Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Издание:

Автор: Диана Петрова

Заглавие: Синестезия

Издание: първо

Издател: „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: 13.11.2014

Главен редактор: Георги Каприев

Редактор: Милена Братованова

Художник: Деница Трифонова

ISBN: 978-619-152-538-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9413

История

  1. — Добавяне

Бърборкото

Беше започнало да ми втръсва ходенето по семинари. Едни и същи глави, и то женски: застаряващи, нищо неразбиращи патки. Откровено ме дразнеха. С Милена се виждахме само когато трябваше да говорим относно графиците и разни подробности по съвместната ни работа. Много уважавах в нея това, че поддържаше срещите ни кратки и делови, каквито винаги бях искал да бъдат. Не желаех да я опознавам, по какъвто и да бъде друг начин — нито като човек, нито като жена, нито като колега.

В момента мисълта за парите ме беше завладяла — трябваше да събера сумата за нашето пътешествие до Москва. Понякога тази мисъл ми досаждаше или пречеше, но не можех да направя кой знае какво.

Бях започнал да помагам на Светльо в ремонтите на апартаменти в събота и неделя. Шпакловахме и боядисвахме. Тези уикенди ме разтоварваха от сесиите, но същевременно ме оставаха без мисъл в главата вечер. Взимах добра надница от допълнителното заработване — беше трагикомично. Той — поет, аз — психоаналитик, а всъщност прекарвахме уикендите си във вонящи на латекс стаи и прахоляк. Обичах да гледам ръцете си после — недоизчистени от боята и загрубели от материалите.

В същото време връзката ми с продавачката в магазина, която се състоеше единствено в секс, успяваше да опошли всичко. Чувствах се мръсен, двуличен и незрял. Но не можех да се откажа от срещите с това момиче. Беше ми удобно да я чукам в кабинета. Тя правеше каквото пожелаех и нямаше нужда нито да я лижа, нито да я предразполагам. Винаги беше мокра и готова да ми отдава всичките си дупки. Тя се възбуждаше, когато я използвах като парцал. От време на време я биех, скубех косата й, натъпквах члена си дълбоко в гърлото й, докато не усещах, че се задушава. Чуках я колкото си исках, и не се съобразявах с това дали я наранявам или не. Бях посинил колената й, бях нахапал гърба й. Никога не я бях разпитвал дали си има гадже — всъщност, не умеехме да говорим. Чувствахме се удобно единствено голи. Щом нахлузехме дрехите си, моментално се дистанцирахме. Все още не знаехме имената си — и колкото повече време минаваше, толкова повече не искахме да ги узнаваме.

Любопитствах как се беше справил Бърборкото със заданието да се изолира в мълчание всеки ден. Той дойде със светнал поглед.

— Как си? — попитах искрено учуден.

— Не знам как да го опиша, може би е свързано с пълнотата, до която човек, така или иначе достига, независимо в коя точка от пространството или времето, а особено ако тези две точки…

— Стефане! — разсмях се.

— Добре де — усмихна се и той. — Влюбих се каквото и да означава това за душевното състояние на един…

— Ха така! — възкликнах. Това наистина не бях очаквал от Бърборкото, който трябваше да прави упражнения по тишина, за да се справи със страха си от нея.

— Тя е всичко, което някога съм си представял и дори още по-объркващо, което никога не съм си представял — тя е и двете неща поотделно, и едновременно. Има най-сладките бели ръце, които в никакъв случай не са малки, но блестят от белота. Има бенки — просто неустоими заради кафявия им цвят, не че бенките на другите не са също кафяви, но нейното кафяво е много възбуждащо за иначе независимия ми член, с който съм дори склонен да си говоря, когато се появи нещо подобно, макар ако трябва да бъда искрен, то никога да не се е появявало или поне не с тази сила, с която го усетих сега…

— Къде я срещна? — повдигнах вежди.

— Колежка ми е, разбирате ли? Досега винаги съм осъждал всички мои колеги, които се заплесват по други от офиса, а ако онези пък им отговорят по някакъв начин, или което е още по-неприятно — ако съответната двойка прави всичко, за да прикрие следите от вече състоялата се връзка, но всъщност като се замисля, и да не прави опити — това пак е неприятно за мен и очевидно няма правилен начин, по който да си представям да е създаден и изпълняван спрямо мен, за да мога аз да възприема забранената връзка като легитимна…

— Искаш да кажеш, че досега си завиждал?

— Ако завистта означава…

— Завистта е когато искаш да имаш същите преживявания, които имат останалите. Приятелството с хора, на които си завиждал, идва едва когато вече имаш това, което имат и те.

— Не знам защо ми говорите тези неща, след като аз се чувствам върху ангелски криле, щастлив и за първи път не толкова самотен, както в детството си.

— А тя отговаря ли на любовта ти? — опитах се да прозвуча спокойно аз.

— Имаме си закачки, но не мога да бъда сигурен с онази несигурност, с която се кладе огънят, ако сте били сред природата — може би именно това ме прави толкова щастлив… — бях извън себе си. Какво толкова ме ядосваше това момче. Вместо да се зарадвам за него, аз просто исках да го ям парче по парче и да гледам как се гърчи в психоаналитичните ми лапи.

В миг ме жегна неочаквано прозрение. Може би аз бях този, който завиждаше — водех сексуален живот с две жени, но с нито една от тях не можех да почувствам това, което Стефан описваше.

— Би ли ми разказал за някоя от тези закачки?

— Еми те са трудни за описване. Изразяването от тази гледна точка стои неадекватно, съотнесено към понятието за обич, ако такова може изобщо да съществува. По-скоро не през устата, а през чувствата би могло да се изразява, и то не съвсем цялостно, усещането да искаш да си с някого.

Заприлича на недоносено тийнейджърче, което за първи път проглеждаше да види някое момиче. Предполагам, че в този си вариант би пробудил умилението на целия букет психоложки, но не и моето. Изпитвах желание да смажа този едва поникнал стрък на щастие, който още не знаеше какъв ще бъде въздухът навън, но все пак поникваше.

— Ходили ли сте някъде извън работна обстановка?

— Да! Тя въпреки незаинтересоваността си от подобен разряд филми, и едновременно с това крайното си любопитство, подплатено от собствените й предвиждания какво би могло да се случи ако… — Стефан се почеса по тила. — … се съгласи да гледа „Стар Трек“ с мен.

— Ти опита ли да я докоснеш?

— Да. Ето тук е моментът да съобщя лошата новина — рече най-сетне Стефан. — Тя е омъжена.

Изведнъж всичко ми се изясни. Тунелът от неадекватности на Стефан, отново го всмука обратно. Ами да! Коя друга би му се навила — ако не някоя загоряла за секс отпусната омъжена застаряваща жена?! Той би й бил удобен — защото щеше да я гледа като кукличка, да прави всичко възможно за нея, да засвидетелства неговата нормалност в света на другите.

Агресията ми се изпари заедно с реабилитирането на натоварения му с идеята за нещастие образ, но се почувствах пусто. Реагирах първосигнално като клиентите си и нямах право да изисквам от тях да се държат по-зряло от мен.

— Какъв беше проблемът да я докоснеш?

— Сам разбирате, аз бидейки все пак човек с лично достойнство и морал… не бих могъл да пристъпя тези принципи, тъй като ще навляза в полето на абсолютната несигурност, което би ме дискредитирало пред самия мен и бих се почувствал не толкова добре именно от този факт, а не това е нещото, което искам да постигна…

Стефан нямаше скоро да промени начина, по който говори. А аз се заблуждавах, че с игри нещата щяха да се подобрят!

— Един момент — прекъснах го. — Правил ли си упражненията, за които говорехме?

— Любовта ми към тази жена е един вид самоизолация заради разсеяността, с която поглеждам на всичко, което не представлява самата тя, така че от тази гледна точка би могло да се твърди, че мълчаливите ми умисляния за нея са представлявали един вид спонтанно изпълнение на Вашето задание…

— Не можеш да съотнесеш заданието ми към флирта си, Стефане — загубих аз търпение.

— Бих искал да опровергая това твърдение, което намирам дори за не толкова неудобно, колкото за неправилно и вътрешният ми интуитивен компас оценя като обидно.

Спрях да слушам безумните му главоблъсканици и мислите ми естествено се прехвърлиха към самия мен — всеки път, когато изпитвах несигурност, правех така. Хвърлях се от самовлюбеност в самия себе си, както беше в началото на работата ми с него, до отчаяние, че нещо щеше да излезе от мен като психоаналитик. Бях преминал през толкова лекции и обучения, а продължавах да се спасявам или самопогребвам в ниското си самочувствие. Не смеех да се справя с него, защото се страхувах да не разместя всички пластове в живота си. То бе най-верният ми спътник през годините и колкото ми бе вредило, толкова и ми бе помагало.

В този момент се чудех кой от двама ни бе пациентът и дали и двамата не се търкаляхме по един и същи наклон, капсулирани в своята прозрачна топка от глупост, наречена „свят“.

Това беше първата сесия с клиент, която ме изведе толкова неудовлетворен от самия себе си. Бях изнервен и раздразнен. Не беше добра идея да се виждаме с Диана точно тогава. Напоследък не се засичахме много вкъщи. Аз гледах да съм там, когато нея я нямаше, а тя вероятно скучаеше и измисляше поводи да излиза с приятелките си. Отношението й ме дразнеше, макар да съзнавах, че няма вина. Озадачавах се. Не исках да мърсувам само аз, да се чувствам гузно, неясно и смотано. Вече се притеснявах какво щяхме да правим в Москва заедно, а ми оставаше малко да досъбера сумата, необходима за това пътуване.

Прибрах се вкъщи с надеждата да не я намеря там. Нямаше я. Беше оставила бележка на кухненската маса, че излиза с приятелки. Колко еднотипно и банално! Дори не намерих сили да я обвиня в лъжа наум. Щях да гледам филм и да заспа без значима мисъл в главата си. Така минаваха дните, за които никой не разказваше нито във филмите, нито в психоаналитичните сесии, нито във великите романи. Неслучването значеше, че живеех.