Диана Петрова
Синестезия (31)

Влакчето

Намирахме се в едно от предградията на Москва и за да стигнем до центъра или туристическите атракции, трябваше да пътуваме час и четирийсет минути с влак и още около половин час с метро.

Купихме билети, които запазихме, за да ги маркираме на излизане от гарата. Предположих, че тази система бе установена като превенция за пътуващите гратис. Руснаците хитруваха, като прескачаха оградата на излизане от съответната гара. На места оградите имаха пролуки и наподобяваха железните ограждения от българските държавни училища. Струваше ми се, че зловещото в Русия бе, че някои неща бяха същите като у нас, но причините те да се случваха бяха съвсем различни.

Бяхме вече във влакчето. Стояхме и наблюдавахме унилите пътници. Някои от тях се взираха налудничаво през прозорците, други бяха затворили очи. Минаваха продавачки на вентилаторчета за охлаждане в горещите купета. Докато ги представяха, се взираха сякаш виждаха само него и всички останали бяха фон за съзиране на невидимото. Акордеонист. Сладоледаджия. Парад на необръщането на внимание. Всички се стараеха да не виждат видимото. Лицата им бяха като обърсани с кърпа: изтрити усмивки и погледи, все едно мигнали и снимани в този момент.

Диана беше разтворила краката си и поемаше миризливия горещ въздух с влагалището си. Веднага си представих как й купувам вентилатор и го пъхам между краката й. Имах нужда от близостта й толкова отчаяно, но тук тя беше по-далеч от мен от всякога.

Погледнах към русата рускиня, седнала срещу нас. Упорито плетеше покривка, чийто край се подаваше от чантата й. Навън се надпреварваха дървета, а пътниците, които се качваха на всяка гара, внасяха допълнително топлина. Целуваха се разсеяно или изливаха отегчението си в безизразни физиономии. Горите, край които минавахме и нетърпението на пътниците, преди да се качат, се сливаха в протяжната отнесеност на руското време. Намирах се в пространство, което беше чуждо и студено, но което ми ставаше все по-познато като мое лично и вътрешно.

Пристигнахме на последната гара, откъдето трябваше да се прикачим на метрото. Исках да го видя с очите си. Бях чувал много за московското метро и се подготвих да се разочаровам, защото нямаше нещо, което да бе толкова внушително, колкото рисунъкът на фантазията.

И наистина се разочаровах. Представях си го по-блестящо, а то бе напоено с мръсотия между плочките и миризма на машини. Московчаните се движеха по стълбите в бясна надпревара, за разлика от софиянците, където понякога имах чувството, че потокът просто щеше да спре. С куфари, с чанти, без нищо — руснаците препускаха така все едно изпускаха последния влак. Мотрисите пристигаха през една до максимум две минути. Леля й обясняваше, че това било така само при централните спирки. Погледът ми се спря на турист. Беше си купил бяла фланелка с карта на метрото за щампа отпред. Погледът му бе много по-любопитен от този на останалите, даже малко нахално любопитен. Вероятно изглеждах по подобен начин.

Преди всяка спирка се гърмеше по високоговорителя как пътниците трябвало да бъдат вежливи един с друг и след това се съобщаваше съответната станция. Докато чакахме, оглеждах тавана и стените. Ситна мозайка изобразяваше лика на Ленин. Побиха ме тръпки, защото се сетих за съня на Смъртника.