Диана Петрова
Синестезия (47)

Програмистът

Гади ми се. Отново същото усещане. Оглеждам се и се щипя с надеждата да сънувам отново, но уви, нищо не помага за събуждането. Усещам ледената пот, която се сипе от всяка пора на тялото ми. На ръба съм. Едва успявам да се издържа физически. Тялото ми е заредена бомба от лайна, която ще експлодира всеки момент и ще потопи целия сътворен от мен свят. Полагам нечовешко усилие да отворя очите си. Избързвам да ги затворя отново. Затварянето се оказва по-лесно. Усещам мириса на прясно смазана трева. Навсякъде около мен мирише на това. Проверявам дали мога да чувам — да, би могло да се нарече чуване, но като изключим онази част, в която възприемам чутото. Звукът е нищо, ако не го осмислям. Бях близо до нещо неясно, толкова близо, че нямах търпение да стигна до него.

Не бях ужасен, макар след събуждането този сън да ми се стори отвратителен. Станах и разкърших врата си. Крайно време беше да ида при психоаналитичката си — тези сънища придобиваха притеснителни размери. Не ми се тръгваше при нея — особено сега, когато бях решил да се откажа от психоанализата. Не трябваше да събирам часове, можех спокойно да не посещавам семинарите по фромската програма.

Посегнах към кафеварката и нацапах барплота. Внезапно ми се прииска Диана да беше тук, да я сгуша в себе си и да забравим за този ден, който въпреки умората ми, така неумолимо настъпваше. Бих си сутрешната чекия — единственият блед заместител на любов, за който можех да се сетя.

Изкъпах се и грабнах ключовете за мотора. Днес щях да изведа принцесата и да ида с нея на работа. В старата къща, където се помещаваше кабинетът ми, имаше двор, където можех да го вмъкна. Имах среща с Програмиста. Той трябваше да донесе компютър с хазартната му игра, на която да загубя позорно. Помислих си, че по-идеална завършваща сесия с клиент нямаше да имам. Щях да се отърва от него съвсем естествено — без да драматизираме и да се обясняваме: губя играта и ставаме приятели според облога.

Историята му с насилието в мазето — изпитвах досада към нея. Знаех, че му трябваха не няколко сесии, а поне петдесет, за да дръпне напред.

Програмистът изглеждаше и се държеше все по същия начин — вината се просмукваше в потните му длани, за да му напомня постоянно за това, което можеше, а не беше направил. Той носеше чанта с лаптоп, която отвори.

— Здравей — каза, докато стартираше компютъра.

— Да, здравей. Играта, както се разбрахме. Облогът.

— Да… не съм забравил. Всъщност чаках тази наша среща повече от година.

Отново това припомняне, което се опитах да не чувам, досущ като в съня си — без да възприемам. Не се получи.

— Да се залавяме — нямах търпение да загубя.

Бях решил да му препоръчам Милена — тя умееше да работи с вината. Не изпитвах близост към Програмиста. Неговата история не успя да ме впечатли, може би заради клеймото на клишираността. Горките герои на клишета — само защото тяхната драма бе широко срещана, имаха по-малък шанс тя да бъде забелязана.

— Така, това е една игра, която измислих, докато те нямаше. Принципно, това е игра на карти, но картите не са обикновени.

— Интересно. Покажи ми.

— Не! — каза рязко той.

Програмистът ми обясни правилата на играта, а аз кимнах няколко пъти в знак, че разбирам. Програмата се отвори, сякаш беше чакала специално моето кимване. Можех да разгледам картите, които се появяваха една по една. Ахнах. Не можех да повярвам на очите си. Или полудявах, или сънувах.

* * *

Завършихме наравно. Програмистът не беше предвидил такъв изход и трябваше да решим какво да правим. Тъй като се бяхме разбрали да свършим някои неща според резултатите, решихме клиентът ми да не разиграва сцената на насилие, а аз да не му бъда повече психоаналитик. Признавам, че му стана тъжно по време на сбогуването, но аз не му предложих приятелството си. Не исках и в този момент не можех и да го сторя. Имах да мисля за много по-важни неща, които се случваха с живота ми.

Стори ми се, че от този изход той спечели точно колкото загуби. А аз загубих точно колкото спечелих. Това беше последната ни сесия с Програмиста. Повече не го видях.