Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (78)

5.

На монитора светеха в бяло върху синия фон последните три абзаца на докладната записка.

Известно време мълчахме, докато осмисляхме прочетеното със затормозени от спец терминологията мозъци.

— Какво мислиш за това, Саша? — попита ме Меркулов.

Свих рамене.

— Не знам какво да кажа. Ако Скворцов не беше разузнавач, а поне политически офицер, можеше да се предположи, че имаме работа със сюжет за бъдещ фантастичен филм на ужасите…

— Интересно ми е за кого е писал тази докладна или за кого е направил копие — разсъждаваше на глас Меркулов. — Повече прилича на копие, и то доста небрежно, защото не са сложени датите. Виктор, ще бъдете ли така добър да видите дали няма още нещо там?

Програмистът натрака нещо по клавишите. Текстът се премести нагоре, а на негово място излезе друг, набран в една колона и озаглавен просто и делнично, както и трябва да се нарича открадната военна тайна: „Списък на личния състав на спецподразделение АА“. По-нататък следваше „Група №1“:

Евгений Морозов, псевдоним Слона,

Сергей Александров, псевдоним Монаха,

Михаил Григориев, псевдоним Рижия…

И така всичките петдесетина и нещо бойци.

След това Виктор, без да чака подкана, сам започна да превърта файла. След списъка на „подземните ангели“ на екрана се появи сравнително кратко съобщение:

„Съгласно заповед №94436 от 25.10.1994 на началника на ГРУ петима бойци от група №1 на спецподразделение АА бяха командировани за изпълнение на специална задача в град Грозни, Република Чечня. Двадесет дни след заминаването на групата, никой от тях не се свърза с ръководството, задачата не е изпълнена. Псевдоним на старшия на групата — Белия“.

На дискетата нямаше повече нищо.

— Е, Саша, какво ще правим? — попита Меркулов, колкото да прекъсне проточилото се мълчание.

— Трябва да предадем това съкровище на ГРХ да си оправят сами бакиите.

— Това е най-простото решение…

— И най-доброто! Изморих се вече да разравям тия шпионски лайна.

— Май си забравил, че сега не само криминалните престъпници и нелегалните милионери са твоя грижа? — меко ми напомни Меркулов.

— Първо: милионерите вече излязоха на светло. И второ: нека контраразузнаването да ми поналови малко шпиони, пък тогава аз ще се заема с тях.

Меркулов не желаеше да продължаваме спора си пред Виктор, затова му каза:

— Отпечатай, моля те, всичко за тези „ангели“ и ми го дай, а дискетата върни на Александър Борисович, той ще бъде при мен.

— Ще бъде изпълнено.

Отидохме в кабинета на Костя. Той се настани на креслото си, покани и мен да седна. После ме погледна виновно, запали цигара и попита:

— Сигурно си изморен?

— Така ли изглеждам?

— Да. А аз исках да ти предложа една авантюра, която никак не ти прилича на положението, още по-малко на мен…

— Е, не съм се уморил точно от авантюри — започнах предпазливо, докато се опитвах да се сетя накъде бие.

Може би се досещах, но не исках да изпреварвам учителя и приятеля си.

— А от какво?

— Ами вече трета седмица работата ми е скучна, несвойствена и при това безрезултатна.

— Героят на един американски автор на кримки, частно ченге, казва долу-горе следното. За да разкрия престъплението, аз хвърлям в неговия изпипан, премислен механизъм гайка, тя попада между зъбните колела — и целият механизъм блокира.

— Кой ще бъде гайката? — почти ентусиазирано попитах аз.

— Ами дай да помислим. Струва ми се, че напоследък много на пръв поглед съвсем различни хора отиват по едно и също време на едно и също място, което не става за бизнес, нито пък за почивка.

— И кои са те?

— Хайде да ги изброим. Американският шпионин Кук заедно с руския разузнавач Андриевски плюс двете дами. Полковник Скворцов. Членът на Съвета за сигурност Корольов. Е, той, да речем, е ходил там по фирмените си дела. А виж, между шпионите на братските страни и Скворцов се усеща определена връзка. Ако си спомняш, за пръв път прочетохме името Кук в писмо, адресирано до Скворцов… надявам се не си забравил?

— Не, разбира се.

— Натрапва се следният извод: Кук и Андриевски са отивали при Скворцов. Той се е готвел за срещата, затова е отпратил любимата си при брат й. Дали да не попитаме Андриевски какво може да каже по този повод, да му дадем да прочете разшифровката на факса!

— А ако започне да се инати? Той е твърдо орехче.

— Уликите ни може и да са косвени, но са добри. Скворцов се е готвил да посрещне гостите си на осемнадесети ноември. Същата вечер са обстрелвали волвото, а лъскавото шведско чудо се е движело към Кунцево. Ако и това е случайно съвпадение…

— Андриевски ще твърди, че е случайност.

— Значи трябва да се иде в Грозни, там да се търси ключето.

— Да бе, там ще намериш нещо сега!

— Между другото знаеш ли последните новини за фирмата „Хантала“?

— Икономическите престъпления не са моя слабост.

— Нали ти казах, че са им блокирали сметките? И знаеш ли колко има в тези сметки? Общо не повече от милион и половина инфлационни рубли.

— Само толкова?

— Да. Успели са да прехвърлят останалото зад граница и една част в Чечня, по сметка на банка „Нохчи-Чо“.

— При Аслангиреев?

— Правилно. Покойният Бодил е служел при Аслангиреев до последния си ден. Вероятно той го е пратил в Москва да догони Кук. Или може би Андриевски? Юрий Владимирович явно знае нещо.

— Че знае, знае, само че с какво да го притиснем, миличкия, та да пропее?

— Ще измислим.

Не се наложи много да се напъваме. Отново висшите сили и щастливото стечение на обстоятелствата ни дойдоха на помощ.

Първо в лицето на Меркуловата секретарка Наташа.

— Константин Дмитриевич, не ви работи вътрешната връзка — заяви малко капризно тя, показвайки се наполовина през вратата.

— Да, знам. А защо ви беше?

— Един ваш познат от милицията иска да влезе, риж такъв…

— Грязнов ли?

— Май че той.

— Пусни го.

Слава влезе в кабинета, кимна за поздрав, изгледа ни и попита, като явно криеше някакви новини:

— За какво сте се замислили, господа другари на генералния прокурор?

— За това, че не сме си лика-прилика! — измърморих аз. — Ако знаех какво ще изровиш на тавана при стария Скворцов, никога не бих те пратил!

Слава шеговито разпери ръце:

— Ние сме дребни риби, нашата работа е да намираме, вашата — да се оправяте с находките.

Костя, който гледаше замислено към Грязнов, произнесе нещо неочаквано даже за мен:

— Тъкмо си мисля, Слава, че е време да те прехвърлим в апарата на министерството, защото някак си си изолиран от нас.

— Сигурно се шегувате? Савченко хич няма да иска да ме изтърве от лапите си.

— Че какъв ни е на нас Савченко? Ще организирам тия дни следствена бригада и ще заминем със Саша в Северен Кавказ. Ако искаш, ела и ти. Тогава временно ще те прехвърлим към Министерството на вътрешните работи за изпълнение на специална задача. А после може и да останеш. Нали при нас няма нищо по-постоянно от временните трудности. Устройва ли те такъв вариант?

И Слава, и аз гледахме Меркулов недоверчиво.

После Грязнов започна предпазливо да опипва почвата:

— Момчета, нали ме знаете, че съм готов с вас да вървя и по дяволите…

— Без любовни признания! Казвай точно и ясно: ще дойдеш ли с нас, ако утвърдят авантюрата ми?

— Идвам!

— Е това вече е добре. Ще отидем наистина не при дяволите, а при „ангелите“, макар да не твърдя, че е по-безопасно…

Слава ни гледаше малко шашнато, затова се наложи да му разкажем в сбита форма за компанията „Хантала ойл лимитед“ и за спецподразделението „Ангели от ада“.

— Ясно, пак се набутахме! — резюмира чутото Слава и добави: — И аз не идвам с празни ръце при вас. Накарах оня фотограф любител да изплюе камъчето.

Ние се запознахме с показанията на Федулкин, после Слава ми връчи донесението за външното наблюдение на Ткачова. Прочетох го и го подадох на Костя:

— Виж! Пак Андриевски. Хлътнал е здраво в тая работа.

Докато Меркулов четеше за срещата на Андриевски и Дина, аз попитах Слава:

— Намериха ли се у Федулкин някакви филмчета или снимки, освен тези, които имахме щастието да видим?

— Намери се нещичко. Повечето, разбира се, непотребни, но има и няколко интересни кадъра.

— Ще ги покажеш ли?

Грязнов извади доста театрално от вътрешния си джоб тънка пачка снимки и ми ги даде.

Първо познах само Мешчерякова, после разбрах, че стаята ми се видя непозната само защото ракурсът беше отгоре и отстрани. И тъй, Катерина седеше до покритата с бутилки масичка, и чукаше чаша с млад мъж, ако се съди по униформата — лейтенант от милицията.

Когато се вгледах по-внимателно в него, забелязах, че симпатичното милиционерче в лицето е съвсем като Юрий Андриевски. Хубав номер!

Докато трескаво прехвърлях снимките, където момичето и милиционерът ту пиеха, ту чукаха чаши, ту се целуваха, попитах:

— Кога е било това? Ъъъ… попита ли го кога е снимал?

— Сутринта в деня, когато намерихме тази нещастница във ваната.

Отпуснах се на стола си, предадох на Костя снимките и казах:

— Красиво ни прекара, нямам думи! Артист!

Меркулов прегледа снимките и забеляза философски:

— Много добре. Ние можехме досега и да не знаем това. Значи днес отивам да измъкна от нашия предпазлив прокурор едно тесте ордери. Утре се срещаме тук и започваме работа.