Диана Петрова
Синестезия (5)

Домакинята

Бяха изминали две седмици, след като чуках Диана, момичето от купона в Горна Баня. Срещахме се редовно с нея. Откривахме все повече общи неща, както се случваше, когато се влюбвах: ставах едно със света, който обиквах. Не си приличахме, но щяхме. Щяхме да си заприличаме и… тия дни изобщо не ми беше до клиенти с досадните им проблеми. Те ме потискаха с неумението си да се радват на живота такъв, какъвто им се предлагаше в момента.

Усещах съвсем ясно, че съм се порозовил с този флирт. На моменти ме обхващаше самообвинително настроение. Исках да се съсредоточа в работата, но не можех.

Точно тогава се появи Домакинята. Беше средна на ръст жена с продълговато сиво лице, намачкано не толкова от възрастта, колкото от прекомерна загриженост. Подхвана ме без прелюдия с онзи драматичен тон, който издаваше отчаяние.

— Готвя, чистя и прибирам. Понякога си мисля: „Боже, за това ли ме създаде?“ Мъжът ми работи в тази фирма и добре си живее. Той няма грижа за децата, нито за къщата. С всичко се занимавам аз. Най-много в цялата история ме потиска факта, че работата ми не се забелязва. На следващия ден отново е същата кочина. Нищо не градя, освен сланини по ребрата на децата си. Извинете ме за грубия език — тогава тя погледна към мен и присви очи. Направи пауза от няколко секунди.

— Разбираемо е.

— Как смеете да твърдите, че е разбираемо! — гласът й се изтъни още повече. — Какво разбират мъжете изобщо? Колко дни от живота си сте прекарали вкъщи? Колко месеци не сте спали, за да кърмите детето си? Колко чинии сте измили, колко бъркочи сте забъркали?

— Исках да кажа, че е нормално да се чувствате така. Може би не се изразих добре.

Сетих се, че една от техниките на общопрактикуващите лекари при подобни ситуации беше представянето на реалистични цели пред клиента. Можех веднага да се впусна във въпроси относно истинските й желания и детските й мечти. Може би щяхме да открием нещо, за което да се закачим. Но не го направих. Гледах я и кимах, без да променям израза на лицето си. Знаех, че не биваше да пренебрегвам собствените си чувства по време на сесията.

Първоначално тя отвори уста да продължи, после поклати глава отрицателно и ако в този момент бях казал нещо, сигурно щеше да избълва водопад от думи, за да се защити. Тя се взря в прозореца. Оголелият орех навън шумолеше безмилостно все едно разказваше отново и отново за неумолимия ход на нещата. Домакинята ме погледна, след това се върна към ореха, накрая ги насочи надолу към грижливо изгладената си пола. Задържа главата си. Мернах отблясък по миглите й.

Десет минути след започването на сесията, нещата бяха стигнали до своята кулминация. Ядосах се, защото беше твърде прибързано. Мисля, че точно в този момент се заинтригувах. Щом успяваше да ме ядоса за броени минути, значи намирах себе си у нея. Дали и аз не бях доволен от живота си като нея?

Може би трябваше да я прегърна, за да я разплача докрай, но предпочетох да не го направя.

— Сълзите лекуват. Не метафорично. Доказано е, че с тях се отделя…

— Не говорете. Моля Ви! — гласът й трепереше.

Тя се пресегна към кърпичките на малката масичка. Опита се да разопакова найлоновата им опаковка, но не успя. Помъчи се още малко, но аз не предложих помощта си. Исках сама да се справи с проклетите кърпички. Накрая разкъса пакета и не се извини. Оцених това като напредък. Отбелязах си все пак да сменя пакета с по-удобен. Домакинята издуха шумно носа си и отпи глътка вода от пластмасовата чаша, която отново бях приготвил.

— Не е нужно да се извинявате за личните си потребности — продължих. — Не че го правите, просто държа да отбележа.

— Аз не се извинявам — рече тя извинително.

— Не е нужно и оправдаване. И отново не че го правите, пак отбелязвам.

— Аз не се оправдавам — рече тя оправдателно.

Сесията продължи спокойно. Домакинята ми разказа как винаги бе мечтала да бъде успешна бизнес дама, как се представяла с безупречен комплект сако и пола. Описа ми много подробно сакото и полата — марката, цвета, начина, по който стоели на тялото й. Докато говореше, отмяташе косата си назад и откриваше красивото си чело.

Жалваше се как кариерата на мъжа й „изсмуквала“ цялото семейно време. Трябвало някой да изпълнява поддържаща функция и тъй като тя не можела да печели достатъчно, по подразбиране ставало ясно, че щяла да обслужва останалите — да води децата на училище, да се грижи за къщата, да шофира. Нямало как да започне работа. Просто било немислимо.

— Мислили ли сте да наемете детегледачка?

— Да, пробвала съм няколко пъти, но безуспешно.

— Разкажете.

— Ами… те нямат елементарно чувство за хигиена. Едната се впускаше все да готви и омазваше цялата къща. Иначе детето все беше напикано и осрано, с извинение. Другата пък — тук тя се смути. Изкашля се и отново погледна към оголелите клони на ореха навън, — другата се привърза твърде много към децата. И честно да си кажа, не че ревнувах… Просто не ми беше приятно да изземва функциите ми.

Отбелязах това в тетрадката, която си бях приготвил за сесията.

— Разкажете по-подробно за изземването на функциите? Какво точно правеше?

— Ами… нямам представа. Не съм слагала камера да я проверявам.

— А как стигнахте до този извод? — опитах се да не прозвуча обвинително. Бях сигурен, че това бе нейна фантазия и нямаше нищо общо с реалността.

— Когато се връщах от работа вечер, те говореха само за нея. Искаха да я навестяваме и през почивните дни. В същото време — и тук тя започна да говори много бързо, — от децата разбирах, че по цели дни гледала турски сериали. Те познаваха героите от тези сериали. А й бях казала да им чете детски книжки, да се занимава с тях. Как успяваше да ги спечели? Не знам.

— Не се срамувайте от чувствата си към тази жена. Те са очаквани — поех шумно дъх и направих това нарочно. — Интересно е обаче как определяте ролята си в семейството — като по-активна или по-пасивна? Предполагам, че зависи, но нека се опитаме да поговорим за това.

— Разбирате ли, никога не съм искала да бъда строга със семейството си и аз да ги подбутвам да стават още по-добри в това, което правят. Например, мразя да казвам: „Хайде сега да прочетем нещо.“ или „Хайде сега да наредим този пъзел.“ или „Хайде сега да си измием зъбките.“ Мразя това отношение към децата. Иска ми се всеки да е независим и пораснал и да отговарям само за себе си. Но се налага да бъда точно такава.

Тя въздъхна, сякаш чак сега беше успяла да опише това, което й тежеше. Сигурен съм, че не го беше премислила така, преди да дойде, макар да беше репетирала какво точно да каже. Сесията не се разви по начина, по който тя си я представяше. Това ме изпълваше с доволство. Усетих, че очакваше одобрителна дума от мен. Като пале.

— Изложихте мислите си подробно — рекох аз и кимнах с усмивка. — Така се работи най-добре.

Знаех, че беше нужно повече време за приключването. Но не остана. Осъзнах, че от пет до седем минути преди края трябваше да поемам курс на приключване, а не две-три, както правех досега.