Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (11)

9

Колата, в която седяхме с Грязнов и Юрий Андриевски, без да броим шофьора, пътуваше по „Строминка“. Грязнов беше взел малък японски касетофон, за да запише показанията на Катерина. По принцип ченгетата от криминалната бяха снабдени с родна техника и нашите диктофони бяха по-големи и по-малко надеждни. Но високият, симпатичен, че и мустакат Вячеслав Грязнов обичаше да се изфука, та както обясняваше той самият — формата да съответства на съдържанието.

Юра Андриевски реши вероятно, че сега е моментът да ни напомни, че в службата за външно разузнаване работят хора с чисти ръце и стерилизирана съвест. Той дълго и досадно ни заобяснява колко морални и нравствени мъки е изживял, когато заради изпълнението на дълга си е бил принуден да се отнася вежливо с хора, с които в нормални условия не би разговарял, дори за да ги наругае. Изглежда, подтекстът беше, че и с Катерина се е забъркал само за да не изпуска нито една стъпка на пройдохата Керуд.

Общо взето, не ни пукаше дали Андриевски е верен на жена си или не. Струваше ми се, че и той го разбира. Изглежда, постоянната потребност да се самоанализираш и да анализираш другите се беше формирала у него по време на работата му в службата.

— … Само изплашиха момичетата тия типове! Когато се обадих по телефона на Катя, стори ми се, че е малко пийнала. Може би така си лекува стреса — споделяше съмненията си Андриевски. — За вас навярно ще е по-добре тя да е пийнала, Александър Борисович. Пияните хора са по-бъбриви, нали?

— Невинаги. Хората и особено жените дори в пияно състояние не издрънкват някои важни неща за себе си. Но това е по-скоро по вашата част, Юрий Владимирович.

— Обиждате ме. Аз съм теоретик.

— Защо решихте, че ви обиждам? Просто имате специфична работа. Да не би само в КГБ да употребяват психотропни средства? Военните, политическите и икономическите интереси на държавата стоят по-високо от правата на човека, нали така?

— Нещо ме пързаляте.

— В никакъв случай. Струва ми се, че просто казах една аксиома. Друг въпрос е, ако вътрешното ми убеждение, че това е неправилно, е прибавило в тона ми не точно онова, което бихте искали да чуете.

— Ловко се измъкнахте, Александър Борисович, но предубедеността ви към разузнаването се усеща. Изглежда, към вашите собствени впечатления от предишните години са се прибавили и впечатленията от книгите на Игор Кулагин. Лесно му е да разобличава сега, когато мераклиите за разобличители се редят на опашка, за да дрънкат.

— Осъждате ли го?

— Естествено! Преценете сам — къде е бил той, когато е ставало това, за което пише? Или е участвал във всичко, или в най-добрия случай мълчаливо е присъствал. Красива ли е тая позиция? И второ, вие с вашия другар от криминалната как бихте се отнесли към колега, който изведнъж започне да дрънка на всеки ъгъл за секретните аспекти на вашата работа: за системата на агентурната мрежа, методиката на разпита и прочие подробности от кухнята, които не са предназначени за чужди очи?

— Тук съм съгласен с вас — мрачно кимна на Андриевски Слава.

— Виждате ли! — с победоносен вид се обърна към мен Андриевски.

— Виждам — отвърнах. — И с много неща съм съгласен. А споря просто така, такъв ми е характерът.

Карахме бавно по улицата, която ни трябваше. Андриевски се вглеждаше в стените на блоковете, които преминаваха край нас, търсеше нужния ни номер.

— Май че е тук.

Слязохме и тримата от колата, влязохме в тъмно голо дворче. Обаче не можахме да попаднем от раз в апартамента, който търсехме. В дълбочината на двора се губеха още няколко пететажни блокчета, отбелязани, изглежда, само на картите на пощенските раздавачи (ако имат такива) с буквите А, Б и В.

И ето най-после сме на четвъртия етаж пред вратата с номер четиринадесет. Слава Грязнов натиска копчето на звънеца. Зад тънката врата се чува напевен звън.

На вратата няма шпионка, обаче никой не пита посетителите кои са и какво търсят, никой не отваря вратата, без да погледне, както постъпват безразсъдните хора, а проститутките сигурно може да бъдат причислени към хората на риска.

— Казахте, че тя живее в стая под наем, така ли? — попита Слава.

Андриевски малко се позабави, докато си спомняше.

— Май така беше. Каза си адреса и добави: наела съм тук една стая.

— Тогава не се връзва.

— Защо? — попитах аз.

— Саша, разположението на апартаментите в този блок е такова: отляво на площадката са тристайните апартаменти, до тях — едностайните, после — двустайните. Четиринадесети апартамент е едностаен. Тук може да държиш под наем само кухнята, килерчето или балкона, ако има такъв.

— Дали не ви е излъгала? — питам аз.

— Би могла, защо не. Да не съм Ален Делон!

— Ще станем за смях край тая врата, ако ни е изпързаляла — измърмори Слава.

Андриевски потропа с юмрук по вратата и извика:

— Катя? Отвори, аз съм, Юра…

Чух или поне така ми се стори някакво шумулкане зад околните врати — съседите се прилепиха към шпионките и ключалките, пак нещо става в техния овехтял, миришещ на пикня и манджи вход.

— Идиотска ситуация! — въздъхна Андриевски.

— Засега още не — отзова се Слава. — Виж, когато избием бравата, а зад вратата се окаже някой бабишкер с плетка в ръце — тогава вече ще изглеждаме като пълни идиоти! Я млъкнете за минутка!

Слава долепи ухо до вратата и се заслуша.

— Който и да живее тук, сега е зает с водни процедури, чува се как шуми водата в банята.

— Защо не отваря тогава? — недоумяваше Андриевски. — Нали звъним, че и тропаме като…

— Не повтаряйте за идиотите! — прекъсна го бързо Грязнов.

— Може човекът да не се къпе сам.

— И какво ще правим сега? — мрачно попитах аз.

— Е, вие, Александър Борисович, се вписвате явно нелепо в тая ситуация. Солиден човек, почти правителствен служител, може да се каже, а висите с чанта в ръка пред вратата на проститутка от аерогарата! — бъзикаше се, за да не псува Грязнов. — Ако имаше тук репортери от „Таймс“, щеше да стане сензация за чудо и приказ!

Отговарям му с добродушно мърморене:

— Моли се на Бога, това да е нейната врата! Скандалът също е реклама. А виж, ако не намерим никого и нищо, то ще си продаваме шинелите на пазара, за да изкараме някоя стотачка за хляб.

— Весели момчета сте! — възхитено произнесе Андриевски.

— От отчаяние — поясних аз.

— Разбирам — притихна той.

Навярно се чувстваше неудобно, задето, макар и неволно ни беше подвел.

Но защо Грязнов, нашият супердетектив, не бързаше да си тръгне от апартамент №14? Вроденият му следователски талант плюс опитът бяха изработили у него някаква своеобразна детективска интуиция.

— Е, Саша, ще я избием ли на моя отговорност? — попита той шепнешком.

Отговарям също така тихо:

— Давай, но на моя. Моята е малко по-голяма.

— Разбрах.

— Юрий Владимирович — казвам на нашия спътник, — сега ние ще нарушим закона и ще проникнем в този апартамент без заповед за обиск и без разрешението на стопаните. Може би не ви се иска да присъствате?

В очите на Андриевски се мярна, както ми се стори, радостно удивление.

— Иска ми се да ви послушам, Александър Борисович — прошепна той. — Но после ще ми е трудно да уважавам себе си във ваше присъствие.

Не може да не му се признае — казано беше добре.

През това време Слава, който не признава нито куфарчетата, нито чантите и чантичките, порови из дълбоките джобове на коженото си палто и измъкна оттам комплект шперцове. Той беше отнел този инструмент от известния квартирен крадец Вася Листратов, като му даде честна дума, че ще му върне скъпата вещ, след като Вася си излежи присъдата. Но присъдата изтече, а Листратов нещо не се появяваше по нашите места. Може да е загинал някъде. В затвора човешкият живот е евтин.

Грязнов разучаваше секрета. Отстрани изглеждаше доста комично — като че ли високият, солиден мъж в хубаво палто се занимава със срамна работа: надзърта през ключалката. Но на тези от съседите, които търпеливо пристъпваха от крак на крак пред шпионките, не им се удаде дълго да се наслаждават на необичайната картина. Секретът беше прост, без никакви допълнителни верижки или резета. Дали стопаните не се страхуват, или просто няма какво да се краде у тях?

В коридора, освен вградения, изподран гардероб, стенното огледало и табуретката нямаше нищо. Да, ще падне голям смях, ако тук наистина доизживява последните си дни някоя бедна пенсионерка. Обаче едва ли — в апартамента не се усеща онзи неприятен, сладникав мирис, който съпровожда самотната старост. От стаята миришеше на прилична козметика, цигари и като че ли алкохол.

Така и се оказа. Стаята беше мебелирана с диван, две кресла, телевизор на тънко, щъркелово краче, масичка, на която в живописен безпорядък се разполагаха празна бутилка от шампанско, почти опустошена бутилка водка „Кремльовска“, мелхиорова чашчица, кристална чаша и чиния с изгубили формата и златистия си блясък шпроти. Освен оръдието за гавра с изтерзаните рибешки тела — вилицата — натюрмортът завършваше с пълен пепелник фасове, полупразен пакет „Кемъл“ и запалка.

Всичко свидетелстваше за това, че домакинът или домакинята, изглежда, са се забавлявали сами, след което са отишли на водни процедури.

Вървейки зад Грязнов, двамата с Андриевски надзърнахме в кухнята. Тук, както и в коридора, мебелите бяха оскъдни, затова пък в ъгъла уютно бръмчеше голям бял, съвсем нов хладилник. Слава не пропусна да погледне и в двете му камери. Във фризера в пластмасови чинийки, завити в целофан, имаше ягоди. А в голямото отделение — ярки консерви, бурканчета, бутилки и шишенца. Съдейки по всичко, тук, макар и отскоро живее заможен човек, необременен от семейство, най-вероятно — млада жена. Както се казва в една игра — вече е по-топло.

Водата в банята течеше без особен шум, даже ми се видя странно, че Слава се изхитри да чуе ромоненето й, при това от стълбищната площадка. Но онази, която е била в банята, явно се беше опитала да превърне това банално помещение в сауна. Светлосивата врата отвън почти се беше запотила, през цепнатината се промъкваха облачета миришеща на прегрято желязо пара.

— Какво прави тя там, стерилизира ли се? — попита по-изучилият се в домакинството след брака си следовател Турецки.

Казах това, да си призная, без да помисля, просто защото започнаха да ме потискат лоши предчувствия.

Юра Андриевски тръгна към вратата на банята, възкликвайки:

— Катя, не чуваш ли?!…

Но Грязнов изведнъж го отблъсна и дръпна дръжката. Резето се изтръгна със слаб трясък от скобите и ние отстъпихме — от банята се изтръгна гъст облак пара.

Вътре капеше отвсякъде — от стените, от тръбата, която обикаляше по периметъра половината стена, даже от тавана — толкова много пара вече бе успяла да се кондензира във водни капки.

Но ние не обърнахме внимание на повредите, причинени на банята, взирахме се в самата вана. В нея лежеше почти невидима от парата млада гола жена. И ако се съди по всичко — мъртва.

Като ругаеше и се пазеше с шапката си от непрекъснато падащите капки, Слава с един скок се добра до крановете и ги затвори. След това се позабави малко, но отвъртя крана със студената вода.

— Така по-бързо ще излезе парата — обясни той, макар че това ми беше ясно.

— Мъртва ли е? — попита пребледнелият Андриевски.

Слава отиде до коридора, където се съблече, и отговори чак като се върна:

— Боя се, че да. — После професионалният цинизъм го дръпна за езика: — За първи път виждам такъв изродски начин за самоубийство — да се свариш във ваната си! — Но щом видя шашнатото, разстроено лице на Андриевски, добави: — Моля за извинение. Шегата не беше уместна.

— Не, моля ви се, разбирам ви… Но как така?

Реших, че гледката и следващите оперативни мероприятия и процедури са твърде силно преживяване за шпионина теоретик, и му казах:

— Юрий Владимирович, страхувам се, че вашето присъствие вече не е необходимо. След няколко минути ще пристигне дежурната група, така че няма да ни е до вас. Съгласен ли сте?

— Да, навярно…

— Затова ви моля, слезте долу и кажете на шофьора да извика дежурната група на този адрес. Кажете му също, че аз го моля да ви закара където искате.

— Добре. Всичко най-хубаво… ох, какво приказвам! Извинете!

Той се облече, като отначало не можеше да уцели ръкавите си, после изскочи от апартамента.

Слава подметна, докато палеше цигарата си:

— Кекав ми се вижда юнакът за външното разузнаване!

— И то вече не е същото.

— Да те вземат мътните… — беззлобно изруга Слава. — Не можеш ли мълчаливо да одобриш изводите и самостоятелните разсъждения на другаря си?

— Не се сърди! — казвам му. — Знаеш, че началническото кресло има удивителната способност да променя психиката на човека, докато си контактува само със задните му части.

— Егати! — оцени Слава с една дума способностите ми в схоластиката и не без гавра добави: — А сега, почтени господине, да се върнем към нашите ежедневни фъшкии!

Разбирах го, а и всеки, който е виждал често работата на смъртта, би го разбрал. Нормалният човек не може да привикне към това, а лекият словесен цинизъм служи за своеобразна защита от нервен срив. Някои дори не могат да погледнат труп, а на нас ни се налага да работим с него.

Върнахме се в банята и се наведохме над трупа. Сега разбрах защо Вячеслав се изтърва за зверското самоубийство. Мъртвата жена в мътната гореща вода, цялата червено-жълта, безсрамно просната в агонията си, действително напомняше на сварена. По-точно щеше да прилича, ако беше й се смъкнала кожата. А тя беше просто напарена над всякакви граници.

— Удавила ли се е? — попитах аз.

— Най-вероятно. Или са я удавили.

— Не се забелязват следи от борба.

— Това още нищо не значи.

Над ваната вместо пара сега се надигаше някакъв смътно познат, неприятен мирис.

— Какво е това? — попитах аз, като изразително поклатих носа си.

— Повръщано.

— Може мацката да се е накъркала до драйфане от мъка или от страх, което е по-вероятно. После е влязла във ваната, а пък тук й е прилошало и — фатален край?

— Може — съгласи се Слава. — По-добре да е така. Ами ако тя е разпознала някого от нападателите? Нали са в едно котило — проститутки, бандити и прочие криминални типове. Изобщо, аутопсията ще покаже. Дай да подушим тук, докато следите още парят.

Грязнов изсумтя, щом осъзна двусмислеността на думите си — нали стояхме до горещата вана.

Вячеслав се зае с дрехите и обувките на починалата, а заедно с това търсеше всичко, което би могло да ни насочи към някаква следа. Той огледа внимателно всички фасове в пепелника: има ли следи от червило, какъв е привкусът на филтъра.

Аз изучавах от другата страна на затрупаното с боклуци бюро документите, които открих в една кутия от обувки на долния рафт на холската масичка.

Тук беше всичко, което ни трябваше, за да установим самоличността на домакинята. Например паспорт на името на Екатерина Николаевна Мешчерякова, жителка на Белгород, родена през 1970 година. От снимката ме гледаше миловидна, симпатична девойка с добри, весели очи. Тя не беше суперманекенка, но вероятно е завъртала главите на доста хора. Сега това, което беше останало от нея, изстиваше във ваната в очакване на съдебния лекар. А ето и диплома за средно образование. Бележките й бяха средна работа. Е, не всички могат да бъдат като София Ковалевска… Не, да се върнем на паспорта, да го поразлистим. Няма особени бележки, нито печат за встъпване в брак, и с деца не е успяла да се уреди. Адресна регистрация — записана е на Шаболовка, в общежитие, ако се съди по печата „Временно“.

Тогава защо е тук? На гости? Или на квартира? В такъв случай би трябвало да печели доста. Отбелязах си в бележника, че трябва да разбера преди всичко чий е този апартамент, къде е собственикът му и кога, на кого и за колко е дал под наем своето жилище.

На вратата настойчиво се позвъни.

Дойде оперативната група и в жилището веднага стана тясно и задушно. Аз взех кутията и се преместих на дивана. Не открих повече нищо, което да представлява сериозен интерес. Снимка на светлокос младеж със същия ясен поглед, който е имала някога и Катерина. Отделих я за всеки случай настрана. Разбира се, малко е вероятно някога влюбеният юноша, като е разбрал какъв живот води кралицата на мечтите му, да я е удавил във ваната. Ненапразно писателите на кримки не обичат такива банални мелодрами. Но опитът показва, че животът е изпълнен именно с такива страсти. Само дето финалите често са трагикомични, трудно е да се описват на висок стил.

Неравно откъснат от училищна тетрадка лист. На него Мешчерякова е започнала набързо да съчинява писмо до родителите си. И тук поредната баналност. Хвали се, че успешно се учи в техникума, печели добре на хубава работа и всичко й върви отлично. По някои въпроси е била педантка. По-конкретно, отгоре на писмото, преди „Здравейте“, беше изписана дата отпреди половин година.

Малко, изящно бележниче с монтирани в подвързията му химикал и ключалка. Стилна вещ, а и скъпа. И нея ще взема.

Хората от оперативната група работят малко нервно, макар и старателно. Опитват се да надникнат навсякъде и в същото време да не ме тревожат — мен, важната клечка от Прокуратурата на Русия. Поставям се на тяхно място и разбирам, че им е трудно да не ме забелязват. Прибирам всички бумаги и документи, които ме интересуват, намирам Грязнов, казвам му, че ще го чакам на „Петровка“, и излизам от апартамента. След мен изнасят покритото с чаршаф тяло. Опитвам се да пропусна напред санитарите, но по стръмното, тясно стълбище на „хрушчовския“ блок не е възможно нито да се разминеш, нито да се обърнеш. Така и слизаме: отпред аз, а след мен, както си му е редът — с краката напред, плаваше на твърдата си носилка Катя Мешчерякова.