Диана Петрова
Синестезия (10)

Детето

Този път се наливахме в парка. Слънцето печеше есенно — без да се натрапва. Както обикновено, говорехме за изкуството на неуспяването.

— И кво сега — порасна ти работата! — рече моят приятел, Американеца. Той беше художник, който се беше завърнал наскоро от Щатите, където не бе успял да продава картините си.

— Глупости! — опитах се да скрия успеха си. — Просто си играя на Бог.

— Играеш си ти — хвана ме той зад врата с едната си ръка, а другата опря с юмрук в гърдите ми. — А с нас си играеш на пияница, така ли?

— Пияница с бездънна раница, пълна с чудатостите на съдбовната баница — включи се Светльо.

— Мхм-м — промърмори Слави, който трябваше да бъде поп, но вместо да пее псалми, монтираше климатици. — Баницаааа — пропя с дълбокия си глас и майката с бебешка количка, която минаваше край нас, се отдръпна в по-далечния край на асфалтовата алея.

— Изплаши момичето! — рекох и се оригнах.

Чувствах се страхотно да не трябва да бъда мил, разбиращ и напътстващ. Исках да събудя бебето, да изплаша майката, да се изпикая зад пейката.

— Идват ли такива като нас при теб? — попита Американеца.

— Не — казах. — Като вас чак не.

Разхилихме се. Този ден в парка имаше много хора — предимно майки с колички и бягащи. Имаше и такива, които стояха по белите пейки и люпеха слънчоглед на земята. В тревата край алеята книжар продаваше стари книги. Китарист подрънкваше по-надолу. Сладоледени топки се изсипваха на земята, балони хвърчаха, топки се завираха по храстите.

— Народът и природата — произнесох аз и се оригнах отново, но този път безшумно.

— Щи дам аз една природа. Ти ми кажи за породата на народа… — почти викаше Светльо, който пиеше вече четвърта бира.

Философствахме цял следобед. Разпитаха ме за Диана, подсвирваха и й се изреждаха на думи, докато аз се сърдех на шегите им. Към пет реших да си ходя. Трябваше да се приготвя за среща с нея, а утре имах и час с дете. Не ми се тръгваше, но знаех, че ако окъснея още, нито щях да изтрезнея, както ми се искаше за пред Диана, нито щях да си почина.

Доведоха детето заради притесненията си, че повтаряло думите на другите твърде често. Не че не изказваше свои собствени реплики, но те бяха отново репликите на някой друг.

Бях инициирал предварителна среща с родителите, както се прави обикновено. Тогава ги разпитах за навиците на детето, предишни заболявания, възраст, пол, привички и т.н. — обичайните неща. Съзнавах, че от родителите ще разбера само половината истина за най-важното, и то ако бяха достатъчно осъзнати. В срещата си с тях наблегнах на фактологията. Оказа се, че детето било изключително отглеждано от майката, макар да бе посещавало ясла в продължение на година, когато тя опитвала да го привикне към институцията. Било желано дете по смисъла на появата му.

Отново почувствах вълнение като преди изпит. Това щеше да бъде първото ми дете, като се има предвид, че опит с деца нямах. Бях прелистил учебника по детска психология преди срещата. Повтарянето на чужди фрази се наричаше „ехолалия“, а повтарянето на чужди действия, което мислех да търся в детето — „ехопраксия“. И двете представляваха качествени разстройства на волята.

Все още исках да започна контакта си без предварителна подготовка, за да се справя по-добре, но тук ставаше въпрос за дете и не можех да си го позволя. Можех да си изработя план — но това щеше да ме ограничи да възприема малчугана без предварителни нагласи. Не издържах на изкушението.