Диана Петрова
Синестезия (30)

Посрещането

Диана започна да се държи различно веднага след кацането в Москва. Очите й шареха трескаво. Отдадох го на факта, че се притеснява от това колко са се променили роднините й и как ще ме възприемат. Посрещна ни нисък рус мъж с бежов панталон, който подаде ръка отдалеч и за кратко се погледнахме. Натовари ни в чистак ново пежо 308 и заговори с Диана на руски. Аз се опитах да се включа няколко пъти, но Диана нито се сещаше да превежда, нито го правеше коректно. На две мои изречения, тя казваше няколко думи. Това ме изненада неприятно, но го отдадох на стреса, който и двамата преживявахме. Загледах се навън — безкрайно дълги магистрали с по пет-шест платна, къщи, дървета и никакви хора.

Пътувахме дълго до апартамента на леля й — почти четири часа. Хванахме най-голямото задръстване — камиони, коли, мотори и сиво, сиво навсякъде. Когато пристигнахме, вече бях готов да си тръгвам. Бях изтощен от напрежение да схвана какво си говореха и тази прашна, огромна страна определено не ми допадаше.

Още от вратата ни посрещнаха деца, възрастни и още по-възрастни. Куфари, чехли, руска реч — катастрофа. Огледахме апартамента. Беше двустаен, а в него живееха половината от хората, които ни посрещнаха. Сериозно се притесних къде щяха да ни сложат да спим, защото имах категорична нужда от усамотение.

Но при тях като че ли този въпрос не стоеше. Ако у нас човек желаеше и отстояваше усамотението си и, от друга страна, се страхуваше от самотата, то в Москва усещането бе за пластмаса. Руснакът не бе като човекът, мислех си, докато се тъпчех с пълнените чушки и кимах с престорена заинтересованост. Руснакът не пожелаваше усамотение и не се страхуваше да живее сам в огромния кукленски свят, който сам си бе създал. Ужасяващото беше, че всичко бе същото като в България, но похлупено, опитомено, стилизирано.

Диана продължаваше да подарява многобройните си подаръци, чувах въздишки, хората преиграваха или се опитваха да разчетат буквите от българската азбука по малките картини, които им беше подарила. Тя с лекота се отказа от предишната си маска на мило момиче, което можех да оформям както си поискам. Тук лицето й беше посивяло — то се топеше от чудовищните размери на всичко.

Нямах търпение да посетим музей, да се разходим, да излезем, да останем насаме. Към два през нощта разгънаха дивана в хола за нас. Всички се свряха в претъпканите с вещи малки спални, където нямаше място да се спи и на земята. Към три и половина през нощта се съмна, а в хола имаше тюлени пердета, които пропускаха светлината. Никога не бях изпитвал неудобство от това да спя на светло, но тук беше друго. Опасявах се, че нямаше да се стъмни или развидели и това ме изнервяше.

На следващата сутрин станах рано. Чувствах непоносима тежест в корема от чушките на лелята, останалите ме гледаха с овче подчинение и безрезервно желание да ми угодят и аз отново не можех да си намеря място. Никой не пушеше. За щастие, се бях заредил с три кутии от любимите си цигари, но какво беше учудването ми, когато открих, че нямаше тераса, на която да пуша. Заклещен в тази безизходица, трябваше да стоя и да чакам всички деца и нейни роднини да се събудят. Още повече че тя самата спеше. Вероятно беше говорила с леля си в кухнята, преди да легне до мен. Вече нямах търпение да тръгнем, а беше едва осем часа. Времето се точеше неумолимо бавно. Обясних, че искам кафе и притесних милата жена, която се чудеше откъде да започне — дали от немитите чинии, дали да ми прави закуска или да хуква до магазина за кафе. Докато се обуваше, ми стана жал, че постъпих така с нея. Нямах право, а бях и гост в тази къща.

Почувствах лошия й мирис, докато ми обясняваше как след това трябва да отидат да ни регистрират в полицията — не знаех, че трябваше да се стори и това. Не беше изминал и час, и тя започваше да ме печели. Но само толкова.

Към единайсет часа вече бях като обтегната струна. Не си бях взел книга да чета и това беше най-голямата ми грешка. Когато си взимах, обикновено не ми оставаше време да чета, но никога не оставах с онова неприятно усещане, че си бях загубил времето. Огледах се по лавиците — нищо интересно. В тоалетната ме посрещна миризливо старо гърне със зелен капак. Наистина тук бях в друго време.

Още от предната вечер се опитах да разговарям с младите на английски. Безуспешно! Бизнес езикът в Русия бе руският и нямаше нужда да се учи друг. Ако все пак руснакът го правеше, това не бе от прагматична гледна точка, а по-скоро от куртоазия — същата, заради която си бяха купили и пиано.