Диана Петрова
Синестезия (8)

Перфекционистът

През уикенда направих няколко кръгчета с мотора си в квартала. Живеех близо до Северния парк. В събота и неделя паркът заприличваше на градинка за увеселения: захарен памук, слънчоглед по сергиите, царевица, боклуци около кошчетата.

Шофирането с мотор из алеите наподобяваше летенето в сънищата ми. Нямаше процес, нямаше мъки по пърхането с крила, нямаше нужда да се учиш дълго, сложно и потно с безброй падания. Човек се телепортираше от едно място на друго. Почти липсваше пътя като такъв. Просто в един момент човек беше в единия край на парка и в следващия — на другия. В тези моменти усещах, че се движех по-бързо от собствената си мисъл, лек като угарка от цигара.

Моторът бе еднакво управляем и неуправляем. С него можех да ида, където пожелаех, но и да се подхлъзна. Случвало ми се бе да падна и да се търкулна няколко пъти. Но при следващото си мятане върху седалката не изпитвах страх. С моята принцеса на две гуми — аз бях не просто каквото бях, а и всичко, което исках да бъда.

В деня, когато Перфекционистът дойде, едва се надигнах сутринта. Прекарах нощта с приятелката си. Вече можех да я нарека така, защото се чукахме редовно и пиехме бира по кръчмите. Не бях излизал с други хора от две седмици, тъй като използвах всяка вечер или за да изляза с нея, или за да се наспя. Някъде след тези вихрени забивки тя престана да бъде мадама за мен и аз започнах да я наричам по име — да я представям на този и онзи, да я допускам в малкия си миризлив свят, където режех ноктите си, бръснех брадата си и готвех яйца на очи. Омотавах се и се забравях в косите й, топлите й гърди, ноздрите й, които ту се свиваха, ту се отпускаха, ръцете й и крехките вени по тях, разкошния й задник, чиито бузи красяха чаршафите ми.

Тя притежаваше естествена красота, достойна за майсторска четка на художник и нищо по-малко от това. И аз, профанът, бях безсилен пред тази хубост.

* * *

Перфекционистът ме погледна с подозрение. Разчете сенките под очите ми, долови лошия ми дъх. Душеше ме като куче и едновременно с това се стараеше да не позная, че правеше точно това. Беше с костюм — ризата му бе изгладена без нито един ръб.

— Е, какво Ви води насам?

— Не е ли редно Вие да разберете? — рече ми той, като откри перфектно избелените си зъби.

Почувствах се неловко в компанията му в съвсем неизгладените си дънки и с неизкъпаната си коса.

— Преди да помогна, трябва да ми разкажете за себе си. Нека да започнем със семейството.

— Какво за него?

— Разкажете за родителите си, например. Братя, сестри? Взаимоотношения…

Перфекционистът въздъхна тежко.

— Селски хора. Направиха всичко, каквото можаха, за да изляза от село. Баща ми е тракторист, а майка ми… тя работеше на полето.

— Те ли желаеха да идете в града или Вие?

— И те, и аз. Приеха ме в Студентски град. Получавах редовно колети от тях с компоти, лютеница и каквото са затворили през лятото. Парите, които ми изпращаха, ми стигаха за първите няколко дни от месеца. Долу-горе за наема.

— Как се издържахте тогава? — полюбопитствах.

— Как?! — подразни се той. — Вие как мислите? Като всеки студент: оттук-оттам.

— Все пак трябва да сте работили някъде.

— Да. В денонощен магазин. Взимах нощните смени — каза той неохотно, а след малко добави. — Извадих късмет, че се уредих с тази работа. Питал съм в продължение на месец по магазините.

— Хм. Не ви е било забавно.

— Напротив. Бих казал, че това беше най-хубавото ми време.

Перфекционистът приглади вратовръзката си сякаш беше тъжна и трябваше да я успокои с едно движение.

— Добре, как стигнахте до компютърния бранш?

— Така ли му викат вече? — подсмихна се той. — С първите спестени пари от магазина, си купих компютър — присви очи и ме огледа от краката до лицето, а после добави — приличен, втора употреба.

Почесах се по главата. Устата ми миришеше на алкохол. Можех да го усетя при всяко движение. Прокашлях се и се надигнах във фотьойла си.

— И така станахте програмист?

— Не. И така стигнах до Вас — нацупи се той отново. Хареса ми чувството му за хумор. Реших, че трябва да направя опит да го задържа като клиент. — Вижте, дойдох, защото искам да сменя посоката в живота си — да си намеря нова работа, някой до себе си — момиче, да попътувам — и аз като приятелите си.

— Разбирам. Разкажете за приятелите си — тези, които пътуват.

Рових дълго в темата за приятелите, но не открих нищо повече от желанието му да ги настигне финансово. Дори това да станеше, мислех си, щяха да минат години преди да преодолее комплексите си на селско момче, ако работеше върху това. Но той наистина го искаше. Виждах го по отпуснатите му рамене и увисналите ъгълчета на устните.

— Нищо не смазва така, както бедността — каза той накрая, без да сваля поглед от мен.

— Радвам се, че споделихте това. В допълнение, бих искал да знаете, че тук е легитимно пространство за Вашите емоции, минали и настоящи преживявания, страхове — рекох, все едно изнасях лекция пред колеги. — Можете да бъдете слаб и да се възприемете като такъв. Аз няма да искам повече, отколкото Вие сам ще поискате от себе си.

Перфекционистът ме гледаше, без да мига, все едно беше застинал в картина, под която все още се четяха последните произнесени от него думи. След това стана, подаде ми ръка и каза, че явно бе сбъркал мястото за своите думи. Очите му гледаха като през стъкло и аз за миг наистина повярвах, че повече няма да го видя. Той си тръгна, като затвори вратата много внимателно.

Обади ми се на следващата седмица, за да си уговори нов час. Не го питах за подбудите на това решение — предполагах, че му бе било достатъчно трудно и без това.