Диана Петрова
Синестезия (43)

Морето

Трябва да съм сънувал отново поредицата с болници, преди да се събудя. Навън беше съмнало — можех да видя това през малкото прозорче в тоалетната. Изпиках се и тръсках пениса си ненужно дълго. Стоварих се тежко върху леглото. Чаршафите бяха грапави и имах чувството, че бодат по изгорялата ми кожа. Матракът се оголваше при най-малкото движение. Знаех, че ще мине поне час докато заспа отново, а ако исках да съкратя процедурата до половин час, трябваше да се самозадоволявам. Отказах се от идеята за мастурбация. Мислех за страха от това да срещна някого в тъмното толкова рано, за озлобените кучета, за това да не ме помислят за луд, ако ме срещнат по безлюдните улици на Созопол толкова рано.

Облякох суичъра си. Навън бе поразително тихо. Сънливи котки се влачеха от единия край на улицата до другия. Някои от тях се стрелкаха, изплашени от страхливите ми стъпки. Класическо поведение — всеки се страхуваше от другия и никой нямаше намерение да прави нищо лошо никому. Мислех си, че така се получаваше в по-голямата част от случаите — тези, от живия живот тук и сега, а не изцедените от психоаналитичните ми книги.

Заля ме вълна на меланхолия към отминалите дни, в които все още бях амбициран да стана добър психоаналитик. Тогава всичко изглеждаше толкова по-просто, а сега сякаш се разтичах като втечнен газ.

Пръстите ми попиха в пясъка. Беше тихо. Дори малко зловещо. Пясъкът бе студен, но мокрото бе по-надълбоко. Приближих се до водата с облекчение — сякаш тя можеше да ме спаси от страховете ми отпреди малко. Малки вълни се полюшваха като момичешки гърди — все още пълни, но без ефекта на желето. Морето бе жена. Погледнах към лилавото небе. Слаба учтива вълна заля ходилата ми. Учудих се колко бе топла — по-топла от пясъка.

Подминах плажния бар до входа. Барманът — млад мъж държеше догарящ фас между невидимите си пръсти. Не ме погледна, макар да бях сигурен, че регистрираше присъствието ми. Бе познал, че имах няколко неслучайно видени изгрева през живота си.

Трябва да бях тръгнал по протежение на плажа, защото ме сепна гларус. Той летеше ниско над водата и едва докосваше вълните. Кацна върху повърхността, все едно бе твърда — Иисус под перата на бяла птица. Вече не носеше онази величественост, която му прожектирах. Превърна се в патка — малка морска патка. Изведнъж пак литна.

Бълха закусваше със страничната част на ходилата ми. Тръгнах напред. Вървях по сухото и гледах към скалите отсреща. Замириса на марихуана откъм двамата младока, които слизаха към плажа. Помислих да ги помоля да дръпна един-два пъти — правил съм го преди, още като ученик, но мързелът и неудобството надделяха. Хлапетата ме изгледаха вяло. Подминах ги. Обърнах се да видя какво ще направят. Единият изграчи: „Къде си, бе, море такова?!“ Другият падна на колене в мокрия пясък.

Продължавах да вървя и да съчувствам на вълните. На места те бяха бледо оранжеви. Сякаш някой бе разлял отровата си именно там. Подминах мъж и жена, увити в родопско одеяло като в пашкул. Отдалечих се. Съблякох дрехите си. Бавно навлязох в хладката вода. Потопих се до очи. Скрих глава под водната повърхност, без да затварям очи. Чувах бълбукането, което сам предизвиквах. Стана ми леко — едновременно на много места по тялото — по краката, стомаха, гърдите. Раздалечих краката и ръцете си — за да усетя ширината. Чух внезапен смях на момиче. Смехът спря, както бе започнал. На около двайсет метра в посока на изгрева, под оранжевите гърди на женското море, момче и момиче се любеха. Виждах я как се повдига и намества краката си около него.

Постарах се да не вдигам шум. Прииска ми се да се присъединя. Да й го вкарам отзад и да си я подаваме във вълните с момчето, докато свършим. Отместих поглед от сплетените им тела, защото се опасявах, че ако се оставя на мислите си в лилавото утро, скоро няма да мога да различа кое наистина мога да си позволя и кое не. Тръпки на ужас преминаха по цялото ми тяло. Внезапно се усетих като човека от съня си. Почти ми замириса на гнилоч и опикано човешко месо.

Излязох от морето. Въздухът ме прегърна обратно в познатото. Изчаках да се изсуша, като стоях гол с щръкнал член срещу оранжевото море. Нахлузих дрехите си и продължих. Възнамерявах да стигна до скалите, а после да се върна обратно.

Над главата ми се разпиляваше ято черни птици — уж летяха разхвърляно, но ми се стори, че имаше особен, трудно разгадаем ред във фигурите, които образуваха. Птиците не трепереха, когато се рееха в небето. В този момент бях убеден в това, твърдо стъпил върху въображаемия копи-пейст на незнайния вътрешен модел на света си. Върнах се обратно с намерението да седна преди изхода от плажа и да изчакам изгрева, който закъсняваше.

Пред мен, в далечината, близо до бабаягешката кула на спасителите, пролазваха безшумни бели плъхове. Спрях и се взрях в тях. Политнаха. Проклех се като страхливец и глупак. Циганин с два анцуга, навлечени един върху друг, се спускаше към плажа. Носеше синя торба, в която събираше боклуци: захвърлени детски играчки, хартии, найлонови торбички. Той бе толкова съсредоточен в заниманието си, че не поглеждаше към морето.

Стоварих се върху хладния пясък. След къпането го усещах още по-топъл. Опитах се да събера мислите си. Да ги насоча към изгрева. Но те се пилееха като балерини по целулитните купчини пясък. Почти размислих със съзнанието, че щом започвам да се отказвам, бе наближил краят на чакането. Вече си представях как се прибирам.

Оранжево-червено знаме се просмукваше през облаците. Това трябва да се беше случило толкова бавно, че да не забележа. Докато съм се отказвал, зает да мисля за прибирането си, явно съм отместил поглед от поредната си картина и изгревът се е случил, без да мога да го видя.

Мислех, че изгревът щеше да бъде величествен, но беше скромен и някак извън ума ми, за да потвърди истинността. По средата на тъмночервеното петно в далечината сякаш прорязваше син нож. Исках да видя дали щеше да се промени това положение. Още само пет минути. Бръкнах в ухото си, засърбява ме. Премрежих очи. Щом ги отворих видях блестящо червено ъгълче на хоризонта, сякаш бе нужно да затрия старата картина в ума си, за да мога да видя нещата наново. Изгревът започваше едва когато позволявах това да се случи! Настаних се на лакти, полуизлегнат. В този миг се почувствах като бог, който открива с ужас факта, че бе такъв.

Край мен премина ниска дебелана, която се стараеше да тича. Исках да се махне по-бързо от периметъра ми. Синият нож се стопяваше в блестящо червеното. Знаех, че слънцето бе така тъжно, когато изгряваше, но нито за миг не съм подозирал, че червеното може да блести толкова ослепително. Малките облачета бяха като огрени отгоре. Върнах поглед към него, а то вече беше сменило цвета си в тъмнооранжево.

Сега бързах да огледам всичко. Първо се съсредоточих върху краката си — няколко копия на слънцето в очите ми се разпиляха по кожата. Нямах крака! Обля ме гореща струя от горе до долу. Вгледах се по-добре. Бях ги заровил в пясъка. Тези кошмари щяха да ме подлудят.

Огнената топка, която се беше отлепила от морето — вече беше светлооранжева. Станах. Към мен се втурна черно куче. Препика пръта на един от чадърите на бара при входа. Изкачих стълбите от плажа и то тръгна след мен. Нямаше следа от бармана. Слюнката ми горчеше при спомена за безкракието. Пиках и се стоварих върху неудобния малък матрак. Бих си чекия в леглото и заспах, омазан в сперма.

Събудих се от тракащи врати и гласа на дете от съседната къща. Погледнах към часовника на смартфона си. Беше обяд. Усещах, че лицето ми бе подуто. Не бях сънувал. Взех си душ, преоблякох се и слязох да търся кафе. Още стъпил на калдъръма, и запалих първата си цигара. Споменът за изгрева ме спохождаше отново и отново. Не забелязвах преминаващите хора, нито китните кафета в стария град. В ума ми стоеше една-единствена мисъл — не забелязвах какво се случваше около мен.

Седнах на заведение с бели покривки и железни столове. Имаше изглед към морето. Поръчах си двойно кафе с мляко и изпуших половин кутия цигари. Потъвах в пушека, който сам произвеждах. Снощи се бях разделил и събрал с почти всичко в себе си.