Диана Петрова
Синестезия (42)

Писателката

Отдавна не бях виждал Писателката. Тя отново изпълни стаята с мириса на косата си — прах и виолетки.

— Наака ме птиче!

Повдигнах вежди.

— Очаква ме голям късмет! Сигурно е свързано с нова идея или книга.

— Голямо ли беше лайното? — попитах вместо това. Последните й думи ме накараха да задам този въпрос.

— Вие, мъжете, сте говеда! — разхили се тя, а после продължи сериозно. — Все още не се е случило нищо значително, но аз знам със сигурност, че ще се случи.

— Какво те изпълва с тази увереност?

— Не знаеш, но аз съм суеверна.

— Какво би искала да се случи в такъв случай?

— Това е вече по-адекватен въпрос — погледна ме тя косо. — Изглеждаш ми разсеян.

— Не. Всичко е наред — изчервих се от неудобството, че тя беше забелязала състоянието ми и си позволяваше да го назовава. Аз все още бях психоаналитикът и ми се искаше в нейните очи да запазя само този свой етикет. Не само клиентите идеализираха своя психоаналитик, като смятаха, че той не биваше да изпитва емоции. Понякога самият психоаналитик се идентифицираше твърде усилено с ролята си на такъв.

— Искам бестселър естествено — продължи тя, сякаш не беше чула какво й казвах. — И, знаете ли какво, господин Психоаналитик — очите й светеха като дискотечни лампи. — Започвам да не виждам нищо лошо или недопустимо в това аз да се нося по повърхността на живота, без да се опитвам да се гмуркам по-дълбоко.

— Пожелавам ти го! — бях искрен.

Тя стана от фотьойла си и се приближи до мен. Протегна треперещата си ръка.

— Искам да излезем. Трябва да ти покажа нещо.

— Но… това не е разрешено по време на сесии.

— Предполагам танците с психоаналитик също не са разрешени — сви устни тя.

Помълчахме за кратко.

— Къде отиваме? — казах.

Писателката не отговори. Минути по-късно минахме по тесните улички зад площад „Славейков“ до мястото, където беше паркирала колата си. Отново попитах къде отиваме.

— Довери ми се? — очите й бяха топли и подканващи.

— Какво означава това?

— Знам, че измисли танца ни на мига.

— Да бе — не се въздържах. „Откъде, по дяволите знаеше! Едва ли се беше досетила сама!“

— Не ме подценявай.

Предадох се. Минахме край смълчаните улици на Горна Баня. Малкият тъмносин фолксваген на Писателката летеше по нагорнището на разкъртен път. Паркирахме пред постройка с високи стени. В първия момент си помислих, че бе нейно притежание, но, разбира се, беше абсурдно да притежава нещо такова и същевременно да шофира толкова безумно непретенциозна и стара кола, на всичко отгоре в отвратително състояние.

— Това е хотел, но харесвам ресторанта им заради изгледа и чудесната храна.

Влязохме. Беше прохладно. Бели прозрачни пердета се полюшваха като в мираж. Миришеше на прясно окосена трева, а едно от бедрата на Витоша се разполагаше пред нас. Далеч долу в заграденото пространство, което беше голямо около декар, бяха струпани детски катерушки. Звучеше нежна музика, а в един ъгъл бяха скупчени няколко пауна, които се разхождаха свободно.

— Защо тук?

— Твърде много въпроси, господин Психоаналитик.

Погледнах я косо.

— Искам просто да предупредя, че това няма нищо общо с редовните ни сесии.

— Така е — каза просто тя.

— Тогава трябва да знам целта на това излизане — видях, че тя изкриви усмивка и добавих. — Всъщност… нали не ме сваляш?

— Знаех, че ще си го помислиш. Нормално е. Не е това.

Учудих се. Не бях мислил за друго по време на малкото ни пътешествие до Горна баня. Нито за секунда не ми беше хрумвало, че можеше да не бъде влюбена в мен. Танците ни, интимността на разговорите ни…

— Тогава какво е? Няма да крия, че ме изненада.

Тя въздъхна със съжаление.

— Ще ми се да беше това. И аз като другите — да се отдавам на човешките слабости — отметна косата си. Ароматът на виолетки стигна до мен по мекия ветрец, който подухваше. След това добави извинително — Не ме разбирайте погрешно. Вие сте прекрасен мъж и ако обстоятелствата бяха други, най-вероятно щяхме да се любим.

Чак ушите ми се изчервиха.

— Тогава каква е причината? — недоумявах.

— Бяло вино? — попита ме тя, а аз погледнах встрани и видях сервитьора, който се беше материализирал като същество от фентъзи филм.

— Да… да… — кимнах, нетърпелив да продължим.

— Първоначално… — започна тя и аз помислих, че бяхме стигнали до същината — харесвах червено вино. Стипчивият вкус, който преобразяваше езика ми. Цветът. Всичко религиозно, ако щете, което е свързано с това. Но сега предпочитам бялото. То е… то е за онези, които вече са минали през червеното.

— Ще се пръсна от любопитство. Смили се над мен — казах аз и пуснах съблазнителна усмивка, която не можа да свърши нищо. Писателката просто не се поддаваше.

Сервитьорът ни прекъсна отново. Сипваше от виното и обръщаше гърлото на бутилката, за да попият капките в салфетка. Гърлото блестеше — прилично на котешка уста, която се облизва.

— Наздраве — рече тя.

— Наздраве.

— Ще поискам нещо — гласът й се загуби за миг, — което много силно се надявам да се съгласиш да направиш за мен.

— Целият съм в слух.

Пауза.

— Искам да пиша за теб.

— За мен?! Та аз изобщо не съм интересна личност — казах и отпих. Бях разочарован. Очаквах повече от нея, и аз не съм сигурен какво точно, но повече от това да отразява на хартия своята идея за мен. Много банално, мислех си. И колко характерно за един писател.

— Ами не мисля, че си готов да знаеш цялата истина.

— Ау, колко тайнствено звучиш! Като в детективски роман — бях леко раздразнен. Очаквах да бъде влюбена в мен или най-малкото да боготвори своя психоаналитик, както между другото правеха обикновените клиенти. Повдигнах рамене, защото ми се искаше да взема надмощие. Но вместо това премрежих очи срещу нов полъх на вятъра. Потръпнах от хладината и отпих глътка от бялото вино.

— Това ще е моят бестселър. Онова, което ще напиша за теб, а ти ще се съгласиш да напиша. То ще ме отведе към голямата сцена на писателството. Ще започнат да ме превеждат, да ме харесват.

Писателката беше подпряла едната си ръка на брадичката и гледаше през мен.

— Ти си загубила ума си — казах, без оглед на професионалната си етика. Какво пък толкова, бях изумен, а и очевидно това не беше обикновена среща. — Тръгвам си и официално прекратяваме срещите си.

— Няма как — рече тя и обхвана своята чаша с две ръце, като изглеждаше съвсем спокойна.

— Моля?

Направи пауза, за да ме остави в трескаво очакване.

— Ще те закарам — трябваше да й се признае, че беше добра в поставянето на нещата по драматичен начин.

— Мога да се прибера и пеш. Даже бих предпочел да е така.

— Иска ми се да знаеш, че винаги мога да напиша тази история за теб, стига да пожелаеш.

— Не, мерси — стигат ми останалите луди, ами и това — бях крайно ядосан, че някой си позволяваше да се държи с другите досущ по същия начин, по който се държах аз самият. Това беше в разрез с авторитета ми, беше далеч от всичко… търсех думата, ами да! От всичко „приемливо“. Назоваването на думата наум ме ядоса още повече. — Как изобщо ти хрумна тази глупост?! Какво си въобразяваш?! Аз съм на ръба да се откажа от психоанализата, а нашата решила да пише за мен. Сигурно си го замисляла отдавна.

Тя ме изчака да излея яда си, както бях застанал прав до масата и каза:

— Седни.

Сбихме се с погледи, като аз бях сигурен, че щях да си тръгна. И тогава… един от пауните скочи на масата. Това беше толкова неочаквано за всички ни, че аз се стреснах и отстъпих назад. Краката ми се подкосиха и седнах. Керана скочи и изпищя. А сервитьорът се впусна да помага. Паунът премина през бялата покривка на масата, като остави следи от пръст, събори чашите и бутилката. Сам се стресна от звука и издаде пронизителен звук. Сервитьорът хукна да го гони очевидно с намерението да го хване и заключи зад телените решетки. Керана се беше свила под ръцете си и продължаваше да пищи. Погледнах към покривката, разлятото вино и изплашеното лице на Писателката и се разсмях. Разсмях се така, както не ми се беше случвало от незнайно дълго време. Първоначално видях яд в очите й, които се виждаха през сключените около лицето й ръце, което ме разсмя още повече. Тя свали лакти и отпусна рамене.

След като се поуспокоихме, ни преместиха на друга маса и веднага ни сервираха ново вино с многобройни извинения за случилото се.

— Това трябваше да се случи — отпрати тя сервитьорът.

— Да, беше като по поръчка.

— Знаеш ли, господин Психоаналитик, понякога нещата в живота се случват по поръчка, колкото и да не е за вярване. Не бива никога да забравяме това. Аз, като писател, винаги се старая да избягвам този момент, защото робувам на това писанията ми да носят печата на достоверността. Но истината е, че понякога, рядко, да, наистина, но понякога такива неща наистина се случват.

— Очевидно е трябвало да остана, щом и паунът мислеше така — продължавах да се смея. Усетих прилив на желание да споделям с тази жена, която само до преди малко исках да прогоня от живота си завинаги. — Няма да му противореча. Има една теория — за синхроничностите…

— Знам за теорията. Две неща без очевидна връзка помежду си се случват по едно и също време.

— Не преставаш да ме учудваш. Наистина! — подчертах.

— Е, ще се съгласиш ли? — възползва се тя от репликата ми, за да ме върне към темата. — Ще станеш известен, в крайна сметка.

— Ти си непоправима!

— Това трябва ли да значи „да“?

— Това трябва да значи, че обещавам да помисля.

— Разочароваш ме.

— Аз съм психоаналитик, не кранист. Не знам отговорите на въпросите, които касаят най-вече мен.

— Бях забравила, прости ми.

— Ако все пак загубя ума си и се съглася, това означава, че никога повече няма да се виждаме като психоаналитик и клиент.

— Дори ако аз стана психоаналитик, а вие мой клиент ли?

— Дори тогава — засмях се на остроумието й.

— Дадено. Да пием за това.

И ние пихме. Изпихме бутилката, а после си взехме стая в прилежащия към заведението хотел. Дадоха ни най-добрата стая, и то безплатно, както вметна тя. След това я чуках, пушихме и продължихме да пием от новото вино, което беше поръчала. Трябва да съм заспал по някое време, защото отново ме споходи кошмарът ми с отрязаните крака. Събудих се плувнал в пот и я видях, обърната с гръб към мен. Отметнах завивката и съзрях пищния й задник. Ако можех да я нарисувам… Прегърнах това, което имах през тази нощ, и дълго се взирах в тъмния прозорец. Не я притисках към себе си от сладострастие или от желание за интимност. Страхувах се от себе си, от сънищата си, от това, което нещо друго, по-могъщо от мен, ме заливаше.

Мислите ми ставаха все по-разхвърляни, за контрол не можеше и да става дума, а аз почти бях забравил какво работя. Унесъл съм се едва преди зазоряване, защото помня тежестта на клепките си при първите лъчи на зората. Беше станало студено. Обърнах гръб на Писателката, а тя намести дупето си, така че да прилепне плътно до мен. После левият ми крак потръпна и се унесох отново.