Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (30)

1.

Телефонът ми иззвъня. Бавно и солидно вдигам слушалката. Шелковников често казва, че не ми достига солидност, каквато подобава на служител в Прокуратурата на Руската федерация. Може и да е прав, но ми е трудно да се пренастроя от бившата си безгрижност на надутост. Дали да не опитам като начало да проявя солидност по телефона? И аз казвам с плътен и неестествен глас:

— Алоу…

— Ти да не учиш английски по бързата метода? — срязва ме Слава Грязнов и по такъв начин разрушава създадения ми с толкова труд имидж на важен чиновник.

— За какво ми е? Повече няма да ме пратят в Америка на обмяна на опит. И въобще не ме бъзикай! Ако има нещо ново — казвай, ако ли не — търси!

— Има, има, не се вълнувай! Докладвам ви, господин следовател: с оперативни средства е установено, че терористът Петров, същият наречен Бодила, сега се укрива на територията на лагера за бежанци в Балашиха, в почивния дом „Горско езеро“. Неговият партньор Исмат, фамилията не е известна, по непроверени данни е заминал в Чечня.

— Слушай, ами ако пак ни се измъкне?

— 99 процента не.

— Имам лоши предчувствия, Слава.

— И аз. Само че това са глупости, Саша. Просто до преди него ни вървеше, затова след първия неуспех станахме суеверни. Сега ще преодолеем това.

— Дали да не дойда с вас?

— Изобщо не е нужно. Това не е прокурорска работа. Шегувам се. Бих те взел, обаче нямам никакво време, сам разбираш…

Кимам, като че ли Слава може да ме види.

— Саша!

— Слушам те.

— Не излизай никъде, аз ще ти позвъня веднага.

— Разбира се.

Той затвори телефона.

От вълнение паля цигара. Държа тая отрова само в службата. Когато Ирина разбра, че е бременна, захвърли цигарите и категорично ми забрани да димя вкъщи.

Нима ще успеем да измием това петно от кадровите си досиета? Нима най-после Бодила ще бъде затворен в килията и ще остане там до съда и присъдата?

Щеше ми се да позвъня на Костя Меркулов, да споделя новината, после се сепнах — не бива, ами ако урочасам работата? Е, доживях значи да стана суеверен като невежа баба. И все пак по-добре е да позвъня после, когато ще има с какво да се похвалим.

Аз не звъня, затова пък на мен ми се обаждат. Отрегулираният на невисок звук апарат тихо и мелодично чурулика.

— Александър Борисович Турецки?

— Слушам.

— Андриевски се обажда.

— Познах ви, здравейте!

— Добър ден… Знаете ли, ние с вас тогава се разделихме някак неловко…

— Извинява ни необикновената ситуация, Юрий Владимирович.

— Да, съвсем прав сте. Макар и нашата организация да се брои за постоянно воюваща, това, което тогава видях, ми дойде много. Какво заключение дадоха: нещастен случай или може би по-сериозно?

— Подозираме убийство.

— Сериозно?! Но на кого, защо е била нужна смъртта на тази малка проститутка? Свързвате ли гибелта й с нападението срещу нашата кола?

— Категорично не, но и тази версия има право на съществуване. Сега ще пипнем единия от терористите, може и да се изяснят нещата…

— Успели сте да попаднете на следите му? — оживи се Андриевски.

Отвърнах уклончиво:

— Общо взето, да.

Той не беше глупак, разбра.

— Е, тогава ви желая успех — на вас и на вашия приятел!

— Благодаря.

— Ако ви трябва някаква техническа помощ, обадете ми се, нашето оборудване вероятно е по-добро. Аз ще се договоря с началството. Става ли?

— Предварително благодарим. Дочуване.

Юрий Андриевски… Някак си не беше такъв, каквито бях свикнал да виждам рицарите на плаща и кинжала от бившето Първо главно управление на КГБ (външното разузнаване). Имах впечатлението, че се е начел с романите на Райнов за приключенията на българския разузнавач Боев, един супермен-донжуан, работещ основно с главата си. Нещо твърде цивилно и безгрижно имаше у него. Или може би това е само маска, която толкова му е паснала, че е станала част от природата му. Такива маски в тяхното ведомство се ценят много. Впрочем това не е мой проблем. И собствените ми стигат…