Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Диана Петрова
Заглавие: Синестезия
Издание: първо
Издател: „Изток-Запад“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 13.11.2014
Главен редактор: Георги Каприев
Редактор: Милена Братованова
Художник: Деница Трифонова
ISBN: 978-619-152-538-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9413
История
- — Добавяне
Програмистът
Бях на ръба на силите си преди заминаването. Имах нужда да се освежа, но не знаех как. Обикалях с мотора, излизах с Диана, прекосявах града с бързо ходене. Имах неясно предчувствие, на което не се доверявах. Обяснявах си го с факта, че не бях пътувал извън Европа. Преместването на тялото свързвах погрешно с преместването на съзнанието.
Програмистът дойде и разсея мрачните ми мисли. Прегледах грижливо файла с неговата история, защото ми се струваше, че забравях подробности. Бях започнал да си вадя ключови думи, които поставях в края на клиентския файл: Очиларко. Вина заради хазартни игри. Несправедливо обвинен — може би. Агресия в работата. Почти нищо за семейството.
— Не съм искал прошка от родителите й. Нелепо е — започна той направо.
— Защо мислите, че е нелепо?
— Защото никой не прави такива неща. А и аз никога не съм го правил.
— Това не е оправдание.
— Да, така е. Но не желая да го правя. Просто не искам, не мога.
— Не се насилвайте — да поискате прошка има смисъл, само ако чувствате, че го желаете. Да се насилвате да правите това — е излишно и няма да доведе до нищо добро. Носите ли сън?
Изглеждаше изпит, със сива кожа, ненормално сива — като пресен мъртвец, чиито ръце все още не бяха изстинали.
— Този път да. Бях се наял яко и имах киселини, та сънувах, че сме някъде и се бием с автомати, ма после се появиха някакви извънземни, които могат да се телепортират и да изникват покрай теб и трябва да ги убиваш само с някакъв лък с червена светлинна нишка на него, та се събудих, когато тези гадини се появиха. Инак до автоматите си водих битката спокойно и не ми дремеше. Хм, тия гадини изникваха изведнъж, и като ми се показа по едно време един, ме изненада. Събудих се.
— Това прилича на компютърна игра!
— Да, но бях наводнил матрака, като станах. Треперех.
— Битка… хм — загубих дар слово. Мислех за свои си неща и не можех да се съсредоточа. Сънят не ми се виждаше важен, но си припомних, че трябваше да се движа заедно с клиента. И че не можех да направя нещо повече. — Когато нещо изниква внезапно, обикновено става дума за съдържания (мразех тази дума, но не успях да намеря с какво да я заместя), които са били у нас, но не сме забелязвали. Ти водиш война, а те ти пречат да водиш войната по правилата, така ли да разбирам?
— Нещо такова.
— А помниш ли защо водеше тази война?
— Не. Но не ми се струваше странно, докато сънувах.
— Това е нормално. Сънят е странен, защото отразява състояние, а не пресъздава нещо реално случило се (не знам за кой път обяснявах това). Лъкът е атрибут на ловеца, а ние в най-древното си проявление сме именно такива. Интересното е, че древното средство, през което се изразява твоята мъжественост, използва модерни стрели. Не се смей.
— Смешно е! — кискаше се той.
Направих се, че не чувам това.
— Обикновено несъзнаваното се разпознава по това, че се появява в маса от същества. Тоест ти се опитваш да се справиш по мъжки — с това, което си бил и можеш да бъдеш, но още не си… не знам дали разбираш… Това, което си потискал, изненадващо се появява на светло и ти се бориш с него. Може да съотнесем този сън към онази история от твоето минало.
Буквално и мръснишки приших съня към историята му. Беше очевидно, че този път съновната реалност нямаше нищо общо, но аз исках да го насоча към предишния ни разговор и използвах съня, за да направя това. През това време усмивката на Програмиста беше преминала в гротескно изкривена физиономия. Челюстта му се беше стегнала. Гледаше ме уплашено. Ръцете му стояха като рамки на тялото, към което бяха приковани по грешка. В този момент осъзнах, че правя грешка, като се опитвам да стигна до него по вербален път или като използвам съня му. Тялото му помнеше вината по различен начин. Бърках, бърках непоправимо, но нямаше какво да направя.
— Не. Това са пълни глупости — каза той с леден глас. — Нищо не разбираш.
— И сега се бориш — казах меко и протегнах ръка, за да го докосна. Той се дръпна рязко. — Със себе си — додадох.
Нямаше какво да губя. Бях сгафил. Травматичното събитие от миналото се беше капсулирало, без да се преработи и обезвреди. Той подбираше несъзнателно ситуации, в които да се чувства виновен — тази история с хазартните игри не миришеше на нищо друго. Там винаги щеше да бъде отговорен за неприятностите, които причиняваше на другите. Това беше удобната позиция от миналото, която той не желаеше да напусне, защото бе сигурна и защото знаеше как по мъжки да се справи с нея. Беше я потискал толкова дълго, но имаше нужда от нея.
— Какво да правя?
— Ами… мисля си. Трябва да се освободим от тази вина…
— Въпросът не беше към Вас. Беше към мен самия.
— Да. Разбирам.
Припомних си да не ровя за подробностите по акта на насилие — това щеше да го блокира още повече. Това беше единственото правилно нещо, което направих. Той продължи сам.
— Понякога се чувствам недостоен. Гнил. Все едно съм се родил с десет карти по-малко отколкото другите, и колкото и да се опитвам да ги догоня, няма как да играя играта.
Бях на неговата територия, през неговите метафори. Трябваше непременно да се захвана за тях. Сетих се за ключовата дума и нейната роля в терапията. Ключовата дума се различаваше от всички други — тя видимо нямаше нищо общо с контекста и някак стоеше извън и дори не на място. Тя бе издайникът, макар че много лесно можеше да мине незабелязана, защото се разбираше метафорично или оставаше като затворена врата, през която не можеше да се мине само с работата на мисълта и словото. Стори ми се, че въпреки първоначалните си грешки, все още имаше надежда. Появата на думата „гнил“ тук ми се стори като шестица от тотото.
— Казвате „гнил“. Бихте ли ми описали по-подробно с какво свързвате тази дума: „гнил“ и дали можете да я отнесете към нещо конкретно от ежедневието?
Мислих, че съм приключил с грешките, но бях толкова разсеян, че очевидно продължавах. Не биваше да му задавам два въпроса в едно изречение — как очаквах да ми отговори? Трябваше да ги разделя. Но стореното, сторено. Повторих първата част от изказването си.
— „Гнил“ е някой мухльо, който не заслужава живота на другите.
— Кога за първи път се почувствахте така?
— Мисля, че за първи път… след онази случка.
— Можеш ли да прецениш дали си разбирал какво се случи тогава или осъзнаването дойде по-късно?
— Мисля, че второто. Нямам ясен спомен изведнъж да съм се почувствал така.
— Точно както гние плода… бавно, но сигурно — добавих.
— Да — поклати той глава.
— По-късно… се чувствах недостоен да се доближа до връстниците си, особено онези, които харесвах. Имах чувството, че ще ги заразя. Ще изгният и те. Може заради това да се забивах вкъщи. Така се научих да работя с компютър. Сега като се сещам, от малък съм играл хазартни игри. Те ме разсейваха.
Точно тук ми хрумна, че следата, на която бях попаднал преди време — онова наводнение в блока, след което той се беше усетил виновен, бе по-скоро следствие от една по-ранна вина. Тогавашното му бягство вероятно беше спасило живота му и щеше да го погуби, ако не вземехме мерки.
— Да, звучи логично, защото хазартните игри дават сила отвън — заблуждават те за момент, че можеш да имаш повече. Подобна заблуда ти е била наистина необходима. Освен всичко друго, тези хора са много самотни — забравили да общуват с останалите. Но точно както това чувство е измамно, така и ти лесно можеш да се сприятелиш с някого.
— Разбирам — клатеше глава той.
Чувствах, че думите са крайно недостатъчни, дори вредни. Припомних си, че ми беше казал колко важно бе за него да стори добро, да компенсира вината си. Знаех, че това влечение бе нездраво. Случаят му ми беше крайно интересен, защото очаквах да избягва ситуации на обърканост — толкова характерни за хората, които бяха преживели насилие. Но съществото на хазартните игри ми се струваше като ядро на несигурността. После обаче се замислих върху разсъжденията му за хазарта въобще, където излизаше, че по-сигурно от печалбата за хазартните институции нямаше. Неяснотата беше от другата страна, при потребителите. Всъщност каква неяснота! Те си знаеха, че губеха, но това не им пречеше да играят с очакванията си. Помълчахме — той, втренчен в прозореца, аз — в пода.
— Да играем — казах след малко.
Той отмести поглед от прозореца и ме погледна, без да мигне.
— Залогът?
— Ако аз спечеля, което е малко вероятно, ще разиграем сцената с чичкото. Актьорите са за моя сметка. Искам да те видя повторно в тази ситуация, искам да се срещнеш отново с насилника си.
— Какво те кара да мислиш, че не бих го направил и без облог?
— Нищо — казах и замълчах. — Би го направил без облог, но през облога, ще се чувстваш по-сигурен.
— Не бих го направил въобще. — Програмистът поглади брадата си с треперещи ръце. Очите му сега шареха по пода. — А ако загубите?
— Ако загубя, което е по-вероятно, преставам да бъда твой психоаналитик и ставаме приятели. Така със сигурност ще имаш един. Струва си, нали?
И аз обичах играта, мамка му.
— Кога го правим?