Диана Петрова
Синестезия (62)

Две години по-рано
Експериментът

— Наздраве — каза Диана и поднесе чаша, пълна с вино към тримата си гости във възтясната си кухня. Както бе изправена, с леко разрошени коси и намачкан пуловер, тя изглеждаше замислена, а очите й се давеха в обяснима тъга.

— Така да е — отвърна Светльо. — Ей, да знаете, липсва ми нашето момче, наистина. Нямам муза за римуване.

— А какви времена бяха… — додаде Американеца.

Внезапно Слави запя непозната народна песен. Той все още не бе пил достатъчно, за да отпусне гласа си. Изпя няколко стиха и спря. Диана се обърна и избърса неканена сълза. Прокашля се и произнесе с треперещ глас:

— Преди да си спомним каквото и да било, ми се иска да ви прочета писмо, което получих от психоложката на Радо преди няколко дни.

Тя изчака да замълчат. Слави сви цигара с трева, но я остави настрана. Всички наблюдаваха ръцете му. След това проследиха нейните, които се пресегнаха към един от рафтовете на кухненския шкаф. Там лежеше продълговат плик с марка и четливо изписан адрес. Тя извади листа с треперещи пръсти и зачете:

Здравейте, Диана,

Не се познаваме лично — аз съм Теодора Добрева — психоаналитичката на Радослав. Моля да прочетете внимателно писмото ми, тъй като то съдържа факти, които, уверена съм, ще имат значение за Вас. Избрах да го изпратя по обикновена поща, защото смятам, че следят електронната ми. След разпечатването му, ще унищожа електронния файл със съдържанието му.

С Радослав се познаваме от началото на обучението му в БОАП „Ерих Фром“. Посещенията му при психолог от Обществото са задължителна практика за всеки, който желае да завърши програмата. Знаех, че работи към чуждестранна фирма от тип „Човешки ресурси“, която го бе наела заедно с други психолози да провежда сесии със служителите на компютърна фирма.

Когато дойде при мен, той декларира като свой основен проблем „прекомерната си чувствителност, поради която не може добре да дефинира ролята си спрямо клиентите в работата.“

Радослав не просто симпатизирал на събеседниците си, а в това число и на клиентите си, а наистина изпитвал физически усещанията, които ги спохождали. Например, ако клиентът плачел, Радослав усещал сълзата по бузата си, свиването на гърлото си, стягането в сърдечната област, болката или радостта. Така именно узнавал по-добре как да се свърже с тях по време на сесиите и накъде да ги насочва.

Но за да стигнем до момента, в който да разберем, че това е така, изминахме дълъг път. Първоначално разсъждавахме върху въпроса как самият Радослав въздейства на събеседниците си толкова интензивно. След това мислехме, че той си въобразява, че има връзка между реакциите на другите и неговите. Един ден, когато донесе важен сън, преобърнахме топката. Тогава осъзнах — първо аз, а много кратко след това и Радослав, че не той им въздейства по този специфичен начин, а те на него. Тоест че Радо възприема техните реакции по-интензивно от нормалното.

Първо помислих, че става дума за контрапренос — това е понятие в психологията, което изразява емоционалната реакция на психолога на разказаното от пациента. Но впоследствие някои мои наблюдения ме наведоха на мисълта, че нещата са доста по-дълбоки. Няма да навлизам в подробности и да ви товаря с терминология, но тогава прецених, че бе редно да се консултирам с психиатър.

Говорихме с него неколкократно и той определи състоянието му като рядко известно и с наименованието: огледална тактилна синестезия.

Това е положение, при което индивидът съпреживява състоянието (болка или радост) на друго човешко същество, като му липсва съзнание, че те не са негови. Това беше много подобно на проективната идентификация (контрапренос), която аз му залепих, но с тази разлика, че липсваше метафората. Радослав наистина съпреживяваше дълбоко това, което се случваше с човека срещу него — ненормално дълбоко. Той до такава степен навлизаше в душевните въпроси на клиентите си, че можеше да изфантазира как ще се развият нещата с тях и фантазиите му често предсказваха реално случващото се в бъдещ момент.

Това му пречеше — на съня, на личния живот и на спокойствието на духа. От такава гледна точка неговото състояние беше по-скоро отклонение, отколкото професионално предимство.

Хората, при които се отбелязва явлението синестезия, се наричат синестици. Те лесно разбират какво чувстват другите, защото чувствата на хората пред тях преминават директно през тях. Но има начини да се работи върху осъзнаването на момента с това кое е емоция на синестетика и кое не е.

Положението на Радо се отличаваше и с шизофренен елемент. Клиентът ми отразяваше огледално и сънищата си, усещаше света на реалността си и този на сънищата си с еднаква сила и адекватност, често, без да е способен да различи кой е водещият.

Представете си това по следния начин. Ако вие сънувате и се събудите, ще бъдете наясно, че преди малко сте сънували и в момента сте в реалността. При неговия тип рядко, да не кажа изобщо несрещана, синестезия сънят и реалността бяха еднакво отразявани в съзнанието му, досущ както той отразяваше чувствата на човека срещу себе си, и когато се събудеше, не знаеше кое всъщност е било сън и кое реалност. Това, разбира се, са мои интерпретации — не се ангажирам да ги изкажа официално и публично.

Причината за болезнената му самотност, която той изразяваше в неудовлетворението си по време на пътуването до Москва и морето, можем да търсим отново в синестетичното му състояние. Поради факта че през по-голямата част от времето, той е съпреживявал чужди емоции, сам не е можел да открие и оразличи своите, и се е чувствал дълбоко самотен и неразбран — както от останалите, така и от самия себе си.

За да хвърля малко светлина какво се случва при тези хора, добавям, че при тях се наблюдават повече синаптични връзки в мозъка, отколкото при обикновения човек. Тези допълнителни връзки водят до това, че възниква автоматична асоциативна връзка между различните зони на главния мозък, които обикновено не работят в унисон. Често състоянието е съпроводено със стомашно-чревни неразположения, от които той също се оплакваше.

Ето какво може да му е пречило на Радослав да дефинира правилно ролята си в професионалната ситуация: „психоаналитик-клиент“ по време на сесиите! На това също така може да се е дължал и изключителния му успех с клиентите за млад психоаналитик.

Мога да говоря още много за състоянието му, но не всичко ми е ясно докрай и предпочитам да спестя другите предположения. Тук искам да натъртя, че и гореизказаните от мен неща, са също предположения. Това не е твърда диагноза!

Първоначално се обърках — какво да правя с Радослав — дали да съобщя на Съвета от програмата за неговия случай? Но трябва да призная, че любопитството ми надделя и реших да отложа този въпрос за по-късно. Продължихме да водим сесиите си както преди.

Определихме цел на съвместната ни работа: да се тушира съпреживяването през писане. Това беше моя спонтанна идея. Състоянието му беше от полза в работата, но не и в личен план, където беше неспособен да се отдаде на личните си емоции поради липсата на място за тях.

Стигнахме дори и по-далеч, като си задавахме въпросът: „Дали всъщност психоаналитикът като цяло не трябва да се стреми вторично да добие неговата диагноза? Колко по-лесно би разбрал клиента си така!“

Радослав започна да описва преживяванията си в нещо, което той сам нарече „Експериментът“. В този ръкопис, файл или експеримент той описваше и мислите, чувствата на своите клиенти така, както ги усеща. Писането на Радослав беше надлежно споделяно и обсъждано през шейсет психоаналитични сесии. Говорихме и за чувствата, които писането поражда, промените, до които това води в личния и професионалния му живот, напредъка в осъзнаването на собствените усещания като различни от тези на събеседника отсреща.

С Радослав се работеше много леко — той сякаш предусещаше какво си помислях и довършваше мислите ми. Но от друга страна, това беше и точно проблемът, защото се оказваше така, че каквото и да предприемех, нямаше начин да му повлияя, поради простата причина че той вече знаеше какво мислех да кажа или направя. Колко ли влудяващо самотен е бил! Истинска трагедия, не мислите ли?

Писането даде възможност на Радослав да получи поне част от необходимата дистанция, за да се усети състоянието на човека срещу индивида като състояние на друго човешко същество, а не негово собствено. С помощта на превключването от една гледна точка в повествованието към друга, той съумя да тренира сетивата си до известна степен да оразличават дали човекът срещу него изпитва, например, болка или самият Радослав я изпитва.

В един момент реших, че не мога повече да мълча. Използвах възможността за супервизия (това е консултация с по-опитен специалист) още от самото начало, тъй като колебанията ми по повод това дали Радослав е годен да практикува избраната професия все повече ме спохождаха. Супервизията ми беше проведена при Хелга Хоросян, която ме посъветва да записвам надлежно споделеното от Радослав при неговата собствена работа с клиенти. Трябваше да се виждаме и обсъждаме състоянието му с нея приблизително на четири-пет сесии. В хода на срещите ни преценихме, че този въпрос трябва да се постави пред Съвета на програмата. Направихме го и след много допитвания, проверки в международната практика и несъгласия решихме да не пречим на Радослав да продължи да практикува професията си, тъй като имаше шанс той да допринесе значително повече за терапията на своите клиенти от редовните психоаналитици.

След общото събрание установихме, че колегията е силно заинтересована от случая на Радослав и всички проявиха желание да следят развитието му. Получи се предложение той да продължи да ме посещава безплатно, като разходите за сесиите щеше да поеме Обществото.

Имаше възможност да избере и по-опитен колега. Обсъдих това с Радослав, но той отказа и спря да идва при мен. Аз продължих да се интересувам от развитието му и надавах ухо за наблюденията от колеги, които споделяха, че започнал да губи амбиция да се развива като психоаналитик.

И до днес силно вярвам, че причината е била, че бе започнал да се чувства по-скоро като пациент сред сродните си, отколкото като равен. Дори да напуснеше Обществото и да продължеше практиката си, случаят му щеше да се разчуе и само да засили първоначалната му самотност. Това можеше да предизвика отлив или наплив от хора, които да го посещават и кой знае какво още.

Както всички знаем, Радослав изчезна за около година от София и беше обявен за издирване, което беше безрезултатно. След завръщането му, той продължи да се вижда със своите клиенти, но в Обществото се мислеше за санкция, която да му се наложи заради отсъствието. Съветът не желаеше Радослав да бъде вече включен в програмата заради евентуална недобра репутация, която можеше да създаде за аналитичното общество, поради факта че човек с неговата диагноза се появява и изчезва, и изобщо се държи като психично болен, а е официално допуснат да извършва психоаналитична работа с клиенти.

Докато течаха тези дискусии, получих телефонно обаждане от Радослав. Искаше среща с мен и аз се съгласих веднага. Получих ръкописа му „Експеримент“, който той дописал през годината на отсъствието си. Как се е издържал и къде е пребивавал и до ден-днешен за мен е загадка. Разпечатах го и изтрих електронното писмо. Колетът с ръкописа ще пристигне при Вас малко след писмото ми — имайте предвид, че това е единственото копие! Смятам, че то трябва да принадлежи на най-близките му.

Та да се върна на момента след срещата ми с него, когато се прибрах у дома с намерението да започна да го чета. В същия ден Радослав загинал при катастрофа с мотора си. Едва по-късно прочетох главите от произведението му, в което той описва смъртта си и синестичните си преживявания с доизмислянето на живота на клиентите си.

Ще си позволя свободата да споделя само това свое предположение с Вас. Написаното преди смъртта му също може да бъде проявление на неговата синестезия. Вярвам, че ако човек работи задълбочено с ума си може да стигне до там, че да вижда и съчувства на свое бъдещо положение. Смятам, че той е описал това, което ще му се случи, не защото си го е съчинил или има екстрасензорни умения, а защото е усетил през разговорите със себе си, видял е как ще свърши и го е пресъздал в творбата си, която между другото, по мое мнение, прилича на дневник със записки.

Той вероятно е преживял смъртта си много близко до начина, по който я е описал. Разбира се, това е само смело предположение, което граничи с абсурдността, но аз го споделям за свое собствено успокоение.

Представих всички тези факти и предположения пред Съвета на програмата, но колегите бяха единодушни, че те не бива да бъдат разкривани пред широката общественост и близките заради опасения, да не би да бъде вменена вина на мен и на Обществото като институция. Случаят беше интересен и щеше бързо да се разпространи по медиите, а от това интерес нямаше никой. Още повече че Радослав беше започнал да става популярен и все повече хора се записваха при него.

Колегите се страхуваха, че ако истината за състоянието на Радослав се разчуеше, не просто аз щях да пострадам, а и цялата колегия. Това можеше да се получи така, защото имах и все още имам официалното им становище по въпроса Радослав да остане и да практикува професията на психоаналитик. Може негови близки да ни обвинят в предизвикване на отсъствието му и последвалата смърт. Не знаехме и дали състоянието можеше да има негативни последствия върху клиентите.

Но при всички положения програмата можеше да бъде закрита, а това щеше да означава не просто неуспех и скандал, а и щеше да има финансови последствия, тъй като средствата на студентите, заплащали семинари, независимо дали бяха завършили или не, трябваше да бъдат възвърнати. Подписах декларация да не разкривам тези уличаващи подробности.

Но аз не мога повече да правя това. Сънувам кошмари и се чувствам крайно потисната заради цялата тази история. По дяволите! Бяхме експериментирали с човек! Кой ни даваше това право?!

Скоро ще се изпълни година от смъртта на Радослав, но аз все още не мога да намеря спокойствие заради това, което се случи. Смятам, че близките му във Ваше лице и родителите му, трябва да знаят истината.

Поразпитах за Вас, проучих някои неща. В крайна сметка реших да споделя единствено с Вас и да оставя решението как да постъпите към неговите родители във Ваши ръце.

Извинявам се за евентуалното безпокойство, което може да съм причинила, и оставам отворена за срещи и въпроси.

Накрая искам да споделя — наистина харесвах Радослав. Той беше и мой близък.

Искрено Ваша,

Теодора Добрева

Слави беше килнал главата си на една страна, както правеше, когато слушаше с повишено внимание. Цигарата му висеше неизтръскана в пепелника. Американеца пръв продума:

— Ебаси майката — после се плесна по челото, но без да вдига много шум.

— Тоя човек не престава да ме изненадва и след смъртта си — додаде Светльо, загубил съвсем навика си да римува.

— Исках да споделя това писмо, защото наистина не знам как да постъпя.

— Тия от това фалшиво Общество, това е секта! — вдигна юмрук Американеца.

— Моля те, нека мислим разумно, доколкото можем — гласът на Диана трепереше.

— Мъжът ти знае ли за това? — попита Светльо.

— Не.

— Ебаси майката — обади се и Слави.

— Единият вариант е — извиси глас Диана, сякаш това можеше да й помогне да мисли по-съсредоточено, — да повдигна обвинение срещу тях и да разтуря формацията им. Но не ми се иска да го правя заради Теодора. Тази жена е постъпила както трябва, въпреки всичко. А аз не искам да разрушавам живота й. Другото е… че съм бременна и нямам сили и желание да се занимава с дела.

— Кога щеше да ни съобщиш новината? — намуси се Слави.

— Нямах намерение — отвърна хладно Диана. — Иска ми се да затворя тази страница от живота си, да започна отначало. Имам ново семейство и… — очите й се напълниха със сълзи. — Обичах го, наистина го обичах, но просто трябва да продължа напред.

— Аз ще се боря за него! — ревна Американеца все едно сълзите на Диана бяха запалително.

— Не, не става дума за това.

— А за какво става дума, Диана?

— За… Радо, за родителите му — как е най-добре да постъпим. Извинете ме, трябва да ида до тоалетната.

Тя се измъкна от стаята, но като че ли никой не забеляза това.

— Тия негодници си заслужават да бъдат очернени — ревна отново Американеца.

— Да. Аз мога да събирам доказателства, мога да се видя с клиентите му, с… — Светльо се обърка и направи пауза, в която неистово се опитваше да произнесе звук. След това, както беше застинал, думна по масата с юмрук. — По шибаните дяволи! Имам идея!!!

Но никой не му обърна внимание. Диана се върна и си наля вода от чешмата. Слави я следеше, без да отделя поглед от нея. Изчака я да седне и каза:

— Няма да правим нищо.

— Как така? — ревна Американеца.

— Нищо?! Аз имам идея и искам да ме изслушате.

— Млъкни, Светльо.

— Няма. Трябва и всички искаме да направим нещо!

Слави изкриви уста в нещо като иронична усмивка. Скулите на лицето му се стегнаха.

— Казах нищо няма да правим. И на родителите му няма да кажем. Така е най-добре.

Всички се умълчаха. Рядко се случваше Слави да говори така сериозно.

— Дай ми писмото — протегна ръка Слави. — Ще го изгорим.

— Как? — столът на Американеца изскърца. — За кого ще е добре това да се случи? За келявата секта ли? За детето на Диана или може би за родителите на Радо? Ще им отровим старините, ако им разкажем тая история?

— Това не е секта — промълви Диана, — а сдружение от психолози.

— Все едно — додаде Светльо, който положи ръцете си на масата. Той се беше вгледал в чашата си и не мърдаше.

Внезапно всички се умълчаха, сякаш се уплашиха от съсредоточения вид на Поета. Той пое дъх и им разказа за идеята си. Тя звучеше толкова абсурдно, че всички я приеха по-скоро като израз на скръбта му.

— Да пием — вдигна чаша Слави, след като го изчака да се доизкаже.

— Така да е! — ревна отново Американеца. — Абе тия кво си мислят, че могат да си експериментират ей така с хората! Ами ако наистина са го подлудили и е взел, че е катастрофирал… ей, мамицата им ше…

— … разклатя — довърши Светльо.

Всички се спогледаха. Диана стана и отвори горния шкаф. Взе малка керамична чиния в едната ръка, а с другата направи място на масата, където да я положи. Слави бръкна в раницата си и се разтършува.

— Ето — подаде му запалка Американеца.

Но Слави само го погледна вяло и продължи да рови. Най-накрая той извади кибрит с отпечатано изображение на гола жена върху едната му страна.

— Проектът ти може и да се осъществи, какво ще кажеш, Светльо? — попита Слави, докато палеше клечката. Всички се вгледаха в пламъка й, а Диана мълчаливо подаде писмото.

— Хм… Ще трябва да търси клиентите му — отговори вместо него Американеца — да понася обиди, да търчи, да се разправя… Ръкописът трябва да се преработи. Не е работа за Поета това.

Клечката догаряше. Всички се взираха в очите на Светльо. Вече никой не възприемаше идеята му само като израз на скръбта му.

— Може… — каза Поетът, без да отмества поглед от запалената клечка, а после вдигна чашата си и като прие внезапно вдъхновен вид, викна… — Пия за проекта си! Пия за бъдещето!

Слави запали писмото и обдуха опарените си пръсти. Смрачаваше се, но никой не помръдна да включи лампата в малката кухня. Писмото лумна и огря лицата на гостите. Всички мълчаха, докато хартията не се превърна в пепел, която се разпадна в купичката и около нея. Минути след това Диана разсипваше мълчаливо от парещия гювеч. Тя раздаваше чиниите, без да поглежда гостите си.

Пластмасовото шише с домашната ракия, която Светльо беше донесъл, се беше изпотило. Слави избърса шишето със загрубелите си ръце, отля малко от съдържанието му на земята, а после пое дълбоко въздух и запя. Гласът му изпълни тясната кухня, изсипа се от прозореца и избяга до отсрещната улица да търси лоза по панелните тераси.

Щом песента заглъхна, Диана светна лампата и не много по-късно Американеца вдигаше наздравици, Светльо редеше рими, Слави пушеше мълчаливо от тютюна си, без да обръща внимание на свитата цигара с трева, която още лежеше върху мушамата, а Диана замислено мачкаше с пръст пепелта от писмото.