Диана Петрова
Синестезия (25)

Смъртника

Кожата ми ме боли като остъргана и мирише на изгоряло. За миг се чудя дали това не е от триенето при високата скорост. Главата ми дрънчи, а под гърдите си усещам непоносима тежест все едно някой е поставил камък върху тях и аз не мога да поема въздух. Усещам трептене — носът ми вибрира. Пипам го и пареща болка ме пронизва. Свивам коремните си мускули, за да се предпазя от нея и болката ме размазва и там. Тялото ми се разтриса в спазми и се събуждам.

Смъртника дойде в обичайното си умърлушено настроение. Постави бастуна зад вратата и се настани.

— Сънувам сънища напоследък.

— Какви сънища? — попитах.

— Еми не е за разправяне.

— Знаеш ли, сигурно няма да ми повярваш, но сънищата са много важни, за да разберем какво се случва с теб.

— А, важни?! — усъмни се той. — Много знаеш ти!

Превъзмогнах вълната от раздразнение към старческото. Главата ме болеше.

— Мисля, че е време да надникнем какво се случва под водата. Досега плувахме само отгоре.

— Хм… — замисли се Смъртника. — Хм.

Той помълча известно време, преди да проговори. Знаех, че това бе знак, че при него нещата започваха да се случват.

— Би ми било интересно да чуя някои от сънищата. Те могат да ни подскажат накъде да вървим — казах и Смъртника свъси лице. Бях на ръба да го загубя, затова додадох: — Не защото гадаят бъдещето, а защото представят ясна картина на душата тук и сега.

— Добре де. Ще разкажа. Няма какво да губя повече и без това. Ходил съм в Москва преди двайсет години…

— И аз ще ходя там сега — не се стърпях. Колкото не исках да изглеждам хлапашки, толкова по̀ не се получаваше. Груба грешка! Клиент не се прекъсва за щяло и нещяло и не се споделят лични неща, освен ако не могат да помогнат по някакъв начин.

— Така ли? Че как така?

— Приятелката ми ще ме води при роднините си. Те са оттам.

— Иди, момче — въздъхна Смъртника. Учудих се и едновременно с това благодарих, че не се заинтересува повече. Иначе трябваше да се напъвам да го върна там, откъдето започнахме.

— Та да продължим със съня — казах благо аз. Благината очевидно помогна. Ставал бях свидетел как наистина помагаше при хора с променливи настроения, какъвто си бях отбелязал във файла, че бе Смъртника.

— Съня… викаш. Еми какво за съня — пое той въздух през зъби. — Бях като утрепан целия ден след това. Сънувах Ленин.

— Разкажи ми самия сън — от началото до края — колкото и безсмислен да ти се струва.

Едва сега забелязах червените му бузи. Ето какво му придаваше изкуствено младежки вид. Ръцете на Смъртника бяха положени върху облегалките от дивана и един от пръстите му потропваше. Заприлича ми на племенен вожд с бялата си коса. Имаше нещо във вида на старците младежи, което бе толкова нелепо и заради него те изглеждаха смешни и добри едновременно. Усещането ми за абсурд идеше от това, че едновременно бях крайно отвратен от тази късно избуяваща сексуалност и пресилена активност, които не считах за нищо повече от желание за живот заради неприемане на миналото. Този тип хора сякаш растяха с по-бърза скорост, отколкото мозъкът им можеше да възприеме.

— Та съня… — припомних аз и се усмихнах.

— Отивам в Москва, сега, на дърти години, и се нареждам на опашка пред Мавзолея. Влизам… а, преди да вляза, виждам, че вратите се поклащат леко. Чудя се дали е отворено. Оказа се, че не е, и влязох. Бях с моята жена… Божана. За нея ще ти разправям друг път — смути се Смъртника.

— Опиши ми помещението, в което се намираш.

— Еми стените са кафяви и има рисунки с разни клони — тя обичаше клонаци. Шиеше си такива поли — ако можеше да намери по магазините такъв плат.

— Да се придържаме към съня — казах аз предпазливо.

— Съня, викаш… и има две стъпала до ковчега. А това не знам дали сега е така или не, но тогава, навремето, през шейсета година, като ходих на бригада там… и ни бяха завели в Мавзолея — не беше изобщо така…

Поех шумно въздух, за да припомня отново, че трябваше да се придържаме към съня.

— Да… И се качих. Там имаше някакви бабушкери — абе истински рускини — огромни, топли, миришат на пикня. Гледам аз иззад тях… Ленин! В стъклен ковчег с кръгло прозорче към главата. Като космонавт. Значи… много малка беше тая глава, казвам ти — като кукличка. Устните му потрепват все едно сам си говори. Върти очи. През туй време го преместват двама яки бабаита. После се разпищя алармата. Оглеждам се — Божана е изчезнала. Тръгвам по коридора да бягам, но един руснак ме връща. Обяснява ми, че навън има опасност и трябва да сме вътре. Води ме там, където е Ленин. Сега се оказва, че трябва да ме забавляват — тук Смъртника ме погледна колебливо и след като кимнах в знак да продължи, той го направи — Слагат главата на Ленин в найлонова торба. Ще го преместват някъде. Но го изпуснаха… Олеле майко. Оказва се, че това било забавлението. Ставам от легнало положение… да, забравих да кажа, че съм се излегнал на един стол — от тия, дето ги има на плажовете.

— Шезлонг?

— Да… все едно. И после си тръгнах. Не исках да участвам в шоуто. Това е.

— Да. Интересен сън — произнесох се в ролята си на читател на несъзнаваното. През главата ми мина мисъл, че читателят означаваше всъщност „прочит“ и колкото бяха читателите, толкова можеха да бъдат и прочитите.

— И какво ще ми кажеш, момче? Какво пише по дебелите книги?

— То не е толкова дебелите книги, колкото твоята ситуация сега… — казах и направих драматична пауза. Притворих очи за миг: — Това е сън за твоята загуба. Обикновено казваме на хора, които претърпяват загуба, че не животът си отива, а нещо от него си отива. Тук въпросът е какво. Преодоляването на тази загуба на брат ти ще отнеме време, но искам да знаеш отсега, че това е процес, което иде да рече, че има начало, среда и край.

— Ти как можеш да знаеш? Колко близки си загубил, момче? — попита старецът кротко.

— Губил съм. В това можеш да си сигурен.

— Да загубиш баба или дядо не е като да загубиш брат.

— Така е. Спор няма. В твоя сън един труп се съживява — изглежда малко насила, ако не се лъжа. Ти осъзнаваш, че това е труп и въпреки всичко той има признаци на жив човек или поне главата му. Главата обикновено свързваме с мислите на човека. Тук въпросът е дали ти я свързваш с това.

— Главата ли? — рече той и присви очи.

— С какво я свързваш „главата“?

— Главата е разумът.

— Нека се опитам да поразсъждавам върху това. Разумът — той не се влияе от чувствата. Той е хладен и преценява всичко според обстоятелствата и според законите на живота, така ли е? Поправяй ме, ако греша.

— Сложно е това за мен, момче.

— Добре тогава. Да кажем, че главата в съня, която поставят в найлонова торба, е твоят разум. Той е отцепен от тялото, от емоциите и това неслучайно е така. Отцепване може да има, например, когато за ума е тежко да възприеме това, което се случва. То е твърде силно, за да бъде прието. Говоря евентуално за твоята загуба… смъртта на брат ти. Гледай на сънищата си като на хапчета, които взимаш, преди да си се разболял. Сънят ти представлява такова хапче, което действа, без дори да мислиш за него. Той ти помага да се справиш по-бързо.

— Хм — Смъртника гледаше в балатума замислено. Току отпиваше по глътка от пластмасовата чаша с вода, която бях поставил за него.

— Понякога сънищата просто подсилват нещата. Те подхранват онова, което се случва в реалността и го обличат в символ като… Ленин в мавзолея. По-късно ще те попитам и за значението на Ленин за самия теб, но преди това ми се иска да кажа още няколко думи. В съня ти се появява и друг мощен символ — и това е на шоуто, забавлението. В реалността би било абсурдно да се провежда шоу в мавзолей, нали така? Но сънят не е реалност и затова е добре да го мислим другояче. Ти си тръгваш от забавната програма, без да искаш да участваш в нея, дори като наблюдател. Какво изпита тогава?

— Какво да съм изпитал?

— Например, беше ли отвратен? Бързаше ли да тръгнеш? Как се почувства в самия сън? Не сега, като ми го разказваш, а тогава. Твоят сънуващ човек как се почувства. Разбираш ли?

— Еми как?! Просто не исках да оставам. Забавлението не ме интересуваше и си тръгнах.

— А Ленин? Какво означава той за теб?

— Никога не съм бил политик. Дори по комунистическо време ми беше все едно дали съм член на партията или не. Нито съм искал, нито не съм. Имах нужда само да ме оставят на мира да си гледам живота.

— От това, което ми казваш, разбирам, че Ленин няма никакви наслагвания от външната среда за теб…

— Е, чак да няма. Той беше светът тогава.

— Тоест това е един стар, отминал свят — уж, мъртъв, но всъщност с признаци на живот. Да не би този свят да е отминалият свят, света, който свързваш с брат си?

— Възможно е — рече Смъртника замислено.

Окуражен, продължих:

— И този свят между вас да си е отишъл. Може да се опитваш да го съживяваш, например с тази идея за старческия дом за приятели.

— Но това ще стане, драги! Щом аз кажа нещо, то се случва.

— Разбира се, Ленин винаги може да оживее в съня.

— Може да оживее — повтори той.

— Но не оживява в случая. Даже напротив, главата се търкулва само за да потвърди, че в крайна сметка става дума за мъртвец, а не за жив човек — направих пауза. Беше време да съобщя лошата новина. — Твоето несъзнавано те подготвя именно за това. Брат ти и светът, който е произлизал от него, са безвъзвратно загубени. Може да си ги спомняш, може от време на време този свят да се размърдва, но той няма да оживее в пълния смисъл на думата. От тази гледна точка… — поколебах се, но реших все пак да задам въпроса си, — сигурен ли си, че е добра идея да се заемаш със старческия дом?

— Сигурен съм.

— Но… така няма да върнеш брат си — казах предпазливо.

— Аз това не го правя заради него. Правя го заради себе си.

Усмихнах се. Смъртника вършеше сам най-важната работа. Почти усетих желанието за живот, което го издърпваше напред.

— Да. Прав си. И втората част на съня го доказва — признах грешката си аз. — Там ти не си жертва. Ако беше такава, ти щеше да останеш и да гледаш тази безсмислена програма по съживяването. Ти отказваш да си част от това. И избираш да си тръгнеш. Това те прави действащ, това те прави спасител на самия себе си от безсмислеността, от остарелия свят, който решаваш да напуснеш. В началото на посещението си ти пристъпваш с любопитство към този свят, за малко ставаш негова жертва, като биваш положен на шезлонг откъдето да наблюдаваш програмата. Но много бързо се измъкваш сам. Може би несъзнаваното иде да покаже, че имаш сили да си тръгнеш от този стар свят, от мавзолея, в който си го препарирал твоя брат, защото… еми, защото навън кипи друг истински свят с други правила.

— Не! Навън ме чака опасност.

— Но не и в края на съня. Когато се опитваш да излезеш по-рано, биваш върнат, защото е твърде опасно. Трябва време, за да се преживее една загуба и е добре да си го дадеш. Да тъжиш, да се чувстваш празен, да се чувстваш самотен — без да обграждаш това в ненужна веселост, закачки или нови идеи като тази за старческия дом. Просто имаш нужда от време за преживяването на смъртта. Останалото може да остане за по-късно. Но аз мисля… мисля, че това по-късно вече е настъпило. Старчески дом, за да се чувстваш добре — защо не?!

Смъртника беше смръщил устата си, както правят мъжете, които не плачат. Техните бръчки от мръщенето са браздите на неизплакания плач. Той поклащаше глава към гърдите си сякаш с всяко поклащане приемаше все повече от моите думи. Интересното е, че същото правех и аз. Все едно се люлеех на неудобния фотьойл, без реално да го правя.

Смъртника беше на ръба да се разплаче. Не знам дали защото го видях, или защото сам се разчувствах отпреди това — но и аз бях на този ръб. Може би бях прекалил с анализата, може би изрекох твърде силни думи, които удариха дори самия мен!

Реших да сменя темата. Нямах идея дали това щеше да помогне или да изиграе лоша шега и да засили интензитета на емоцията. По дяволите! Не трябваше да сменям темата, само фокуса. Рискувах и просто стрелях!

— А брат ти имаше ли свои близки или поне такива, за които ти да знаеш?

— Може и да е имал, не знам — Смъртника стоеше отпуснат на стола, но с радост се залови за тази сламка, може би, за да не се разплаче. — Сещам се за една жена, която, преди да се разболее, го посещаваше от време на време. Тя имаше мъж, но идваше… да, идваше.

— Тя дойде ли на погребението?

— Не — Смъртника прие отново онази плачлива физиономия.

— Знаеш ли, не е много в реда на нещата, но искам да ти разкажа нещо за себе си. Дали ще ме изслушаш? — продължих, без да очаквам отговор от него. — Когато умря моят вуйчо, майка ми беше съсипана. Той имаше семейство, беше разведен и умря сам, без да го види сина му, нито бившата му жена. Никой така и не се сети за мен — аз също тъжах за него, също се чувствах съсипан. Просто не бях в центъра на събитията и не участвах с кой знае какво, освен с редки посещения — ама като казвам редки, значи редки. Накрая не отидох на погребението. Беше през зимата и бях повален от грип с висока температура. Почувствах се ужасно. Знаех, че вуйчо ми нямаше да ми се сърди заради болестта ми в онзи момент, но всички останали вече имаха истински повод да считат, че този човек не бе значел нищо за мен.

— Искаш да кажеш, че никой не е помислил за мен?

— Да. Нито за твоите чувства, нито за твоята отдаденост. Нито за…

— Не очаквам благодарност — настърви се той внезапно.

— А разбиране?

— Разбиране, викаш. Че кой може да разбере другия, момче?

Беше прав. Продължихме да разговаряме философски за живота, докато той се съвземаше все повече. Ако бърборенето ми пречеше през по-голямата част от времето, това беше случай, в който ми помагаше.

В този момент ми мина през ума, че исках да познавам тези хора в реалния си живот, да ги тупам по рамото, да раздавам хаотично съвети. Но пък тогава едва ли щях да познавам проблемите им от сегашната гледна точка. При психоанализата нещата вървяха в едната посока — така поне изглеждаше на външен вид. Клиентът не знаеше почти нищо за своя психоаналитик. Много хора не схващаха разликата и често съветваха ако някой имаше проблем, да го сподели с приятел, защото щяло да му излезе безплатно. На тези хора веднага казвах следното: „Ами говорете на уличен стълб тогава. Това също ще излезе безплатно.“ Нямаше как перспективата на слушането да бъде същата. Разказът се определяше до голяма степен от начина, по който слушаше слушателят.