Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (7)

5

Това, разбира се, беше грандиозно извънредно произшествие, за което — за щастие — още никой не знаеше, освен нас двамата. Засега нямах представа как мога да помогна на Слава да се измъкне от тази история. Ако военното разузнаване вдигне шум заради чантата, беше напълно възможно да падне и моята глава. Но в този момент преживявах повече заради Грязнов, макар че именно аз го нахендрих така, макар и не без негово участие. Всъщност, най-точно казано, и двамата ни прекара майор Загоруйко от Кунцевското районно управление, старият презастраховчик. Като че е знаел! Бях почти сто процента уверен, че това са номера на началника на Московската криминална милиция Савченко. Той е най-големият враг на Слава Грязнов в родното му учреждение. Някога Слава го беше уличил в страхливост, довела до смъртта на двама оперативни служители. Замаскираната страхливост не е длъжностно престъпление, затова Савченко успя да се измъкне. Избяга от оперативната работа, лиза задници и доносничи, докато се навря сред шефовете и сега мразеше и в червата Грязнов, който открито наричаше нещата с истинските им имена. Той по всякакъв начин пречеше на служебната кариера на Грязнов. Би го смачкал с удоволствие, но се страхуваше от мен и Меркулов, а и от Александра Ивановна Романова. Тя и преди цепеше направо светата истина, подправяйки я с ругатни, а сега пък съвсем. Романова е желан гост на всички тържества в Московската криминална милиция, затова Витя Савченко едва изчаква да свърши официалната част и бяга веднага вкъщи, защото след нея Шура Романова ще му вгорчи живота.

Подозирах, че именно Савченко е успял по някакъв начин да отвори касата на Грязнов и да порови из нея. Ако бях съвсем сигурен, можеше и да го притиснем тоя плъх. Но ако не е той?

Здравите, зачервени длани на Слава потреперваха, когато отваряше секрета на тъмнозелената желязна каса.

Аз стърчах зад широките му плещи, опитвайки се да надзърна вътре едновременно с него, но не ми се удаваше.

Слава отвори касата, напъха се в дупката почти до рамене и замря.

Дръпнах го нетърпеливо за широкия твърд ревер на палтото:

— Е, какво има там?

Грязнов изпусна дълга, мощна въздишка, от която зашушнаха листовете в касата, и глухо каза:

— Саша, ако не те затруднява, обади се на психиатрията да изпратят една добра бригада като за най-буйните луди!

Реших, че се прави на клоун, за да скрие отчаянието си, цапнах го с юмрук по гърба и креснах:

— Разкарай се!

Той се отстрани послушно и пред очите ми се появи живописният бардак, който представляваше сейфът на Слава. Сред папки, пакети и неизбежната бутилка водка лежеше злополучната чанта.

Взех я, огледах ключалките — цели и затворени. Притиснах чантата към гърдите си и безсилно се отпуснах на стола.

— Знам, сега си мислиш, че съм имал пристъп на делириум тременс — безнадеждно произнесе Слава.

— Знам, че трябва да отидеш при дежурния и да разбереш имало ли е външен човек в сградата през последните час, час и половина.

— Правилно!

Грязнов скочи от мястото си и се запъти към вратата.

— Заключи си касата!

— Извинявай — виновно каза Слава, върна се, заключи и излезе.

А аз въртях из ръцете си чантата, убеждавайки се, че е цяла и невредима. Даже я помирисах, с очакването да усетя характерната миризма на естествена кожа. Имаше го, разбира се, но надуших и още нещо. От вътрешността на чантата лъхаше съвсем неуместният сладникав мирис на сажди. Миризмата, както и микроскопичният прах, който влезе в носа ми, докато душех, предизвика гръмкото ми, трикратно кихане.

Не, каквото и да имаше там, трябваше незабавно да го разкараме от ръцете си, докато не се е случило още нещо.

Слава се върна.

— Външни лица, освен извиканите с призовки, не е имало. А мен ме е търсил някакъв чиновник от Министерството на вътрешните работи.

— Кой е бил?

— Дявол го знае? Дошъл, показал удостоверението си, попитал дали съм тук. Дежурният не знаел, казал, идете да видите. Оня влязъл и след десетина минути се върнал, казал, че ме няма…

— Е, и?

— Пристигнал като че ли с чанта или дипломатическо куфарче. Знаеш, дежурният не обръща внимание на колегите.

— Слава, иди и му покажи чантата.

Грязнов ме изгледа, взе мълчаливо тайнствената вещ и излезе.

Върна се след три минути:

— Казва, че много прилича.

— Виждаш ли? Има информация за размисъл.

— Я се разкарай! Само ми е до размисъл. Главата ми се е замаяла!

— В такъв случай предаваме чантата по назначение и повече не си блъскаме мозъците.

— Лесно ти е на теб! А аз сега какво да правя? Щом в касата ми може да бърка всеки, който си иска, нямам право да съхранявам там документи.

— Добре ли видя дали нещо не ти е изчезнало?

— Всичко си е на мястото.

— Чудесно. Уверен съм сто процента, че разхерметизирането на сейфа ти е станало заради чантата на Скворцов.

— Да, ама от това не ми олеква. Направо ме засърбяват някои места само като си помисля, че има човекоподобни същества, които отварят касата ми като бутилка бира!

— Имам една идея — казвам. — Да помолим Мойсеев да огледа сейфа ти.

— Хайде! — зарадва се Грязнов. — Иначе трудно ще се справя с усещането, че съм идиот.

Позвъних по телефона на Семьон Семьонович. Оказа се вкъщи и не беше зает. Каза, че ще дойде след двадесет минути. За времето, което му трябваше да се приготви и да дойде, ние със Слава получихме най-последните данни от криминологичната лаборатория и оперативната група. Кръвта, намерена върху асфалта край шепичката изстреляни гилзи, беше от А-група, докато покойният господин Керуд е имал нулева група. Това даваше основание да се предполага, че кръвта е била на един от нападателите. Днес на паркинга на мотел „Можайски“ била открита кола „ВАЗ 2109“, вишнева на цвят с повреден от куршуми преден ляв фар. На дясната задна седалка са открити следи от кръв, А-група. Колата била собственост на гражданина Погосян. Обявена е за издирване като открадната предишния ден.

Момчетата от криминалната са умници, няма защо да им подсказваш. Ще разглобят колата до последното винтче, за да намерят нещо съществено. Нашата работа сега е да чакаме.

Още не бях успял да намеря секретните телефони, за да позвъня в Главното разузнавателно управление. В такива заведения с външните хора винаги разговаря дежурният. Някакъв прапорщик със сини пагони — той си няма и представа, че в тази сериозна фирма полковниците може да умират от инфаркт. Дежурният дълго ме разпитва, не бъркам ли нещо. После, без да затваря слушалката, се консултира с някой много сериозен, след което с официален глас ми благодари за внимателното отношение към държавното имущество и уточнява къде доблестните господа могат да си приберат така непрофесионално загубените документи. Договаряме се, че в три следобед ще чакам представителите на ГРУ в кабинета си.