — опитах се да проговоря на неговия език.

— Помислих — извъртя очи той. — Но сега ми е по-леко, само като започвам да говоря за това. Инак няма на кой да го кажеш. Приятелите ми умряха, ей го на — вече съм на 70 години и съм сам като куче.

Усмихнах се и направих знак с глава да продължи. Той отпи от пластмасовата чаша с вода, която бях приготвил предварително. Постави я обратно на шкафчето и премлясна няколко пъти все едно отразяваше положителен резултат от дегустацията. След това каза:

— В очите му вече не беше останало нищо. Страшно нещо е старостта, момче. Страшно!

— През старостта преминават почти всички. Съвсем нормално е.

— Нормално, нормално, ама ми призлява като си помисля как го налагах с метлата. Бях превъртял. А и какви други неща съм правил… срам ме е да кажа!

— Мисля, че е добре да ги споделиш някога — когато си готов за това. Колкото до срама, няма срамежливи старци.

Рискувах с последното си изречение, но то постигна ефект. Смъртника се усмихна широко, премлясна отново и каза:

— Харесах те, тъй да знаеш. Ще взема верно да ти разкажа как си беше. Ама това нали… — и той размаха бастуна.

— Да — отвърнах. — Остава си между нас.