Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (91)

3.

Времето се точеше непоносимо бавно. В очакване на обещаните от началника на ГРУ бойци от спецподразделението „Ангели от ада“ се разхождах из военното градче с надеждата да открия някъде тук полковник Осинцев.

Виждах редици масивни танкове с влажна от мъглата студена броня и оръдия, покрити с калъфи. Край бойните машини се тълпяха новобранци, наглеждани от сержантите и старите войници.

— Защо са докарали тук зайците? — попитах някакъв запотен от труд и грижи капитан.

— А кого? Старите пушки ли? Та те ще пропият и продадат всичкото имущество заедно с нас самите! А така те командват новобранците, ние — тях, всички се намират на работа. Всички се надяват, че няма да се стигне до война, ще се поперчат, но в последния ден ще започнат преговори. Къде ще вървят срещу такава сила!…

Добре би било, помислих си, само че като познавам нашите политици, които лъжат като разпрани, без да мислят за последствията, ми беше много трудно да повярвам в благополучния изход на конфликта.

Натъкнах се на полковник Осинцев край свързочната кола. Той слизаше от изпокаляна уазка заедно с двама свои питомци. Забелязах с известно изумление, че бойците от спецподразделението не бяха високи, не поразяваха с широчината на мускулестите си рамене. По-скоро изглеждаха слаби и ниски дори в пасващите им по мярка камуфлажни униформи. Обаче, макар и да изглеждаха скромно даже в сравнение с традиционно невисоките танкисти, момчетата с лица, скрити от маски, се държаха доста спокойно и уверено.

— Здравейте, Сергей Борисович! — радостно го извиках аз.

Той се обърна, напрегнат и озадачен, какъвто, изглежда, беше постоянно напоследък. Впрочем защо ли злословя? И аз едва ли бях по-хубава картинка.

— Ааа, здравейте, неуморими следователю! Все вашия шпионин ли гоните?

— С ваша помощ непременно ще го спипаме.

— А, вече не! Заклел съм се да не влизам в контакт с вас до края на дните си…

От големия, настръхнал от антени фургон се показа дежурният телефонист и закрещя, надвиквайки равномерния шум:

— Полковник Осинцев тук ли е?

— Тук! Тук! — отзова се той. — Кой ме търси? От къщи ли?

— Началството!

— Само то ми липсваше — изръмжа Осинцев.

Но като военен човек, научен да се подчинява, бързо влезе в апаратната, която се помещаваше във фургона на мощния камион „Урал“.

Реших да го почакам. Съвсем възможно беше разговорът му да е за помощта, която трябва да окаже на нас с Меркулов.

След пет минути Осинцев се показа в рамката на вратата, скочи леко от горното стъпало на земята и се приближи към мен, колкото и да е странно — усмихвайки се.

— Пушите ли?

— Понякога — отвърнах предпазливо, защото не знаех какъв е бил разговорът.

Ако началникът пак е наругал полковника, нищо не пречеше на Осинцев да си го изкара веднага на мен.

— Тогава дайте да запалим! — предложи той. — И вие ще ми разкажете как да си обясня тая чудесна метаморфоза!

— Каква? — вежливо попитах, макар вече да се досещах за какво става дума.

— Преди два дни нашият шеф не можеше и да чуе вашата фамилия, без да го хване истерията. А сега ми казва, че ви е изпратил група „ангели“ на помощ, и на всичко отгоре ме моли да ви окажа съдействие. Никога преди нашият старец не си е променял мнението за хората така бързо!

— Честно казано, не знам какво да ви отговоря. Преговорите с вашия генерал води Меркулов. Ако искате, ще идем да го питаме.

— Той тук ли е? — учуди се полковникът. — Защо?

— Помага ми. А и има една лична работа…

Разказах накратко на Осинцев за вербувания от контраразузнаването млад лейтенант и колко малко ни помогна контраразузнавачът Макаревич.

— Лъже! — заключи Осинцев. — Тези момчета знаят доста повече, отколкото признават — отдавна пълзят тук. И, разбира се, те здраво са изпързаляли офицерчетата. Разказаха ми свои хора, на които вярвам. Станало на 26 ноември, на втория ден след оная идиотска атака, когато опозиционерите настъпиш срещу Грозни. Размазали ги всички, грамотно и по правилата. И на двадесет и седми през нощта в моргата на Моздок почукали чеченците. Пазачът излязъл при тях. Чеченците изхвърлили три трупа от колата и заминали. Погледнали после в моргата — славяни във военнополева форма. Според идеята тях не трябвало да ги има тук. Нали това си е вътрешна работа на чеченската опозиция — да се бие с Дудаев. Телата се търкаляли няколко дни в моргата, без никой да ги потърси. А после надушили за тях контраразузнавачите, дошли и, изглежда, разбрали, че това са вербуваните от тях за щурма на Грозни. И знаете ли какво направили? Погребали ги тихомълком там, недалеч от моргата, без да обозначат даже мястото.

Мълчах потиснато. Гнусната истина за войната, която даже още не беше започнала както трябва, лепнеше по мен като чужда кръв.

— Сергей Борисович — успях да изтръгна накрая от себе си, — засега не разказвайте това на Костя… Константин Дмитриевич Меркулов имам предвид.

— Няма да му кажа, естествено. При това са били само трима. Всички завербувани са били много повече. Така че има надежда!

— Тя умира последна — съгласих се, после попитах от вежливост. — А как вървят вашите работи?

— Калпаво засега! Като извадим Плъха и Скворцов, някъде тук се мотаят още четирима. Ако, разбира се, не са убити.

— Не мисля, че е толкова просто да ги убият — предположих, с желанието да доставя удоволствие на полковника.

Май се получи.

— И още как! Вие не ги гледайте, че са крехки на вид. Ще ви очистят с голи ръце, при това по желание на клиента — може бързо, а може и бавно. Но това не е основното им качество — осъзна се изведнъж Осинцев и аз разбрах защо, когато той завърши: — Ето защо успяхте тогава да се справите с Плъха. Главното за тях е да се промъкнат в набелязаното място, да задигнат, да отвлекат, да взривят и изпозастрелят всичко — и да пропаднат сякаш вдън земята!

Двамата бойци вървяха на две крачки след нас. Не им беше трудно да чуят последните думи на полковника, още повече че той говореше достатъчно високо и импулсивно.

— Командире — каза единият глухо изпод маската, — значи този е ступал Плъха?

Усетих как по гърба ми тръгнаха мравки.

Осинцев спря.

— Да. И какво предлагаш?

Те се приближиха съвсем и сега бях обкръжен от три страни, което при схватка с такива специалисти беше равносилно на троен обръч нападатели.

— Както и да е било тогава, но сега можете да кажете истината. Той наистина ли искаше да ви убие?

— Струва ми се, да. В най-добрия случай — сериозно да ме осакати.

— Как мислите — защо?

— Ако отхвърлим варианта, че някой го е пратил ли?

— Да.

— Той не ми беше личен враг. Никога не съм имал подследствен или потърпевш с такава фамилия. Може би не е искал никой, освен посветените, да знае за „Ангелите от ада“.

— В такъв случай, освен вас трябва да бъде избит маса народ! — възрази Осинцев. — Този вариант не става.

— Нямам други…