Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (4)

2.

Честно казано, през последните години все по-малко може да се разчита на помощта на очевидци, да не говорим за свидетели. Наплашените хора предпочитат да заемат позицията на трите класически китайски маймуни: не виждам, не чувам, не говоря. В случая, който ни се падна със Слава — в два часа през нощта — не можеше да се разчита на изобилие от очевидци. Като се има предвид, че стрелбата на шосето е станала между двадесет и двадесет и един часа, имахме пика на онова спокойно време, когато повечето хора вечерят и гледат по телевизията как работят терористите в другите страни. И дори да са чули стрелба навън, едва ли биха изтичали на улицата, за да любопитстват какво става. Москва свикна с престрелките.

По тази причина имахме показанията на трима души. Съобщението на пенсионера, в чиято кухня влетял заблуденият куршум, не беше особено ценно. Старецът даже не чул изстрелите, поради което, след като оплака счупените си чайник и две чашки, анатемоса органите на реда от министъра на правосъдието до редовия квартален, задето заслужилите хора нямат мира от бандитите.

Валентина Сергеевна Веселова, също пенсионерка, само че не заслужила, бивша пияница, сега тиха алкохоличка, се връщала от павилиона, където изпила бутилка бира, тъкмо когато започнали да стрелят на пътя. Тя не ни каза нищо ново, което да не знаехме от огледа.

Затова пък третият очевидец се оказа находка. Василий Макарович Фьодоров, човек на предпенсионна възраст, беше от тази категория любознателни и начетени бачкатори, които наричаха някога работници-интелигенти. Той съобщи, че не чете вестници, телевизия не гледа, слуша само радио „Свобода“. Вечерял рано, към седем часа, после дълго се разхождал с кучето си. Тази вечер също не изменил на навиците си, а освен това дълго дресирал кучето си тъкмо на площадката край шосето. Отначало откъм центъра дошла една лада и спряла насред пътя. От нея излезли двама, единият останал до колата, вторият трамбовал покрай шосето, като че ли очаквал някого. Те паркирали колата почти напреко, затова всички, които минавали край тях, били принудени да намалят скоростта, за да заобиколят препятствието. Някои протестирали, но не активно. Около четиридесет минути след като ладата препречила шосето, на пътя се появила вносна кола със стоманен или сребрист цвят. Също като другите коли преди това тя намалила, но независимо от молбите на пътника от ладата, не спряла. След което въпросният пътник извикал нещо на своя другар и оня изстрелял по отдалечаващата се кола един автоматен откос. Посипали се стъкла, сребристата кола спряла и от нея също се разнесла в отговор автоматична стрелба. След това нападателите скочили в своето возило и избягали. След няколко минути тръгнала и другата кола, но преди това от нея слезли две момичета — според думите на Василий Макарович — доста изплашени и ядосани. Те били млади, красиви и богато облечени, но на свидетеля му се сторило, че и двете са леки жени, макар може би и от по-висока категория. Момичетата попитали Фьодоров къде може по-бързо да хванат такси и си заминали.

Фьодоров не можеше да си припомни никакви особени белези, само описа, доколкото можа, облеклото на момичетата и се сети, че едната наричала другата Катя.

Известно време само седяхме и мълчахме, после Слава дълбокомислено произнесе:

— Най-после и на Грязнов да му излезе късметът. Досега все с курвите от района на Трите гари си имах работа, а сега май ще трябва да издирвам интересни дами.

— Покрай това гледай да ми намериш и Юрий Андриевски!

Слава тежко се надигна от стола, отиде до касата си и измъкна от металическия й търбух начената бутилка водка и чиния със свежо миришещи кисели краставички. Той беше наследил тази добра, макар и противоуставна традиция от своята бивша началничка Александра Ивановна Романова, която оглавяваше навремето втори отдел на Московската криминална милиция.

Тя и експертът криминолог Семьон Семьонович Мойсеев бяха дълги години верни приятели и помощници на двама ни с Меркулов. Сега влизаха в графата „пенсионери, събирачи на гъби“ и не можеха да ни помогнат с нищо, освен със съвет. Но понякога, дявол да го вземе, и съвет чакаш като манна небесна. Изпих послушно стоте грама, които ми поднесе Слава, погризах една кисела краставичка и като въздъхнах, казах:

— Жалко, че вече е късно, иначе като нищо щяхме да забием към Семьонич!…

— Мдаа — съгласи се Слава, но добави: — Само че сега по-добре предварително да го предупреждаваме, че ще дойдем.

— Защо?

— Нали знаеш как докато беше на работа, си уреди тихомълком вкъщи една нелоша лаборатория. И сега приема от време на време поръчки за експертизи, така да се каже, от физически и юридически лица срещу умерено заплащане.

— Притеснява ли се, какво?

— Ами не, просто клиентите му са най-различни…

— В какъв смисъл?

— Разбираш ли, много от тях ги устройва, че той сега живее сам и е нещо като обиден на своите шефове, задето го изритаха в пенсия. А ако започнат да се мотаят пред очите на „клиентите“ разни пияни ченгета и прокурори? Семьон може да си изтърве бизнеса.

— Ясно.

Грязнов мълчаливо наля по още една доза от зверски силното питие. Гаврътнахме и нея.

— Е — казах, — да си ходим, Слава! Нали утрото е по-мъдро от вечерта?

— Ти можеш да си вървиш, разбира се.

— А ти за какво ще киснеш тук? Посред нощ никой няма да ти открие Андриевски, ако не е имал работа с нашето ведомство.

— Както кажете, гражданино началник — ухили се Слава.

— Хайде да си съгласуваме по-нататъшните действия. Първо започваме да проучваме този Андриевски — кой, какъв, откъде и всичко в тоя дух. Между другото, трябва да разберем от посолството дали Керуд е имал кола. Ако каручката е на Андриевски, по-лесно ще го намерим. Мацето Катя ще е по-трудно за намиране, но и тя не е игла в купа сено. Как мислиш, струва ли си да дадем обява по радиото и телевизията: молим да се обадят хората, които двама неизвестни са се опитали да спрат на Минското шосе край Кунцево на втори декември в толкова и толкова часа.

— Е, поне няма да навреди — съгласявам се, после добавям:

— Обаче лошо ни се пише, ако това не е случайност, не са сбъркали обекта, а си е поръчково убийство и, не дай Боже, политическо!

Грязнов се опитва да възрази, но аз не му давам да отвори уста:

— Знам какво мислиш — твърде дърварска работа за ликвидирането на фигура от такъв мащаб. Съгласен съм. Но нещо ме гложди, Слава, предчувствие вероятно. След като Керуд е служител от Държавния департамент, защо не е в кола на посолството, защо е бил без охрана? Керуд… Фамилията като че ми е позната.

— Имаше такъв писател, май канадски. Пишеше за животните и индианците. Да вървим в дежурната? Ще ти намерим превоз, а аз ще погледна какви откраднати коли се издирват, пък и кой знае — може тези терористи да са оставили още някъде следи.

Ако в нашите кабинети след полунощ най-често е пусто и тихо, в дежурната на градското управление животът кипи без прекъсване. Влизаха и излизаха зачервени от водката или от вятъра милиционери, домъкваха нарушители на обществения ред, набутваха ги в килиите на предварителния арест, на някои съставяха протоколи. Изобилието от мутри и типове, които бяха пребили, преджобили, ограбили или убили от глупост своите ближни, можеше да предизвика лек шок и депресия у някой нов, непривикнал човек. А ние със Слава им бяхме свикнали или може би с годините остротата на възприятията ни се бе притъпила. Само понякога, в редките минути на сладко безделие, ти идва наум, че народът сякаш е заразен от епидемия на самоизтребване.

Докато Слава разговаряше със съответния дежурен и изучаваше градската сводка за последното денонощие, аз седях до дежурния следовател от прокуратурата, моя по-млад колега Олег Величко. Младо момче, но умник и работяга, а най-важното — пъргав. Заформяше се трудно следствие, затова ми трябваше добър помощник.

— Знаеш ли, че тази вечер са застреляли американец?

— Да, Александър Борисович — кимна той. — Само че не можах да отида на местопрестъплението, защото групата тъкмо излизаше за друго извънредно произшествие: взривена беше колата на директора на банка „Рондо“.

— Има ли жертви?

— Няма, макар че мерцедесът е на парчета.

— Върви им днес на мирните граждани — зарадвах се съвсем искрено. — Слушай, Олег, скоро ще ми натресат американеца. Ще дойдеш ли в моята бригада?

— Разбира се — зарадва се младежът, макар очите му да се затваряха за сън. — Какво трябва да правя, Александър Борисович?

— Засега нищо. Изкарай си дежурството, наспи се, после така ще те натоваря, че ще се скъсаш да пъшкаш.

Слава се върна, гледаше загадъчно. Правя му кефа, не чакам да заговори първи и питам:

— Изрови ли нещо?

— Дребна работа. Сребристи коли „Волво“ в последните 24 часа никой не е задигал. А и по-предишните дати погледнах — също нищо. А виж червена, по-точно вишнева лада има. Днес на обед е открадната от двора на блок номер четири на „Бережковска крайбрежна“. Гражданинът Едуард Самвелович Погосян, служител в склад за плодове и зеленчуци, си дошъл за обяд. След като се наобядвал, ладата вече и нямало на двора.

— Басирам се на две бири, че скоро иде открият количката някъде в предградията.

— Отказвам баса — отвърна Слава. — Предлагам да пийнем на паритетна основа за това, че ще я намерим неопожарена.

Докато се канехме с плахото участие на Олег да пийнем за това да ни се падне цяла колата на престъпниците, в стаята надникна заместник-дежурният на смяната майор Парамонов:

— Олег? Готви се за излизане!

— Какво е станало, Сергей? — попита го Грязнов.

— Заместник-началникът на кунцевското районно е изпратил някакъв панически телекс. Граждани сигнализирали, че във вътрешния двор на някакъв блок по улица „Ярцевска“ лежи неподвижно човек в униформа. Милиционерският патрул отишъл да види. Гледат — не е техен. Военен бил. Мъртъв, макар и още топъл, не са открити външни белези за насилствена смърт…

— И какво толкова? — попита Грязнов. — Това си е точно техен случай. Починал ненадейно човекът…

— Така е — съгласи се Парамонов. — Обаче знаеш ли откъде е полковникът?

— От секретариата на министъра на отбраната?

— Не, още по-високо! От ГРУ!

— Откъде? — попита вече облеченият за излизане следовател Величко.

— От Главното разузнавателно управление при Генералния щаб, ако не знаеш. А покрай трупа се търкаляла чанта с документи.

— Къде е тая „Ярцевска“? — попитах, без сам да знам защо.

— В Кунцево — отвърна Грязнов и ме изгледа учудено. — Нали телексът е от Кунцево.

— Господин майор — обърнах се към Парамонов, — ако се намери местенце във вашата кола, вземете и нас, моля ви!

В нашата милиция офицерите обикновено се обръщат един към друг както преди — с „другарю“. Затова Парамонов малко изтъпява от моите думи и кимва: отивайте значи, няма проблеми.

В микробуса обаче беше тесничко — девет души плюс кучето. Слава Грязнов полугласно ме попита:

— Какво си намислил? Защо се навираме тук?

— Старче, на млади години бях атеист, а сега започнах да вярвам в предчувствия. Доколкото си спомням, досега у нас висшите офицери от разузнаването не се търкаляха по дворовете, още повече с документи в чантата. Това първо. А второ: това, което ме измъчва, е, че пак отиваме в Кунцево.

— Напипваш ли някаква връзка?

— Едва ли. Страхувам се, че покойникът, както и Щирлиц, не е имал порочни връзки…

Слава Грязнов е най-добрият ми приятел, след Костя Меркулов, разбира се, но даже на него не исках да кажа истинската причина за моето любопитство. Може би защото този внезапен импулс можеше да се сметне за пристъп на старческа сантименталност. Макар аз още да нямам и четиридесет, понякога ми се струва, че зад фасадата на някога добре тренираното ми тяло се крие стара и уморена душа.