Диана Петрова
Синестезия (46)

Домакинята

Бях в съзнание и можех да усещам болката в корема. Гадеше ми се. Безцветна безнадеждност преминаваше като поток през цялото ми тяло. Нямах желание за мислене, за усещане — исках само да спре да боли. Виждах силуета на жена в кофти дрехи. Беше седнала до леглото ми с тефтер в ръка. Помня извивките по корицата му — хващах се за някоя от тях, когато ставаше непоносимо. Взирах се, за да видя лицето й, но болката ме поваляше отново в тоталното безсмислие. Огледах стаята, стените — нищо не ми беше познато. Още повече че беше сумрачно.

После видях отблясък от игла и минута по-късно тялото ми се отпусна. Усетих тупването на ръката си и се събудих, плувнал в пот.

Бях толкова щастлив, че това бе само сън. Запалих първата си цигара за деня и си пуснах двойно кафе, сложих му единична сметана, макар да ми се искаше да бъде двойна. Три лъжици мед. Прииска ми се да хапна палачинки, но вместо това се отправих към близката дюнер будка. Взех си двоен дюнер и го напомпах с майонеза и кетчуп. Миризмата от будката проникваше в дрехите ми, които вече бяха попили и потта от съня ми. Стоварих се на пейка на детска площадка близо до блока. Деца идиотчета се опитваха да изкъртят люлката. Просякиня се настаняваше пред църквата до площадката. Отворих уста да захапя и слюнката ми, която вече изпълваше устата ми, потече. Падна върху дънките ми и аз я избърсах с опакото на ръката си. След това се изплюх встрани. Чух жената, която минаваше, да цъка с уста.

Бях жив! Първо се усмихнах, а после ми идеше да хвърля дюнера и да помогна на децата да изкорубят люлката. Вместо това се ограничих да хапна.

Малко по-късно, когато прохладният есенен вятър отми еуфорията ми, установих, че имах нужда от психоаналитичката си. Не бях й се обаждал, откакто се върнах от морето. Тази ужасна поредица от сънища, в която аз бях без крака и с болезнен корем, ме тормозеше. Не можех да разсъждавам върху нито едно тълкувание, не можех да си правя психологическа дисекция сам. Знаех обаче, че никога досега в други сънища не бях усещал физическа болка.

Още по обяд се срещнах със Светльо и говорихме глупости. Разказах му за някои от клиентите си — като започнах от Домакинята, която очаквах в следобедните часове. Никога досега не бях го правил. Почти изпитах потребност да говоря за страницата, която затварях. На моменти се улавях да се въртя в носталгични настроения по изминалите дни, но се стараех да ги разсейвам бързо. Светльо се възстановяваше от хепатитната епопея. Все още не пиеше и изглеждаше като скакалец. Рецитираше тъпи стихчета. Не знам защо, но си припомних измишльотините му от времето, когато ремонтирахме офиса:

„Пия оранжева бира

и между бирата, свиря.

Ах, тапети и боя,

Как далечна е смъртта!

Как далечна е смъртта

С бира рано сутринта!“

Цитирах стихотворението му по памет и Светльо бе почти готов да се разпее. Гаврътнах оранжевата си бира, както се пееше в песента, повторих си, че смъртта бе далечна, при което ме сви неочакван спазъм в пикочния мехур. Първо се стреснах, но после мисълта ми си дойде на мястото. Пикаеше ми се. Това бе всичко. Тези сънища щяха ме побъркат. Отправих се към банята.

Източих резервоара и се погледнах в огледалото. Усетих внезапен прилив на енергия. Бях готов за Домакинята.

— Радвам се да те видя отново. Измина доста време — започна Домакинята.

С това „много време“ направо ме разбиваха. Изминали бяха няколко седмици, откакто ме нямаше, а всички до един повтаряха едно и също. Явно съм им липсвал.

— Не е чак толкова много — отвърнах.

— Зависи от гледната точка — тя отметна коса назад.

— Изглеждаш наистина различно — не можех да не вметна. Тя беше отслабнала и по-женствена. — Изглеждаш много добре.

— Благодаря — Обичаше комплиментите, даже бих казал, че се разтапяше да ги чува. — Всъщност при мен се случиха немалко неща.

— Ще се радвам да споделиш — установих, че ми беше приятно да говоря с нея. При сегашната ни среща я чувствах по-малко дразнеща отпреди. Очите й сякаш бяха потъмнели — не можах да преценя дали това се дължеше на кафявите кръгове около очите й или беше моя фантазия, но определено изглеждаше секси.

— Ами аз прекратих връзката си с италианеца и се върнах при мъжа ми. Не че нещата у дома са се оправили — пак готвя и чистя, пак се грижа за дъщеря си… а между другото тя е по-добре. Значително по-добре. Оказа се, няма да повярваш, че всичко е било на психическа основа. Това установих, с… отново няма да повярваш, кожния лекар. Толкова дълго съм я водила по лекари, че донякъде удължаването на симптомите… така де, разбра ме, се е дължало на това, че аз не съм готова да я оздравея. По дяволите! Какво ми става днес? Дори не мога да говоря смислено.

— Случва се понякога, но удивителното е, че си успяла да го осъзнаеш. Понякога може да минат десетилетия преди човек да разбере, че проблемите му произхождат единствено от неговите страхове.

— Не бях сама в това. Всъщност… ходих при една нумероложка и тя ми го каза — първо малко завоалирано, а после съвсем директно. И аз се замислих и си казах — няма начин това дете да не оздравее, просто аз не мога да си представя да продължа да живея без него.

— Много, много се радвам за теб. Виждаш ли колко далеч си от това, което беше по време на първите ни срещи?!

— Предполагам. Но не бих могла да се похваля за същото в другата сфера на живота си. Знаете коя.

— Знам — отвърнах многозначително. — Какво се случи там?

— Ами… италианеца се оказа кучи гъз, простете езика ми. Всъщност изборът ми да бъда с мъжа ми явно не е случаен. Изглежда съм била по-мъдра през двайсетте си години, отколкото сега. Знаете ли какво е положението на пазара? — тя вдигна вежди. — Положението е направо плачевно. Отдавна са измрели мъжете или поне онези, които познаваме от филмите.

— Но какво се е случило?

— Там е работата, че не се случи нищо. Той беше толкова напорист, че ме изплаши. Това няма нищо общо с представата ми за добро прекарване, за любовник или за каквото и да е друго, което да приема като част от мечтания живот. Всъщност мъжът ми се оказа егати готиния пич. Не че е идеален, разбирате ли ме. След италианеца имах още една кратка връзка, но флиртувах доста. Записах се на народни танци и там се запознах с много хора. Разбира се, там нивото е много зле, макар че все повече интелигентни хора започват да се записват на това занимание, но…

— Да разбирам, че в момента не флиртуваш, така ли?

— О, нищо подобно. Просто вече си го позволих, като изхвърлих от главата си мисълта да напускам мъжа си. Гледам да внимавам и да се ослушвам за недоброжелатели. Знаете ли, има хора, които очакват да срещнат врагове, където отидат, и наистина ги срещат, както аз съм очаквала дъщеря ми да не оздравее и тя не е оздравяла, докато аз не съм допуснала мисълта, че това е възможно. Но не това е случаят. Наистина има хора, които не ти желаят доброто. Не са много, но и един е достатъчен, за да ти смарангяса всичко.

— Наистина звучиш като по-зряла отпреди.

— По какво съдиш? Аз съм си същото хлапе, все така искам да ме ухажват, да работя… а, да, забравих да кажа за работата. Ами започнах работа в една финансова компания. Длъжността ми не е секретарска, не е и ръководна — така да се каже върша мръсната работа на онези, които не желаят да я вършат. Само че на мен ми доставя удоволствие. Започнах да ходя по командировки…

— А децата?

— Ами отпускам каиша. Реших да не ползвам услугите на детегледачка. Всъщност винаги съм можела да си позволя да ги запиша в частна детска градина, но защо не съм го правила, и аз не знам. Може би не съм си позволила да мисля за това досега. Виждате ли, как всичко може да тръгне от мислите на човека и да завърши пак там! Изумително е! Та сега съм по-близо до мечтата си да бъда бизнес дама, макар че с времето започвам да си мисля, че може би съм имала идеализирана представа за бизнес дамите. Работата ми ми харесва както е в момента. Може би не искам да бъда бизнес дама, може би искам нещо по-малко от това.

— Да, наистина е изумително. И аз не съм очаквал промяната да е толкова… нека я наречем, грандиозна.

Продължихме да бъбрим с Домакинята като стари познайници. Но у мен остана усещане, че нещата не бяха както би трябвало. Промените бяха твърде много и твърде големи, за да се бяха случили за месец. Успокоявах се с факта, че понякога наистина нещата се забързваха синхронично — можеше моят отказ от психоанализата да има връзка със събитията в техния живот.

— Не ми стана ясно само как оценяш завръщането към мъжа си — като нещо, което правиш, защото няма накъде, или като осъзнат избор. Той разбра ли за връзката ти с италианеца?

— Не. Не, разбира се. Може и да знае, но поне не дава подобни сигнали. Ако е така, значи е по-як, отколкото съм го мислила. Той продължава да се грижи за мен въпреки всичко, въпреки простотиите, през които минавам.

— Да се грижи за теб не означава непременно, че ти го обичаш. Може да чувстваш натиск или нужда от нещо, което не е изцяло част от теб. Общността, в която си израснала, може да храни такива очаквания към теб или по-лошото, само да предполагаш, че тя питае такива очаквания към теб. Но това не си ти, или поне не задължително. Важно е да се прави това разграничение. Не знам дали разбираш. Ще го кажа по-иначе — виждах, че ме гледа безучастно, сякаш не искаше да се съгласи с това, което казвах. — Може и да се чувстваш длъжна да обичаш някого, защото е добър с теб, но това не означава, че ти го обичаш наистина. Аз мога да обичам и някого, който не се държи много добре с мен.

— Да, сега разбирам какво казваш. Не съм се замисляла върху това, макар да изглежда елементарно.

Произнасянето на думата „елементарно“ от нейната уста ме успокои. Беше същата и наистина нещата, за които говореше, се случваха.

— Но ти не отговори на въпроса ми. Как оценяваш завръщането към мъжа си?

Тук Домакинята се замисли. Тя хвана ръцете си една в друга и от парфюма й достигна полъх до мен.

— Нещо по средата е, но съм много объркана. Наистина много — както мачкаше ръцете си, тя ги отпусна изведнъж и някак ги оголи от вътрешната им страна.

— Щом си объркана, значи всичко е наред.

Истеричен смях. Нямах това предвид, но реакцията й ми се стори съвсем в реда на нещата.

— Ще поясня. Ситуацията е доста сложна и ако не си объркана, значи не си осъзнала колко сериозна всъщност е.

— А сериозна ли е? — рече тя, като се опита да си придаде глуповато момичешко изражение.

— Ти си човекът, който единствено може да го каже. Ситуацията е такава, каквато ти я възприемаш и няма значение как ми изглежда на мен или какво от себе си аз влагам в нея.

— Докторе, не само аз съм се променила. Имам чувството, че и при теб има голяма промяна.

— Това може да е така, но ние сме тук, за да говорим не за мен, нали така?!

— Така, така — опита се да се усмихне тя.

— Знаеш ли какво. Мислех това да е една от последните ни сесии. Не лично заради теб, а защото се отказвам от практиката.

— Чух подобни слухове.

— Така ли? И откъде.

— Мъжът ми ми каза, разбрал от колега, който те посещава.

— Да. Но с теб трябва да се видим още няколко пъти. Искам да направим една серия с тълкуване на сънищата ти. Сънуваш ли сега?

— Да, сънувам. Много, но ежедневни неща.

— В моменти, когато човек е объркан, когато е на кръстопът — е добре да се обръща към сънищата си. Те може би знаят по-добре какво се случва. Записвай ги и ще ги тълкуваме. Особено ако смяташ някои за по-значими от други и си ги сънувала през времето, когато не сме се виждали — искам да ми ги разкажеш и да ги обсъдим.

— Ще го сторя — усмихна се тя.

Прегърнахме се. Малко преди да излезе, Домакинята се обърна и каза:

— Липсваше ми… и ще ми липсваш.

След това затвори вратата след себе си.