Диана Петрова
Синестезия (61)

Възпоминанието

Можеше да се усети пролетното раззеленяване на дърветата — по-скоро по мирис, отколкото да се види. Ухаеше на пъпки, на начало, което още не бе започнало. Охрупани от зимния вятър, клоните все още се люлееха като нудисти на брега на морето. Гробът ми беше потънал в сняг.

Малко след като канцеларистката при входа на гробището отключи, до входа му паркираха четири коли. Те не пристигнаха едновременно, но все пак беше ясно, че посетителите им идеха при един гроб. Източваха се един по един и известно време оглеждаха колите си. Две от тях бяха видимо съвсем нови, а другите две — не толкова.

— Каква е програмата? — попита мъж в костюм.

Всички бърбореха и гласът му не се чуваше. Малко по-късно, се намеси друг, който държеше в ръката си смартфон. Той с мъка отдели поглед от него и огледа събралите се.

— Моля за тишина — рече Летящият.

Изчака насъбралите се да млъкнат и продължи:

— Първо ще изслушаме какво всеки има да каже, ще поднесем почитанията си върху гроба, а след това ще се почерпим скромно в близък ресторант по повод годишнината от смъртта на обичания ни приятел.

Групата се размърда и се разцепи на няколко подгрупи по фланговете. В крайна сметка всички отново се събраха пред гроба ми.

Там Летящият мениджър, Светльо и Смъртника казаха по няколко думи за проектите. Разработките по играта бяха напреднали значително, а Летящият беше сключил сделката на живота си. Играта се продаваше сравнително евтино на австралийска фирма, откъдето бяха решили да я осъществят в срок от три години. Бяха нужни допълнителни разработки и домисляния, които сваляха значително от цената й. Писателката беше пожънала скромен успех с допълненията и редакцията по книгата и се надяваше да я преведе на английски. Смъртника привличаше интереса на медиите със странните дърворезби в старческия дом. Бяха го снимали и завъртели в ютуб, та посрещаше гости всяка седмица. Стефан също изяви желание да каже нещо, но всички единодушно се размърдаха нетърпеливо. Зачудих се как се бе измъкнал от кашата с църквата?! Прехвърлих се към Домакинята, която беше дошла със съпруга си. Тя примирено кръстосваше крака и се движеше бавно. Изглеждаше посърнала. Реших да не задълбавам в наблюденията, защото това можеше да ми коства следсмъртно неспокойствие, а вече ми беше известно и сам чувствах, че не исках да си го позволя.

Предполагам им се пикаеше и бяха гладни. Всички изглежда се надяваха възпоминанието да не се удължава излишно.

Най-много се зарадвах да видя Диана, която беше дошла без придружител. Тайно помилвах косите й и не се въздържах да не стисна и дупето й, което изглеждаше също толкова добре след раждането на първото й дете. Може да съм мъртъв, но още помня колко мека беше кожата й, как ухаеше мълчанието й. Тя и този път не каза нищо.

После всички се отправиха към ресторанта, където положиха усилия да се отдадат на повода, поради който се бяха събрали, а именно тригодишнината от смъртта ми. Ресторантът беше малък, закътан и се намираше близо до гробищата. В този район нямаше много жилищни сгради, но възпоминанията предполагаха щедрост и това явно беше причината заведението да съществуваше все още. Разляха вино по чашите и се чукнаха за наздраве. Виното вървеше бързо, макар Перфекциониста и Програмиста да не пиеха много. Най-силно дръпваше Домакинята. Тя беше седнала до моята Диана, но не й досаждаше с глупавите си разкази. Диана мислеше за мен, можех да го усетя по трупащите се върху гроба ми клечки. Всеки път, когато някой си мислеше за мен, се получаваше така.

— Оженили сте се, разбрах! — по-скоро установи Летящият.

— Да — отговори кратко Перфекционистът. — Имаме и дете — момиче.

— Любовта им, тя роди деца, любовта им — хиляди слънца!

— Престани, Светльо — рече Домакинята и се намуси престорено.

— Иска тя да престана, но по-важно е какво иска Диана.

— Същото, приятелю — звънна гласът на Диана.

— Нека се включа и аз, доколкото включването може да се разглежда…

— Стефан излезе от затвора по съкратена процедура. Използвах някои свои връзки и така. Но трябва да посещава психиатър, докато реши проблемите си — изпревари го Летящия.

— Искам от името на… — Стефан се замисли от името на кого всъщност, — от свое име, да благодаря на този господин, който въпреки ангажираността си към всички участници тук и сега, намери време, психическа енергия и причина да се застъпи за мен.

— Няма нужда, приятелю! — побърза да го прекъсне отново Летящия. — Е, и аз имам новина в личен план. — И мисля, че сега е подходящ момент да я споделя.

Всички се умълчаха.

— Казвай, момче. Няма да те чакаме цел ден — обади се Смъртника.

— Напускам.

— Какво? — попита Програмиста.

— Напускам фирмата. Ще основа собствена партия — вече го обмислям сериозно.

— След десет години работа?! — смръщи вежди Програмистът.

Всички се бяха втренчили в Летящия.

— Какво ме гледате, по дяволите! Наздраве!

— Наздраве — рече пръв Смъртника.

Светльо го последва веднага. Той стоеше полуприклекнал над стола си, сякаш всеки момент щеше да стане. Но нито ставаше, нито сядаше.

Настроението се променяше към по-весело и гостите на тленния ми дом все повече забравяха за мен. Но аз изпитвах преди всичко доволство от тях и от себе си.

Бях усетил посоките, в които щеше да се развива животът им, докато практикувах психоанализа. Бях доизмислил събитията и бях дорисувал личностите им в ума си по време на полусъзнателните дни преди смъртта ми.

Щракнах картината няколко пъти. Исках да я отнеса със себе си, защото не вярвах тези разпилени човеци да се съберат отново в същия състав. Ако го правеха заради мен, времето, болежките и разстоянията щяха да ги разделят. В онзи момент не можех да зная колко много греша, може би за първи път толкова грубо, защото тези хора продължиха да се събират по време на моите годишнини или около тази дата. Не в същия ресторант и изобщо не над пръстта, където погребаха останките от тялото ми. Не дори в пълен състав, но Летящия продължаваше да организира тези срещи много пъти. Не можех да не изпитвам гордост от това обстоятелство, макар гордостта на един дух да не означаваше повече от струпване на чувствени спомени в умовете на други хора.

Отпраших върху въображаемия си мотор, без да дочакам края на сбирката. Не исках да ги виждам развеселени. Все още съм крайно суетен и малко консервативен. Държа другите да бъдат тъжни за моето отсъствие — случва се с всеки дух, който е оставил куп недовършени неща приживе.