Диана Петрова
Синестезия (28)

Летящият мениджър

— Не издържам повече! — ревна срещу мен той.

— Какво се случва? Първо се успокойте!

— Не мога повече да се занимавам с тия простотии… — тръгна из стаята с телефон в ръка, който поглеждаше от време на време. Бях сигурен, че не го виждаше.

— Седнете. Запазете спокойствие.

Да чуеш от психоаналитика си, че трябва да се успокоиш, бе абсурдно. Ако някой психоаналитик го кажеше, значи не бе такъв по професия.

— Какво се е случило? Какво се е случило? Някакъв ненормален шеф, който не знае какво прави! Тази фирма е наполовина моя, бе ланкольо! Аз я създадох с всеки програмист, който привлякох в нея! С всяко бюро, което се добави, с всичките лайна, които изядох!

— Какво е направил той?

— Това, което аз градя, той го разрушава с един удар! Той е едно голямо дете, но пък и аз съм човек!

— Това как Ви кара да се чувствате?

— Безпомощен, гневен… абе отвратително ме кара да се чувствам.

— Можете ли да се сетите за друга ситуация, в която сте се чувствали по този начин? Гневът е един от начините да преработим болката. Възможно е да сте изпитвали подобни чувства още в детството.

— Не мисля, но обещавам да помисля — каза той, вече по-спокойно.

— Защо се изненадвате?

— Защото имам предразсъдъци към психоаналитиците. Надявам се да оцените искреността ми.

— Оценявам я — помислих, че едва сега той отваряше врата, за да приеме какво му казвах — нещо, без което истинската анализата нямаше да постигне резултат.

— Е, сещам се за подобни случаи… трябва да съм бил в първи или втори клас.

Веднага си помислих, че може да е бил изнасилен или пребиван от баща си. Или пък кой знае… майка му да бе вършила извращения с него.

— Да, продължете.

— Бях пропаднал в една шахта в Казанлък. Аз съм оттам между другото. Майка ми… — присви очи той, — ми беше забранила да ходя там и аз, естествено, отидох. Пуснах единия си крак… спомням си как гледах дъното. Страхувах се и в същото време изпитах удоволствие. Мисля, че тогава за първи път ми хареса и после си го търсих. Това с летенето няма как да е различно.

Изчервих се. Бях предположил ужасии за клиента си — а истината беше по-близо до скуката, отколкото до ужаса.

— И съвсем ли пропаднахте?

— Само с единия крак. Но бях ядосан, защото колкото и да се опитвах да изляза, не успявах. Вътрешната страна на крака ми се беше разранила до кръв. Плачех и не смеех да извикам някого за помощ. Накрая случайно мина старец, който ми подаде ръка. Измъкнах се и хукнах към къщи. Щом завих зад ъгъла, се разплаках на глас.

— И тогава сте се чувствали безпомощен и гневен?!

— О, да!

— Какво се случи след това?

— След кое?

— След като се прибрахте.

— Не помня точно.

— Казахте ли на някой?

— Не. Промих сам раната си с риванол.

— И после връщахте ли се към този спомен?

— Да, неколкократно.

— Изпитахте ли и срам?

— Да. Срам, че не съм се справил като мъж.

— Как оценяте случката — като значителна или не толкова?

— В какъв смисъл?

— В смисъл дали това е нещо, което си припомняте често през годините.

— Не, не. В никакъв случай. Просто дадох пример с нея, защото чувството на безпомощност много прилича на онова, което изпитах тогава. А Вие нали това ме питахте.

— Ясно. В такъв случай можем ли да кажем, че свързвате чувствата на безпомощност и гняв с това, че не се справяте като мъж?

— Възможно е — каза той предпазливо.

— Но всеки човек се чувства така в определени моменти и това не означава, че не се справя със ситуацията. Човешко е… — направих пауза и продължих. — Възможно ли е някой да е искал от вас да не плачете и да се държите „като мъж“ от дете? — направих знака за кавички с пръсти.

— Да, всъщност, както можете да се досетите — това беше баща ми!

— Да не плачете няма нищо общо с това дали сте мъж или не, предполагам, е ясно.

— Да, знам.

— Да не плачете няма нищо общо с това, наистина.

— Да, знам.

— Да не плачете…

— Престанете с тези папагалски истории! Знам това!

— Да не плачете — продължавах аз, исках да го ядосам, ако не можех да го разплача.

— Няма нищо общо с това — повиши тон той. — Няма нищо общо с това. Няма нищо общо с това. Няма…

В края на сесията, беше проумял, че летенето не можеше да го изцери от стреса в офиса. Имаше нужда от друго. Трябваше да действам бавно, за да разберем какво бе то, но по-бавната скорост вече не ми понасяше. Писваше ми да придружавам в чужди пътешествия.