Диана Петрова
Синестезия (44)

Смъртника

Смъртника донесе една торба с грозде — от личната си реколта. Бяло. Радваше се да ме види. Съвсем не беше в стила му да ми го каже, но можех да го усетя по бръчките около очите, които се наводниха с пот в опита му да остане сериозен.

Смъртника започна своята изповед без увод. Просто ми подаде торбата с гроздето, постави внимателно бастуна си до фотьойла и седна. Не бях казал и дума, като изключим едно „здравей“ още при влизането му.

— Бях женен за Божана дълги години. Може да са били двайсет, двайсет и нещо. Отгледахме децата си, изпратихме ги да учат. Да сме били към четирийсет — четирийсет и две-три години. Тъкмо бяхме останали сами — нещо, за което си мислех отдавна, да ме прости Бог. Исках я само за себе си, винаги е било така. А тя… не знам дали го разбираше.

Кимнах, за да му дам знак да продължи.

— После тя започна да не се храни, както преди. Това стана много постепенно. Не усетих как точно. Просто един ден я видях в една от роклите й, която й стоеше така все едно беше закачена на закачалка. Разпитвах я какво става — първо издалеч, после направо. Беше започнала да ходи на църква — в селото, а накрая и пътуваше до града. Уж само за празници, а накрая започна да посещава и сутрешните литургии, да ходи да се изповядва. Чудех се какво се случваше, но тя не казваше. И един ден просто си тръгна. Беше ранна утрин. Търсех я къде ли не из къщата. Разпитвах съседите, но никой не я беше виждал.

Смъртника премлясна и протегна ръка към чашата с вода, която бях приготвил за него. Изпи я цялата, без да спира за почивка.

— Много по-късно, когато бях започнал да вървя по дирите й, разбрах, че станала монахиня в един манастир. Името на манастира няма да казвам. Така съм решил.

Той замълча. Аз също.

— Очаквах да се е разболяла, самоубила, дори да е избягала при друг мъж, но не и това. Някак не исках да знам истината. На старини тя не е толкова скъпа, колкото на младини. Гледаш само да не те боли.

— Ти посети ли я в манастира?

— Не. Не събрах смелост.

Смъртника отново беше хлътнал във фотьойла и изглеждаше окаяно.

Бях застинал. Не смеех да помръдна. Имаше пролуки във времето при разказването на една човешка история, в която тишината говореше повече, отколкото всички думи на света.

— Имала ли е конкретна причина да го направи?

— Не. И до ден-днешен не мога да си обясня. Имаме хубави деца, пораснаха. Дъщеря ми завърши в София, синът ми — в Германия. За какво може да е отишла там?

— А би ли ми я описал? Какъв беше характерът й?

— Общуваше с хората, нормална жена. Дори говореше малко в повече.

— Тя жива ли е? — попитах.

— Не знам.

— А искаш ли да узнаеш?

— Не — каза той и погледна към ръцете си. Подутите вени по тях заплашваха да изскочат извън кожата.

— Искаш — отвърнах тихо.

— Не — повтори той твърдо.

Нямах какво да губя. След като вече не желаех да психоанализирам, като че ли и грижата ми за клиентите не беше вече същата. Приемах ги като свои стари познайници, като парчета от миналото си. А на стар приятел се казваше в лицето.

— Да отидем заедно — чух се да казвам. — Аз ще ти помогна.

— Ти си луд, бе, момче — почти изписка той.

— Не се майтапя. Нека го направим. Да идем до манастира.

— Очите й може вече да не са същите.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, докато си мислех, че този тип изразяване бе нетипичен за Смъртника.

— Това, което казах, момче — обръщаше се към мен с „момче“, когато успявах да се доближа до находище в личното му несъзнавано. Не толкова го бях забелязал, колкото го бях усвоил, без да се потрудя да го назовавам с думи.

— Означава, че няма да те гледа както преди ли?

— Ей, че си глупав. Вие умниците може да побъркате човек с глупостта си! — ядоса се той и в гласа му долових радост, че съм му дал възможност да се ядоса, защото в противен случай щеше да се разплаче. — Не е това. Просто тя може да се е променила толкова. Не знам дали искам да я виждам в друг вид. Мисля я по един начин, а тя сигурно е друг човек.

— Как можеш да си сигурен? — ядосах се на свой ред. — Та ти дори не си проверил!

— Нищо не знаеш ти за старците! — възкликна той.

— Не знам, прав си. Но знам за любовта, която пази очите да гледат по същия начин.

Признавам, че бях обладан от внезапен порив да го разплача: гнусното порно на психоанализата, в което не исках да участвам повече.

— Старческият дом — каза Смъртника, сякаш през цялото време бяхме говорили само за това. — Всичко е готово. Докато те нямаше, аз продадох някои от имотите си тук и купих едно старо училище в село Белчин. Нямам роднини там и още по-добре. Исках да е близо до планината и да има минерални води — да може старците да се киснат по баните. Вече почваме ремонтите.

— Ще ти стигнат ли парите?

— Да, да — захвана се той за този конкретен въпрос, сякаш той беше причината да се виждаме. — Нали ти казвам, момче, дълго време те нямаше.

Пресметнах наум „дългото време“, през което ме нямаше: две седмици.

— Нямало ме е две седмици.

— Това някаква шега ли е? — рече Смъртника, и в този момент лицето му се размаза пред очите ми. Размърдах главата си. — Няма те цяла година — додаде той.

Погледнах към стените, към рафта с книгите, които не бях прочел, към малката масичка — всичко беше размазано. Уплаших се — може пък нещо със зрението ми да се случваше.

— Цяла година ли? — продумах.

— Ама ти май не си добре нещо. Бледичък ми се виждаш.