Диана Петрова
Синестезия (19)

Летящият мениджър

Идеше пролет. Март месец се разголваше с лъчите на внезапно блеснало слънце или пък се мусеше като старче. По това време на годината дори хора, които не можеха да те изненадат с нищо, променяха настроението си.

Баща ми се обади, а това означаваше, че наистина имаше сериозна причина да го направи. Обикновено не си звъняхме, освен ако не трябваше да планираме общи събития. По телефона той звучеше сериозен. Искаше да се прибера на село, за да ми покажел старите гробове на моите прадядовци. Веднага съжалих, защото бях решил да ходим на планина с Диана.

Обадих й се. Страхувах се да не ме помисли за женчо, но после осъзнах, че я обичам именно заради потенциала й да схване в дълбочина неща, с които не бе запозната, без да й се налага да изчислява.

Накратко, тя реши да си прави косата, да се епилира и всичките му там женски глупости, за което бях много благодарен. Погрижи се да прикрие разочарованието си и да ме убеди, че има значими неща, които да прави и без това. Колкото повече се опитваше да не ме притеснява, толкова повече успяваше да стори точно обратното.

В крайна сметка, потеглих към родителите си. Бях размразил мотора от гаража на Светльо и го пробвах два пъти за по час от Горна Баня до града. Много ми се искаше да си имам свой гараж, където да прибера всичките си моторни партакеши. Но засега трябваше да се примиря с досадното пътуване с градския транспорт до къщата на Светльо и още по-досадното синхронизиране с него по телефона.

Ден по-късно препусках върху принцесата по магистралата, екипиран до ушите. Страхувах се да не простина, но не ми се ходеше с автобуса. Чувах свистенето на вятъра и бръмченето на мотора, така че на моменти губех представа дали части от тялото ми са реално мои или принадлежат на машината. Вдигах сто километра в час до четири секунди и тези четири секунди бяха по-яки, отколкото да вдигна двеста, но за двайсет. Всъщност никога не съм правил второто. Максимумът ми бе 160 километра в час.

Когато пристигнах, побързах да си взема душ, защото бях мокър от главата до петите — очевидно от напрежението. Всеки път, когато подкарвах принцесата след дълъг зимен сън в гаража, се притеснявах да не съм забравил да я усещам.

Майка ми беше направила кавърма и беше купила от онзи заводски хляб, който не продаваха на нарязани филии, а за да разрежеш, се искаше подострен нож. През следобеда ми се приспа, но пих кафе, за да се разбудя. Потеглихме към село. Отдавна бяхме продали къщата си там, а аз не бях ходил с години. Бях любопитен да я видя и потънах в мисли за детството. Баща ми шофираше служебния си двуместен „Ивеко“ и не говореше много, а ако го правеше, то беше за незначителни неща. Не поддържах разговора.

Пристигнахме малко преди пет следобед. Слънцето печеше натрапчиво. Пръскаше щастие, къпеше килнатите кръстове. Птици пееха, летящи мравки прехвърчаха, тревите се раззеленяваха. Представял съм си да ходя на гробищата в мрачно време, дори в дъжд, който разравя пресните гробове, но не и в хубаво време, не и по инициатива на баща ми.

— Вземи водата — нареждаше той, без да ме поглежда, и сам грабна виното, както и лопата. — Няма да подаваме. Това го прави майка ти.

Затърсих с очи гроба на дядо. Да са минали пет години, откакто не сме ходили, а може и повече. Мислех, че бе буренясал по пролетен обичай — после си дадох сметка, че на село нещата се скапваха по-бавно и беше добре да очаквам това всеки път, когато реша да си подам носа от кочината. Над паметника се извисяваше полуувехнал люляк, чиито цветове бяха черни. Все едно някой ги бе горил със запалка. До увехналите цветове, покарваха нови.

Без да каже нищо, баща ми плю по дланите си и започна да прекопава гроба. На всеки няколко копки спираше да си почине, защото се задъхваше. Беше остарял, преди да забележа.

— Оскуби вътре, че не мога да се навеждам — рече той, а аз изпълних благодарно, защото ме освободи от неудобството да стоя с ръце в джобовете.

Когато се наведох, лицето ми почти докосна снимката на дядо. Пръстите ми изглеждаха бледи и компютърни сред дивите селски плевели. Чистех с такова усърдие, с което се надявах да изкупя поне част от вината си, че не бях посетил този гроб по собствена инициатива. Мислех си за моментите, когато дядо ме биеше на шах и как криех, че плача след всяка загуба. Разциврих се и сълзите ми покапаха право в пръстта. На този дядо дължах работохолизма, с който постигах мечтите си.

Запалихме няколко свещи и баща ми ги уви една в друга като лиани, за да успеем да задържим огъня. Въздържах се от пушене — не исках да дразня нито баща си, нито дядо. Но не крия, че ми се прииска да запаля бяла свещ в дробовете си.

Бяхме изрязали пластмасово шише, в което щяхме да натопим цветята, приготвени от майка ми. Поставих го върху съседния гроб и метнах суичъра си върху него. Явно е останал малък процеп, през който вятърът минаваше, защото шишето засвири. Погледнах го и отместих очи. Не исках баща ми да забележи, че гледах към шишето, макар той сам да изглеждаше погълнат от копането. Малко по-късно поливахме гроба с вода и вино, като правехме кръст при поливането.

Бях изхвърлил току-що изкоренената трева, а под нея се откриваше плодородният чернозем. Прескочихме я и навлязохме навътре към по-старата част от гробищата, като едва си прокарвахме път през храсталаците. Баща ми броеше стъпките си и сочеше с пръсти ту вляво, ту вдясно. Вглеждах се в изтърканите букви по кръстовете. На някои от по-новите гробове имаше и квадратни бели рамки за снимки, но явно бяха пропускали дъждовна вода, защото лицата бяха изтрити. Времето отнемаше лицата. Скоро и кръстовете щяха да потънат в горещия чернозем и никой нямаше да помни тези хора.

— Това е баба ти от страната на аланджиите — говореше той, без да ме поглежда. — Имала седем деца. Измирали едно след друго. Едва осмото оцеляло. Тогавашната медицина не е била като нашата.

— Знам, татко — опитах се да прекъсна лекцията. Не исках сведения за прароднините си. Достатъчни ми бяха лицата им. Баща ми разбра това и спря да говори. Само потупваше от крак на крак, за да отърсва калта от обувките си.

Нейната снимка беше добре запазена и аз се вгледах дълго в лицето й. Баща ми поливаше с вино и мълвеше „Бог да прости“. После бързаше да продължим разходката из градината на мъртвите. Стори ми се, че успях да добия представа за предците си през кръстовете, макар никога да не ги бях виждал с очите си.

Не помня как сме стигнали отново до гроба на дядо ми. Това беше потокът на живота, който нямаше да съдържа нищо без идеята за смъртта.

* * *

Летящият мениджър не ходеше, а пружинираше. Не бяха виновни обувките — а походката.

Той нахълта в стаята със смартфона си, като продължаваше да глади с палеца си имейл след имейл. След това издаде съскащ звук през зъби, което разчетох като преминаване в друг режим.

— Дали ще може да отговарям на телефонни обаждания по време на… — зачуди се как да го нарече той.

— Не — отсякох и го изгледах от глава до пети.

— Но защо? Нали фирмата плаща за това? — усмихна се той с широко отворени очи.

— Това не е игра — поясних.

— Не е. Прав сте — сега очите му не се смееха, но отново беше разтегнал устата си във фалшива усмивка от край до край. — И все пак, можете ли да направите изключение… Моля!

— Не, съжалявам — не звучах извинително.

Бях натрупал самочувствие от факта, че вече имах няколко редовни клиенти от фирмата и първо ми мина през ума, че не ме интересуваше дали бе мениджър. Всъщност, последното ми твърдение се оказа невярно, защото именно когато си дадох сметка, че бе мениджър, започнах да се държа толкова категорично с него. Той се справяше по-добре от мен с финансите, а видимо изглеждаше на моята възраст. Повторих си няколко пъти, че нещата бяха несравними, защото аз бях психолог, а той — мениджър в компютърна фирма. Но това не постигна ефект. Обезателно трябваше да задържа този клиент.

— Добре — рече той и изключи телефона си. След това се облегна назад и постави ръцете си зад врата. Лактите му щръкнаха по пауновски.

Направих пауза. След като премерихме сили и той отстъпи, ми се искаше да продължа да го хапя, но положих усилие да се държа разумно.

— Какво Ви води насам? Очевидно сте доста зает човек.

— Да, всъщност съм при Вас заради високото си кръвно налягане.

— Шегувате ли се? — раздразних се аз.

— Съвсем не. Аз съм от хората, които вярват, че причината за подобни симптоми е психологическа. И е била твърде дълго такава, за да стане физическа, нали така?!

— Така — потвърдих.

— Аз съм политолог. Мога да говоря умно, мога и да не. Знаете ли, всъщност мисля просто да разказвам хаотично случки от живота си, пък да видим какво ще излезе.

— Чувствайте се свободен да постъпвате както намерите за добре.

— Ако ви покажа члена си, как бихте реагирали? — изпита ме той.

— Бих Ви попитал какво очаквате да видя и след като вече съм видял това, което съм видял, дали бихме могли да продължим.

— Това е нелепо!

— Защо смятате така?

— Нормалният човек би се възмутил. Вашата професия е наистина абсурдна!

— Абсурдът е храна.

Той се замисли.

— Казвате, абсурдът е храна… А какво тогава е да живееш в абсурден свят?

Изкуших се да кажа някои неща, които се повтаряха „на улицата“, но се въздържах. Впрочем тази история с въздържането беше започнала да ми омръзва. През по-голямата част от времето ми се налагаше да се старая да не направя нещо, а това ми костваше усилия.

— Какво наричате абсурден свят? Опишете го.

— Еми бързам постоянно, бързам толкова много, върша всичко половинчато… Препускам от работа по летища. Живея по летища. От една жена на друга. От един шеф на друг. Понякога наистина се питам коя от всички реалности е специално моя. От време на време главата ми бръмва и ходя до Сопот да летя с парапланеристите. Купил съм си крило — едно крило…

— То специално Ваше ли е?

— Специално мое е — най-сетне се свързахме.

— Така ли се разтоварвате?

— Нека си говорим на „ти“. Мисля да споделя с „теб“ някои лични неща, така че ако си съгласен…

— Няма проблеми — през цялото време се опитвах да придам на лицето и изказванията си от онази анонимност, от която имаше нужда терапевтичното огледало.

То не биваше да говори, нито да изкривява, пречи и подтиква. То идеше да отразява другия до такава степен, че този друг да забрави за рамката на огледалото и да влезе вътре, да се погледне отстрани, макар и отново през собствените си очи. Понякога да излезеш от себе си и да погледнеш отстрани беше твърде скъпа операция, която водеше до психози, неврози и шизофренични прояви. А защо не и до смърт.

— Харесва ми летенето. Един колега ме заведе веднъж там и много се запалих. Само това ме вади от препускането, в което съм постоянно.

Единият му крак потропа нервно.

— Опишете усещането по време на летене.

— Ами то не толкова по време на летене, колкото, че съм приключил, ако не мога да компенсирам със стреса.

— Защо смятате така?

— Защото единствено адреналинът ме спасява. Иначе загивам… прав!

— Кое наричате стрес в работата си?

— Шегувате ли се?!

— Не. Искам да се опитате да изговорите онова, което чувствате. Често помага.

— Лудия шеф, когото трябва да изтърпявам. Викането му… заплахите… псувните… защото има по-важни неща от настроенията. Мрънкането на хората. Негативизмът, който ни залива… Тази фирма съм я създал де факто аз.

— Така ли е наистина или се изразихте метафорично?

— Не е така формално, но съм се борил за всеки човек в нея.

— По молба на съответния човек или по вътрешно убеждение?

— Знаете ли как се създава една фирма?! Стоя в малкия си офис, откъдето мога да виждам целия си отдел, и вместо хората, виждам последните си десет години.

Мълчание. Изпитах желание да хвана това момче и да го раздрусам, особено след като видях кръстовете на предците си. Животът на тялото, което се разпадаше с всеки изминат ден, преминаваше много бързо. Не биваше да се пропилява нито миг. Но въпросът беше какво по-добро можеше да се стори със същия този миг?! Животът беше много по-скучен, много по-слаб, много по-труден, много по-глупав, отколкото очаквахме.

По какъв начин можех да заобиколя банализмите, за да помогна на този човек да ги чуе?! В тези случаи нямаше по-добър помощник от метафората.

— Това е твоята империя — рекох.

— Това е моята империя — потвърди той замислено.

— Ако това е твоята империя, ти кой си в тази империя?

— Не съм императорът, не съм лицето. Аз съм онзи, който дърпа конците.

— Лицето ти е скрито, така ли?!

Летящият мениджър погледна към часовника си, което разчетох като предупреждение, че му идва в повече. Тогава продължих:

— Да разбирам, че това е твоят начин да се справиш със стреса.

— Не само. Адреналин и красота. Истинско удоволствие. Почвам да се замислям дали изобщо може да се доближи поне малко до секса.

— Мисля си… поправи ме ако греша, но империята е нерядко затворено пространство и ако трябва да се грижиш за една такава, ти почти не излизаш от това затворено пространство.

— Така си е.

Набрах смелост. Летящият не се обиждаше, не вдигаше щитове със съпротиви срещу думите ми.

— Летенето е компенсация — ти го знаеш не по-зле от мен. Ти летиш, за да се освобождаваш от затвореното пространство.

— Може да се каже.

— В такъв случай, мислел ли си някога да отлетиш завинаги от империята?

— Мислел съм, но засега не виждам къде.

— Птиците може би не знаят накъде отлитат.

— Грешите — каза Летящият. — Знаят много добре. Винаги знаят.

— Очевидно ще се наложи да почакате, за да разбере дали и ако да, накъде.

— Нещо такова, макар това да няма много общо с кръвното ми налягане.

— Не бъдете толкова сигурен — ограничих се да вметна.

Едва дочака края на сесията. Нервак. Узнах, че бе влюбен в секретарката си, бе разведен и имаше четиринайсетгодишен син. Когато изпружинира през вратата, имах чувството, че след него и продънените дъски по пода продължаваха да дрънчат.

Какво имаше той, което аз нямах? Повече пари — не мисля, че само това беше причината. Беше преуспял в работата си, а аз все още не. Успокоявах се с това, че динамиката на неговото занимание беше коренно различна от тази на моето. Но неприятното усещане от ощипаното ми его не намаляваше.

Обадих се на Светльо — не можеше да стигне до центъра сега, за да ударим по бира. Купих си една от малкия хранителен магазин в близост и се качих отново в кабинета. Отворих широко прозореца и пуснах мартенското слънце през щорите. Бях забравил, че няма с какво да отворя бирата. Изпсувах. Опитах се да я отворя по ръба на бюрото, но счупих шишето. Порязах се, а бирата изкипя върху пода. Псувах в продължение на няколко минути. Почиствах двайсет минути, докато накрая не се разсмях на себе си. Отидох и си купих втора бира — излязох от магазина и тъкмо хлопна вратата и се сетих, че отново не я бях отворил. Влязох отново вътре. Разказах на момичето от магазина какво бях направил и помолих да ми отвори бирата. Когато ми я подаде, тя докосна пръстите ми и това определено ми хареса. Поколебах се само за миг. Лицето й беше някак хлътнало навътре, а тъмнорусата й коса го рамкираше и подчертаваше. Истинска малка секси вещица! Предложих й да се качи да пием по бира, ако може да затвори магазина. Обясних къде се намира. Тя очаквано отказа.

Върнах се в кабинета и запалих цигара. Малко преди да я допуша чух стъпки в коридора. Вратата се отвори и момичето влезе. Тя не каза нищо, макар ръцете й да трепереха. Изхлузи блузата си и откри пищните си тъмнокафяви зърна пред мен. Аз я гледах с бира в едната ръка и цигара в другата, без угарката да бе паднала в пепелника, който бях поставил на една от облегалките на белия фотьойл. Мацката се обърна и се надупи. Свали дънките си — беше по бели прашки. Моментално се надървих. Оставих неизгасената цигара. Сложих бирата на бюрото и се приближих. Обхванах дупето й, закръглено като луна, и скъсах прашките без усилие. Дръпнах я за ханша към себе си и хванах косата й. Тя изпищя по-скоро от болка, отколкото от възбуда. Това ме влуди. Свалях останките от прашките с една ръка, докато с другата опипвах гърдите й. Когато вкарах еректиралия си член в топлата й влажна вагина, не можах да се удържа. Хапех я, скубех я, ръгах я, докато не се изпразних върху гърба й. Чак тогава, докато спермата ми се стичаше по настръхналата й кожа, се сетих, че не сме ползвали презерватив. Сряза ме моментално подозрение. Изчаках да ми мине, нацелувах девойката и я попитах шепнешком дали бе чиста, защото имам приятелка. Тя ме изгледа отровно, зашлеви ме. Започна да се облича. Циците й се раздрусаха като мокри дрехи, а лунното дупе изведнъж се надупчи от целулитени миникратери. В заслепението си в началото не бях забелязал, че ги има. Не че бяха проблем за мен — просто се учудих как сексуалното желание ослепяваше и изчистваше образа.

Погледнах към цигарата в пепелника. Угарката беше стигнала почти до филтъра. Плюх през прозореца. Вдигнах гащите си, а през това време се вгледах в плюнката си. За миг ми се стори, че тя придобива формата на един от прастарите каменни жълти кръстове от селското гробище. Изпсувах отново и се прибрах.