Диана Петрова
Синестезия (57)

Смъртта

Преди да ми се случи, мислех, че се движех и вършех неща в живота си поради страха от смъртта, но не онази абстрактна смърт, която си представяше детето или младежът, а сигурната — която мирише на желязо и пикоч.

Умирах. Казвам така, защото това не беше събитие, а процес. Съзнавах, че нямах много останало време и затова полагах усилия да запомня кой съм.

Бях млад психолог, студент във фромската програма и едва бях започнал практиката си с няколко клиента. По дяволите! Нямаше да разбера как щяха да се развият нещата при тях. Трябваше да се откажа още сега от живота, психоанализата и себе си, за да спре да боли. Така мислех тогава.

Не можех да го сторя и направих точно обратното, по-скоро инстинктивно, отколкото като резултат от собственото си мислене. За да намаля ужаса от приближаващата смърт, реших да се концентрирам върху нещо, да занимая ума си.

Започнах да доизмислям живота на клиентите си оттам, докъдето ги бях оставил. Редувах ги, като допълвах някои сесии по въображаем начин, за да мисля по-целенасочено. Исках обаче да имат реална основа — истинските ми клиенти, защото ми се струваше, че това изискваше по-пълна концентрация и съответно по-малко време, в което да мисля за болката. В почивките, които сам си давах, срещах Диана. Карах мотора си. Напивах се със Светльо. Посещавах селското гробище.

Губех отрязъци от мисъл за себе си и по това време дълго пътувах до непозната страна, разглеждах музеи, гостувах на хора, сякаш се подготвях. След това внезапно, но не и набързо, се стоварих на плажа на собствения си край. Гледах изгрева, вдишвах морето, което скоро щеше да ме прибере във водите си.

Тук някъде все още спомените и личността ми не бяха избледнели и можех да обработвам усещанията си от реалните събития. Умирах, но все още не бях стигнал до края. Главата ме болеше от усилие да вдишам. Очите ми сълзяха и замъгляваха всичко.

Миришеше на долнопробни кебапчета — вероятно моята собствена горяща плът. Повръщах през носа си.

После ми се приспа, исках да се отпусна, но инстинктивно се стягах — сякаш ако заспях, нямаше да се събудя повече. Все едно умирах неколкократно — ту се съвземах, ту припадах.

Не драматизирах — нямах потребност да чувствам. Бях друг човек в непознато състояние. Напусках жалкия кабинет на собственото си тяло.

В един момент можех ясно да усетя как мислите ми се променяха, проясняваха се. Нямах потребност, но отново се вълнувах от себе си. Не по предишния начин обаче. Наблюдавах се като някой друг, срещнат по пътя.

В миг загубих ориентация — чудех се къде се намирам — летях в небето или се търкалях по земята, бях в себе си или извън. Дали имаше някой до мен? Тялото ми се носеше като десетки разглобени парчета от собствения ми реален свят и всички останали неизмислени светове, които създаваше ума ми. Не можех да свържа нещата по предишния начин. Имаше ме целият, но нямаше връзки. Разпадах се.

Внезапно пред мен се облещи светкавица. И всичко потъна в мрак. Мрачната болнична стая. И лицето на онази жена. Насилих цялото си същество, за да отворя очи. Виолетки и прах. Не ги помирисах, видях ги. Косите й.

Тогава си спомних, че последното, което правех преди катастрофата, беше, че возех продавачката върху мотора си. Дали беше жива, се питах трескаво? Спомних си крехките й ръце, увити около тялото ми, малко преди всичко да се преобърне.

Огледах се отново. Бях в болница. Всичко беше бяло. Погледнах към краката си — нямаше ги. Нямах време да тъгувам за тях, но намерих такова да ги поискам обратно. Отварях уста. Дишах накъсано, апаратно. Агонизирах за кислорода си. Мускулите ми се свиваха без моя воля. Вече не болеше.

Смъртта е бяла. Като морето по изгрев-слънце. Като изгорял фас на барман. По пясъка на белия плаж няма рисунки. Чайките не съществуват, а храната е изядена. Никой не се люби във водите. Няма родопски одеяла. Слънцето е невидимо. Тихо е — все едно си натъпкал памуци в ушите си и прекосяваш пустош. Времето е събрано и всичко е спряло на пауза.

Помних тялото си като нещо цяло още съвсем малко. После започнах да умирам на късове — коляно, ляв дроб, гръб, ръка. Все още успявах да се върна обратно при клиентите си, при Диана, Светльо, лудата писателка, която посещаваше болничната ми стая в последните ми часове, защото искаше да пише за мен. Но мракът на човечния свят не струваше пред белотата на безчовечния.

Дори се поколебах дали тези мои състояния преди смъртта не се дължаха на ендорфините, които отделяше тялото ми. Ставаше дума за белотата. Но снегът не е производно на ендорфините. В този миг аз не бях вече човек с хиляди светове в себе си.

Аз бях светът, без да бъда човек.

Биологичната ми смърт настъпи 34 секунди след като осъзнах това.