Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Диана Петрова
Заглавие: Синестезия
Издание: първо
Издател: „Изток-Запад“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 13.11.2014
Главен редактор: Георги Каприев
Редактор: Милена Братованова
Художник: Деница Трифонова
ISBN: 978-619-152-538-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9413
История
- — Добавяне
Морето
Мисля, че Домакинята беше причината да ми се прище да тръгна сам на море — не желаех да виждам клиентите си за известно време. Копнеех да правя дълги разходки по плажа рано сутрин. Исках да пия сам. Исках да спа сам. Предполагам, това бе израз на любов към тези случайно събрани частици прах у мен, които не исках да се разпилеят заради страха от смъртта.
Наех си квартира в Созопол. Това селце беше заприличало на чалгаджийска сергия: магазини, груби съдържатели на заведения, рускини и кофти тоалетни, за които се заплащаше. Макар лятото да се изнизваше, по улиците все още се влачеха тълпи от неугледни бедни туристи.
Пътувах с мотора си дотам, като си правих няколко почивки по пътя. Когато угасих двигателя пред къщата, където щях да пребивавам, ушите ми гърмяха, краката ми бяха изтръпнали и ми се пиеше зверски. Хвърлих каската и раницата си и взех душ. Едва след като наметнах хавлия, усетих, че съм и гладен. Облякох се и излязох. Избрах едно от заведенията, които бяха разположени по улицата на Созопол с изглед към плажа. Някои от масите представляваха железни люлки и човек можеше да се любува на морето между краката си. Щеше да ми се завие свят твърде бързо, а и през половината време щях да мисля за това, което клокочи под мен. Затова избрах по-вътрешна маса и поръчах две бири с печен сафрид. Сервитьорът беше здраво момче, което някак насила и неподходящо за телосложението си, беше облякъл бяла риза. Под разкопчаните няколко копчета се виждаше татуировка и наболи косми, които вероятно бръснеше.
— Заповядайте — каза и погледна към морето.
Минаваше моторница, която влачеше надуваема лодка с жена с няколко деца вътре. Малчуганите пищяха от удоволствие. Какво ли трябва да му бе на това сервитьорче да гледа вълните, моторниците и хората, които се взираха премрежено в морето, докато той им носеше напитките. И така в продължение на месеци. След няколко минути забравих за него.
Бях продал мобилния си телефон и взел малко пари назаем, за да мога да изкарам седмицата. Не планирах да харча кой знае колко. Но като се има предвид, че щях да пия всеки ден, беше нужно да се запася с повечко средства.
Щом се нагледах на синьото море и плисъкът на вълните започна да ми досажда, се прибрах в стаята. Легнал съм да дремна за няколко часа, а се събудих едва привечер. За щастие, беше още светло и аз скочих от леглото. Напълних джобовете си с дребни пари, обух чехли и излязох.
Преминах почти на бегом разстоянието до централния плаж. Шляпах с чехлите по тесните калдъръмени улици на Созопол. Продавачите на смокиново сладко се бяха оживили, защото това очевидно беше времето, когато чужденците изпълзяваха върху трътлестите си кокили навън и задръстваха въздуха с чуждестранната си реч. Изпитах облекчение, когато глупавият карнавал остана зад гърба ми. Стъпих върху топлия пясък. Сигурно беше валяло през предните дни, защото щом зарових пръстите на краката си в пясъка, влагата моментално пропи между пръстите ми. Тук вълните ядосано плющяха по пясъка, все едно се изливаха от спукан найлонов плик върху асфалт. Потопих краката си и тръпки пролазиха нагоре към стомаха ми. Водата беше смайващо студена. Дадох си няколко секунди да свикна.
Не изпитах желание да се гмурна. Просто исках да гледам морето. Тръгнах по плажа и вдишвах дълбоко. Дробовете ми се накиснаха със солените изпарения. Почувствах облекчение, че най-сетне нещо ги отпушваше от дългомесечните наслоявания на евтините цигари, които пушех.
Цицореста трътла кълбучкаше циците си в нескопосан танц. Две деца играеха с ръцете си. Отне ми известно време, за да осъзная това, защото майка им беше застанала права до тях и се зачудих няколко секунди дали гласът, който чувах, беше нейният и тя наистина искаше огънче от мен. Огледах я настойчиво, но не видях да държеше цигара. Подминах. Обърнах се — децата продължаваха да стоят едно срещу друго, а тя изправена до тях — да суши косата си. Едва на третото обръщане, не толкова схванах, колкото реших, че би трябвало децата да играят на „Дай ми огънче“. Имах усещането, че сетивата ми се бяха променили и вече не можех да им вярвам така безрезервно както преди.
По-нататък виждах хора, които лежаха като размазани хлебарки на пясъка: по корем, забили глави в хавлиите, едва помръдващи крак или ръка. Наблюдавах мързелуващите пред ядосаните вълни на пясъка.
Не след дълго стигнах до скалите. Бяха обрасли с дървета и в момента там нямаше никой. Не се носеше и усещането за самотност, защото много наблизо бяха се разположили позакъснели плажуващи. Строполих се на земята, целият плувнал в солени изпарения. Бях на границата между дивото и тъй наречената цивилизация. Чалга и пяна. Нито далеч от света, нито близо.
Гледах вълните, небето и скалите — едното преливаше в другото и сякаш представляваха различни състояния на един и същи материал. Скалите нямаха нищо против вълните, а вълните нямаха нищо против пясъка. Пясъкът пък нямаше нищо против скалите. Изпитах дълбоко отчаяние, сравнимо с това на първобитния човек както си го представях. Отчаях се за своята крехкост в свят, който можеше да живее и без мен. Не бях потребен, не бях желан — нито за околните, нито за себе си. Сълзите ми покапаха, без да бях натъжен. Не откривах тъга в чистото отчаяние. То бе ваяно с труд и с десетки години от звездите, от морето, от натрошените скали. То бе лишено от примеси.
Трябва да беше изминал час, преди да зарисувам с пръсти по пясъка. За миг си представих как навлизам във водата и никога не се връщам. През тялото ми премина спазъм от това така естественото човешко влечение към смъртта. Почти правих секс с пясъка и усещах как изпразвам морето от себе си. Милиарди риби, хора, птици се изливаха, се опиваха от удоволствие, вдишваха и издишваха този въздух, който проникваше не само в дробовете, а и във всяка пора по кожата.
Към мен се задаваше жена с дълга коса. Обичах жените с дълги коси — като малки пясъчни принцеси, те влачеха плитките след себе си… Щом ме съзря, тя спря. Поколеба се за миг дали да продължи и се обърна да си ходи. Очевидно бях заел мястото й за уединение. Зад мен бяха скалите, но дори да идеше там, аз щях да преча. Погледнах към пясъка. Бях нарисувал човешко лице, което зееше с надупчена от пръстите ми усмивка и тъмни влажни очи. Без коса.
Изпитах благодарност към света и себе си, че все още го можех. Можех да живея, без да анализирам. Можех да оставя мислите си да се реят, да се насищам на въздуха, водата и пясъка. Но дълбоко в себе си се страхувах бясно и по детски от смъртта, както го правеше всеки съвременен човек в своята ултрамодерна машина, зад компютъра или в дискотечния си мутра-захлас. След живот в кутии и пред кутии, как можех да бъда подготвен за смъртта? Не бях дишал, гледал, лежал, разхождал се, къпал, мълчал, любил достатъчно. Продължавах да слушам ядосания смях на вълните.
Станах. Вдишах шумно. Момичето ме беше подминало и без да усетя беше отишла не много далеч върху скалите. Тръгнах, като от време на време се обръщах да следя стъпките, които оставях по плажа. Вълните ги заливаха и те се отмиваха. Нямаше да оставя следа и това бе съвсем в реда на нещата.
Зарязах своя дълбоко отчаян човек без коса на плажа. Внезапно почувствах прилив на сили. Бях могъщ, но не с онази угроза на самозабравата, не поради заслуги или вложени усилия, а защото се усещах по-голям.
Надумках се с бира и пържени картофи. После се стоварих с чехлите върху неудобния матрак в квартирата. Нямаше място за сънища.